Дъглас Кенеди
Мираж (22)

22

Снимка на мен в новините. Снимка на Пол. Кадри от местопрестъплението в пустинята с полицейска лента, ограждаща участък обгоряла земя. И после — о, господи, по-зле нямаше накъде — инспектор Муфад от Есувейра, даващ пресконференция и показващ същата моя снимка, като я размахваше, сякаш да каже „Ето я нашата основна заподозряна“.

Ти.

Аз. Сега вече издирвана от полицията.

Аз. Изобличена пред тези добри самаряни като бегълка от закона. Търсена не само заради изчезването на съпруга й, но и заради смъртта на друг мъж в пустинята.

Умът ми запрепуска. Как бяха свързали обгорелия труп в пустинята с мен? Дали бандитът, участвал в изнасилването ми, се бе върнал с пикапа в Тата? Дали в паниката си не бе отишъл в полицията с измислена история? Че е разтревожен за приятеля си, който снощи се срещнал с американка и я поканил на романтично пътуване по изгрев в пустинята с наетата от нея кола? След като полицаите бяха открили неговото овъглено тяло и никаква следа от мен, нямаше ли да приемат, че нещата помежду ни не са потръгнали, нападнала съм го и съм изгорила тялото му, преди да отпътувам към…

Не, това е нелепо. Ти пристигна с автобус. Не си наемала кола в Тата. При полицейския разпит човекът от хотела ще си спомни двамата нахалници, които се мотаеха около стълбите, преди да поемем нагоре. Защо тогава свързваха трупа в пустинята с изчезването на Пол и с факта, че сега самата аз бях изчезнала? Онова, което ме инкриминираше още повече, беше, че бях избягала от домашен арест в Есувейра, с което очевидно бях вбесила инспектор Муфад. Размахваше снимката ми по телевизията и чукаше по нея с показалец, сякаш бях заплаха за обществото или избягал военнопрестъпник. Видно бе, че разполагаха с някакво доказателство, което ме свързваше с обгорения труп в Сахара.

Друга вероятност: бандитът се беше върнал в Тата, опитал се беше да работи през целия ден, но паниката му е нараствала, тъй като преди това е скрил някъде раницата ми. И внезапно му е хрумнало гениално решение на проблема. Отишъл е отново в пустинята, метнал е раницата ми близо до тялото, върнал се е в Тата, съобщил е за изчезването на приятеля си, като е споменал, че той е пътувал с американка… и не е дал повече подробности. А как се бяхме озовали насред Сахара, вероятно щеше да е без значение на фона на изобличаващата улика — моята раница редом с труп. Това директно би ме свързало със събитията, кулминирали в изгарянето на млад човек жив в пустинята.

— Какво казват? — попитах Идир.

Той ми махна с ръка да мълча, приковал цялото си внимание към екрана. Това беше тревожещо. Също и все по-мрачното изражение на Майка и съпруга й. Титрит, от друга страна, показваше цяла гама от емоции — от шок до покруса. Когато запуши ушите на Наима, за да не чува повече коментара, усетих, че се задава сериозна беда.

Новинарската емисия приключи. Имелдин и Идир незабавно подхванаха разгорещена дискусия. Когато Титрит се опита да каже нещо, майка й и съпругът й шътнаха едновременно срещу нея. Наима се разплака. Започнах да изпадам в паника.

— Моля те, преведи ми какво казаха — помолих Идир.

Внезапно Имелдин изрече нещо тъй остро към мен, че Наима се скри зад майка си.

После Идир ми каза:

— Вървете си. Ще ви донесем храната.

— Нека ви обясня…

— Вървете!

Увих лицето си в бурката и изминах няколкото крачки до своята палатка. Щом се озовах вътре, страхът ми прерасна в бурен пристъп на паника. Започнах да обикалям като обезумяла малкото пространство и в ума ми изникваха всякакви екстремни сценарии, включително как Идир и Имелдин решават да ме предадат на полицията, как бивам хвърлена в мръсна килия, подложена на тормоз от пазачите, как инспектор Муфад от Есувейра ми провежда траещ цяла нощ разпит с цел да ме пречупи, как подписвам признания, че съм убила Пол на брега в пристъп на гняв и съм хвърлила тялото му в океана, как съм се навила да изляза на разходка през нощта с двете чудовища, а когато лайняният дребосък е станал нахален, напълно съм превъртяла и…

