Пиер Певел
Драконът на Арканите (9)

3.

След леката вечеря херцогиня Дьо Шеврьоз заяви, че иска да се усамоти, да се порадва на спокойствието и свежестта на вечерта. Тя отказа който и да било да я съпровожда по време на разходката, и прекоси сама широката тераса. Въпреки големите факли, които горяха тук и там, цареше полумрак в огромната градина, която в задната част на двореца Шеврьоз, се простираше до улица „Сен Никез“, между стената на двореца Рамбуйе отдясно и скромните жилищни постройки отляво. Мълчанието тегнеше над това елегантно природно кътче. Въздухът беше свеж, а парижката смрад бе прогонена от приятен ветрец.

Като да беше изморена, херцогинята седна на една пейка под красив бряст, близо до забит в земята факел. С длан тя прогони невидимо насекомо, което й позволи дискретно да хвърли поглед зад рамото си. Никой не я беше проследил и като че ли никой не я наблюдаваше от терасата. След това тя отвори томчето със стихове, което следобед й предаде книжарят Берто, и се престори, че чете.

Десет минути по-късно, когато камбаната на църквата Сен Тома удари, че е изминал половин час, госпожа Дьо Шеврьоз затвори книгата и се замисли като човек, който разсъждава над прочетеното. Тя пет пъти поклати глава и същевременно барабанеше с пръсти по корицата на книгата.

След което отново уж се вглъби в стиховете.

Това беше сигналът, че всичко е наред. Почти незабавно Ленкур се измъкна от сянката, но остана прикрит, виждаше го само херцогинята.

— Добър вечер, госпожо.

— Добър вечер, господин Дьо Ленкур — отговори херцогиня Дьо Шеврьоз, без да вдига очи от книгата си.

Можеше да я разглежда на воля и отново беше смаян от красотата й. Херцогиня Дьо Шеврьоз минаваше за една от най-красивите жени в Европа и Ленкур не се съмняваше, че това е вярно, докато се възхищаваше — под топлата и жива светлина на факела — на профила й, на бялата й кожа, на блясъка на златистокестенявата й коса и на закръглената й гръд.

Ленкур се овладя, убеден, че херцогинята не подозира нито за миг какво въздействие упражнява върху него.

— Благодаря ви, че се съгласихте за тази среща, госпожо.

— Да си призная, не ми се вярваше, че ще ви видя отново. Тъй като добре съзнавате какъв риск поемате.

— Помислихте ли си да ми устроите капан?

Тя обърна страницата.

— Помислих, да. Обаче нямам сила да играя на котка и мишка с полицията на Кардинала. Нали не се съмнявате в това?

Ленкур не отговори, а херцогинята продължи.

— Този книжар, този господин Берто, какъв ви е?

— Приятел.

— С трепереща ръка ми подаде тази книга. И малко заекваше… Съмнявам се това да е убегнало от вниманието на госпожа Дьо Люре, която осведомява Кардинала, когато не ми чете. Впрочем тя се разбира отлично с някой си господин Дьо Брюсан, чиято външност очевидно й допада.

— Брюсан ли? Той тук ли е?

— Познавате ли го? — учуди се херцогинята, но бързо се досети. — О, наистина! Забравих, че и вие сте носили тази проклета червена мантия… Е, добре, знайте, че господин Дьо Брюсан командва гвардейците, които охраняват моя дворец и мен самата. И той ли ви е приятел?

— Беше — отговори Ленкур.

Не можа да се сдържи и си спомни погледа, който Брюсан отправи към него, когато Ленкур беше обвинен, че шпионира и предава Кардинала. По онова време той също носеше мантията на гвардеец на Негово Преосвещенство и тези неверни обвинения имаха за цел да разобличат действителните предатели. Но Ленкур никога не беше имал възможността да представи истината на приятеля си.

За пореден път трябваше да се съвземе.

— Какво сторихте с бележката, която пъхнах в книгата? — запита той.

— Щом я прочетох, я изгорих, бъдете спокоен. Впрочем в бъдеще избирайте по-сполучливо пратениците си.

