Тара Хайланд
Красив лъжец (14)

Четиринадесета глава

През следващите няколко дни привиквах към новата обстановка. Алекс рядко си беше вкъщи, затова почти не го виждах, освен за кратко в моментите, в които се прибираше или излизаше.

Във вторник вечерта се срещнах с Ейприъл веднага след като тя се прибра от училищната екскурзия. Обясних й, че съм се пренесла у мой приятел от работата. Обикновено тя се интересуваше от всички подробности, но в момента беше заета със собственото си положение. Увери ме, че Ракел вече не се заяжда с нея, но ми каза, че въпреки това предпочита да се прибере у дома и да живее с мен и мама. Нямаше как да я виня за това.

Сякаш някаква висша сила знаеше, че ми бе писнало от семейните проблеми. На следващата сутрин получих съобщение да се обадя в рехабилитационния център. Лечението на майка ми започна преди повече от месец. Обадих се и съветничката й ме информира, че мама се справя много добре и вече е време да се включа в терапията й. Тя искала да се извини за всички онези пъти, в които ме бе предавала през годините. Съветничката ме помоли да отида някой ден, ако имам възможност.

— Нужно ли е да го правя? — попитах аз.

Поради някаква причина тя очевидно не прие въпроса ми сериозно. Затова следващия вторник отидох в центъра.

Срещата се проведе в официално обзаведена стая и очевидно бе важна. Сервираха ни чай в красив порцелан, което ми даде възможност да разбера защо това място беше толкова скъпо и се отразява толкова зле на финансите ми.

Майка ми се появи след десет минути и ми представи предварително подготвената си реч. Съветничката стоеше наблизо. Очевидно двете заедно бяха подготвяли думите на майка ми. Тя кимаше окуражително, докато мама говореше, а понякога дори изговаряше тихо думите заедно с нея.

Беше ми трудно да слушам оправданията на майка ми. Опитвах се да изглеждам заинтригувана, но бях чувала всички тези обяснения много пъти. Тя търсеше прошка, а аз просто не можех да й я дам. Но й казах всичко, което искаше да чуе, най-вече защото исках да се махна оттук — че приемам извинението й и че й вярвам, че този път няма да започне да пие отново.

След срещата с майка ми съветничката ме помоли да поговорим насаме. Нямах особен избор. Тя ме заведе в кабинета си и през цялото време се усмихваше, сякаш имахме обща тайна.

— Не ти беше лесно да чуеш всичко това, нали? — попита тя и ми направи знак да седна. — Просто я гледах, без да отговоря. — Знаеш, че тя наистина вярва в нещата, които каза.

— Винаги вярва.

Половин час слушах извиненията на съветничката за майка ми и обясненията й как тя се старае. Най-после разговорът ни приключи и бях свободна да си вървя.

Прибрах се в апартамента и вече ми беше дошло до гуша от всичко. Нямах сила да се кача в стаята си, затова се излегнах на един диван и затворих очи. Срещата ми с Ейприъл беше в седем часа, но за първи път нямах желание да я видя. Щеше да ме разпитва за мама, а аз не можех да се преструвам, че ми пука за нея.

След около десет минути чух как някой тича надолу по стълбите. Отворих очи и видях Алекс. Явно излизаше, защото косата му беше мокра и бе облякъл якето си. И тогава си спомних, че той отива на концерта заедно с Джас и Хю.

Вероятно изобщо нямаше да ме забележи, но случайно погледна към мен, когато слезе от последното стъпало.

— Не знаех, че си се прибрала — каза той, а аз просто свих рамене. Настроението ми явно е било изписано на лицето ми, защото той се намръщи. — Какво има?

Не ми се говореше и само поклатих глава.

— Просто имах много лош ден.

— А какво ще правиш вечерта? Нещо много забавно, предполагам? — Дори не се опита да прикрие сарказма в гласа си.

Отново поклатих глава. Не смеех да отговоря, защото щях да се разплача.

— Защо тогава не дойдеш с нас, вместо цяла вечер да се мотаеш вкъщи?

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. — Той пристъпи към мен, а очите му блестяха предизвикателно. — Билетът е свободен. Отдай се на живота поне веднъж. Не искаш ли да разбереш какво е да се забавляваш?

Разбрах какво намеква и се изправих.

— Знам как да се забавлявам.

— О, нима? — попита той и скръсти ръце. — Покажи ми тогава.

