Пиер Певел
Драконът на Арканите (5)

3.

Настъпи последната вечер преди заминаването за Сен Жермен и кралят искаше да я прекара с кралицата и с няколко благородници от свитата си. Покоите на кралската двойка се намираха на първия етаж в Лувъра: тези на Луи XIII — в така наречения Кралски павилион, а на Анна Австрийска — в южното крило на двореца, което гледаше към Сена. Разделяше ги само една врата. Обаче посещенията на краля бяха редки. Дали това означаваше, че Негово Величество иска да се сближи отново с отдавна изоставената си съпруга? Всички се надяваха и дори се размечтаха за появата на наследник на френския трон.

Това, което особено се коментираше, беше пристигането на майка Терез дьо Восамбр, настоятелката на Сестрите на Сен Жорж. Действително, не за първи път Анна Австрийска и майка Дьо Восамбр се срещаха. Но бяха общували само на официални церемонии, едновременно престорени и настроени предпазливо една към друга, съобразяващи се с изискванията на протокола. Никога не бяха разменяли обаче повече от три думи по задължение, а настоятелката не беше пристъпвала в преддверието на покоите на кралицата. Беше обществена тайна, че Анна ненавижда шатленките и ги държи на разстояние, дори тези, които отговаряха за сигурността й. Тази омраза се дължеше на ужасяващите изпитания, на които я бяха подложили Сестрите на Сен Жорж, когато тя пристигна като младоженка при съпруга си във Франция. Тогава беше само на четиринайсет години.

Анна Австрийска трябваше да бъде кръстена на майка си Маргарита Австрийска, ерцхерцогиня на Австрия и принцеса на Щирия. Но тя беше испанска инфанта, родена като Ана Мария Мавриция, дъщеря на крал Филип III Испански. Испания беше напълно подчинена на влиянието на драконите, които там не криеха истинската си същност, принадлежаха към висшата аристокрация и заемаха важни постове. Трябваше да се установи със сигурност, че бъдещата кралица на Франция е девствена и здрава, макар че по това време шатленките все още не се бояха от рансата. Те извършиха специални ритуали и в продължение на цяла нощ изследваха душата и тялото на ужасената и унижена девойка, която никога не забрави това.

В тази юлска вечер на 1633 година обаче кралицата прие радушно майка Дьо Восамбр, което се хареса на краля. Никой не подозираше, че тя плаща цената на допусната от нея грешка, пазена в дълбока тайна: тъй като се боеше, че може да е стерилна, се надяваше, че има вероятност да бъде изцерена чрез магия, и попадна под влиянието на един член на Черния нокът, тайното общество на зловредните дракони. Тази афера остана напълно неизвестна, основните участници загинаха или бяха принудени да мълчат. Затова толкова се учудиха тези, които видяха Анна Австрийска да подава ръка на настоятелката и да я посреща с любезни слова, макар да беше очевидно, че ги мълви неохотно. Обсъждани и будещи интерес, тези усмивки не излъгаха почти никого. Но важното беше друго: кралицата прояви покорство спрямо Луи XIII, който впрочем не остана дълго при нея.

Що се отнася до майка Дьо Восамбр и до шатленките, те удържаха огромна победа.

* * *

Ла Фарг чакаше залеза, за да отиде в Лувъра. Двамата с Балардийо яздеха един до друг по Новия мост, после по кея към двореца, преди да свият в тясната улица „Австрийска“. Капитанът на Остриетата не обелваше нито дума. Беше обезпокоен, но запазваше спокойствието на големите пълководци преди битка, със съзнанието, че това, което щеше да се случи — и вероятно вече се случваше — не зависи от него.

Наистина, писмата, отнесени от дракончетата на гражданина Гаже постигнаха търсената цел: майка Дьо Восамбр реши да премести Анес и да я доведе близо до себе си, в Париж. Също така маркиз Д’Обремон прие да предизвика сериозно противопоставяне, с риск да изгуби благоволението на краля. Но за всичко останало Ла Фарг можеше да разчита само на таланта на Остриетата си, на гордостта на настоятелката на шатленките и на късмета. Планът му беше много рискован. Той знаеше това и не го скри от останалите. Все пак се чувстваше изключително отговорен.