— Като си давате сметка колко спешно трябваше да ви видя, ще разберете, че не разполагах със свободата да избирам. Утре заминавате за…

— … за Кузиер, да. Много ви благодаря, че ми припомнихте… Заради госпожа Дьо Сент Аволд ли искахте да се видите с мен?

Въпросът завари Ленкур неподготвен.

— Не — рече той.

— Од се завърна в Лотарингия, нали знаете? — заяви непринудено херцогинята. — Но успявам да й изпращам писма. С удоволствие бих я зарадвала и с едно, написано от вашата ръка, стига да желаете…

Ленкур се възхити с каква лекота госпожа Дьо Шеврьоз му предлагаше възможност да се компрометира.

— Не, госпожо. Благодаря.

— Нима вече не сте влюбен в нея? Не, господине. Не възразявайте, безполезно е. Повярвайте ми, мога да разпозная любовта.

— Госпожо, при вас ме води много важен проблем.

Херцогинята въздъхна и небрежно обърна поредната страница.

— Добре. Слушам ви.

Ленкур й обясни, че Остриетата се интересуват от Шарл Модюи. Наложи се да я излъже, или поне да пропусне да й съобщи, тъй като тя не подозираше, че Модюи беше дракон. Също така херцогинята нямаше понятие, че е загинал при нападението срещу Шатле.

Все пак тя се усъмни.

— Какво криете от мен, господине?

— Моля, госпожо?

— Несъмнено криете нещо, защото, ако ставаше дума само за Шарл Модюи, нямаше да действате на пожар и може би против волята на Кардинала…

— Само ще ви кажа, госпожо, че тази история е свързана също със Сестрите на Сен Жорж. Обаче ние знаем, че Кардиналът не би допуснал да ги разгневи, и се страхуваме, че няма да ни позволи да продължим търсенето си по тази следа.

— Значи става дума за шатленките? Защо не ми казахте веднага?

Очевидно херцогиня Дьо Шеврьоз споделяше прочутата омраза на кралицата към шатленките. Ленкур не подозираше това и реши да се възползва от него.

— Госпожо, трябва да ми кажете всичко, което знаете за вашия бивш специалист по магии.

— Какво да ви кажа? Естествено, нямах представа, че служи на Черния нокът… — херцогинята вдигна глава и погледът й се изгуби в мрачините. — Много ми бяха хвалили способностите му. И тъй като се ползваше с известен престиж сред себеподобните си, стори ми се подходящо да го използвам… — за първи път тя се обърна към Ленкур. — Знаете ли, нямам особен вкус към магиите. Малко гадателство от време на време, но нищо повече… Покрусата на кралицата, която смяташе, че е неспособна да забременее, ме убеди, че може би един ритуал…

— Готов съм да се обзаложа, че идеята ви е била подсказана от Модюи.

— Да, вероятно — госпожа Дьо Шеврьоз се престори, че отново се зачита в книгата си. — Но беше достатъчно хитър, за да ме накара да повярвам, че сама съм се сетила. По-късно напълно безкористно взех участие в плановете на това чудовище и убедих кралицата да прибегне към магия, за да стане майка.

Тя беше развълнувана. Приятелските й чувства към кралицата бяха искрени, действително се обвиняваше за случилото се.

Или за онова, което можеше да се случи…

Тогава Ленкур разбра защо херцогинята не проявява лоши чувства срещу Остриетата на Кардинала, нито към него. Защото, независимо че събитията доведоха до изпадането й в немилост, тези мъже спасиха кралицата.

— Спомняте ли си кой ви препоръча Модюи?

— Разбира се, но това няма да ви е от полза. Тъй като тази личност изгоря жива, когато избухна пожар в замъка й.

Познавайки почерка на Черния нокът, Ленкур никак не се изненада. Все пак той запита, за да му е чиста съвестта.

— Как се казва?

— Виконтеса Дьо Маликорн.

Ленкур онемя, не можеше да повярва. Преди да се присъедини към Остриетата, последната му задача като шпионин на Кардинала беше да разгадае плановете на виконтеса Дьо Маликорн.

— Господине? — разтревожи се госпожа Дьо Шеврьоз.

Но някой идваше насам.

