Дъглас Кенеди
Мираж (17)

17

— Предполагам, че пиете поне малко — каза Файза.

— Малко — да — отговорих.

— Аз пък пия много.

Направи ми знак да седна на канапе, тапицирано с кафяво рипсено кадифе. Намирах се в скромен едностаен апартамент. Бетонните стени бяха боядисани в бяло. Дървен люлеещ се стол. Абстрактни цветни картини. Възстаричък килим. Няколко снимки в рамка на Самира на различни етапи от живота й. Климатик, който, макар и да охлаждаше добре, издаваше леко съскане. Две стари лампи, които, както и останалото обзавеждане, изглеждаха излезли от мода преди двайсетина години. Балкон с изглед към заобикалящата пустиня.

Като ме видя как обхванах всичко с поглед, включително многото празни чаши от вино, препълнените пепелници и прашните повърхности на мебелите, тя се закашля като закоравял пушач, после заяви:

— Не съм ви канила, така че няма да се извинявам за жилището си. Само ще кажа, че през април настъпи промяна в личния ми живот и бях принудена да си намеря нов апартамент по спешност. Животът понякога е поредица от разочарования. Особено като опира до мъже, не мислите ли?

После отново се разкашля мъчително.

— Добре ли сте? — попитах.

— Не съм, разбира се.

Беше слаба като стрък целина, облечена в черен ленен панталон и черна ленена риза с поне девет златни и медни гривни на тънките си китки. Косата й, дълга и много права, все още беше гарвановочерна. Но кожата й беше безжизнена, а зъбите — пожълтели от тютюна.

Тя се скри в кухнята за момент, после се върна с бутилка изстудено розе и втора чаша.

— Мароканско е, но е добро.

— Като повечето вина, които опитах тук.

— Значи, момченцето Пол се е оженило за много по-млада жена — подхвърли тя и запали нова цигара.

— Не съм чак толкова млада.

— Но сте поне двайсет години по-млада от мен, което в моите очи ви прави детенце. И по-важното е, че сте негова съпруга.

— Вие също.

— Всъщност бракът трая само около десет минути… после беше анулиран.

— Анулиран? Сериозно ли?

— Изглеждате изненадана.

— Казаха ми, че все още сте негова съпруга.

— Който ви го е казал — а аз имам подозрения по въпроса — е искал да си играе с вас. Аз определено съм бивша съпруга на Пол.

Наля вино в чашата и ми я подаде. Когато я вдигнах насреща й, тя само кимна отсечено.

— Няма нужда да се сприятеляваме — отбеляза. — Бездруго имам час по разговорен английски след около четиридесет минути. И макар че да си приказвам с вас на разговорен английски, носи своята полза, не ми е особено драго, че сте тук.

Извиних се, че съм се появила на прага й без предупреждение и непоканена.

— Само че съм сериозно разтревожена за Пол.

— Съжалявам ви, задето толкова държите на този глупак. Защото той е именно това — глупак. От тези, които два пъти трябва да презаредят, за да се гръмнат в крака с „Калашников“.

Файза отново беше налегната от ужасен пристъп на кашлица. Когато той поутихна, пийна вино да прочисти гърлото си и промърмори:

— Винаги са ми казвали, че пушенето е глупав навик. Но без него животът би бил още по-непоносим. Не че вие сте изпушили и една цигара през живота си. Бас държа, че сте от онези американци, които работят шест дни в седмицата.

— Знам, че Пол е дошъл тук да се види с вас — отвърнах, като отказах да захапя стръвта.

— Пол дойде тук да ме умолява. Иска да се застъпя пред дъщеря ни и да я убедя да поддържа някакъв контакт с него. Естествено, отказах му.

Отново отпих от виното и подбрах внимателно следващите си думи.

— Мога да разбера защо сте го отпратили. Особено след като последните няколко десетилетия е отричал вашето съществуване и това на дъщеря ви. Повярвайте, до вчера не знаех нищо за вас и Самира. Но Пол претърпя тежък нервен срив и изчезна.

