Пиер Певел
Драконът на Арканите (4)

2.

Жегата продължаваше от дълги дни, а кратката нощна буря, която се разрази предишната седмица, само за малко я укроти. Париж изнемогваше под яростното слънце. Към горещината се прибавяха вонята и мръсотията. Неподвижният въздух смърдеше, тегнеше до отвращение заради непоносимата миризма от рововете, боклуците по дворовете, нужниците, където ферментираха урина и изпражнения. Навсякъде властваше калта, този ужасен пласт нечистотии, от които улиците на столицата никога не биха могли да се избавят. Беше станала твърда кора, по нея подметките и железните колела се триеха, но тя се превръщаше в прах, който се разпространяваше навсякъде, лепеше се за потната кожа, изгаряше очите, възпаляваше гърлата и ноздрите, изпълваше дробовете. Замърсяването предизвикваше погнуса и главоболие у по-издръжливите, а можеше да доведе и до тежки поражения при крехките организми. Всяка година по това време прогонваше богаташите, които диреха чист въздух на село. Същия този ден, докато Ла Фарг и Сен Люк пресичаха Новия мост в посока към Кардиналския дворец, самият крал се готвеше да поведе двора към двореца Сен Жермен.

Но дали причината беше само това, че искаше да избяга от непоносимия парижки въздух?

* * *

Седнал зад бюрото във великолепната си библиотека, кардинал Ришельо галеше люспестата главичка на Малкия приятел. Свито на кълбо върху коленете му, пурпурното драконче доволно мъркаше с полузатворени клепачи, докато господарят му размишляваше с отсъстващ поглед, отправен към документите пред него.

Някой почука на вратата. Появи се Шарпантие, верният и стар секретар на Негово Преосвещенство.

— Ла Фарг е тук, монсеньор.

— Да влезе.

Шарпантие се поклони и се оттегли, а в същото време капитанът на Остриетата, с шапка в ръка, пристъпи с маршова стъпка, закова се пред бюрото и зачака, стиснал в лявата си длан дръжката на своята тежка рапира „Папенхаймер“.

Не помръдна, когато Кардиналът стана, за да остави Малкия приятел в кафеза му, където дракончето се пъхна доста неохотно. След като стори това, Ришельо не се върна да седне. Обърнал гръб на стаята и на посетителя си, той остана за малко до прозореца. Гледаше към великолепните градини и към фонтана в задната част на двореца, но погледът му се рееше някъде над тях.

— Париж тътне — рече той. — Чувам го. Париж тътне от гняв и тази горещина не би могла да го успокои. Но как да му се сърдим?

Кардиналът замълча за малко, после продължи:

— Дракон атакува Париж, капитане. Посред бял ден и без да знаем точно защо. Той насочи яростта си към Шатле, към един от символите на правосъдието и на авторитета на Негово Величество. Знаете ли какво се говори? Че драконът, преди да си замине, прелетял три пъти над Лувъра и надавал вой. Последно предизвикателство, сякаш за да прибави оскърбление към раните. Естествено, това не е вярно. Но означава много, не намирате ли?

Кардиналът се върна към бюрото и седна. Според Ла Фарг той изглеждаше изключително уморен. Мършаво лице, бледа кожа и сухи устни. А в очите му се усещаше безпокойство.

— Парижаните са гневни, защото ги е страх. И тъй като този страх трябва да бъде насочен нанякъде, аз им се струвам подходяща цел.

Ришельо тихо се засмя.

— В това отношение нещата не са по-добре, отколкото с малките дракончета, които измъчват… Но нищо не би имало значение, ако парижаните не бяха такива, каквито ги познавам, искам да кажа — готови за бунт. А тези господа от Парламента, които претендират, че говорят за доброто на кралството, искат да бъдат наложени мерки за успокоение на духовете. Не се съмнявайте, че първата мярка ще бъде отстраняването ми от власт. Нещо, което нито вие, нито аз желаем, нали?

Несъмнено въпросът не беше съвсем реторичен.

— Говори се, че настоятелката на шатленките скоро ще бъде допусната в Съвета на краля — рече Ла Фарг.

Ришельо отправи към него неразбираем поглед, а след това го покани да изложи проблема си. Тогава Ла Фарг обясни, че няма вести от Анес и Балардийо от няколко дни, че се безпокои и моли за разрешение да ги търси сред Сестрите на Сен Жорж.

— Защо? — запита Кардиналът и повдигна вежди.

Трябваше да разкаже и за другото изчезване, това на кавалера Д’Омбрьоз, сина на маркиз Д’Обремон.

— Значи синът на господин Д’Обремон е Черен гвардеец — намеси се Ришельо.

— Да, Ваше Преосвещенство.

— Не знаех. Продължавайте.

Ла Фарг отново заговори и сподели как Анес е обещала да стори всичко, което зависи от нея, за да разбере от шатленките какво се е случило с Франсоа Рейно д’Омбрьоз. Скоро той стигна до писмото на бившата настоятелка и до незабавното потегляне на Анес и на Балардийо.

— Оттогава — заключи — нямаме никакви вести.

— Знаете ли съдържанието на писмото?

— Не, Ваше Преосвещенство.

Сложил лакти на облегалките на фотьойла си, Ришельо скръсти кокалестите си пръсти отпред и попита с равен глас:

— Какво очаквате от мен, капитане?

— Първо, моля Ваше Преосвещенство да ми разрешите да търся Анес дьо Водрьой и Балардийо.

— Значи трябва да сторя това, вместо да ви наредя да откриете как и защо дракон атакува Шатле и убива Алхимика от Сенките — рече Ришельо, без да спести студената си ирония. — Или вместо да ви натоваря с тайна мисия в Лотарингия, където армията на Негово Величество се готви да проникне…

— Ваше Преосвещенство…

— Представете си, че това са само първите две идеи, които ми идват наум, капитане.

— Ваше Преосвещенство, Алмадес загина, а кавалерът Д’Оргьой окончателно се завърна при кралските мускетари. Как бих могъл да сторя каквото и да било без Анес и без Балардийо? Помислете, че ако го няма Ленкур, трябва да разчитам само на двама!

— Марсиак и Сен Люк. Има капитани, които са готови да дадат мило и драго за тези двамината…

— Все пак са само двама, монсеньор. И обстоятелствата не са особено благоприятни.

— Вярно е… Тогава какво?

— Моля Ваше Преосвещенство да накара настоятелката на шатленките да ме приеме.

Преди да отговори, Кардиналът се отдаде на кратък размисъл — време, през което погледът му остана впит в капитана.

* * *

— Как сте? — запита Тревил.

— Добре, капитане.

— Наистина ли? Възстановихте ли се?

— Възстанових се чудесно, капитане. Благодаря ви — рече Лепра.

Разбира се, той лъжеше.

Макар в този момент наистина да се чувстваше задоволително, знаеше, че е тежко болен, което не беше тайна за никого, откакто се строполи по голямото стълбище в двореца на Тревил, с черна пяна на устните и тяло, обхванато от жестоки конвулсии. Това се случи пред всички — мускетари и благородници, лакеи и прислужници, търговци и просители, които се намираха там. Веднага се хвърлиха да му помагат и го сложиха на легло, докато парижките камбани биеха като луди. Беше в същия ден, когато той дойде да съобщи на Тревил, че е напуснал Остриетата, за да се присъедини към мускетарите. Случи се в същия час, когато големият дракон атакува Шатле.

Лепра страдаше от ранса, тази болест, за която се твърдеше, че се предава от драконите или е провокирана от пагубните последици от тяхната магия. Западните лекари следваха теорията на римския лечител Гален и смятаха, че здравето на индивида зависи от баланса на четирите телесни течности: кръв, жълта жлъчка, черна жлъчка и слуз. Към тях някои прибавяха и пета течност — обатрата, характерна за расата на драконите. Според привържениците на тази теория рансата беше продукт на ненормално производство на обатра от организма, но това беше без значение за онези клетници, които се разболяваха. Те знаеха, че са осъдени на бавно разлагане на плътта и на безвъзвратно социално отхвърляне, тъй като смъртта не ги освобождаваше, преди да се превърнат в безформени и предизвикващи съжаление същества, в треперещи идиоти, преследвани от неразбираеми бълнувания, с изкривени тела — целите в язви, с обезумели очи и влажни устни, шепнещи неясни слова, когато протягаха купичките си за мизерна милостиня.