Ленкур направи крачка назад и спокойно изчезна сред сенките. Пристигна компаньонка на херцогинята; тя носеше шал, тъй като беше започнало да става студено. Беше госпожа Дьо Люре, а херцогинята я прогони доста неприязнено. Тя започна да сипе извинения и бързо се оттегли.

Ленкур се появи отново.

— Вероятно ни е чула — рече той.

— Да. Този шал беше жалък повод. Трябва да си тръгвате.

Госпожа Дьо Шеврьоз стана.

— Последен въпрос, госпожо. Бяхте ли близка с виконтеса Дьо Маликорн?

— Да. Беше ми приятелка. Но стоеше настрана от интригите. Ако я познавахте, щяхте да признаете колко възхитителна жена беше… Сбогом, господине.

— Сбогом, госпожо.

Ленкур остави херцогинята да се върне в замъка и в същото време усети някакво движение в градината. След това видя червена мантия, после и друга.

Ленкур знаеше, че е загубен, ако остане на мястото си. Затова тръгна с гъвкави и безшумни крачки, криейки се в сенките. Естествено, искаше да избяга. Но най-вече внимаваше да не го видят и да не го чуят. Защото само в такъв случай херцогинята можеше да излъже, без да трепне. Да, била е сама. И не е разговаряла с никого, четяла е на глас. Нали именно така се прави, когато човек обича стиховете. Ако го заловяха, и други щяха да пострадат. Първо — госпожа Дьо Шеврьоз. А може би и Берто, който вероятно беше събудил подозрение у тази проклета госпожа Дьо Люре…

Гвардейците на Кардинала организирано претърсваха градината, стягаха обръча, осветяваха с фенери, дебнеха всяко движение, всеки шум, без колебание размахваха рапири в храстите. За щастие, тъй като някога беше един от тях, Ленкур ги познаваше и беше наясно какво може да очаква. Безполезно беше да се надява, че с подхвърляне на камъче ще ги принуди да се скупчат на едно място: двама или трима ще идат натам, но другите ще останат на позициите си.

Трябваше да прояви повече съобразителност.

В края на една алея Ленкур спря за малко, за да се огледа и да размисли. Даде си сметка, че разполага с две-три минути, преди капанът да щракне. Беше длъжен да намери решение.

— Езерото — прошепна му Виелиста в ухото.

Разбира се!

В парка имаше голям фонтан с разноцветни рибки, а херцогинята обожаваше да им се наслаждава и понякога да ги храни. Доколкото Ленкур си спомняше, фонтанът беше дълбок, достатъчно, за да скрие мъж в тъмните си води. Ако стигнеше пръв дотам, можеше да се потопи и да изчака да преминат червените мантии, които го гонеха. След това за него щеше да бъде детска игра да прескочи стената и да се озове на улица „Сен Никез“.

Ленкур се хвърли напред, превит на две, хванал здраво дръжката на рапирата си в едната ръка и крепейки шапката си с другата. Трябваше да заобиколи някаква поляна, спря да диша и изчака един гвардеец, който се появи без фенер, да се отдалечи. Той можеше да се сблъска с него и си помисли, че късметът не му изневери…

… до момента, в който стигна до фонтана.

Той беше празен.

Вероятно защото херцогинята заминаваше, го бяха източили и почистили. Младежът изруга. Но гвардейците се приближаваха. Веднага трябваше да смени посоката и бързо, много бързо да намери спасителния изход.

— Не мърдай!

Изречена със спокоен глас, заповедта изненада Ленкур точно когато се готвеше да побегне.

Вцепени се.

— Обърнете се, господине.

Тъй като разпозна гласа на този, който говореше, Ленкур се подчини, но сведе надолу глава, за да се възползва от мрака и шапката напълно да скрие лицето му. Понеже гвардеецът с насочен към него пистолет беше Брюсан. Брюсан, който го взе под крилото си, когато беше приет в отряда на гвардейците на Кардинала. Брюсан, който беше толкова горд, когато го произведоха в чин енсин. Брюсан, който имаше чувството, че е изгубил син, когато Ленкур трябваше да свали мантията си при доста неясни обстоятелства.

— Направете няколко крачки напред, за да ви разгледам на лунна светлина, господине. И свалете шапката си. Искам да зная кого арестувам.