— Може би този път изчезването му ще е завинаги. Саморазрушението мога да го приема. То е въпрос на личен избор. Като при мен пушенето на четиридесет цигари дневно. Но разликата е, че аз вредя само на себе си. При Пол саморазрушението му съсипва всички в непосредствена близост до него. Когато го изритах снощи, казах му да направи услуга на света и да се самоубие.

Пауза. После промълвих:

— Способността ви да мразите е впечатляваща.

— А вие коя сте? Майка Тереза?

— Аз вероятно ще се разведа с Пол още щом успея да го върна в Щатите. Но първо трябва да го заведа там, далеч от Бен Хасан.

— Този дебел гадняр. Може да бъде най-добрият ти приятел и най-лошият ти кошмар.

— Още ли поддържате контакт с него?

— Искате да кажете с оглед на това, че може да е убил баща ми и братята ми… не че напълно го виня за това.

— Всичките ли са мъртви?

— Всичките са вече заровени в земята. Това би трябвало да отговори на въпроса ви. А дали Бен Хасан има пръст? Това е големият въпрос.

Тя наля още вино и на двете ни и продължи:

— Не бих винила Бен Хасан, ако ги е убил. След като помогна на Пол да избяга след бракосъчетание с мен под дулото на пушка — този израз използвате при вас, нали? — съсипаха ръцете му и бъдещето му като художник. Полицията и съдебните власти ги освободиха срещу заплащане на неголяма сума пари. Но Бен Хасан никога вече не можа да хване четка. Толкова бях отвратена от баща си, задето се държа като бандит, че прекъснах връзки с него и братята ми — двама не много умни калпазани, които изпълняваха всичките му нареждания. Като например да премажат пръстите на човек, съгрешил единствено с помощ към приятел.

— Не се ли чувствахте и вие виновна за всичко това? Според думите на Бен Хасан сте думкали по вратата на Пол и сте казали, че ще се самоубиете, ако не се ожени за вас.

Файза угаси цигарата си в пепелника.

— Имате ли изобщо някаква представа какво е да си жена в тази култура? Нямаше начин да преговарям със семейството ми, щом веднъж открих, че съм бременна. Дали съм забременяла преднамерено? Нека го кажем така — и двамата бяхме нехайни. Не, не пиех хапчета. И да, надеждата ми беше Пол да се ожени за мен и да ме измъкне от Мароко, да ме заведе в Щатите. Така че подходих напълно меркантилно. Но двамата с него обичахме тогава… поне за известно време. Дори му казах: „Ожени се за мен, осигури ми зелена карта, нататък ще се оправям сама“. Ала когато той се дръпна, направих фаталната грешка да кажа на баща ми, че съм бременна. От този момент нататък бяхме обречени, защото татко към нищо не подхождаше умно и тактично. Винаги изваждаше тежката артилерия. Държеше на всяка цена да постигне своето и наказваше всеки, който му се изпречеше на пътя — тъкмо такава бе съдбата на горкия Бен Хасан.

— В крайна сметка той уби ли баща ви и братята ви?

— Както казах и преди, на този въпрос до днес няма категоричен отговор. Баща ми загина при автомобилна катастрофа, докато шофирал сам между Казабланка и Маракеш. Според полицейския доклад спирачките на колата му отказали. Не можаха да дадат заключение дали са повредени умишлено, или не, но се прокрадна идеята, че феродото на накладките е било силно изтрито. Когато пред баща ми изскочил мотоциклетист той натиснал спирачките, резултатът бил катастрофален. Изгубил контрол над колата, тя се преобърнала три пъти и после се запалила. Шасито беше дотолкова изгоряло, че нямаше как да установят със сигурност дали е имало криминална намеса. Разбира се, онзи с мотоциклета така и не беше открит. Фактът, че се беше случило късно вечерта на иначе празен път, говореше на мен и на други, че всичко е било много внимателно планирано. Толкова внимателно, че от полицията не можаха дори да обосноват разследване на случая.