Лепра беше решил да се самоубие, преди това да се случи. Все още не беше стигнал до подобно състояние. Наистина болестта беше вътре в него и го разяждаше. Рансата беше разпростряла върху гърба му възморава грапавина с черни жилки, за която понякога му се струваше, че води тайно свой собствен живот. Чувстваше се не толкова силен, колкото преди, и доста по-бавно се възстановяваше от получените рани. Рансата го беше пипнала само преди две години и той все още можеше да води нормален живот, независимо че кризата, разкрила публично състоянието му, беше особено тревожна.

Нормален живот, добре. Но живот на мускетар?

Ето какво безпокоеше господин Дьо Тревил, без да го признава напълно дори пред себе си. Днес Лепра се връщаше на служба под мантията и неговият капитан го беше повикал на специална среща, както беше обичайно при подобни обстоятелства. Двамата мъже стояха в кабинета на Тревил, на първия етаж в двореца на улица „Стария гълъбарник“.

— Държа да ви успокоя — рече Лепра, — че съм в състояние да служа и да сторя дори нещо повече, ако е необходимо.

Тревил, който изпитваше нежно чувство към мускетарите си, но не понасяше те да не изпълняват задълженията си, се усмихна искрено.

— Добре, добре… Да се чукнем, искате ли?

Без да чака повече, напълни две чаши от сребърна каничка, оставена на малка масичка между двата прозореца, които гледаха към двора. Чукнаха се, Лепра се засмя, но запази известна сдържаност и не можа да се освободи от естествената си войнишка суровост — дори когато не носеше мантията, тя издаваше офицера в него. Висок, атлетичен, със спокоен и волеви поглед, той беше левак и държеше отдясно бялата си сабя, която — от дръжката до острието — беше измайсторена от кост на голям древен дракон.

— Изключително се радвам да ви приема отново сред нас — рече Тревил.

— Благодаря, капитане.

— Ще видите, че нищо не се е променило. Д’Артанян все така е мой лейтенант. Разбира се, след като си тръгнахте, чинът енсин беше даден на друг…

— Разбирам.

— Но има два поста за енсини в моя отряд. И е възможно единият скоро да стане ваш. Дотогава, нищо не ви обещавам.

Лепра кимна.

— Добре! — поде отново Тревил и потърка ръцете си. — Ако имате да свършите още някакви дела, действайте. Кралят скоро заминава за двореца си в Сен Жермен и ние ще го придружим, както обикновено. Тръгваме вдругиден, с голяма екипировка. Имате ли мускет, кон и лакей?

— Липсва ми само лакей.

— Ще си намерите.

Лепра се сбогува, а Тревил го изпрати до вратата, където го хвана за рамото и рече:

— Рансата ви е отскоро, предполагам.

— От две години.

— Знайте тогава, че моят лекар, до когото се допитах за вас, мисли, че вашата… вашата слабост онзи ден на стълбището се дължи не толкова на болестта, а на последиците от умората и от горещината… Така че нещата, в крайна сметка, са може би не чак толкова сериозни, колкото изглеждат…

— Благодаря, капитане.

Слизайки по стълбите, Лепра се усмихваше, мислейки си за любезната съпричастност на господин Дьо Тревил. Впрочем той знаеше, че не би трябвало да го връхлети подобна криза толкова рано, но беше убеден, че тя не се дължеше на горещината, нито на умората. Няколко дни преди рансата да го повали, беше посетил ритуална зала, където го настигна първият пристъп. Не му беше ясно защо и как, но не се съмняваше, че драконовата магия, която обитаваше това злокобно място, беше предизвикала преждевременното му страдание.

Нормален живот, да. И може би живот на мускетар.

Но само за още няколко месеца.

След това щеше да дойде смъртта и Лепра силно се съмняваше, че ще види снега догодина.

* * *

Едно от малкото привлекателни места в мрачния и строг дворец на Ястреба беше оставената в диво състояние градина, където тревата беше висока, а храсталаците се катереха по стените. Под високия кестен имаше стара дъбова маса, която никога не прибираха. Тя изглеждаше направена от непромокаемо дърво и красива поветица обвиваше усуканите й крака.

Когато времето позволяваше, Остриетата обичаха да се събират около тази маса и там Ла Фарг и Сен Люк намериха Марсиак и Ленкур, които разговаряха около бутилка изстудено вино. Изморен, капитанът се стовари на един стол, който опасно изскърца. Без да каже нито дума, Сен Люк напълни две чаши и подаде едната на Ла Фарг. Той му благодари с поглед, а след това отпи с мрачно изражение.

Тъй като Марсиак и Ленкур чакаха, мелезът обясни:

— Връщаме се от Кардиналския дворец.

— И? — запита гасконецът.

— И Кардиналът се съгласи с молбата ми да бъда приет от настоятелката на шатленките — обясни Ла Фарг. — Но само с половин уста. На пръв поглед той не ни забранява нищо, но ще трябва да минем без неговата помощ.

— Въпреки безпокойството ви за Анес и Балардийо?

— Въпреки това.

— Може би — предположи Ленкур — Кардиналът е предпочел да ни възложи мисия, която…

— Въобще не стана дума за нищо подобно — прекъсна го капитанът на Остриетата.

Под кестена се възцари мълчание в пъстрата сянка от светли петна, спускаща се от листака. Бившият шпионин на кардинал Ришельо пръв се обади. Предпазливо, разбира се. Защото, макар да му бяха дали, също както на останалите Остриета, стоманен пръстен с печат, представляващ гръцки кръст, обкръжен от лилии, той го носеше съвсем отскоро.

— Капитане — рече Ленкур. — Нямаме вести от Анес и от Балардийо само от няколко дни…

— Тези няколко дни никак не са малко — отвърна му Марсиак с тон, който предупреждаваше, че е стъпил на опасен терен.

— Така е. Но все пак се изисква повече време да стигнеш до Лион и да се върнеш оттам. Може би Кардиналът е преценил, че все още няма повод за тревога. И вероятно ние трябва да приемем същото…

Ла Фарг отправи към младежа спокоен и страшен поглед. Лицето му с нищо не издаваше, че той разсъждава. Без да се вълнува от породилото се напрежение, Сен Люк, невъзмутим зад червените си очила, чакаше със смесица от любопитство и интерес развитието на събитията. Марсиак се боеше, че може да се случи най-лошото, и поиска да успокои атмосферата.

— Арно — рече той, наблюдавайки капитана на Остриетата, — ти не познаваш Анес и Балардийо от толкова отдавна, отколкото ние сме близки с тях, така че несъмнено не си привързан към тях като нас. Може би ако ги обичаше, както ние ги обичаме, щеше да се безпокоиш не по-малко от нас.

На тези думи младежът отговори спокойно:

— Сигурно е така. Въпреки всичко не съм ли прав?

Отново настъпи мълчание, докато Сен Люк предложи:

— Ами ако Кардиналът знае какво се е случило? Ако не иска и ние да научим? Да не забравяме, че майка Терез дьо Восамбр има роднинска връзка с него и че той й помогна да стане настоятелка.

— Не — отсече Ла Фарг. — Когато излагах фактите, аз споменах и за кавалера Д’Омбрьоз. По реакцията му видях, че Негово Преосвещенство няма понятие, че Рейно д’Омбрьоз служи при Черните гвардейци. А това е факт, за който Кардиналът не може да не е осведомен, ако беше наясно какво се е случило.

— Това, с което Кардиналът е наясно — намеси се Ленкур, — той познава в детайли…

Капитанът на Остриетата размисли, след това се съгласи неохотно:

— Ленкур е прав. Вероятно Кардиналът е решил, че все още е рано да разпитва настоятелката, тъй като рискува да я разгневи, като предположи, че шатленките имат нещо общо с изчезването на двете Остриета.