Ленкур се поколеба.

— Тръгвайте напред, господине!

Но Ленкур не можеше да позволи да бъде заловен, нито пък разкрит. Всъщност и в двата случая щеше да компрометира Остриетата и Кардиналът щеше да им потърси сметка. Беше достатъчно да се разчуе, че през нощта госпожа Дьо Шеврьоз беше се срещала с някого в градината, нарушавайки волята на краля.

Но какво можеше да стори?

Да убие приятел? Да убие невинен?

— Тръгвайте напред — или ще стрелям!

Брюсан. Защо ли трябваше да бъде точно клетият Брюсан…

Ленкур въздъхна и направи крачка напред.

— Свалете си шапката, вед…

Гвардеецът не завърши изречението: Сен Люк го удари откъм гърба.

— Бързо — рече мелезът. — Оттук.

* * *

Не беше препоръчително човек да се мотае по Новия мост след залез-слънце. Съвсем обичайни бяха неприятните срещи и съществуваше голяма вероятност да те ограбят, дори да те хвърлят в Сена ни жив, ни мъртъв. През тази нощ обаче един мъж, който вървеше стремително по левия бряг, премина по моста, без да му трепне окото. Името му беше Етиен-Луи дьо ла Фарг, изглежда, бързаше и не даваше вид, че някой би могъл да помисли да се закача с него. На кръста му висеше предизвикваща страх рапира „Папенхаймер“.

Капитанът се насочи към знаменитата Бронзова виверна, която се издигаше в самия край на остров Сите, срещу площад „Дофин“. След като заобиколи внушителния мраморен пиедестал, той потъна в дълбокия мрак, под разперените криле на статуята, изобразяваща оседлана и готова за война виверна, но без конник върху нея. Там се намираше онзи, който му беше определил спешно среща и го чакаше, облакътен на парапета над черните води на Сена.

— Какво има? — запита намусено Ла Фарг. — Мога да ви отделя съвсем малко време.

Другият се изправи и се обърна.

Беше елегантен благородник, облечен със сива дреха под черно наметало и нахлупил шапка с пера. Красив мъж, изглеждаше около трийсетгодишен, но косите му бяха леко посивели. Очите му бяха в същия бледосив цвят като дрехата, а около тях се виждаха тъмни сенки.

Лицето му беше сериозно.

— Седемте са обезпокоени — заяви кавалерът Дьо Валомбър.

Под това име той се представи по време на първата им среща. Ла Фарг не знаеше нищо за него, освен че беше дракон и също служеше на Пазителите.

Или на Седемте.

— И какъв е поводът за безпокойството им?

— Драконите се събират в Париж.

— С каква цел?

— Не знаем.

— Какво ви е известно за дракона, който нападна Шатле?

— Уверени сме, че е архаичен.

— Какво ще рече това?

— Древен и примитивен дракон. Архаичен представител на това, което беше драконовата раса в дълбоката древност… Архаичният е особено опасно и диво същество. Интелигентността му е животинска и е изцяло подвластен на жестокостта на инстинктите си.

— Значи архаичен дракон уби Алмадес.

— Бъдете сигурен, че архаичният звяр от Шатле има господар, който го командва. Или господари.

— Това ли са драконите, които се събират в Париж.

— Така предполагаме.

Ла Фарг кимна, после запита:

— Какво очаквате от мен?

* * *

Ленкур и Сен Люк пристигнаха заедно в двореца на Ястреба. В двора Балардийо пиеше вино, седнал на стъпалото към входа на кухнята.

— Къде е капитанът? — запита го Ленкур.

— Излезе.

— Излезе ли? — обади се Сен Люк. — Кога?

— Преди по-малко от час.

— И къде отиде?

— Мистерия.

— А останалите?

— Анес си почива. Марсиак е в оръжейната зала.

Ленкур и Сен Люк отидоха при гасконеца. Той беше пил и разгърден, с кръстосани върху масата крака, продължаваше да се налива, мрачен, сам в полумрака. Това поведение изненада Ленкур. Без да си позволява да коментира, мелезът познаваше внезапните меланхолични пристъпи, на които понякога Марсиак ставаше жертва.