Седем години по-късно брат ми Абдула беше открит обесен в сградата си с апартаменти в Коста дел Сол. Абдула беше преуспял в бизнеса с мокети и линолеуми. Ожени се на късна възраст — беше над четиридесет — за много красива и много глупава жена и им се родиха две момиченца, над които той трепереше, като си беше у дома, а това не беше често. Разширил беше бизнеса си в Испания, купи дребнобуржоазна жилищна сграда на морския бряг — напълно беше лишен от вкус — и никога не бе показвал признаци на депресия или каквато и да било психическа нестабилност. Открила го любовницата му, местна барманка. Известно време тя беше заподозряна. Но пък Абдула беше наедрял почти колкото Бен Хасан. Така че звучеше неправдоподобно сама да го е окачила на въжето. Това, че взел повече приспивателни тази вечер, възбуди всевъзможни съмнения. Много месеци момичето и официалният й приятел бяха под подозрение в заговор за убийство. Ала аз винаги съм била убедена, че зад всичко стои дългата ръка на Бен Хасан.

— Защо не сигнализирахте пред властите?

— На какво основание? Че петнайсет години по-рано баща ми бе наредил на двамата си синове да извършат отвратителен акт на насилие срещу човек, който впоследствие се беше превърнал в също тъй отблъскващо жестока и всесилна фигура в Казабланка и Рабат и имаше безброй връзки във всички ешелони на властта? Не че някой във висшата администрация или финансовите среди би нарекъл публично неморален тип като Бен Хасан свой приятел. Той и с това беше наясно. Не го притесняваше. Важното беше да има връзки, пък макар и опетнени, стига той и поредният младеж, когото содомизира този месец, да се радват на комфортен живот. Да, знам, че ставам злобна. Разприказвах се прекалено. Но след като изритах нашия съпруг оттук снощи, не можах да заспя. И понеже сутринта имах часове, глътнах един декседрин, за да ме държи бодра. Изпих и втори петнайсет минути преди вие да дойдете. В съчетание с виното се получава ин-ян ефект.

Мълчание. Оставих чашата си, внезапно замаяна от алкохола и пустинната следобедна горещина, която климатикът едва успяваше да облекчи.

— Не казахте нищо за другия си брат — припомних накрая.

— Идрис? Още по-голям глупак и от Абдула. Така и не се ожени. В нищо не успя. Работеше за брат ни в клона на фирмата му в Казабланка. След „самоубийството“ на Абдула човекът, който купи компанията, уволни Идрис. Семейството ни не беше кой знае колко състоятелно. Идрис вече беше пропилял наследството си на рулетка и по проститутки и свърши като шофьор на лимузина в компания, превозваща пътници от летището до един от петзвездните хотели в Казабланка. Всяко лято почиваше по седмица в Агадир, ужасния ни курорт с пакетни ваканции. Една вечер отишъл да плува, влязъл може би на петдесет метра от брега. През него минала моторница. Разцепила черепа му на две. И нали била моторница, бързо отпрашила надалеч. Никой не видял нито кой я управлява, нито зърнал регистрацията й. Работата е там, че Идрис обичаше да плува вечер, а това бил петият му ден в Агадир, така че явно е бил наблюдаван и навиците му са били известни.

Тя сви рамене и отново отпи вино. Поредната цигара.

— Не ми се нрави мълчанието ви — каза накрая. — Усещам го адски осъдително.

— Английският ви е впечатляващо добър.

— Също и вашето чувство за ирония.

— Не изразявам каквато и да било ирония. Опитвам се да си обясня историята ви.

— Няма нищо за обясняване. Никога не попитах Бен Хасан директно дали той стои зад всичко, случило се на семейството ми. Защото, от друга страна, той се прояви като добър приятел на мен и дъщеря ми. Когато Самира ме отблъсна преди около десет години, след като се преместих тук, но и поради много други причини, той действаше като неин сурогатен родител в Казабланка и постепенно я уговори да установи един вид примирие с майка си, за което вечно ще му бъда признателна. Знаете, че тя забременя от френски бизнесмен. Но Бен Хасан преговаря с него в интерес на Самира. Вярно, че се върна при съпругата и децата си, но й плаща триста евро издръжка на месец…

— Бен Хасан ми каза, че били петстотин.

— Нищо чудно той да дава петстотин на Бен Хасан, а при Самира да отиват триста. Кого го е грижа?

— Но това означава, че Бен Хасан прибира в джоба си две хиляди и четиристотин евро годишно.