— Така представени, нещата си идват по местата — рече Марсиак. — Кога ще ви приеме майка Восамбр?

— Утре. Но се съмнявам, че тази среща ще бъде резултатна.

— Защо? — запита Ленкур.

— Майка Восамбр храни известна злоба към мен. С помощта на Кардинала навярно бих могъл да разбера нещо от нея. Но ако трябва да разчитаме само на добрата й воля…

* * *

Случи се следното, вратата се отвори със скърцане, след това тъмничарят, който държеше факела, остана на прага, докато другият, все един и същ, влезе в килията. Беше висок, силен и тежък, говореше спокойно и овладяно, с любезен тон, който действаше успокоително. Жестовете му също бяха предпазливи и елегантни, почти нежни. Беше от онези люде, които изглеждаха искрено любезни и които пораждаха у всички желание да им отвърнат със същото.

Приближавайки се до Анес, тъмничарят установи, че тя не се беше докоснала до храната си и беше изпила само няколко глътки вода. Бяха й сервирали вкусна яхния, а водата беше студена и чиста.

— Госпожо — смъмри я той, — не сте хапнали нищо. Мъчно ми е, като ви гледам как линеете…

Той сведе глава — беше огорчен.

Седнала направо на земята в един ъгъл, Анес се беше втренчила упорито в друга посока. Беше бледа и отслабнала, мръсна, облечена в дрехите, с които я заловиха, а дългите й къдрави коси се измъкваха от кожената лента. Чувстваше се слаба, болеше я коремът, а в сините й очи блестеше див и болезнен пламък — пламъкът на глада. Вече няколко поредни дни тя отказваше да се храни. От една страна, понеже я беше обзело отчаянието, измъчваше я споменът за пропадащия в бездната Балардийо. Но и защото отказът от храна представляваше едно от малкото неща, посредством които можеше да изрази бунта си в килията без светлина и чист въздух.

— Нищо няма да спечелите, ако се опитвате да умрете по този начин, госпожо — обади се отново тъмничарят, но прибра пълната чиния и дървената лъжица. — Ще ви оставя водата.

Анес го изгледа кръвнишки, сякаш я беше наругал, и с ритник обърна оставената на земята кана. Не можеше да понася този мъж заради добротата, която проявяваше към нея. Предпочиташе мълчаливия и безмилостен пазач, когото щеше да мрази от все сърце и би пожелала да заколи при първа възможност. Най-лошото беше това, че доколкото обстоятелствата му позволяваха, той бдеше над нея, както го беше правил Балардийо.

Натъжен, тъмничарят запита:

— Е, госпожо… Защо правите така?

Не очакваше отговор, изправи се и тръгна към вратата.

След това с обезкуражен глас добави:

— Никой не иска смъртта ви, госпожо. Възможно е да получа заповед да ви принудя да ядете. Ще е необходима супа, фуния и кожен маркуч… Това е… Това е изключително неприятно…

Непримирима, Анес се обърна към стената.

Тъмничарят въздъхна дълбоко, излезе в коридора, където колегата му го чакаше с факела. Той внимателно затвори вратата и превъртя два пъти ключа, оставяйки пленничката в мрака.

* * *

Нощта отмина, а с нея си отиде и хладината.

На следващия ден Париж се събуди окъпан в горещина и безмилостното слънце нажежаваше земята. Носеха се хиляди жежки зловония и тъй като нямаше вятър, цял ден висяха под свода на ослепителното небе.

Преди да настане време за обяд, Ла Фарг и Ленкур наредиха на Андре да оседлае два коня. Те напуснаха предградието Сен Жермен и пресякоха Сена по Новия мост, където търговци, комедианти и шарлатани заради жегата привличаха не толкова многобройна, колкото обикновена тълпа. Някакъв мъж, качил се на табуретка, четеше пасквили и настройваше масата срещу Кардинала. Той твърдеше, че е необходимо спешно кралят да прогони Ришельо и да повика Сестрите на Сен Жорж, тъй като само те биха могли да защитят кралството от драконите, които вече нападаха Париж. И мъжът насочи пръст към масивния силует на Шатле — опожарената сграда беше на известно разстояние от мястото. Ла Фарг грабна един пасквил, без да слиза от седлото. Скъса листа, без да произнесе нито дума, и го хвърли, докато вървяха по десния бряг, по Кея на кожарите.

Следвайки течението на реката, Ла Фарг и Ленкур стигнаха до площад „Грев“ преминаха пред Кметството и по улица „Черупчеста“, а след това по „Бар дьо Бек“ стигнаха до улица „При храма“. Трябваше да я прекосят от единия до другия край под гневното слънце и забавиха ход заради задръстванията, струпването на сергии, доставянето на стоки и разправиите, които бяха нещо обичайно за парижките улици.

Накрая пристигнаха с мокри от пот гърбове и с влажни чела под шапките. Безмълвно преминаха по подвижния мост на Храмовия замък, тази стара тамплиерска крепост, около която продължаваше да се издига назъбена стена насред Париж и която сега вече принадлежеше на шатленките.

* * *

Майка Терез дьо Восамбр прие Ла Фарг в заседателната зала, просторна и висока стая, добре осветена, почти празна, с островърхи витражни прозорци. В дъното, край стената, имаше маса, застлана с тежки бели покривки, които изглеждаха като една и падаха до мозаичния под. Над нея висеше голям гоблен, изобразяващ Сен Жорж с ризница и на кон, поразяващ дракон с копието си. До масата имаше само един стол от черно дърво — тесен, с висока облегалка. И на този стол, в центъра, срещу залата и капитана на Остриетата, който влезе сам, седеше настоятелката на Сестрите на Сен Жорж.

Шумът от подметките на ботушите му отекваше в натежалата тишина. Ла Фарг вървеше напред бойко, гологлав, с шапка в дясната ръка, а лявата му длан стискаше дръжката на прибраната в ножницата рапира „Папенхаймер“. Той поздрави вежливо и зачака. Вледеняващата атмосфера на аудиенцията, която му бе отредена, не го впечатли особено, но и не го окуражи.

— Отдавна не сме се виждали, господине — рече майка Восамбр със спокоен глас.

— Наистина.

Настоятелката беше между четирийсет и пет и петдесетгодишна, висока и слаба, с безизразно лице, затворено в овала на монашеското було. Носеше бялата роба, характерна за ордена. Седеше изправена, с издадени напред и леко раздалечени ръце, а в дланите си държеше писмо, чийто счупен восъчен печат беше оставил следи по покривката.

— Помолиха ме да ви приема — рече тя, без да свежда очи към онова, което й бе написал Кардиналът. — Говорете, моля.

Молбата звучеше като заповед.

— Дойдох да подиря помощта ви, майко.

— Помощта ми ли?

— Искам да кажа: помощта на Сестрите на Сен Жорж.

— Слушам ви.

— Анес дьо Водрьой изчезна — започна капитанът на Остриетата.

Но не завърши: забеляза нещо като усмивка върху фините и строги устни на монахинята.

— Не ви ли се струва комично, господине, че идвате и молите за помощ не някой друг, а мен, за история, свързана с младата баронеса Дьо Водрьой?

Ла Фарг запази мълчание.

— Та нали именно вие — настоятелно продължи майка Дьо Восамбр с равен тон — я отведохте точно преди да се замонаши? Ако не бяхте вие, ако ги нямаше вашите Остриета, Мари-Анес щеше да облече расото и сега би била до мен.

Старият капитан мъдро предпочете да не отговори. Ако продължаваше все в този дух, разговорът щеше да стане неприятен. А последното, което желаеше капитанът, беше да разгневи майка Дьо Восамбр.

— Без вашата намеса — продължи настоятелката — Мари-Анес щеше да се отдаде на призванието си. Имате ли представа за последиците от отказа й да приеме монашеството? Знаете ли колко й струваше това? И давате ли си сметка колко още ще й струва, ако не се вразуми?

— Да се вразуми, което ще рече да дойде при вас — не можа да се сдържи да изрече Ла Фарг.