Имаше право.

Защото, ако нещата се развиеха зле, той нямаше да бъде засегнат, но други, които изпълняваха заповедите му, първи щяха да платят високата цена.

* * *

Падаше мрак, когато се озоваха в подножието на стената. Сен Люк беше пръв. След него идваха Ленкур и Марсиак. Гасконецът се завърза с въжето и закачи на колана си куката, която щеше да му позволи да изкачи високата назъбена преграда. Намираха се в голямата градина на Храмовия замък. С дланта си в ръкавица, мелезът посочи тримата часови, които патрулираха с мускети на рамо, а след това вратата и стената, която трябваше да преодолеят, за да стигнат до голямата кула. Ленкур и Марсиак го разбраха.

Благодарение на драконовите си очи Сен Люк виждаше по-добре в тъмното, отколкото другите двама. Той тръгна напред. Прегънати на две, те безшумно стигнаха пред вратата, плъзгайки се край стената. За малко трябваше да се скрият зад някаква преграда и да сдържат дъха си, но часовият мина, без да ги забележи, и се отдалечи с равномерна маршова стъпка. Както очакваха, вратата беше заключена. Докато Сен Люк дебнеше, Ленкур извади фини инструменти от кожен калъф и наблюдаван от изпълнения с възхита Марсиак, се зае с бравата. Скоро тя се предаде. Тримата мъже минаха през стената и побързаха да затворят вратата след себе си: друг пазач се приближаваше.

Голямата кула на Храма представляваше солидна квадратна постройка с четири кръгли кулички по краищата, висока беше петдесетина метра и имаше пирамидален покрив, под който се намираше терасовидна кръгова пътека. Тясна и по-ниска, съседната сграда — малката кула — беше прилепена към северната фасада. Между етажите на двете конструкции нямаше достъп. Но за да се влезе в голямата кула, трябваше да се мине през партера на малката, а двама часови наблюдаваха вратата през тази нощ.

Тези часови бяха извънредно учудени, когато видяха Марсиак да идва към тях, усмихвайки се възможно най-естествено. Този миг на изненада беше достатъчен, преди всеки от тях да почувства дулото на пистолет, опрян в слепоочието му: единият — отдясно, а другият — отляво. Докато Сен Люк и Ленкур ги държаха на мушка, гасконецът ги обезоръжи, хвърли рапирите им и мускетите настрани, но запази пистолетите.

— Ако потропаш, кой ще ти отговори? — запита той полугласно един от пазачите.

— Портиерът.

— Тогава тропай.

Мъжът не пожела.

— Ако обичаш — настоя Марсиак и бръкна болезнено в ноздрата му с дулото на пистолета си.

Тогава часовият почука три пъти по вратата.

— Кой е?

— Аз съм — обади се часовият. — Луве. Отворете.

— Но…

— Отворете!

Вратата беше открехната едва-едва, Марсиак я дръпна силно и след като неутрализира портиера, Сен Люк и Ленкур го последваха, избутвайки двамата часови пред себе си. Партерът на малката кула беше мрачен и тих. Страшно изплашен, портиерът веднага призна, че пристигналата днес затворничка се намира в тайните помещения на голямата кула. Той допълни, че с нея се отнасят много добре, но това не го спаси от удар с дръжката на пистолета, който го приспа. Двамата пазачи, завързани здраво, също не бяха пожалени.

— А сега? — запита Ленкур.

Марсиак му повери пистолетите, взети от враговете, и му каза:

— Ще пазиш вратата. Ние отиваме да търсим Анес.

Младежът кимна:

— Не се бавете. Времето ни е ограничено.

* * *

Излизайки от покоите на кралицата, настоятелката на Сестрите на Сен Жорж откри капитана на своите Черни гвардейци в двора на Лувъра. Веднага той даде знак на спряната малко по-далече бяла карета. С тънка усмивка, изпълнена със задоволство, майка Дьо Восамбр гледаше как впрягът й се приближава под светлината на факлите, съпровождан от изненадани и изпълнени със завист погледи. Привилегията някой да влезе с кола в Лувъра беше рядкост — тя й беше отредена от краля, който публично й засвидетелстваше уважението си. След любезния прием от кралицата тази вечер се превърна в истински триумф за нея. Оставаше само да я допуснат в Съвета, за да може орденът на Сестрите на Сен Жорж да си възвърне славата, и това щеше да се случи съвсем скоро.