Знаех, че ме предизвиква, за да приема предложението му, и исках да се проявя като достатъчно умна и да не падна в капана му. Беше толкова очевидно — наричаше ме страхливка, за да ме накара да направя нещо, което не трябва да правя. Но в този миг осъзнах, че не ми пука. Защото разбрах колко силно ми се иска да приема поканата му. Не постъпвах правилно, но имах нужда да прекарам една вечер с мои връстници. Исках поне една вечер да се отпусна и да забравя за всички проблеми и отговорности.

— Знаеш ли какво? — казах аз. — Ще дойда.

Щом видях самодоволната усмивка на лицето му, ме заля безпокойство, но не му обърнах внимание.

— Добре — каза той и погледна часовника си. — Но трябва да тръгнем след малко.

— Дай ми само пет минути — отвърнах аз и се усмихнах.

Изтичах бързо в стаята си, знаех, че не разполагам с много време. Това не беше проблем, защото не смятах да полагам големи усилия за външния си вид. Съблякох пуловера си, но прецених, че няма смисъл да събличам старите дънки, бялата блуза и кецовете „Кънвърс“. Все пак щяхме да ходим на концерт и навсякъде щеше да се лее бира. Прокарах ръка през късата си тъмна коса, сложих си спирала и тъмно червило, за да изглеждам така, сякаш съм се постарала. Облякох любимата си дреха — старо кафяво кожено яке, което купих за десет лири от пазара на улица „Портобело“.

Погледнах се в огледалото. Макар че не бях красива и елегантна като момичетата, които обикновено се навъртаха около Алекс, определено бях успяла да създам добра рок визия. За миг се зачудих защо за мен бе важно той да ме хареса, но не обърнах внимание на тази мисъл.

Опитах да се обадя на Ейприъл, но не успях да се свържа, затова й изпратих съобщение, в което се извинявах, че няма да успея да отида на срещата и обещавах да мина през училището й утре по обед. Почувствах се зле, докато изпращах съобщението, и едва не се отказах да изляза. Но тогава си казах: Какво значение има една вечер? Винаги мога да й се реванширам. Можех дори да пробвам да я изведа някъде в събота.

Докато слизах по стълбите, прогоних вината, която изпитах. Щом тази нощ щеше да бъде само за мен, щях да й се насладя изцяло.

Алекс ме чакаше до асансьора. Огледа ме от горе до долу и се усмихна одобрително.

— Готова ли си? — попита той, а аз кимнах в отговор. — Добре, да вървим тогава.

 

 

„Каледония“ не беше сред най-шикозните квартали на Лондон и аз се притесних да не отидем до клуба с кола с шофьор. Или пък още по-лошо, Алекс да вземе поршето си, което със сигурност щеше да бъде откраднато след пет минути. Но очевидно той също беше предвидил това и хванахме такси, като по пътя взехме Джас и Хю от неговия апартамент.

— Значи все пак дойде! — Джас се качи в таксито сияеща от щастие, стисна ръката ми и се настани на седалката до мен. — Страхотно! Вечерта ще бъде невероятна!

Хю се качи в таксито след нея, носейки лъскавата й дамска чанта. Тази гледка почти ме накара да повярвам, че Джас и Алекс бяха прави за него, че той беше добър човек. Но засега запазвах мнението си.

В таксито беше тясно и Джас се сгуши до мен, като неволно ме притисна в Алекс, а аз усещах допира на тялото му. Тя не спираше да говори, а аз наблюдавах през прозореца как светлините на „Уест Енд“ изчезват, докато колата най-после спря на улица „Каледония“.

Сградата — някогашна църква, сега беше клуб, в който се провеждаха концерти на различни групи. Когато пристигнахме, наоколо вече бе пълно с народ и ние се смесихме с тълпата, която си проправяше път през сводестия вход.

Мястото беше мизерно и занемарено в сравнение с градската елегантност на „Дестинация“, но за моя изненада Алекс се чувстваше също толкова добре, колкото и в клуб за отбрани членове. Той притежаваше небрежно спокойствие, което веднага му позволяваше да се чувства на място, независимо къде се намира.

Отвътре мястото приличаше на порутен театър. Сцената бе в предната част, барът — в задната, а между тях бе разположен дансингът. Стените бяха боядисани в черно, което допълнително допринасяше за усещането за неприветливост.

Подгряващата група вече свиреше. Алекс попита какво ще пием, за да купи напитки. Всички си поръчаха шотове текила. Той ме погледна с въпросително изражение, а аз се замислих за миг.