— Знаеш ли къде е отишъл капитанът? — запита той.

Гасконецът вяло се учуди.

— Не е ли тук?

Сен Люк изруга и излезе. Остана Ленкур, който изпитваше нужда да гаврътне една чаша.

— Как мина срещата с госпожа Дьо Шеврьоз? — пожела да се осведоми Марсиак.

— Зле — призна младежът. — Обявиха тревога. Можеше да ме хванат.

— Но се е намесил Сен Люк, сякаш паднал от небесата. И те е спасил.

— Да.

— Той обожава подобни номера.

Марсиак забеляза колко разстроен е Ленкур.

— Хайде, ела на себе си… Вземи, пийни — каза той и напълни две чаши с вино. — Защо си толкова загрижен?

— В двореца Шеврьоз ще има разследване.

— Без съмнение. Но смятам, че херцогинята не е вчерашна…

— Не за нея се безпокоя.

— А за Берто — отгатна гасконецът.

— Да. Ако открият ролята, която той изигра в тази история…

Марсиак въздъхна. Реши, че е пил достатъчно, остави чашата, свали краката си от масата и се наведе към Ленкур, като прилепи лакти към бедрата си.

— Слушай, приятелю. Повярвай ми, разбирам те отлично. Но жестоко се заблуждаваш, ако мислиш, че можеш да предпазиш някого. Набъркани сме в толкова страшни интриги, че не е възможно да спестим неприятностите на близките си. Нещо по-лошо, понякога сме длъжни да използваме за користните си цели онези, които обичаме. Те може и да не подозират това. Но нищо, нищо и никога не бива да се изпречва на пътя ни… Ако тази идея ти е непоносима, отдалечи се незабавно от любимите си хора. Създай празно пространство около себе си. Стани като Сен Люк… Или стори като Лепра и напусни Остриетата.

— Ами ти? Ти не си нито Лепра, нито Сен Люк, доколкото мога да преценя…

Гасконецът помръкна.

— Аз ли? Аз съм Марсиак. Пиянствам, играя комар и гоня фусти, за да забравя злото, което мога да причиня на онези, които нямам смелостта да изоставя. Избери някой от моите пороци. Няма значение кой впрочем, тъй като и трите скоро ще ти потрябват, ако ме последваш по пътя на слабостта…

В това време Сен Люк се върна обезпокоен.

— Ла Фарг е неоткриваем. Говорих с Андре: всички коне са в конюшнята, значи е тръгнал пеша. А Гибо се кълне, че не е пристигало писмо, нито пък някой ни е посещавал… Изглежда, че е напуснал двореца внезапно, без видима причина…

— Капитанът не е хлапе — отбеляза Марсиак и стана, за да се оттегли. — Той може да се защитава в Париж дори през нощта. Защо толкова се безпокоиш?

Мелезът не отговори.

Не можеше да си обясни отсъствието на Ла Фарг. Капитанът трябваше да е тук и да чака завръщането на Ленкур, за да научи какъв е резултатът от тайната среща с госпожа Дьо Шеврьоз. Обаче се беше случило едното от две възможни неща: или Ла Фарг беше проявил нехарактерно за него нехайство и беше излязъл без сериозна причина, или мотивът му да тръгне без предупреждение посред нощ е бил много сериозен. Сен Люк не искаше да приеме, че първата хипотеза може да се потвърди. Така че имаше всички причини да се тревожи — нещо, което Марсиак би разбрал, ако не беше такъв, какъвто всички го познаваха.

Затова пък Ленкур също започна да си задава въпроси.

— Може би Анес знае нещо — предположи той.

— Какво да знае? — запита Ла Фарг, появявайки се внезапно. Балардийо вървеше по петите му.

След пристигането му се възцари неловко мълчание, но той сякаш не забеляза това. Избегна настойчивия поглед на Сен Люк, седна на стола и веднага каза на Ленкур да докладва.

Той го стори и когато свърши, капитанът на Остриетата заключи:

— Значи, благодарение на виконтеса Дьо Маликорн, Алхимика от Сенките е станал специалист по магии при херцогиня Дьо Шеврьоз…

— Да — отговори Ленкур.