— Баронеса Дьо Водрьой пристигна днес — осведоми я дискретно граф Д’Орсан.

— Без спънки ли?

— Никакви, майко.

— Чудесно. Още утре ще говоря с нея и не се съмнявам, че скоро ще я вразумя. Тя не може още дълго да остане глуха за повика на предопределението й.

Теглена от четири коня, каретата спря пред тях. Един лакей чевръсто отвори вратата, друг постави стълбичка, а капитанът на Черните гвардейци й подаде ръка. Опирайки се на него, настоятелката на шатленките влезе в купето. След като Д’Орсан затвори вратата, тя се настани възможно най-удобно, отпусна клепачи и зачака да я залюлее движението на каретата.

За да излязат от централния двор на тази средновековна крепост, каквато представляваше Лувърът, трябваше първо да преминат през дълъг дванайсет метра свод. Той се намираше в източното крило на замъка и завършваше, между две кръгли кули, с подвижен мост над рова. Отвъд впечатляваща укрепена входна порта — портата на Бурбоните — защитаваше достъпа до двореца откъм улица „Австрийска“. Пътят беше тесен, особено мрачен под свода, а преминаването при рова беше доста трудно, тъй като колите винаги рискуваха да се преобърнат.

Кочияшът караше майсторски. Сводът се изпълни с шум от копита, екипажът премина през решетката на входа на двореца и пое по тесния подвижен мост. Точно там един задъхан войник от швейцарската гвардия настигна каретата и я спря.

— Стойте! — заповяда той. — В името на краля!

* * *

Партерът на кулата на Храма се състоеше от голяма зала, свързана с вита стълба, която водеше към една от ъгловите кулички и към малките стаички, разположени в трите други кулички. Няколко факли мъждееха сред безмълвния мрак на голямата зала, както и по стълбата, по която Сен Люк и Марсиак слязоха, стиснали рапирите си. Те познаваха разположението на етажите, но нямаха представа какво ги очаква по-долу. Знаеха само, че Анес е затворена тук.

След като преминаха през една проскърцваща врата, откриха стая, приличаща на манастирска обител. Високи колони отделяха някаква галерия, облицована с плочки, и обграждаха квадратно пространство, до чийто пръстен под се стигаше по шест стъпала, а островърхият таван се крепеше на централен стълб. Галерията беше потънала в мрак. Затова пък маслени лампи слабо осветяваха средата на стаята, където имаше маса, дървен кон за изпълнение на наказания, вериги и железа, висяща клетка и различни инструменти за изтезания.

Без да се съветват, Марсиак и Сен Люк се разделиха. Единият пое надясно в галерията, а другият — наляво. Скоро гасконецът се вцепени и наостри слух. Стори му се, че чува нещо като… хъркане. Той се обърна, потърси Сен Люк, но не го видя. Тогава се приближи до прага на малка врата и прилепи ухо до дървото. Да, хърканията идваха наистина оттам. Силно хъркане, каквото само къркан до козирката мъж може да си позволи, без да се събуди.

Марсиак изпита огромно любопитство.

Леко, предпазливо отвори вратата.

В тясното и смърдящо пространство забравена свещичка догаряше в оставена на пода чиния. Тя едва осветяваше човешката форма, която, опакована със завивка, лежеше върху сламеник край стената. Но всеки лесно можеше да съзре връзката ключове, окачени на пирон, близо до спящия и до железен лост, подобен на тези, които палачите използваха, за да чупят ръцете и краката на клетниците, осъдени на приковаване към колело.

Марсиак беше впил поглед в ключовете, убеден че те са за килиите, тъй като този, който хъркаше, несъмнено беше тъмничарят. Нито той, нито Сен Люк притежаваха таланта на Ленкур да разбива ключалки. Ако искаха да отворят вратата на килията на Анес, имаха нужда от ключ.

Гасконецът затаи дъх и влезе вътре на пръсти.