— Да, момченцето Пол ми каза, че сте счетоводителка. Къде й е бил умът на рационална и компетентна жена като вас, че да се свърже с човек, синоним на бедствие?

Срещнах погледа й открито.

— Умът ми беше в секса, който беше доста впечатляващ. В идеята колко е възбуждащо да си с истински талантлив художник. Колко прекрасно би било детето ни да има баща с такава дарба.

Когато изрекох тези думи, усетих, че се хлъзвам в мъгла и дързостта ми отстъпва пред умората. Може би беше заради виното или заради абсолютното отчаяние на огорчената жена насреща ми, или заради наивното ми желание да пообщувам с друга, която е искала живот с Пол и като мен е била предадена от него. Поех дълбоко дъх, преди да продължа.

— Мислех, че с Пол ще се радвам на приключения, на култура, на свобода. Свобода от всички клопки на съвременния американски живот. Ала макар че се оплакваше от материалистичната ни култура, Пол искаше тези клопки — хубав дом, членство във фитнес клуб, летуване в Мейн, добра храна, скъпо вино. Знаеше, че ще му предоставя всичко това, защото аз притежавах това, което на него му липсваше — чувство за отговорност. И истинска вяра в нас. В нашия живот, в общото ни бъдеще. Разбира се, допуснах наивната грешка да си въобразя, че мога да го променя. Така че, да, права сте. Хванах се с истинско бедствие. Виновна съм по всички обвинения. И въпреки всичко сторено от Пол не искам той да пострада.

Мълчание. Тя посегна към цигара, която трябва да й беше пета подред.

— Искате да ви поздравя за вашата откровеност ли?

— Искам да знам две неща.

— Казвайте.

— Наясно ли бяхте, че Бен Хасан е уговорил Пол да вземе от него заем за апартамента на дъщеря ви?

— Какъв заем?

— Бен Хасан ми каза, че Филип е дал на Самира един милион дирхама за апартамент в Казабланка.

— О, моля ви се. Французинът беше достатъчно разумен да й отпусне издръжка за детето. Но един милион дирхама? Това е повече от абсурдно. Самира живее в апартамент от петдесет квадрата и плаща наем за него две хиляди дирхама на месец, което е направо изгодно за квартала „Готие“ в Казабланка. Тя е преподавател в университета там, специализира в романтизма. Направи доктората си във Франция, в Екс ан Прованс. Дисертацията й дори беше публикувана. Така че, признавам, много съм горда с нея. Харесва ми да съм баба на прекрасния й син. Но идеята, че французинът може да й е дал един милион дирхама за апартамент…

Усещах се хиперстресирана, защото вече отгатвах играта на Бен Хасан. Заговорих:

— Но Бен Хасан ми каза, че когато Пол го потърсил и умолявал да го свърже със Самира, той му обяснил как един бърз начин да влезе в живота й щял да е да даде един милион дирхама от общо два милиона за апартамента, който тя иска да си купи.

— И Пол се е съгласил?

— Боя се, че да. Бен Хасан ми показа договора, който той е подписал. Ще плаща милион и шестстотин хиляди за заем от един милион дирхама.

— За пръв път чувам за това. Ако беше дал пари на Самира или й беше купил апартамент, тя щеше да ми каже, вече сме в достатъчно близки отношения. С един милион дирхама би могла да си купи жилище към сто квадратни метра в „Готие“. Щеше да хвърчи от щастие. Очевидно е, че мъжът ви се е оставил да го изиграят.

Взех чашата с вино, която бях оставила настрани. Отпих дълга глътка и се опитах да осмисля чутото.

— Така или иначе, Пол изчезна… — казах.

— Това до голяма степен е заради вас. Чух всичко за проведената тайно вазектомия.

— Пол ви го каза?

— Как не. Научих от Бен Хасан.

— Този негодник. Нека отгатна… Снощи или сутринта ви е позвънил да ви предупреди, че съм на път за Варзазат.