— Същата, която искаше да създаде ложа на Черния нокът във Франция, нали? И чието бягство подпомогна кавалерът Дьо Ганиер в прословутата нощ, когато ние победихме?

— Да, капитане.

— Известно ли е какво се е случило с нея?

— Не. Малко вероятно е още да е жива, тъй като Черният нокът рядко проявява милосърдие към онези, които се провалят. И дори да е оцеляла…

Ленкур реши, че не е необходимо да завършва изречението.

— Тогава ние се оказваме в задънена улица — обезкуражен заключи Ла Фарг.

— Не е така — намеси се Марсиак. — Остава ни Ганиер, когото Сен Люк плени. Той вероятно знае много неща, тъй като беше дясната ръка на виконтесата. Да намерим в коя килия гние и да го разпитаме.

Идеята беше добра, но всички си даваха сметка какви страшни премеждия ги очакваха.

— Нищо няма да стане без поръчителството на Кардинала — рече Ла Фарг. — Не можем да продължаваме без негово знание.

* * *

Анес се събуди малко преди зазоряване, с болка в рамото и с все още възбудено съзнание от видението, което наруши съня й.

Тя се надигна, седна на леглото, погледна през отворения прозорец към нощното небе, което просветляваше на изток, зад камбанарията на абатство „Сен Жермен де Пре“. Въздъхна дълбоко, преди да стане, и обръщайки се почти с гръб към огледалото, огледа плешката си. Знаеше какво щеше да види. Елегантното очертание на белега червенееше, докато сърцето й биеше учестено, а болката затихваше. Скоро двете сплетени руни приеха нормалния си вид.

Анес оправи ризата си, отиде до прозореца и се облегна на рамката.

Погледът й, отправен към далечния хоризонт, беше изпълнен с безпокойство.

Беше сънувала огромния черен дракон, който разрушаваше Париж, и този сън изглеждаше толкова реален, че тя усещаше горещината от пламъците по лицето си, миризмата на обгорено дърво и на жарава превземаше ноздрите й, а в ушите й сякаш още звучеше ужасяващият шум: свистенето на огъня, трясъкът на разрушените сгради, стенанията на жертвите, злокобното ръмжене на дракона. Образът на черния дракон властваше над сетивата й. Достатъчно беше да затвори очи, за да го съзре отново, огромен и могъщ, триумфиращ в небето над порутения Париж, с покрито с блестящи люспи тяло, а на челото му сияеше…

… скъпоценен камък.

Анес рязко отвори клепачи.

* * *

Когато беше виконтеса Дьо Маликорн, нищо не й липсваше: нито младост, нито красота, нито богатство, нито власт. Сега обаче беше госпожа Дьо Шантегрел, старица, клета вдовица, която, оттеглила се в манастир в предградието Сен Жак, отхвърляше умората от прекалено дългия си живот. Вече не представляваше почти нищо.

Тази сутрин излезе да се поразходи в градината, когато й съобщиха, че някой е дошъл да я посети. Малко по-късно тя се срещна за първи път с елегантен благородник с руси коси, правилни черти и тревожен чар. Седнаха един до друг на каменната пейка и веднага щом останаха сами, непознатият показа истинската си същност. Госпожа Дьо Шантегрел усети приятна тръпка. Значи той, също като нея, беше дракон. Но могъщ и енергичен дракон, който не беше пленник на крехко тяло и на окаяно съществуване.

— Кой сте вие? — запита тя.

— Аз съм Благородника. По-точно би било да кажа Влюбения благородник, защото така се нарича моят аркан. Но ще се задоволим само с Благородника. Принадлежа към ложата на Алхимика от Сенките.

— Ложата на Арканите. Значи тя съществува.

— Съмнявате ли се?

— Да.

— Ще имаме достатъчно време да ви убедим, госпожо.

— Какво желаете от мен?

— Дойдох да ви предложа да се присъедините към нас, госпожо.

— Подигравате ми се.

— Съвсем не.

Тогава Благородника започна да говори, а бившата виконтеса Дьо Маликорн го слушаше, претегляше всяко изречение, всяка дума, следеше интонацията, нюансите на тембъра, опитваше се да долови някакъв знак за лъжа или за измама по лицето на събеседника си. Но Благородника знаеше как да очарова и да убеждава. Това, което й предложи, я съблазни: тя можеше да стане отново такава, каквато е била, и да се присъедини към ложата на Арканите.