Шумът от някаква верига го изплаши, но той много късно откри опасността и нямаше време да се предпази с ръка: от сенчестия ъгъл една сила скочи право към гърлото му. Едър и подвижен като котка, черният саламандър сключи челюсти върху дланта на Марсиак. Той инстинктивно го отхвърли, но острите зъби откъснаха парченце от плътта му. Силата се блъсна в стената и се оплете във веригата, която я държеше за врата. Опитваше се да се превърти, изпълнена с гняв, когато гасконецът заби рапирата си в главата й.

Марсиак нямаше време да си задава въпроса кой беше толкова луд, за да държи сила на повод. Хъркането беше спряло, той се обърна бавно към сламеника, но видя, че вече е празен. След това, забравяйки за ранената си ръка, вдигна поглед към огромния, масивен и шишкав драк, чиито яки мускули се виждаха ясно под черните и блестящи люспи.

Странно заслепен, гасконецът преглътна.

Той никога не беше срещал подобен драк, но не ръстът му го правеше изключителен. Нито жълтите му и остри кучешки зъби, влажни от гъстата слюнка. Нито страшните нокти на могъщите му ръце. Нито дори животинският блясък в очите му на влечуго.

Този драк имаше две глави.

Ето го обяснението за силното хъркане, помисли си Марсиак.

— Хъм… Приятели? — опита се да рече той.

Чудовището изрева глухо.

* * *

Повикана отново от краля точно когато напускаше Лувъра, настоятелката Дьо Восамбр трябваше да остави каретата си насред подвижния мост, по който кочияшът вече беше я подкарал, и не можеше нито да се върне назад, нито да обърне. Оставяйки на капитана на гвардейците грижата да реши каква маневра трябва да бъде направена, тя последва швейцареца, когото бяха изпратили да я спре, и скоро беше приета в покоите на Негово Величество.

Луи XIII я чакаше в компанията на кардинал Ришельо и на достоен благородник, в чието лице тя разпозна маркиз Д’Обремон. Кардиналът стоеше прав и леко настрани. Кралят и маркизът седяха един до друг и разговаряха, а до тях имаше празен стол. Настоятелката влезе по-скоро заинтригувана, отколкото обезпокоена. Луи XIII я покани да седне и се извини, че я е повикал по такъв начин, без да се съобразява с етикета и в толкова късен час.

— Сир, служа на Ваше Величество — рече майка Дьо Восамбр и зае предназначения за нея фотьойл.

С кимване поздрави Д’Обремон, който й отговори по същия начин. След това тя срещна погледа на Ришельо, без да може да прочете в него каквото и да било.

Но кралят започна да говори:

— Повиках ви при себе си, за да сложа бързо край на една афера, която искам да бъде разрешена, преди да тръгна утре за Сен Жермен. Маркиз Д’Обремон, когото познавате, е мой приятел. Той обаче се безпокои за личност, която му е скъпа и която знае, че се намира в плен при вас.

Настоятелката се обърна към маркиза и невъзмутимо зачака.

— Става дума за баронеса Дьо Водрьой — рече студено благородникът.

Майка Дьо Восамбр издържа, без да мигне, обвинителния му поглед.

Значи така: напълно безсилен, Ла Фарг се беше обърнал към своя другар Д’Обремон, който да отправи молба към краля.

— Наистина ли? — произнесе тя.

— Познавате ли я? — запита Луи XIII.

— Да, сир. Познавам я, тъй като тя беше една от най-обещаващите ни послушнички. Но се отказа от божествената си мисия, за да постъпи на служба при господин Кардинала.

Ришельо се наведе над рамото на краля и му прошепна в ухото:

— Анес дьо Водрьой е от тези, които, под командването на капитан Ла Фарг, толкова вярно ви служиха, сир.

Луи XIII кимна.

— Майко — поде отново Д’Обремон, — съобщиха ми, че баронеса Дьо Водрьой в този момент, против волята си, е затворена в килия на остров Възвишението Сен Мишел. Вярно ли е това?

— Не, господине. Не е вярно.

Тя не лъжеше, тъй като Анес вече се намираше в кулата в Храма. За пореден път Ла Фарг беше закъснял.

Спокойната увереност на настоятелката смути маркиза.

— Нито там, нито в друга килия ли? — настоя той.