Прекрати незабавно, изсъсках на себе си. Ала мозъкът ми бе на претоварен режим. В мигове на просветление си казвах, че потиснатата травма от изнасилването най-сетне излиза на повърхността. Ала тези наносекунди на бистър ум бързо бяха удавяни от неудържими ридания. Всички ужасни моменти, когато семейството ни бе изхвърляно от къщи и апартаменти, нахлуха в съзнанието ми заедно с осъзнаването: Случва се отново. Изхвърлена съм от сигурно убежище, от семейство, дало ми повече обич и разбиране, отколкото съм получавала някога в живота си. Ето че това ново семейство е на път да ме отхвърли, да ме изпрати в един злонамерен свят, който ще ме погълне мигом, щом напусна този малък оазис.

Риданията ми станаха толкова конвулсивни и необуздани, сякаш всеки момент щях да изгубя разума си. При трескавото крачене буквално се блъсках в стените на палатката и заплашвах стабилността й. Внезапно дотичаха Майка и Титрит. Младата жена мигом ме взе в обятията си, с решителен жест ме сложи да седна на леглото, прегърна ме и ми зашепна думи, чийто смисъл бе непознат за мен, освен че бяха утешителни. Държа ме, докато се тресях заровена в рамото й, а Майка стоеше малко встрани по време на тази моя буйна проява на скръб. Може би беше наясно, че предвид онова, което ми бе минало през главата, избликът ми бе силно закъснял. Може би разбираше и страха ми от външния свят. Каквато и да бе причината, остави ме да се наплача до пълно изтощение. Щом хлипането ми постихна, тя се приближи, помогна на Титрит да ме съблече и да ми сложи бялата дълга риза, с която спях. Положи ме на леглото, започна да втрива някакъв различен мехлем (миришеше на пачули и лайка) в челото и слепоочията ми, после масажира със същата субстанция стъпалата ми, а накрая ме изправи да седна и ме накара да изпия увеличена доза от вечерната отвара.

Преди да се предам на съня, стиснах ръцете на Майка и Титрит и промълвих:

— Шукран.

Щом се събудих, погледнах часовника си и шокирана видях, че е почти единайсет преди обяд. Нима наистина бях спала почти тринайсет часа? Когато станах от леглото, свалих нощницата и облякох джелаба, забелязах у себе си физическа стабилност, която ми липсваше дълго време. Зачудих се отново какво ще стане, ако Идир ме предаде на полицията, и пак започнах да се треса. Ала някак успях да се облека, омотах бурката около лицето си и стигнах до тоалетната, без да се поддам на нов пристъп на паника.

Когато се връщах към палатката си, заварих Идир да стои отпред.

— Искам да говоря с вас — каза ми.

— Разбира се — отвърнах и го поканих с жест да влезе.

Той силно разтърси глава. Мигом съжалих за гафа си — нямаше начин да влезе в палатката сам с жена, която не му беше съпруга, майка или дъщеря. Посочи към другата, където вечеряхме. Последвах го там и щом влязохме, свалих бурката си. Имахме компания, тъй като там Титрит кълцаше зеленчуци за обяда. Не погледна нито веднъж към мен. Идир се наведе пред малка газова печка и я запали, кипна вода, отвори тенекиена кутия и отсипа цяла шепа мента в чайник, заля я с врялата вода и изчака няколко минути да се запари. През всичкото това време не беше казана нито дума. Наля в две чаши, подаде ми едната и кимна мрачно, когато му благодарих. Направи ми знак да седна на едното от двете столчета. После подхвана на колебливия си френски:

— Знам какво ви се е случило. Много съжалявам за това и не искам да ви съдя. Но… полицията ви търси. Намерят ли ви тук, ще ни обвинят, че ви укриваме. Ще стане лошо за нас. Затова се налага да си тръгнете.

Кимнах, за да покажа, че приемам решението му. Той продължи:

— Знам, че всичките ви пари и документи са били откраднати.

— Не знам какво да предприема — признах. — Бях много зле след нападението и до последния си ден няма да забравя добрината на семейството ви. Но наистина не съм мислила какво ще правя.

Той прехапа устна.

— Човекът, който откарва постелките и ръкоделието на жените, ще дойде днес в късния следобед. Ще го помоля да ви вземе със себе си. Пътува до Маракеш, но обикновено прави много спирки по пътя си.