— Същото и за мен. — Тази вечер щях да забравя всичко и да се отпусна напълно.

Джас нададе одобрителен вик. Алекс ме изгледа с неприкрито любопитство. Знаех, че се зачуди каква игра играя.

След малко се върна от бара с четири шота. Чукнахме се и изпихме горчивата течност в чашите.

— Пак от същото! — каза Джас, а аз не възразих.

Алекс не каза нищо при първите три шота, но на четвъртия вече изглеждаше притеснен.

— Сигурна ли си? — попита той и наведе глава към мен, за да го чуя. — Идеята не е особено добра, ако човек не е свикнал да пие.

Разумът ми знаеше, че той е прав. Но алкохолът вече ме беше замаял до степен да се чувствам непобедима.

— Не се тревожи за мен — отвърнах аз и потупах с пръст гърдите му, което си беше истински флирт. — Мога да се грижа за себе си. Наистина.

Алекс отново донесе шотове, но този път бе взел и бутилки с вода. Изпих текилата и той ми подаде една от бутилките.

— Харесва ми да те виждам такава, да разпускаш. Но нека не прекаляваме. Не искам да държа главата ти, докато повръщаш в тоалетната преди края на вечерта.

Завъртях очи с досада, но покорно изпих водата.

И тогава, без да имаме време да изпием по още една текила, приглушиха осветлението и „Тъмбълуиид“ се качи на сцената сред хор от ръкопляскания, викове и подсвирквания.

Клубът беше претъпкан и в момента, в който групата засвири, всички се втурнаха към сцената. Някой ме блъсна и аз залитнах, но Алекс успя да ме хване отзад и покровителствено обгърна талията ми с ръце. Усещах как върховете на пръстите му притискаха извивката на бедрата ми.

— Добре ли си? — Устните му бяха толкова близо до ухото ми, че усещах дъха му върху кожата си. Тялото ми потръпна, а прегръдката му стана още по-силна.

— Добре съм.

Той нямаше намерение да ме пусне, а аз не се възпротивих. Всички около нас танцуваха, затова Алекс също започна да се движи до мен и аз го последвах. Ръцете му докосваха корема ми и ме дърпаха по-близо, така че да усетя тялото му, притиснато в моето. Бях го виждала да прави това с поне дузина момичета в „Дестинация“, но въпреки всичко затворих очи и прогоних тази гледка. Исках да се отдам на мига.

Музиката продължаваше да свири, а ритъмът разтърсваше помещението. Лампите мигаха, а машините за дим бълваха бели облаци. Тълпата се олюля отново, погълна Джас и Хю и ме притисна още по-близо до Алекс, а дупето ми се допря до бедрата му. Тениската ми се повдигна, а пръстите му докоснаха леко корема ми, изтръгвайки въздишка от мен.

Алекс сигурно усети реакцията ми, защото се наведе, така че устните му бяха до ухото ми, и попита:

— Искаш ли да излезем и да се поразхладим?

Знаех какво всъщност означаваше въпросът му и се поколебах. Все пак ми беше останал достатъчно разум, за да знам в какво се забърквам. Просто кимнах, защото ме беше страх да проговоря.

Хвана ме за ръката и ме поведе по тясната алея зад сградата, където посетителите на клуба излизаха, за да си починат от жегата и шума. Излязохме в нощта, а студеният въздух успокои горящата ми кожа.

Дълбоко в себе си знаех, че идеята беше лоша и че по-късно щях да съжалявам. Но сега не исках да мисля за последствията. Исках поне веднъж да действам, без да мисля, просто да направя онова, което искам, дори и то да не е никак добро за мен.

Навън имаше само шепа хора — няколко пушачи и един охранител. Но Алекс ме заведе зад ъгъла, далеч от техните любопитни очи. Сърцето ми биеше толкова лудо, че бях сигурна, че той го чува. Ако смятах да се възпротивя по някакъв начин и да прекратя нещата, сега беше моментът да го направя. Знаех, че той очаква реакцията ми. Но вместо това, аз отвърнах на сериозния му и непоколебим поглед.

Алекс нямаше нужда от повече насърчение. Сграбчи ме за раменете, притисна ме до стената и ме целуна.

Усетих настойчивостта му, когато докосна устните ми със своите, и натиска на тялото му. Ръцете му се преместиха от раменете върху лицето ми, придърпаха ме по-близо, а целувката му стана още по-страстна.