— Нито в друга — отговори майка Дьо Восамбр, без да трепне.

Тя си позволи дори да се усмихне мило и със съжаление, сякаш искаше да се извини, че не може да помогне, въпреки желанието си.

* * *

Марсиак изхвърча през малката врата като през дулото на оръдие. Той се блъсна в една от колоните в галерията, на метър от земята, и падна тежко върху каменните плочи. Стенейки от болка, с наранен кръст, се опита да стане, но не успя. Загуби съзнание, когато видя двуглавия драк да се навежда, за да излезе от леговището си.

Въоръжен с тежкия железен лост, който държеше до сламеника, колосът се изправи и се взря във все още дишащия гасконец. След това вниманието му беше привлечено от друг натрапник. Сен Люк крачеше напред, предпазлив, но уверен в себе си, с рапира в ръката, а погледът му беше съсредоточен върху острието. Мелезът спря, преди да се озове близо до железния лост. Без да сваля оръжието си, той направи три крачки настрани, за да отклони драка от Марсиак.

И зачака.

Чудовището изрева и се хвърли напред.

Сен Люк отби атаката му, после и втората, та и третата. Не беше възможно да парира, нито да отклонява ударите на железния лост. Дракът ги нанасяше толкова силно, че те можеха да пречупят рапирата му или да я изтръгнат от дланта му. Концентриран, мелезът се снишаваше, извиваше се, с огромно усилие избягваше лоста, който свистеше във въздуха. Очакваше дракът да се измори, но всъщност неговите сили започнаха да се изчерпват.

Опитвайки се да премине в отстъпление, Сен Люк напусна галерията и се озова в централното пространство на голямата зала, където се намираха инструментите за мъчения. Колосът го последва. Мелезът се опита да извлече полза от разположението на вещите в помещението. Дракът беше прекалено глупав, за да прилага стратегия, той се оказа неспособен да предвижда хитростите и уловките на противника си, но силата и бързината компенсираха липсата на интелигентност. Нищо не му се опираше. Той с лекота преобърна масата за мъчения, помете с обратната страна на ръката си тежък мангал от ковано желязо и нанесе страшен удар на висящата клетка, която бавно започна да се люлее.

Това движение за миг го разсея и насочи в грешна посока слепия му бяс.

Тогава Сен Люк се втурна напред, забравил напълно всяка предпазливост. Опита се да прониже драка, но острието му се приплъзна по черните люспи. И нещо по-лошо: когато залитна напред, една огромна длан се сключи около неговата. Имаше чувството, че чудовището ще изтръгне ръката му. Повдигнат от земята, благодарение на невероятната сила, той полетя към стената и жестоко се заби в нея. От удара дишането му секна. Изпусна рапирата си. Нозете му се подвиха. Опита се да се изправи и с усилие се подпря на каменната плоча. Като пиян видя с крайчеца на окото си, че дракът се приближава и вдига железния прът, готвейки се да го стовари върху него и да разбие черепа му. Навеждайки се на една страна, за да прикрие това, което се мъчи да направи с дясната си ръка, Сен Люк хвана камата, пъхната в ботуша му. Може би все още имаше някакъв шанс. Само един. Не повече. Изчака последния момент, хвърли се с цялата енергия на безнадеждността. Железният прът го перна леко, точно преди да забие острието в люспестата плът. И още веднъж. И още веднъж.

Дракът простена, олюля се, изпусна оръжието си, което падна с трясък върху пода…

… и сключи люспестите си ръце около гърлото на мелеза.

Сен Люк изхълца. Краката му вече не докосваха земята. Рискът да умре от удушаване беше по-малък, отколкото дланите, които го притискаха, да пречупят гръкляна му. Той стягаше мускулите на врата си, колкото можеше. Удряше с крака във въздуха. Хвана огромните лапи с надеждата да разхлаби хватката им. Опипом се опита да намери изход, слабо място, надежда.

Напразно.

Тогава една желязна кука се стовари между главите на драка, за момент висеше срещу гърдите му и изведнъж се издигна нагоре. Това беше куката, благодарение на която Остриетата проникнаха в Храмовия замък, тази, която Марсиак носеше на колана си и която сега висеше на въже.