Той веднага съжали за думите си, като видя как яростна искра изгря в иначе ледения поглед на майка Дьо Восамбр. Но тя веднага успя да овладее чувствата си. Добре дошло отклонение му помогна. След като почука, някаква сестра на Сен Жорж влезе през малката врата и безшумно се промъкна между стената и дългата маса, за да прошепне нещо в ухото на настоятелката.

Слушаше, без да реагира.

Възвърнала си напълно равновесието, тя изчака да останат сами с Ла Фарг и рече възможно най-невъзмутимо:

— И така, капитане, от известно време нямате вести от баронеса Дьо Водрьой. Съществува ли сериозна причина да се безпокоите?

— Така мисля.

— Вие мислите — подчерта настоятелката.

Ла Фарг стисна в юмрука си дръжката на рапирата.

— Предполагам — поправи се той.

— А, значи предполагате! Скоро ще започнете да си въобразявате…

Насочвайки поглед към очите на капитана, майка Дьо Восамбр вдигна писмото от Кардинала и бавно, предизвикателно, го разкъса по средата.

* * *

Ла Фарг се върна гневен в двореца на Ястреба. Той премина като хала през оръжейната зала, където чакаха Сен Люк и Марсиак, и се затвори в малкия кабинет, който беше приспособил за себе си. Ленкур пристигна в момента, когато капитанът затръшна вратата.

Бравата щракна, но не издържа на удара и в крайна сметка помещението остана незатворено.

— Мръсница! — изрева Ла Фарг.

В голямата неподредена зала Марсиак и Ленкур размениха погледи: единият запита „Толкова ли е сериозно?“ а другият му отговори: „Боя се, че е.“ Но младежът не знаеше нищо повече, тъй като капитанът на Остриетата не пророни нито дума по обратния път. Седнал в профил пред рамката на един прозорец, Сен Люк обърна глава към градината.

Подир известно колебание Марсиак пое инициативата, плесна се с ръце по бедрата, стана от стола и отиде да почука на вратата на Ла Фарг.

— Кой е? — чу той.

— Марсиак, капитане.

— Влез.

Гасконецът се подчини.

След като обиколи стаята с желанието непременно да счупи нещо, Ла Фарг свали шапката и закачи портупея си. Свлече се във фотьойла си, кръстоса нозе върху бюрото и дишайки тежко, с мрачно изражение на лицето, започна да удря силно с длани по облегалките, което несъмнено беше лош знак.

— Майка Дьо Восамбр се подигра с мен — заяви той глухо. Внезапно ударите престанаха. — Тя ме прие само за да ми изрази презрението си и да подчертае колко съм безсилен. Знае, че не мога да изкопча нищо от нея, ако тя не пожелае, и ясно ми го подчерта. Не я интересува дали служа на кардинал Ришельо. Или на краля. Или на папата. Впрочем бързо ме отпрати под предлог, че Негово Величество спешно я вика в Лувъра.

— Напълно е възможно — рече Ленкур.

Той стоеше на прага, докато Марсиак се беше разположил пред бюрото и седеше на единствения друг стол в скромния кабинет. Сен Люк, чиито сетива бяха по-чувствителни от сетивата на всички смъртни, можеше да чуе всичко от оръжейната зала. Беше затворил клепачи под червените очила и сякаш дремеше.

— Говори се, че майка Дьо Восамбр скоро ще бъде приета в Кралския съвет — заяви Ленкур.

— Така ли? — учуди се Ла Фарг и свъси вежди.

— Още нищо не е окончателно, но…

— Значи положението е още по-сериозно, отколкото си го представях.

— Народът се страхува и Парламентът иска шатленките да бъдат впрегнати в работа, както се е случвало в миналото. Някои дори смятат, че трябва да им бъдат поверени ключовете от кралството, ако това може да спаси Франция от драконите.

— В този момент — намеси се Марсиак — хич не ми пука дали майка Дьо Восамбр ще бъде провъзгласена за папеса или за султанка. Какво ви каза за Анес, капитане?

— Нищо — беше принуден да признае предводителят на Остриетата. — Както и за Балардийо… Но тя знае нещо, абсолютно съм сигурен.

В съседната стая Сен Люк отвори очи за секунда, преди Гибо да дръпне вратата на оръжейната зала и да влезе, потропвайки с дървения си крак. Той носеше писмо и побърза да го предаде на мелеза.

Острието попита:

— От кого е?

— От едно момче, което пристигна яхнало муле — отговори домоуправителят. — Каза…

— Мулето ли? — прекъсна го Сен Люк и се подсмихна.

— Не, момчето…

Затруднен, Гибо трудно успя да свърже мислите си. Той наблюдаваше мелеза едновременно учудено и изплашено, след това промълви:

— Каза… Каза, че е коняр в странноприемницата „Полегналия лъв“.

— Не я зная.

— Намира се в Трап.

По онова време Трап беше село в околностите на Париж, където старият Гибо навярно никога не беше стъпвал. Сен Люк го загледа с интерес.

— То ми каза това — обясни домоуправителят. — Момчето — уточни за всеки случай.

Мелезът кимна и изтърси:

— Благодаря.

Чувствайки, че повече не е необходим, Гибо се поклони, но все пак попита:

— Ще има ли отговор?

— Благодаря, Гибо.

Старецът си тръгна и си помисли, че момчето може да изчака малко или да се върне в Трап с мулето си, така както беше дошло. В края на краищата той, Гибо, си имаше достатъчно други задължения. С набръчкано от размишления чело затвори вратата и отново си зададе въпроса дали Сен Люк се шегуваше, когато запита дали мулето е проговорило.

Писмото беше адресирано просто до „Двореца на Ястреба“, улица „Сен Гийом“, предградие Сен Жермен. Сен Люк го отвори, прочете го и повдигна вежди.

Значи Балардийо беше жив.

* * *

Те пристигнаха покрити с прах и мокри от пот на изморените си коне, които бяха препускали лудо от Париж. Ла Фарг пръв скочи от седлото в двора на „Полегналия лъв“. Марсиак, Ленкур и Сен Люк го последваха и всички влязоха в странноприемницата. Ако шумът от копитата на жребците им беше привлякъл погледите на присъстващите към прозорците, нахлуването им затвори устите.

Мъж на петдесетина години, с плешиво чело и с отпуснати бузи, носеше престилка над шишкавия си корем. Кой можеше да бъде, освен собственикът?

— Името ми е Ла Фарг — рече му капитанът на Остриетата и показа пристигналото преди един час писмо в двореца на Ястреба. — Къде е той?

С несигурен жест стопанинът посочи към стълбището, и по-точно към горния етаж, където несъмнено се намираха стаите. Четиримата мъже взеха стъпалата четири по четири, звънтяха шпори и се чуваше шум от подметки, който стигаше до тавана. Намериха Балардийо седнал в легло в третата стая, която претърсиха. С превързана глава и с обрасли с дълга брада страни, старият войник се опита да се усмихне и да прогони умората от лицето си с изсечени черти.

* * *

Трябваше да съкратят времето за прегръдките, които Балардийо щедро раздаваше. Понеже се чувстваше толкова добре, колкото се надяваха — въпреки голямата си умора, — той бе обзет от дяволска жажда и пантагрюеловски глад^[1]. Ла Фарг разказа какво се е случило, докато Балардийо нагъваше омлет, пастет и шунка, обръщайки бутилка след бутилка. Беше особено впечатляваща гледка, тъй като той, както обикновено, имаше апетит на канибал. Все пак трябваше да изгонят прислужничката, която носеше храната. Беше разчувствана от усмивката на Ленкур, но един поглед на Сен Люк се оказа достатъчен, за да затворят след нея вратата на стаята — за голямо съжаление на любопитните, струпали се зад домакина по стълбата.

И така, Анес и Балардийо бяха заминали за абатството на Възвишението Сен Мишел, водени от писмо на майка Дьо Серне, бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж. Младата баронеса Дьо Водрьой се надяваше да открие там сведения за една тайна експедиция в Елзас, в която беше участвал Франсоа Рейно д’Омбрьоз, лейтенант от Черните гвардейци и син на маркиз Д’Обремон.