— Трябва да го предупредиш, че съм издирвана от полицията.

— Разбира се, че ще го предупредя. Той ми е приятел. Вървете си сега в палатката. Мислете как ще се сдобиете с пари и документи, защото и двете ще ви трябват. Жена ми ще дойде да ви повика, когато шофьорът пристигне. Името му е Аатиф.

И с последно кимване той излезе от палатката.

Минути по-късно бях в миниатюрното пространство, което щях да освободя след няколко часа, и се заех да търся решение на огромния си проблем. Нямаше лесни отговори. Счетоводителят у мен се възроди за час-два и претегли всички достъпни ми средства. Бяха практически несъществуващи. Да речем, че успеех да се добера до телефон, за да се обадя на Мортън в Щатите и да го накарам да ми преведе пари. Да речем, че липсата ми е засечена от чуждите медии и че е отразена в интернет — вярно, не беше голяма новина, но изчезването поотделно на двама съпрузи в северноафриканска страна с намек за нещо нередно би трябвало да предизвика интерес. Дори ако Мортън успееше да ми преведе сума в банка или в някой клон на „Томас Кук“, трябваше да покажа документ, за да я получа. Нямах документ. Налице беше и дребният проблем със снощния бюлетин в телевизионните новини. Странно изживяване е да гледаш репортаж за изчезнало лице, в който си не само индивидът, издирван от полицията, но и техен главен заподозрян. Като си припомних как Муфад беше размахвал снимката ми, нямаше съмнение, че да се предам, би означавало собственоръчно да се закопая жива.

Така че за пращане на пари от чужбина и дума не можеше да става, особено при положение че мароканската версия на ФБР и Интерпол вероятно следяха за потенциални парични преводи на мое име. След като бяха показали лицето ми снощи по телевизията, сигурно щяха да го правят периодично в новинарските емисии до залавянето ми. Нямаше ли мароканската полиция да окачи плакати „Издирва се“ пред пощенски и банкови клонове и изобщо навсякъде, където чужденци можеха да получават пари? Дали бяха достатъчно напреднали в техниките си за наблюдение, за да са открили имейл адреса ми и да са проследили всички получавани или изпращани съобщения от него? Когато Пол предложи това пътуване, дискретно проверих в Гугъл „марокански тероризъм“ просто за да се уверя, че ситуацията със сигурността е толкова добра, колкото твърдеше той. С изключение на ужасните взривове в туристическо кафене в Маракеш през 2005 година и някои предупреждения за пътуване в крайните южни райони цялата прочетена от мен информация свидетелстваше за стабилност в страната. Ала като всяко друго място, върху което е паднала сянката на тероризма, Мароко имаше много развито разузнаване и действащ антитерористичен апарат, а това означаваше мониторинг на телекомуникациите и интернет. Фактът, че за мен бе предприето национално издирване, означаваше, че щом изпратя или получа имейл, ще се раздрънчат предупредителни звънци и ще бъде засечено географското местоположение, откъдето пишех или четях електронни съобщения. Да, можех да си услужа с телефона на друг човек, за да позвъня в Щатите, но нямаше как да получа пари без идентификационен документ със снимка, така че защо да рискувам с обаждане? Особено след като мароканските служби за сигурност и американското посолство със сигурност бяха уведомили Националната агенция за сигурност и ФБР за изчезването ми, така че те вече следяха обаждания до службата ми, до дома ми, до колегите ми.

Докато размишлявах за липсата на възможности пред мен, не преставах да въртя двата пръстена върху безименния пръст на лявата си ръка. И тогава ми просветна. Когато Пол ми направи предложението преди три години — беше по време на романтичен уикенд в Манхатън — заведе ме в „Тифани“ да си избера годежен пръстен и брачна халка. Току-що бе продал няколко литографии и настояваше да си избера много красив пръстен с диамант, както и халка от бяло злато. Заедно струваха седемнайсет хиляди долара. Възразих, че това е голяма сума, за да бъде похарчена за пръстени, а той подхвърли шеговит коментар към много изисканата и официална продавачка в смисъл „бъдещата ми съпруга прозира същността на нещата много по-добре от мен“. Видях я, че докато се усмихва любезно, преценява Пол с дългата му побеляла коса, кожено яке и черни дънки. Каза му, че е направил много елегантен избор, той шляпна пред нея кредитната си карта, а аз си помислих колко прелестно романтичен и импулсивен е моят човек с надеждата, че ще има сумата следващия месец, за да изчисти сметката (нямаше я).