Куката се закачи между главите и гасконецът теглеше здраво, а металическите остриета се забиваха от двете страни. Бликна черна кръв. Колосът пусна Сен Люк и се опита да изтръгне куката. Но Марсиак държеше здраво въжето. Остриетата проникваха още по-дълбоко в плътта. Дракът се олюля назад, но успя да се задържи, без да падне. Гасконецът теглеше с всички сили и надаваше вопли, тъй като ухапаната от силата ръка го болеше страшно. Обаче не се предаваше. Продължаваше да тегли, извиваше се, гримасничеше, подметките му се пързаляха по плочите. Накрая чудовището се свлече назад, а забилата се в тялото му кука изтръгна кървави люспести парчета месо. Чу се шум като от разчленено животно, когато кости и вътрешности започват да се разпадат. Бликнаха лепкави струи и от двете глави.

Огромното влечуго агонизираше по гръб и мълчанието, възцарило се в безлюдната зала, звучеше като тържествен химн в ушите на двамата мъже, които едва си поемаха дъх.

— Как си? — запита Марсиак след малко.

Сен Люк, опрял гръб към обърнатата маса за мъчения, още не можеше да се изправи.

— Добре съм — излъга той с изтерзан глас.

Протегна треперещия си пръст.

— Там… Там… Вратата, която води към килиите. Намерих я преди… Иди да потърсиш Анес, искаш ли?

Гасконецът кимна, отдалечи се на няколко крачки, след това се върна и отиде да вземе ключовете за килиите от трупа на двуглавия драк.

В края на краищата беше заслужил напълно тази скъпоценна връзка.

* * *

От прозореца на един стар етаж в Лувъра Ла Фарг гледаше към Храмовия замък и под бледата и синкава светлина на звездите различаваше лесно величествения силует на кулата на Храма.

Висока петдесетина метра, тя беше видима почти отвсякъде в Париж и изпъкваше ясно, когато падаше мрак, благодарение на светлината, която блестеше на пирамидалния й покрив. Това беше светлина от голям фенер, в който имаше солер — алхимичен камък, наричан още „камъка от Бохемия“, тъй като само алхимиците от това кралство познаваха тайната му. Солерите — които бяха открити съвсем наскоро — озаряваха околността с буен пламък и имаха само един недостатък: процесът на създаването им беше колкото опасен, толкова и скъп. Този от кулата на Храма беше бял и както повечето други подобни в Париж служеше за направляване на виверните. Над Лувъра гореше син; червен — над Кардиналския дворец; а много скоро жълт солер щеше да се появи над „Пощенска служба Гаже“.

Вперил взор в далечния фенер на шатленките, капитанът на Остриетата чакаше сам и търпелив.

Най-после чу стъпките на Балардийо, който приближи.

— Маркиз Д’Обремон си тръгна от краля, капитане. Той ми предаде това за вас.

— А настоятелката Дьо Восамбр?

— Кралят я задържа при себе си.

Без да обръща глава от прозореца, Ла Фарг взе писмото, което Балардийо му връчи, отвори го и го прочете.

— Тя е отрекла — рече той и вдигна глава.

Насочвайки отново поглед към кулата на Храма, капитанът смачка хартията в юмрука си и добави натъртено:

— Сега не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че те ще успеят.

* * *

Вратата, която посочи Сен Люк в едно от подземията в кулата на Храма, водеше към тясно стълбище. След като слезе по него, Марсиак намери малка квадратна стая и няколко ниски врати.

— Анес? — провикна се той. — Анес, тук ли си?

— Никола? Ти ли си?

— На вашите услуги, баронесо.

Благодарение на ключовете от тъмничаря той отвори вратата, иззад която се обади Анес, и освободи младата жена.

Веднага тръгнаха на обратно.

— Бога ми, Никола! Колко се радвам, че те виждам…

— Аз също…

— Вероятно това е обяснението, че една от ръцете ти опасно се приближава до бедрото ми…

— Съжалявам. По навик.

— Тя продължава да лази надолу, Марсиак…

— Мръсница…

Анес предпочете да се отстрани от гасконеца, преди да бъде принудена да му счупи пръстите, което щеше да развали радостта от щастливата среща.