Музиката и шумът от клуба сякаш бяха някъде далеч. Алекс обсипа шията ми с целувки и прокара език по ключицата ми. Не успях да се сдържа и простенах гърлено. Стреснах се от внезапен смях и говор. Няколко от посетителите на клуба завиха зад ъгъла и се озоваха при нас. Алекс продължи да ме целува, а след това се отдръпна със стон. Обърна главата си и ме погледна, а аз видях очите му, изпълнени с чиста, неприкрита похот.

Посетителите на клуба явно разбраха, че ни бяха прекъснали и започнаха да се смеят.

— Наемете си стая! — провикна се един от тях.

Не си направихме труд дори да ги погледнем. Те сякаш не бяха там. Виждах как Алекс се бореше да запази контрол.

Пое си дълбоко въздух два пъти, гърдите му се повдигнаха и отново спаднаха, и след това той попита:

— Искаш ли да си тръгваме? — Гласът му бе плътен и дрезгав.

Кимнах с глава. Дори не помислих.

— Изчакай ме тук. Ще взема якетата ни и ще кажа на Хю и Джас, че си тръгваме. — Погали лицето ми с ръка и се върна в клуба.

Облегнах глава на студената тухлена стена и затворих очи. Нямах представа какво правех. Знаех, само че искам поне веднъж да направя нещо безотговорно, нещо за себе си.

И в този момент усетих вибрацията на мобилния ми телефон. Извадих апарата от джоба си и видях, че имам десет пропуснати повиквания. Отне ми секунда да позная номера — беше на Денис, приемната майка на сестра ми. Обзе ме лошо предчувствие.

Прослушах съобщението, а страхът и ужасът ми нарастваха.

Обаждам се, за да ти кажа, че по-рано тази вечер трябваше да заведем сестра ти в болницата. Ейприъл… ами… тя падна по стълбите… счупи си ръката. Но, моля те, не се тревожи. Сега си е вкъщи и всичко е наред.

Стана ми зле, докато слушах съобщението от Ейприъл — тя плачеше и ме молеше да отида да я видя.

Повдигаше ми се. Бях отменила срещата си с Ейприъл и тя бе пострадала. Ако бях спазила уговорката, това нямаше да се случи, защото тя щеше да бъде с мен. На всичкото отгоре тя ми беше звъняла, а аз дори не й се обадих. Сестра ми е била уплашена, изпитвала е болка, а аз бях на концерт, пиех и се натисках с един чаровен сваляч, който щеше да ми донесе само проблеми.

В един миг ми хрумна, че се бях държала точно като майка ми. При тази мисъл ми се догади. Погледнах часовника си и усетих, че цялата треперя. Минаваше полунощ, но исках да видя Ейприъл. Забързах по алеята и стигнах до входа точно в мига, в който Алекс излизаше. Той носеше якетата ни.

Видя ме и спря. По изражението ми беше ясно, че нещо се бе променило и той свъси вежди.

— Какво има?

— Сестра ми. Пострадала е. — Поклатих глава. Точно сега не ми беше до обяснения. — Трябва да я видя. Веднага — казах аз и минах покрай него.

— Почакай. Ще дойда с теб — извика той.

Думите му ме приковаха на място.

— Не! — казах аз, внезапно изтрезняла. — Не те искам близо до мен. Вече направи достатъчно за една нощ.

Алекс присви очи.

— Какво означава това?

— Означава, че изобщо не трябваше да те слушам и да идвам тук тази вечер. — Дълбоко в себе си знаех, че се държа неразумно, като обвинявах Алекс, но бях ядосана, уплашена и изпитах вина, затова трябваше да си го изкарам на някого. — Трябваше да отида на срещата с Ейприъл. Тогава това може би нямаше да се случи.

— Сериозно ли говориш? — Той поклати невярващо глава. — Обвиняваш мен за случилото се?

— Не — отвърнах аз, а гласът ми беше изненадващо спокоен. — Обвинявам себе си. От самото начало знаех, че идеята е лоша. През последните шест години живях с безотговорен човек. И последното нещо, което ми трябва, е да се забъркам с друг безотговорен човек. Ти си егоистичен и безразсъден, и това е страхотно за теб. Но аз не мога да съм такава. Затова, моля те, стой далеч от мен. Имам си достатъчно проблеми и без теб.

При тези думи се обърнах и изтичах до най-близкото такси, като се опитвах да не мисля за яростта, изписана на лицето на Алекс.