— Точно това направи. Без съмнение ви е обещал, че няма да ми се обажда. Също така съм сигурна, че съжалявате, задето сте споделили с него това малко предателство на Пол. И отново съм изумена как така умна жена като вас…

— Да, бях наивна. Наивна, защото бях изпълнена с огромна надежда. Очевидно това не е сполучлива комбинация. Вече знам, че Бен Хасан е измамил Пол. Да му отпусне в заем сума, нужна на дъщеря ви, а после да не й предаде парите. Това не се ли нарича присвояване?

— Въпрос на тълкуване. Вие прочетохте ли договора за заем? Ами Пол? Съмнявам се. Знаете ли какво ми хрумна сега, като узнах за най-новата игричка на Бен Хасан? Вярно, че изказвам предположения, но се обзалагам, че е станало точно така. След като Самира роди внука ми, Бен Хасан се е свързал с Пол, съобщил му е, че е станал дядо и че Самира отчаяно се нуждае от помощта му. Вероятно е разиграл коза, че никога не е отговарял на писмата и имейлите й, че Самира го е отписала като ужасен човек, отсъстващ баща. Но Бен Хасан е уверил Пол, че ако й намери парите, нужни за апартамент, ще може да възобнови отношенията си с нея и да играе роля в живота на внука си, а същевременно ще изкупи вината си за преживяното от Бен Хасан преди толкова години. Като познавам моя дебел „приятел“, не би се примирил, че си е разчистил сметките, докато не вкара Пол в капан. Онова, което не би могъл да знае, докато не сте му го казали снощи, е, че имейлът му пристигнал точно след като Пол ви е обещал бебе, а тайно се е подсигурил да няма такова. Разбирал е, че подобен акт ще съсипе всичко помежду ви. Приел е имейла на Бен Хасан като своя шанс да поправи стореното зло и да установи връзка с единственото дете, което някога ще има.

Сигурно затова Пол се е появил пред вратата на Самира преди два дни и е очаквал тя да го посрещне като човек, най-сетне изкупил се пред нея. Вместо това тя го е наругала и изгонила. Пол хукнал обратно към Бен Хасан, а той го утешил и му внушил, че ако дойде във Варзазат, аз ще му помогна за отношенията му със Самира.

— Бен Хасан е сторил всичко това, за да го съсипе. Отмъстил е на баща ви и на братята ви. Сега е ред на Пол. Той е последният от квартета, струвал му неговата кариера. И без съмнение е извоювал своето възмездие.

— И въпреки това си остава затлъстял човек с тъжно съществуване. Бил е лишен от мечтата на живота си — да се прочуе като голям художник. Нима отмъщението може да поправи това?

Допих виното си. Файза си погледна часовника.

— Никак не ми се говори повече. Трябва да бързам за часовете си, не че ми се и преподава. Но това е моята работа. А работата ми, колкото и незначителна да е и да ме е завряла в Сахара, придава някакви граници и форма на деня ми. Така че бих искала сега да си тръгнете.

— Искам да знам само едно последно нещо…

— И какво е то?

— Пол даде ли пред вас някакви индикации, че е склонен към самоубийство?

— Дали би последвал съвета ми да се самоубие? Да го кажем така: заявих му, че е съсипал моя живот, живота на дъщеря си и живота на Бен Хасан. Осведомих го, че знам как ви е подвел да вярвате, че иска дете с вас. Това вече окончателно го побърка.

— И какво каза?

— „Всичко провалих.“ После избъбри, че трябва да си върви. Разплака се, умоляваше ме за прошка. Заявих му, че го изритвам, както той ме изрита от живота си преди години.

— Значи, и вие сте осъществили своето отмъщение. То промени ли нещо?

Тя запали нова цигара.

— Нищо не промени. Абсолютно нищо.

Файза отиде до външната врата и я отвори.

— Вървете си — отсече.

— Съжалявам, че сте толкова озлобена.

— А вие не сте, така ли?

Тръгнах си.

Навън трескаво затърсих такси, защото жегата в средата на следобеда бе още по-безмилостна. Мозъкът ми се въртеше като дисковете на игрален автомат, но не произвеждаше никакви решения. Освен абсолютната необходимост да открия Пол незабавно и да облекча поне един от страховете му, като го уверя, че нищо не дължи на Бен Хасан.