— Именно по време на това мистериозно пътуване Рейно е престанал да изпраща вести на близките си — уточни Балардийо между две големи хапки.

— И предизвика огромното безпокойство на баща си — продължи Ла Фарг. — А шатленките отказаха да му дадат каквото и да било обяснение. Знаеш ли с кого е трябвало да се срещне Анес на острова?

— Със сестра шатленка, която познавала от времето, когато била послушница.

— Как е името на тази сестра?

Старият войник се замисли, но се наложи да си признае:

— Не, забравих го.

— Няма значение. Продължавай.

Възползвали се от мрака, за да действат. Докато Анес проникнала тайно в абатството с помощта на някаква съучастничка, Балардийо останал в подножието на скалите в залива, за да пази конете. Но го обзело безпокойство. Затова се изкачил по стълбата по следите на младата жена и на свой ред влязъл в абатството.

— В този момент обявиха тревога.

— По твоя вина ли? — запита Марсиак.

— Не! Но бързо разбрах, че хлапачката си има неприятности.

Балардийо не разказа как нарочно привлякъл към себе си преследвачите на Анес. Той бързо стигна до момента, когато го сгащили, получил куршум в рамото и пропаднал в бездната.

— Надявах се, че Анес не е видяла това — рече той със съжаление в гласа. — Защото в противен случай вероятно смята, че съм мъртъв, бедното мъниче…

— Но ти не знаеш какво се е случило с Анес — отбеляза Ла Фарг.

— Не. Предполагам, че я държат в плен в абатството.

Като се взря в тревожните погледи, които приятелите му си размениха, той разбра и се разбунтува:

— Не! Това не! Анес е жива! Щях да зная, ако й се беше случило нещо…

— Откъде? — запита Ленкур.

— Щях да зная — троснато отвърна старият войник, като изговори подчертано всички звукове.

— Добре — намеси се капитанът на Остриетата. — Засега да приемем, че Анес е жива и е в плен на остров Възвишението Сен Мишел. А какво се случи с теб след това, Балардийо?

— Ами мога да ви уверя, че това абатство е разположено страшно високо. И дори никой не си дава сметка колко е нависоко, тъй като не е скачал от стената.

Пропадането му било болезнено, но омекотено от клонаците на високите дървета, които растат на северния склон. Не си бил потрошил костите заради бичата си конструкция, както и заради пословичния късмет на пияниците. Все пак главата му жестоко се ударила в някакъв камък. И така — залитащ и замаян, но страхувайки се, че може да дойдат, за да се убедят, че е мъртъв, — той тръгнал да се измъква от стръмната урва, като се подпирал на дърветата с несигурна ръка, улавял се за ниските клони, често губел равновесие, падал и ставал. Накрая се измъкнал от леса и стъпил на пясъка в залива.

— Главата ми се въртеше и виждах двойни образи. Но се разсъмваше и нямах никакво време. Тръгнах напред. Което не беше добра идея.

Той не помислил за големия прилив. Морето го заляло, първо стигнало до глезените му, после до бедрата и до кръста, отнело последните му сили. Изгубил съзнание и бил понесен от вълните.

— Уплаших се, че ще се удавя. Но часът ми не беше дошъл и се озовах на някакъв плаж, където по-късно се съвзех.

Балардийо нямаше ясни спомени за това, което последвало. Изпаднал в шемет и трескав, с бучащи уши и с танцуваща под тежките му стъпки земя, той вървял, измъчван от ужасяващото слънце, което го ослепявало — не знаел накъде отива. Дали е бродил дълго?

Накрая се строполил без дъх и се събудил в едно легло.

— Селяни ме намерили в една канавка и ме поверили на местното кюре. Този свят човек се заел с раните ми, лекувал ме и се грижил за мен, докато съм отворил очи. Бях гладен и жаден, но бях спасен.

Сам той не можел да стори нищо за Анес. Трябвало да се върне бързо в Париж и без да чака да се възстанови напълно, тръгнал, възседнал старо муле, което кюрето имало добрината да му даде срещу обещание скоро да му плати. Балардийо загубил всичко по време на бягството си: оръжията си, кесията си и дори ботушите си.

— Що се отнася до ботушите ми — заяви той, — се питам дали сега не топлят нозете на някой от селяните, които са ме отвели при кюрето. В края на краищата не е ли казано, че всяко усилие се заплаща?

Тъй като той не го жалел, клетото муле умряло с празен корем, близо до Трап, след четири дни изтощително пътуване.

— Така че, ето ме. Останалото можете да си представите сами… Всъщност къде е Алмадес? Да не би да сте го оставили в Париж? Ами Лепра?

* * *

Остриетата веднага поеха към Париж, яздейки бързо под безмилостното слънце. Качиха Балардийо на кон, който наеха в странноприемницата. Останаха смълчани от уважение пред стария войник, чиито трудно сдържани сълзи развълнуваха всички, когато той научи за смъртта на Алмадес и за ужасяващите обстоятелства, при които това се беше случило.

— Дракон — мърмореше от време на време, обзет от скръб, и сякаш не можеше да повярва. — Изгорен жив от дракон…

Накрая, докато преминаваха покрай първите къщи в предградието Сен Жермен, Ленкур го запита:

— Защо не ни писахте? Писмото щеше да стигне по-бързо от вас…

— Сторих го!

— Нищо не сме получавали — заяви Ла Фарг през рамо.

— Вероятно писмото ми се е изгубило…

— Или скоро ще дойде. Както и да е, вече няма значение.

Балардийо смушка коня си, за да се изравни с капитана.

— Трябва да помогнем на Анес, капитане. И когато постигнем това, трябва да отмъстим за Алмадес.

— Повярвай ми, Балардийо, няма да намеря мира, докато не освободя Анес. Но майка Дьо Восамбр е настроена враждебно към нас и не мога да си представя как ще превземем с атака Възвишението Сен Мишел.

В този момент те вървяха по улица „Шас Миди“ към площад „Червеният кръст“.

— А Ришельо? — настоятелно продължи Балардийо.

— Не бива да се надяваме на Кардинала — призна Ла Фарг.

— Тогава остава майка Дьо Серне! Тя има нежни чувства към Анес и не храни особена обич към майка Восамбр. Ще ни помогне! Вече го е правила!

— Знаеш ли къде се намира?

Старият войник се замисли.

— Не — призна. — Зная само, че е наблизо до Париж. Анес се върна бързо, когато за последен път отиде да се срещне с нея.

— Не е възможно да чукаме по вратите на всички манастири, на всички убежища и имения, които шатленките притежават в района — намеси се Марсиак.

— Цяла седмица няма да ни е достатъчна — рече Сен Люк.

— Какво ще постигнем, освен да разтревожим майка Восамбр? — заключи със съжаление гасконецът.

При тези думи някакъв пламък блесна в очите на Ла Фарг.

* * *

„Пощенска служба Гаже“ се намираше на улица „Гайон“ на ъгъла с улица „Врабчова“, недалеч от хълма Сен Рош и от живописните вятърни мелници. Нейният собственик упражняваше занаята си с кралско разрешение вече от няколко години и единствен в Париж можеше да използва дресирани дракончета, които разнасяха писма до Реймс или до Руан, Амиен, Орлеан, дори чак до Лил, Рен или Дижон. Услугите на „Пощенска служба Гаже“ бяха по-скъпи, но и по-сигурни и по-бързи от обикновените пощенски и куриерски звена.

Тази сутрин гражданинът Гаже стоеше особено доволен в сянката на кръглата кула, която, изпъстрена с прозорчета във формата на полумесеци, даваше подслон на пътуващите дракончета. Той беше доста хубав мъж, слаб и посивял, и се обличаше като буржоа. Безразличен към оживлението в двора на службата, Гаже гледаше петте оковани виверни, които получи наскоро. Готвеше се, благодарение на тях, да разшири полето на дейностите. Наистина, занаятът му процъфтяваше и щеше да бъде така, докато кралското разрешение го правеше монополист — привилегия, която дължеше на доверието на кардинал Ришельо. Министрите обаче си отиват, кралете умират. А Гаже беше предприемач и новатор в душата си; неговите пощенски услуги бяха започнали да му доскучават, откакто станаха успешни. Време беше да открие ново предизвикателство.