— Защо избрахте мен? — запита накрая старицата.

— Отдавна ви наблюдаваме, госпожо. За разлика от Черния нокът, предпочитаме да признаем значението на онова, което сте сторили и което още можете да постигнете.

— Тогава да поговорим именно за Черния нокът. Какво ще предприеме, когато разбере, че…

— Да прави каквото ще. Ложата на Арканите е свободна сама да обмисля делата си. Впрочем ние въобще не се отчитаме пред старите господари в Мадрид…

— А не виждате ли в какво съм се превърнала?

— Имаме лек за това.

Тя погледна Благородника с огромна надежда и изпълнена с амбиции.

— Наистина ли? — възкликна.

Той й отвърна с нежна, изпълнена с вяра усмивка и продължи да говори.

Този път обаче госпожа Дьо Шантегрел почти не го слушаше, а се отдаде на размисъл. Тя бързо взе решение. Независимо че нямаше физически и магически сили, откакто проваленият ритуал й ги отне, тя не беше изгубила интелигентността си. Не можеше да предявява каквито й да било претенции към Арканите, но все пак реши да им постави едно условие.

— Намирам се в състоянието и в положението, което виждате — рече тя, — по вина на няколко мъже и на една жена. Ето какво искам да зная: ако се присъединя към вас, ще мога ли да им отмъстя?

Като човек, който оценява дързостта, Благородника се усмихна.

— Госпожо, обещавам ви.

* * *

Марсиак и Ленкур придружиха Ла Фарг в Кардиналския дворец. Те пристигнаха там точно когато Ришельо се готвеше да отиде при краля в двореца Сен Жермен, а в големия двор шейсет гвардейци с червени мантии, под строй и възседнали конете си, очакваха потеглянето на каретата на Негово Преосвещенство. Кардиналът вече се беше настанил в нея и капитанът на Остриетата трудно успя да стигне до вратичката, за да говори с него.

Застанали настрана, другите двама търпеливо чакаха: гасконецът държеше юздите на жребеца на Ла Фарг, докато Ленкур разглеждаше подредените гвардейци. Установи със задоволство, че Брюсан е сред тях и изглежда добре, независимо че под черната му шапка се подава превръзка. От мястото, на което се намираха, Марсиак и Ленкур не можеха да чуят какво казва Ла Фарг, с шапка в ръка, на кардинал Ришельо. Но старият капитан несъмнено се аргументираше убедително. Виждаше се само костеливата и неподвижна ръка на Кардинала, облегната на прозорчето на вратата на каретата.

— Проточи се — рече Марсиак.

— Задачата на Ла Фарг никак не е лесна — заяви Ленкур.

Разговорът продължаваше, а всички в двора се печаха на безмилостното слънце. Мъжете издържаха стоически, но конете изглеждаха изнервени. Нетърпеливо потропваха с копита. Цвилеха, трудно им беше да стоят на едно място. Цареше странно безмълвие. Гвардейците се питаха какво става, защо толкова се бави тръгването.

Най-после Ла Фарг се отдалечи от каретата с великолепния герб и нахлупи шапката си. Някакъв офицер издаде заповед. Прозвучаха тръби и първият ескадрон тръгна напред, последван от каретата на Негово Преосвещенство, която тежко пое по пътя; накрая яздеха останалите от ескорта. Кортежът напусна двора и премина по улица „Сент Оноре“ в посока към едноименната врата.

Дворът на Кардиналския дворец опустя.

С каменно лице и с маршова стъпка Ла Фарг отиде към Марсиак и Ленкур.

— Да побързаме — рече той и се качи на седлото.

* * *

След по-малко от час Анес гледаше към двора на двореца на Ястреба, където Ла Фарг, Ленкур и Марсиак се бяха захванали с последните приготовления, проверяваха дали конете им са добре оседлани, стягаха ремъците, решеха гривите и накрая, когато се убедиха, че всичко е наред, възседнаха жребците си. Андре им помагаше, като не преставаше да следи животните с експертно око и с леко безпокойство. Застанала на прага към кухнята, Наис гледаше тревожно. Старият Гибо се намираше под свода, беше отворил външната врата и стоеше до едното от двете тежки правоъгълни крила.