Дали беше запазил копие от договора за заема? Имаше ли адвокат в Казабланка, когото бих могла да наема да разтури договора и да съдим Бен Хасан, като при това убедим властите да му повдигнат обвинение за присвояване?

Абсурдни мисли. Ако беше истина казаното от Файза, че Бен Хасан има връзки с властимащите, тогава най-оптимистичният вариант за нас би бил да се приберем у дома с Пол и да се надяваме, че няма да ни погне.

Мина такси и шофьорът спря, щом ме видя бясно да размахвам ръце. След пет минути пътуване, през което оглеждах напрегнато всеки ъгъл за Пол, стигнах в хотела. Влязох, а Ясмина ме посрещна с разширени очи.

— Защо не сте с мосю Пол?

— Пол! Намерили сте го?

— Той се върна в хотела.

— Какво?

— Върна се. Преди три или четири минути. Остави това за вас.

Подаде ми плик с буквата „Р“ на него, изписана с характерния му калиграфски почерк.

— Няма как да не сте го видели, като сте слизали от таксито.

— Ако беше там, със сигурност щях да го забележа.

— Но той излезе само преди минута, ако не и по-малко. Тръгна към автогарата. Не носеше багаж, но каза, че заминава на юг. Няма как да сте го пропуснали.

— Но точно така стана. — Вече бях в трескаво безумие. — Пеша ли се движеше той?

Тя кимна.

Обърнах се към улицата. Таксито ми беше потеглило.

— Как да стигна дотам?

— На пет минути пеша е. Излезте на главната улица, завийте наляво и вървете, докато видите автогарата. Намира се точно срещу бензиностанция „Кю8“. Но побързайте. Струва ми се, че автобусът, на който той ще се качи, тръгва много скоро.

С плика в ръка хукнах по лабиринта от улички, после се завтекох по авеню Мохамед V, нехаеща за изгарящата горещина, за парещия през сандалите ми тротоар, убедена, че всеки миг ще зърна пред себе си високата фигура на Пол с вееща се при подскачащата му походка дълга посивяла коса. Тичах по-бързо от всякога в живота си и пред внезапно замъгления ми поглед изникнаха автогарата и автобусът. Устремих се с нов тласък през горещината, която ми се съпротивляваше с плътността си, вече губех равновесие и… О, боже, не… Ето го него, качи се на автобуса, а аз закрещях: „Чакай, чакай, чакай“, но не… не може да бъде… Вратата се затвори и той потегли. Видях как хора в околните кафенета, чули ме да крещя, започнаха да правят знаци на шофьора да спре, но автобусът вече излизаше от площадчето и пое по главната улица на Варзазат, а аз стигнах на автогарата само трийсет секунди след него, стоварих се на земята и за момент ми причерня пред очите. Притичаха хора, двама мъже ме подхванаха и отведоха до маса в съседно кафене. Единият хукна вътре, а другият задържа главата ми наведена между коленете. Първият се върна с мокра кърпа и я метна около шията ми. Помогна ми да се изправя, а по лицето ми се стичаше рукнала пот. Някой ми подаде студена бутилка с вода, която пресуших за миг.

Мъжете не спираха да ме питат добре ли съм, дали да повикат някого да ми помогне, защо съм тичала така.

Все още държах плика в лявата си ръка. Поисках още вода и отворих писмото. При все че трудно фокусирах погледа си, успях да разчета следните редове, изписани с мъчителния почерк на Пол:

Блъснах се в стената. Отправям се към края на пътя. Не ме следвай. Остави ме да направя каквото трябва.

Нямам думи колко съжалявам. Но в този случай не ми се полага прошка. Тъкмо затова сега изчезвам. Завинаги.

Ти беше любовта на моя живот. Едва сега го проумявам.

Сбогом.

П.

Вдигнах поглед от писмото към лицата на мъжете, скупчени около мен, по които ясно личеше тревога за душевното и физическото ми състояние.

— Накъде отиваше този автобус? — попитах.

— В Тата.

— Какво е Тата?

— Град на шест часа южно оттук.

Затворих очи и взех мигновено решение.

— В колко часа е следващият автобус за Тата?