След като даде разпореждания на гледачите на големите крилати влечуги, Гаже се върна доволен в кабинета си и нареди никой да не го безпокои. Но едва беше затворил вратата, когато някакъв глас го накара да се обърне рязко.

— За какво са ви тези виверни? — запита Сен Люк.

Мелезът се беше облегнал в един сенчест ъгъл и скръстил ръце.

Като го разпозна, Гаже въздъхна и укоризнено му рече:

— Господи! Защо винаги се промъквате по този начин у дома? Някой ден ще ми видите сметката.

— Не обичам да чукам по вратите. И също така, нима предпочитате да ме видят, че тропам по вашата?

— Не… Разбира се, че не — призна Гаже неохотно.

Седна.

— Е? За какво са ви виверните? — настоя Сен Люк. — Те са новост.

— Ами щом има пътници, които наемат коне…

Мелезът кимна: беше разбрал.

— Всички или почти всички умеят да яздят коне — разсъждаваше той. — Дори и да не умеят, могат да се надяват да паднат, без да си причинят силна болка. Докато на гърба на виверната…

— Моите животни са най-добродушните, които сте срещали някога. Освен това има място и за двама…

— Кога ще започнете?

— Скоро. Всичко е готово.

— Добре ще е да зная.

Гаже предпочете да не му отговори.

Кралската привилегия, която осигури богатството му, го задължаваше да спазва някои условия, тъй като Ришельо бързо се научи да използва за свое удобство тази пощенска служба с дракончета. Затова пратките понякога трябваше да стигнат до целта спешно и без да бъдат задавани излишни въпроси. Също така често куриерите първо завиваха към Кардиналския дворец, преди да се насочат към посочения адрес. Сен Люк, който продължи да служи на Кардинала след разпускането на Остриетата, идваше дискретно да получава нареждания оттук.

Гаже не се съмняваше, че някой ден услугите на наемните виверни също ще бъдат използвани. Но не му стигна времето да размишлява дълго. Сен Люк го попита:

— Колко струва отнасянето на една пратка?

— Зависи. Къде трябва да бъде предадена?

— В околностите на Париж.

— В околностите на Париж ли? Това не е точен адрес!

— Всъщност имам няколко адреса, които ще ви представя.

Гражданинът Гаже изцъкли очи, когато прегледа списъка, разгърнат от мелеза под носа му.

— Наистина ли? — запита той недоверчиво.

— Наистина.

— Както желаете. Но моите дракончета вече не пътуват нощем. Има прекалено много гадове, които стрелят по тях в последно време.

* * *

Първите дракончета на Гаже полетяха още вечерта, а други, многобройни, ги последваха, щом мина полунощ. Всичките стигнаха до местопредназначението си, а още на следващата сутрин в Храмовия замък граф Д’Орсан поиска аудиенция от настоятелката на шатленките. Слаб, с фини черти и с мрачен поглед, трийсетгодишен, той носеше черни дрехи и брониран нагръдник, характерен за гвардейците на Сен Жорж, чийто капитан беше. Майка Дьо Восамбр веднага го прие и получи от ръката му разпечатано писмо, което не беше адресирано до нея и чието съдържание тя научи, смръщила вежди.

— И какво? — запита и вдигна очи.

— Други писма, идентични с това, са изпратени през нощта до всички манастири, наши владения и дворци в Ил дьо Франс.

Настоятелката отново прочете съдържанието:

До настоятелката майка Дьо Серне,

Анес е пленница на остров Възвишението Сен Мишел. Помогнете ни, ако можете.

Ла Ф.

— Капитан Ла Фарг вероятно е съвсем отчаян, за да се реши на подобна крачка — констатира тя леко усмихната. — Това никак не му прилича… Разочарована съм.

— Такава крачка може да се увенчае с успех, майко.

— Така ли смятате? — развесели се Терез дьо Восамбр. — Да приемем, че някое от писмата стигне до майка Дьо Серне. Или пък да й разкажат какво пише в него… И след това? Какво може да стори тя? Нищо. Абсолютно нищо.

— Поднастоятелката Дьо Серне все още има известно влияние.

— Да не би да е ухо на краля, каквото съм аз? Да не би Парламентът да иска да я включи в Съвета?

Д’Орсан се поклони.

— Разбира се, че не, майко…

Настоятелката на Сен Жорж се замисли за миг и разсеяно повъртя в ръката си разпечатаното писмо.

— Това послание все пак малко ме безпокои — рече тя.

— Защо?

— Ла Фарг е наясно, че ние държим в плен Мари-Анес, и дори знае къде. Това е ново за нас и трябва да предизвика тревогата ни. Кой може да го е осведомил? И какво ще стори, след като жалкият му опит да потърси помощ от майка Дьо Серне се провали?

Виждайки, че майка Дьо Восамбр се отдава на размишления, капитанът на Черните гвардейци запази мълчание.

— Преместете Мари-Анес — заповяда тя. — По-скоро и по-бързо. Това послание беше предназначено не за майка Дьо Серне, а за мен. Ла Фарг е знаел, че поне едно от писмата ще ми бъде предадено. Той иска да ми внуши, че ще се захване с безумни планове. Но скъпият ми капитан не е мъж, който си губи разума и стреля нахалост. Бъдете сигурен, че се е заел с нещо сериозно. Може би дори подготвя бягството на Мари-Анес. Това би му приличало…

— Дали би посмял?

— Да. Доколкото познавам човека, даже може и да успее.

— Къде искате да отведем баронеса Дьо Водрьой?

— Кулата ми се струва изключително подходяща за нея.

Д’Орсан се поколеба за кратко, но се подчини:

— На вашите заповеди.

Когато остана сама, настоятелката на шатленките отиде до прозореца и се замисли за Ла Фарг. Тя се запита какъв удар подготвя този стар боен кон, убеден, че е излъгал всички и че е постигнал целите си.

Усмихна се.

* * *

На улица „Свободните граждани“ капитан Ла Фарг завари суматоха в двореца на Д’Обремон. В онази епоха беше обичайно благородниците да пътуват заедно с мебелите си, и тъй като дворът скоро щеше да напусне Париж, господарят на сградата се готвеше да замине за земите си. Те се намираха недалеч от замъка Сен Жермен, където кралят се оттегляше всяка година по същото време, далеч от тягостната атмосфера в столицата.

Маркиз Д’Обремон прие Ла Фарг в личния си кабинет — приятно обзаведена стая, чиито два прозореца с ромбоидни рамки гледаха към градината. Оттам влизаше светлина, обилна и сияйна.

Двамата мъже дружески се ръкуваха, преди маркизът да предложи на капитана да седне, но той отказа.

— Няма да оставам дълго — рече.

Д’Обремон свъси вежди.

— За нашите дела ли става въпрос?

— Да. И по-точно за Анес.

— Баронеса Дьо Водрьой? Знаеш ли какво се е случило с нея?

— Почти сме сигурни.

Ла Фарг се поколеба, погледна към затворената врата, хвана маркиза за лакътя, приближи се плътно към него и пошушна:

— Мислим, че Анес е пленена от Сестрите на Сен Жорж, по заповед на настоятелката Дьо Восамбр. Вероятно е разкрила някаква тайна. Важна тайна, която шатленките не желаят да се знае и която е свързана с вашия син… Както и да е, Анес е жива и трябва да й помогнем.

— Обещах ви моето съдействие, Етиен. Отново ви го предлагам.

— Точно затова идвам. Само преди няколко дни се опитах да ви разубеди да използвате ранга си, за да се обърнете към краля, нали?

— Да, така е. Успяхте да ме убедите.

— Сгрешил съм.

* * *

Малко по-късно, на излизане от двореца на Д’Обремон, Ла Фарг срещна Сен Люк, който го чакаше под сянката на една стряха. Мелезът се връщаше от Квартала при Храма — или Квартала на шатленките, както го наричаха напоследък.