Ала ето че сега имах на ръката си нещо стойностно, за което можех да спазаря добра цена. След като този шофьор отиваше в Маракеш, там все щях да открия сериозни бижутери, желаещи да купят пръстените ми. Нямаше да получа дори близка до първоначалната сума, но все щеше да е прилична. Тогава можех да открия друг шофьор, който да ме откара в Казабланка. Щях да нахълтам при Бен Хасан, да размахам парите пред корумпираната му мутра и да го накарам да ми направи един от неговите фалшиви паспорти. После друг шофьор щеше да ме закара до Танжер и кораба за Испания. Стигнех ли веднъж от другата страна на водата и изплъзнех ли се от мароканските служби за сигурност, щях да се свържа с Мортън и с адвокат и да убедя хората от американското посолство в Мадрид да ми издадат нов паспорт, с който да се прибера у дома.

И така, вече разполагах с нещо като план. Добирането до Маракеш надали щеше да е лесно, ала това нямаше да го мисля, докато не се срещнех с шофьора, не го преценях що за човек е и не узнаех цената му. Колкото до Бен Хасан, не се съмнявах, че ако имах достатъчно пари на ръка, той щеше мигом да ме снабди с паспорт и дори можеше да прати Омар да ме придружи на север до ферибота. С Бен Хасан парите бяха безотказен парламентьор.

Но преди това…

Ужасен беше моментът, когато Титрит и Наима ме посетиха и ми донесоха ранен обяд от пита и кускус. Наима изтича към мен, обви ръце около краката ми и се разхлипа, като съчета три от английските думи, на които я бях научила:

— Ти не отива.

Приклекнах до нея, а тя зарови глава в рамото ми разплакана. Вдигнах очи към Титрит и видях, че тя също беше обляна в сълзи. Държах Наима известно време, преди да се освободя от прегръдката й. Още обгърнала раменете й, казах:

— Не искам да си отивам. Не искам да те напусна. Но трябва да си ида у дома.

Докоснах главата и сърцето си.

— Винаги ще си тук и тук.

Наима се усмихна тъжно и също докосна главата и сърцето си.

— Тук и тук — повтори, като произнесе всяка дума прекрасно.

Сега и аз бях на път да заплача. Бръкнах под джелабата си и откачих сребърното синджирче от врата си. Като го свалих, показах на Наима подковата от масивно сребро, която ми беше подарила много близката ми приятелка Рут по време на гостуване за уикенда в Бруклин точно след като с Пол бяхме решили да правим опити за дете. Щом го съобщих на Рут, тя беше възхитена и същата вечер се върна с елегантно бижу за късмет. Разбира се, всеки талисман би бил безсилен срещу операция, която дава гаранция, че бременност няма да се получи. Ала може би, само може би, ми беше донесъл късмета да оцелея след изпитанието си в пустинята и да се озова тук.

Окачих медальона на вратлето на Наима и й обясних, че ми го е дала най-добрата ми приятелка. И тъй като сега с нея бяхме първи приятелки — посочих от едната към другата, а после докоснах сърцето си — исках да го носи тя. Наима държеше подковката с малките си пръстчета и я гледаше удивена. Когато баба й влезе в палатката малко по-късно, Наима изприпка към нея и гордо показа подаръка си. Майка се усмихна невесело на внучката си. Дойде до мен, връчи ми изпрания ми панталон и бельо. Донесла беше също нова джелаба и бурка и ми показа със знаци, че трябва да ги задържа и с допълнителни жестове — че може да ми потрябват по пътя за Маракеш. После стори нещо съвършено непривично за нея. Най-неочаквано ме прегърна, след което докосна със загрубялата си длан лицето ми и каза:

— Аллах ибарек фийк уал’айайам ал-кадима.

Беше фраза, която често бях чувала в Мароко. Тук тя прозвуча като майчинско заклинание: „Аллах да ти даде благословията си за бъдните ти дни“.

Навън чух автомобил да спира в оазиса. Всички се напрегнахме, когато двигателят изръмжа и замлъкна. Шофьорът ми бе пристигнал.