Тримата мъже бяха вече напълно готови за път и отправиха поздрав към Анес. Ла Фарг кимна, Ленкур размаха ръка, а Марсиак й намигна. След това потеглиха и дворът се изпълни с тропота на копитата по равните павета. По улица „Сен Гийом“ срещнаха Балардийо, който с учудване ги видя да преминават покрай него като стрели, и побърза да се прибере. Куцайки с дървения си крак, Гибо вече затваряше вратата.

Балардийо отиде при Анес в оръжейната зала. Облечена както обикновено в костюм за езда, стегната в ален корсет, младата баронеса Дьо Водрьой си слагаше ръкавиците за фехтовка.

— Какво става? — запита Балардийо. — Току-що видях капитана и другите да…

— Заминаха.

— Закъде бързаха толкова?

С ръце на кръста, Анес започна да прави различни упражнения за увеличаване гъвкавостта на краката.

— Кардиналът се съгласи Ла Фарг да се срещне с Ганиер — обясни тя. — Проблемът е, че Ганиер, строго охраняван, е на път за замък близо до Оксер, където ще бъде предаден на представител на папата.

— Предаден ли?

— Ако предпочиташ, връчен. Може би разменен. Или продаден. Но не ме питай защо Рим толкова много държи на Ганиер.

Анес разсече въздуха с рапирата си и доволна от себе си, направи няколко ловки движения.

— Ние защо не пътуваме с тях? — начумери се Балардийо.

— Защото Ла Фарг няма нужда от нас. А също така, защото имам работа в Париж…

Изведнъж старият войник забеляза какво острие размахваше Анес.

— О! — възкликна той. — Но това е твоята рапира!

— Не можеш да я сбъркаш! — рече младата жена и отправи към него поздрав като пред дуел.

За да докаже словата си, тя измъкна камата, пъхната в ножницата на любимото й оръжие.

— Как е възможно?

— Тази сутрин ми я донесе Черен гвардеец на шатленките.

— Дар от майка Дьо Восамбр ли?

— А от кой друг? Впрочем имаше писмо, написано саморъчно от нея, което придружаваше рапирата.

— И какво пише в това писмо?

* * *

Кръвта в басейна димеше. Оттам се разнасяха остри и силни миризми, предизвикващи погнуса. Гравирани върху каменните плочи, сложни пентакли червенееха, като очертани от нажежени остриета. В ъглите им горяха черни свещи, но от тях се стичаше ален восък. Въздухът беше изпълнен с някаква глуха и дълбока мощ.

Виконтеса Дьо Маликорн стоеше гола пред басейна.

Скоро грохналата госпожа Дьо Шантегрел щеше да се превърне в ненавистен спомен. Щеше да си замине и грозното, немощно тяло, с отпуснати меса и с измършавели ръце и крака. Дори виконтеса Дьо Маликорн щеше да бъде забравена. Защото от това преображение тя щеше да възкръсне по-млада и по-красива от преди. А също и по-силна, движена от решителност, която никой и нищо не биха могли да разколебаят. Сега обаче все още беше старица, която чакаше, треперейки сред вълшебните изпарения, изплашена, почти превита на две, с вдигната нагоре брадичка и притворени клепачи.

Магьосницата също беше затворила очи.

Клекнала от другата страна на басейна, тя тихо шепнеше молитви, изцяло съсредоточена. От разрязаните й китки течеше червена топла кръв, която — сякаш имаше свой собствен живот — капеше по плочите и се смесваше с онази, по-тъмната, клокочеща вътре. От Магьосницата се измъкна призрачна форма, която се долавяше по странната сянка зад гърба й, сянката на дракон, чиято все още сдържана власт сякаш избликваше от дълбините на земята.

Виконтесата разбра, че моментът е дошъл.

Тя направи крачка напред, потопи единия си крак в кръвта и изпита почти сексуално удоволствие, когато нещо я изгори като език на вътрешен огън и проникна дълбоко в нея.