— Е? — запита той.

— Маркизът ще ни помогне — рече Ла Фарг. — А ти какво свърши?

— Намерих.

* * *

Късно следобед Ленкур намери Марсиак и Балардийо в градината на двореца на Ястреба. Те се бяха приютили под сянката на кестена и почти не разговаряха. Със сключени зад тила ръце и затворени клепачи, гасконецът се беше проснал върху тясната пейка, а в устата си държеше стрък трева. Балардийо също се беше настанил удобно на стол, едната му ръка висеше през облегалката, а ботуша си беше вдигнал на табуретка. Бавно, но упорито се наливаше с бяло вино. Три празни канички се мъдреха на масата, а той бе надигнал четвъртата, гледайки мрачно в някаква точка пред себе си.

— Добре ли се чувствате? — попита го Ленкур и седна.

Лицето на стария войник се оживи.

— Да. Благодаря.

— Радвам се.

— О, не биваше да се безпокоите. Аз съм от тези, които след як нощен сън прогонват всичката умора от себе си.

Истината беше, че действително изглеждаше чудесно, с вече чистата си и грижливо подстригана брада, с живия поглед и откритата си усмивка. От него продължаваше да се излъчва сила и увереност.

— Така — заяви той, — ето че вече сте сред нас.

Ленкур сведе поглед към стоманения пръстен с печат на пръста си и каза:

— Бога ми…

— Щастлив съм. И то не само защото редиците ни укрепват.

— Благодаря.

— Смъртта на Алмадес. Заминаването на Лепра… Знаете ли защо си тръгна той?

Ленкур присви рамене.

— Отново сложи мантията — обяви Марсиак, все така проснат на пейката и със затворени клепачи.

— Това не е разумна причина — разсъди Балардийо.

— Болен е от ранса.

— Също и това. Впрочем, ако рансата не му пречи да бъде сред мускетарите…

Гасконецът не намери какво да отговори на този аргумент, така че тримата мъже останаха смълчани, докато Марсиак заяви:

— Иска ми се Анес да е тук.

Другите двама размениха многозначителни погледи.

— Очевидно — прошепна Балардийо, чието безпокойство отново се събуди.

— Иска ми се Анес да е тук — повтори Марсиак, — защото трябва да споделя с нея колко ми липсва Габриел. Разказвал ли съм ви за Габриел, Ленкур?

Старият войник вдигна очи към небето.

Красивата Габриел държеше публичен дом на улица „Жабешка“. Тя беше единствената любов на Марсиак, който се славеше с безбройните си авантюри.

— Струва ми се — отговори Ленкур, — че въобще не споменавате за завоеванията си на вашата любовница.

Балардийо не успя да скрие усмивката си.

Тогава Марсиак се повдигна на лакът и обръщайки се към младежа, изръмжа:

— Подигравате ли ми се?

— Мъничко, да.

Гасконецът претегли мислено всички аргументи за и против, колко уместна беше подигравката и колко беше смешна. Тъй като беше добър играч, отново се излегна по гръб и попита:

— Получихме ли отговор на многобройните писма, които изпратихме?

— Струва ми се, все още нищо не е пристигнало от „Пощенска служба Гаже“. А Сен Люк, който би могъл да ви отговори, се покри някъде.

— Трябва да свиквате с колкото ненадейните, толкова и тайнствени изчезвания на скъпия ни Сен Люк. Те са характерни за него… Затова пък писмата, изпратени подобно на бутилки в морето, никак не прилягат на Ла Фарг. Това е доста наивен ход.

— Какво друго може да се направи? Не сме в състояние да атакуваме. Защото, дори да успеем, настоятелката Дьо Восамбр ще се оплаче на краля и ще ни арестуват. Съмнявам се, че Кардиналът ще ни защити, тъй като забрани да се заяждаме с шатленките… Освен всичко друго, независимо че въпросът е спорен, възможно е баронеса Дьо Водрьой…

— Наричайте я Анес.

— Възможно е Анес да е задържана напълно законно.

— Моля? — учуди се Балардийо.

— Сестрите на Сен Жорж могат да налагат своето право във владенията си — припомни му Ленкур. — Действията ви са били в обсега на законодателството на шатленките, пред което баро… пред което Анес трябва да отговаря на много обвинения.

— Да не сте правник? — запита изпълнен с недоверие старият войник.

Адвокатите имаха лоша репутация. Възприемаха ги като майстори на увъртанията, които непрекъснато се опитваха да проточват процедурите и да си придават важност, за да спечелят колкото е възможно повече пари на гърба на клиентите си. Заслужаваха си презрението.

— За малко щях да стана… Ако се захванем със Сестрите на Сен Жорж, ще се озовем пред техния съд, а не пред кралския.

— Всъщност — обади се Марсиак — тези писма ще обезпокоят майка Восамбр.

— Може би именно това е търсената цел…

— Човек рядко постига успех, ровейки с нозе в мравуняк.

— Само панталоните му се пълнят с мравки — уточни Балардийо, който при тези думи изпита силен сърбеж.

Пристигането на Ла Фарг прекъсна обсъждането.

Възседнал на обратно един стол, капитанът пое каничката, която му подаде Балардийо, и я пресуши на три глътки. След това избърса устата си с ръкав, поглади брадичката си и в продължение на няколко секунди гледаше строго останалите трима, които чакаха нетърпеливо.

— Имам план — рече той накрая. — Но трябва да ми гласувате доверие.

* * *

— За очите ви, госпожо — каза той нежно. — Само за очите ви.

Двамата тъмничари се държаха както обикновено. Този, който вървеше с факела, остана до вратата, докато другият влезе в килията. Сега обаче не й носеха ядене. Анес се отдръпна рязко, когато мъжът се наведе над нея.

— За очите ви, госпожо. Само за очите ви.

Макар и изтощена, тя не се предаваше. Но остави надзирателя да сложи превръзка на очите й. После той й помогна да се изправи и я поведе извън килията, по коридори, по стълби и през врати, които тя не можеше да види.

Анес разбра какво става, когато излезе на чист въздух, изложена на слънцето, на висока тераса в абатството на Възвишението Сен Мишел. Материята беше тънка. Почти виждаше през нея, в ярката и пареща светлина на лъчезарния ден. Явно превръзката беше необходима, за да попречи на лъчите да я ослепят болезнено след дългите дни, които прекара в мрак.

— Благодаря — прошепна тя на тъмничаря.

Съжали за изреченото, което се бе промъкнало през бариерата на устните й, противно на нейната воля.

— Сбогом, госпожо.

Други ръце я подхванаха, по-брутални — ръцете на войник. Завързаха китките й отпред. Принудена да върви, тя за момент се опита да се съпротивява, обърна се към надзирателя, който — както предполагаше — я наблюдаваше как се отдалечава, подобно на влюбен, присъстващ безпомощен и нещастен на заминаването на своята красавица. Тя се съвзе, досети се, че мъжете, които я отвеждат, са Черни гвардейци. Но накъде я помъкнаха? И защо?

Чу виверните, преди да различи техните силуети. Миролюбивите крилати влечуги чакаха. Казаха й да възседне едната от тях и да заеме втората седалка на двойното седло. Знаеше, че тези седла имат кожена ръкохватка за пътниците и след като я намери с опипване, я хвана здраво, докато внимателно насочваха краката й към стремената. Някакъв мъж се качи пред нея и грабна поводите.

— Дръжте се — рече той.

И скоро виверната полетя.

След задушаващия и дълбок мрак в килията й Анес отначало изпита някакво щастливо опиянение във въздуха, носена от бавно размахващата криле виверна. После й се стори, че времето тече бавно, и обзета от любопитство, тя повдигна превръзката на челото си. Черният гвардеец, който направляваше виверната, забеляза това, когато изведнъж погледна назад, но не каза нищо. Тя си помисли дали да не предприеме нещо срещу него, но в крайна сметка се отказа. Мъжът не беше въоръжен, а три други виверни ги ескортираха, всичките яздени от Черни гвардейци, които бяха препасали рапири и най-вече носеха чифт пистолети в кобурите на седлата.