— Значи наистина съм видяла Балардийо на покрива този следобед, когато пристигах тук!

— Той беше.

— Помислих си, че полудявам. Предполагах, че е мъртъв, знаеш ли?

— Съвсем жив си е.

Посочвайки й пътя, той продължи:

— Да вървим, баронесо. Все още не сме се измъкнали, а времето е малко.

— Нали не си сам тук? — запита Анес, докато го следваше по стълбите.

— Не. Ленкур и Сен Люк също участват.

Намериха мелеза, който ги чакаше в залата за мъчения, и минавайки оттам, баронеса Дьо Водрьой забеляза трупа на двуглавия драк, който лежеше в локва черна кръв.

— Виждам, че сте се запознали с домакина на кулата.

— Той ни устрои незабравимо посрещане — отговори Марсиак.

Побързаха да се присъединят към Ленкур, който в полумрака на партера се беше облегнал на стената, близо до входната врата. Младежът дебнеше през открехнатата порта и държеше в двете си ръце по един пистолет.

Усмихна се, когато забеляза, че макар чертите на лицето й да изглеждат опънати, Анес дьо Водрьой несъмнено е напълно здрава.

— Радвам се да ви видя — рече той.

— Благодаря — отвърна тя. — Аз също.

Ленкур ясно съзря в какво състояние са другите двама след сражението с чудовището, но не си позволи никакъв коментар.

— Часовите видяха, че малката врата в градината не е заключена — заяви той. — Вървете. Скоро ще обявят тревога.

— Вие няма ли да дойдете? — учуди се Анес, като видя, че той се отмества, за да им даде възможност да минат.

— Ще ви настигна на мястото, където ви чакат конете, не се безпокойте.

Сен Люк се усмихна разбиращо, след това даде знак на Марсиак и на Анес бързо да го последват.

Ленкур затвори вратата подир тях. Изчака малко, колкото да се убеди, че не са ги забелязали и не е необходимо да се връщат спешно в кулата. После се отдалечи и вече съвсем сам пое нагоре по витата стълба, която се издигаше към една от ъгловите кулички на сградата.

* * *

В Лувъра Ла Фарг не можеше да види ясно какво се случва на върха на кулата на Храма. Не забеляза как Ленкур изненада и халоса един часови на кръговия път. Не забеляза също как той задържа Черния гвардеец да не падне от високото. Нито как покри с голямо розово парче плат фенера, в който се намираше ослепителният солер на шатленките.

Това, което успя да зърне, беше, че фенерът в Храмовия замък почервеня.

* * *

Както повечето укрепления, Храмовият замък беше построен така, че в по-голяма степен да възпрепятства нахлуването вътре, отколкото бягствата. След като успяха да избегнат бдителността на няколко часови, Сен Люк, Анес и Марсиак се качиха на покрива на някаква сграда, прилепена към стената на крепостта, и помагайки си с куката и с въжето на гасконеца, скоро преминаха от другата страна. Сен Люк последен преодоля назъбената стена, вдигна очи към върха на кулата на Храма и видя почервенялата светлина на фенера: Ла Фарг вече знаеше, че Анес е освободена.

Малко по-късно бе обявена тревога. В това време те се присъединиха към Андре в тъмен заден двор, където конярят на Остриетата чакаше с жребците. Отначало се чуха викове. После засвистяха изстрели и камбаната в Храмовия замък тревожно заби.

— Трябва да вървим — прошепна Сен Люк.

— Ами Ленкур? — възпротиви се полугласно Марсиак. — Ще го изоставим ли?

— Тази проклета камбана скоро ще събуди целия квартал. Смяташ ли, че Черните гвардейци ще се забавят, преди да изпратят патрули?

— Ленкур е един от нас.

— Той знае какво рискува.

— Ние не изоставяме нашите, Сен Люк.

— Изоставяме ги, когато мисията ни трябва да завърши успешно.

— Стига вече! — прекъсна ги Анес, въздържайки се да повишава тон. — Ленкур може и да успее. Той ще…

— Ако го преследват и има капка ум — прекъсна я мелезът, — това място е последното, накъдето ще тръгне, тъй като ще повлече хайката след нас.

— Да го почакаме още малко — настоя младата жена.