Тогава Анес реши да прояви търпение и се зае да съзерцава пейзажа. Пътуваха на север.

Може би към Париж.

Летяха чак до вечерта и кацнаха в двора на укрепено абатство на шатленките. Там, без нито за миг да престават да я наблюдават, Анес успя да се измие, да се преоблече и да се възстанови. Тя не отказа вечерята, която й предложиха, осъзнавайки, че положението се беше променило и че в скоро време щеше да има нужда от силите си. Успя да си наложи да не яде много лакомо и да не прекалява с виното, тъй като се боеше, че може да се разболее. Никой не й рече нищо и тя не зададе никакви въпроси, макар че питанията изгаряха устните й.

На следващия ден, след чудесен сън в истинско легло и закуска в безлюдната трапезария, отново завързаха китките на Анес и я качиха в тежък фургон, теглен от коне, който приличаше на огромен сандък. Впрочем той наистина беше такъв: солиден корпус от масивен дъб, обкован с желязо и снабден с колела, предназначен за пренасяне на ценности. Влизаше се отзад, като човек трябваше да се сгъне на две, през специално укрепена врата с две големи ключалки и с малко прозорче. Вътре желязна каса беше закрепена за пода срещу стената в дъното.

Анес седна на касата, с гръб към движението и с лице към вратата, която затвориха след нея, така че колата потъна в мрак. Тя чу, че заключиха и двете ключалки, видя как прозорчето се отваря и остава така, вероятно за да осигурява достъп на малко въздух и светлина. След това камшикът на кочияша изсвистя и фургонът тръгна, ескортиран от петима Черни гвардейци на коне.

Малко по-късно конвоят се отдалечи бързо по прашния път, под ослепителната светлина на вече гневното слънце.

* * *

Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой, закусваше сам в скромна странноприемница, близо до двореца на Тревил, на улица „Желязното гърне“. От птиците, които се печаха на шиш в пещта, падаха мазни жълти капки; на горната й плоча супи и рагута вряха под капаците на малки черни тенджери. Няколко маси бяха разположени покрай огнището. Две доста възрастни сестри, вдовици, държаха заведението. Те готвеха и обслужваха. Атмосферата беше спокойна и интимна, клиентелата се състоеше главно от редовни посетители. Мазето беше мизерно, но тук човек можеше да похапне вкусно. Светлината, както и шумът изглеждаха оскъдни.

— Ще позволите ли?

Антоан Лепра вдигна нос от чинията си и с удоволствие видя благородник на около четирийсет години, чиято горда стойка и спокойно държание безпогрешно сочеха, че е аристократ от класа. Никой не познаваше истинската му идентичност; известно беше само бойното му име, под което носеше синята мантия на кралски мускетар.

— Атос! — зарадва се Лепра и стана.

След дружеско ръкостискане седнаха един срещу друг.

— Приятно е тук — рече Атос, след като огледа равнодушно скромната мебелировка.

Лепра се усмихна.

— Това е едно от най-очарователните места в Париж и дори в предградието Сен Жермен, гарантирам ви. Но точно както казахте, приятно е и е спокойно… Впрочем как ме намерихте? Винаги съм идвал тук сам.

Вместо да отговори, Атос с лека усмивка на устните изчака кавалера да отгатне. Това стана бързо.

— Д’Артанян — рече той.

— Какво да говорим? След като стана лейтенант, Д’Артанян не се промени. Той винаги е бил изключително любопитен. Трябва всичко да знае. Тайните за него са като червени плащове, които испанците, без да ни е ясно защо, размахват пред муцуните на биковете. Бъдете сигурен, че след като ви е видял да се усамотявате по обяд и вечер, този дяволски гасконец не е могъл да устои на изкушението да ви проследи. Не бива да му се сърдите.

— Не му се сърдя. Впрочем навикът ми да идвам тук не е тайна.

Донесоха втора чаша и нова каничка с изстудено вино. Сервираше им не някоя от двете сестри, а Гримо, слугата на Атос, когото мускетарят беше научил да общува само със знаци и… да отгатва всички желания на господаря си.

Мълчаливият, усърден и много дискретен прислужник се отдръпна да чака отстрани.

— Навиците ви не са тайна — поде отново Атос. — Всъщност в тях няма никаква мистерия за всеки, който познава мускетарите на Негово Величество… Отнасят се с вас студено, откакто се върнахте, нали?

Лепра го погледна и си помисли, че той пристига след няколкодневен отпуск, но вече знае всичко. Вероятно от Д’Артанян. Всъщност информацията беше вярна: отрядът не посрещна особено любезно кавалера Д’Оргьой. Независимо от няколко дръзки прояви на искрено приятелство и от доверието, което Тревил открито прояви към него, когато го прие.

— Болен съм от ранса, Атос. Какво друго мога да очаквам?

— Очевидно вашето страдание не ви е от полза. Има и такива, които сега виждат във вас чудовище, те предпочитат да мразят, вместо да се страхуват от него. Дори в наши дни съществуват хора, които възприемат рансата като позорна. Така е. Трябва да свикваш или да станеш отшелник…

Атос говореше с нежен, твърд и категоричен глас, взираше се право в очите му, като лекар, който не крие нищо от своя пациент за неопровержимата и ужасяваща диагноза и който спотайва чувствата си, за да назове по-точно нещата.

Той продължи:

— Впрочем рансата не е единствената причина за враждебното отношение към присъствието ви.

Лепра го изгледа заинтригувано.

— Помислихте ли, че не биваше да захвърляте и после отново да обличате мантията? Впрочем, независимо че повечето кралски мускетари въобще не се интересуват от болестта ви, те не могат да приемат обстоятелството, че принудително се връщате сред тях.

— Но аз не… — започна да протестира Лепра.

— Зная. Но именно подобно впечатление създавате. Затова приемете съвета ми и се въоръжете с търпение. Покажете, че сте истински мускетар, и не се отказвайте отново. Категоричен ли сте в това отношение?

— Разбира се.

— Наистина ли прекратихте връзките си с отряда на господин Дьо ла Фарг?

— Да.

— Тогава носете гордо мантията и служете вярно. Времето няма да излекува болестта ви, но ще ви даде възможност да докажете своята лоялност. И най-вече, най-вече — избягвайте сблъсъците, които може да възникнат.

Лепра срещна погледа на Атос и разбра, че благородникът неслучайно му даде последния съвет.

* * *

Фургонът, който отведе Анес, пристигна в Париж късно следобед.

Все така заобиколен от ескорта Черни гвардейци на коне, той влезе през вратата на Храма, понесе се по едноименната улица и зави наляво, за да премине през подвижния мост над рова при входа на Храмовия замък, или по-скоро леговището на шатленките. Продължи още малко напред, накрая спря пред впечатляващата кула на Храма.

Измъкната от мрака и от задушаващата жега във фургона, Анес, все така с вързани китки, залитна, когато стъпи на земята. Но веднага гордостта на баронеса Дьо Водрьой взе надмощие и с рязко движение на раменете тя се освободи от ръцете, които се опитваха да я поддържат. Присви клепачи от ярката светлина, а после вдигна поглед към кулата, която щеше да бъде новият й затвор. Тази масивна сграда беше едно от най-сигурните места в столицата, затова някога кралете на Франция криеха там съкровищата си. Анес се запита дали трябва да се чувства поласкана, че ще я държат тук.

Черните гвардейци я поведоха.

Тъй като не знаеше дали скоро ще види отново слънцето, Анес си позволи да го съзерцава колкото е възможно по-дълго; тя обгръщаше с поглед съседните къщи, отвъд градините и назъбената стена. Работници поправяха покрива на една от тях и някакъв труженик, вероятно заинтригуван от странния фургон, който беше пристигнал току-що, зяпаше в посока към тях. Изправен, той свали шапката си и избърса потното си чело с алена кърпичка, преди отново да се заеме с подреждане на керемидите.

Беше Балардийо.