Сен Люк изруга.

Продължаваха да се чуват детонации. Някой издаваше ясни и категорични заповеди. Ясно беше, че се провежда лов на човек.

— Права си, баронесо — прошепна Марсиак. — Но ти няма да оставаш. Много е опасно. Аз ще чакам Ленкур. Вие тримата, тръгвайте. Ще ви намерим по-късно — Ленкур и аз.

— И дума да не става.

— Нямаш избор, Анес. Сен Люк не греши в едно отношение: Ленкур знае какво рискува. Ние също. И щом всички приехме да се подложим на опасност, то беше, за да те освободим. Нека не те заловят отново.

Анес дьо Водрьой замълча. Марсиак имаше право, но й беше трудно да признае това.

Тя кимна тъжно.

— Съгласна съм — рече. — Но…

Не завърши изречението и се усмихна широко, когато видя Ленкур, който пристигаше с рапира в ръка, тичайки равномерно и без да проявява особено безпокойство.

— Какво има? — обади се той в отговор на всички обърнати към него погледи.

* * *

Кралят задържа малко майка дьо Восамбр, след като маркиз Д’Обремон си тръгна. Той прояви любезност и загриженост, вероятно защото искаше срещата да завърши приятно, а не с нотка на проявеното в началото подозрение. Луи XIII имаше огромна нужда от подкрепата на шатленките, за да рискува да огорчи тяхната настоятелка. Независимо че тази вечер тя не отговори утвърдително на нито едно обвинение, поставените й въпроси вероятно я бяха разгневили, макар да ставаше дума — както твърдеше кралят — само „за бързо разплитане на маловажна афера“.

Майка Дьо Восамбр обаче не беше вчерашна.

Ла Фарг се опита да я компрометира, а Д’Обремон отлично знаеше за какво става дума. Ами Ришельо? Участваше ли и той в тази история? Не. Капанът беше прекалено несръчно поставен, прекалено примитивен, за да има Кардиналът пръст в него.

Но на какво се надяваше Ла Фарг? Сигурно си мислеше: тя няма да посмее да отрече пред краля факта, че баронеса Дьо Водрьой е нейна пленница?

Монахинята разбра какво се е случило, когато каретата й наближи Храмовия замък.

Старата крепост беше вдигната под тревога, камбаната биеше, всички прозорци светеха, пазачите бяха скочили на оръжие, а патрулите обикаляха дори околните улици. Някакви мъже бяха нахлули в крепостта. Те бяха освободили Анес от кулата на Храма и я бяха отвели, като оставиха след себе си един труп и няколко часови в безсъзнание. Не бяха действали маскирани. Един от тях беше мелез.

— Сен Люк? — възкликна граф Д’Орсан. — Това са само Остриетата!

— Отлично заключение — рече майка Дьо Восамбр гневно.

— Майко, кажете само една дума — и ще ги арестувам всичките, преди да пукне зората. Първо — Ла Фарг.

— А по каква причина?

— Но майко! — изненада се капитанът на Черните гвардейци. — Не е ли очевидно?

Настоятелката не отговори.

Нямаше настроение да признае пред Д’Орсан, че е излъгала краля — нещо, което Ла Фарг знаеше, че ще стори. Така че как можеше сега да обвини Остриетата, че са освободили със сила една пленница, която беше отрекла да крие? Познаваше Ла Фарг. Знаеше, че той ще надделее, ако се опита да го срази.

Побледняла и разтреперана от безсилен гняв, тя нареди камбаната да млъкне и да върнат на фенера обичайната му белота.

— Също така намерете задоволително обяснение за цялата тази бъркотия.

* * *

Ла Фарг и Балардийо напуснаха Лувъра на коне и се присъединиха към останалите, които ги чакаха на седлата пред Новия мост. Всички се усмихваха. Особено Анес и Марсиак. Но също Ленкур и дори Сен Люк под мустак. Чувстваха облекчение и задоволство. Бяха победили.

С блестящ от гордост поглед, техният капитан леко кимна, докато лъчезарният Балардийо, намигна съучастнически на младата жена.

Отново бяха заедно — не беше нужно да казват каквото и да било.

— Да се връщаме — рече Ла Фарг.