Пиер Певел
Драконът на Арканите (13)

3.

Конниците пристигнаха в галоп в двора на хана. Веднага скочиха от седлата и вдигайки ранения, от когото се стичаше кръв, едва не избиха вратата, за да влязат вътре.

— Направете място! — разпореди се Ла Фарг.

Той носеше Балардийо. Анес, Марсиак и Лепра му помагаха. Заедно сложиха изпадналия в безсъзнание стар войник да легне на първата изпречила се пред тях маса. Ленкур и Алесандра вървяха след тях.

В голямото общо помещение клиентите ставаха от местата си и се отдръпваха. Ханджията не знаеше къде да се дене, но не можеше да откъсне поглед от умиращия, чиято дясна страна представляваше дълбока рана.

— Лепра — заповяда Ла Фарг, — провери дали някой не ни следи!

Мускетарят кимна и излезе.

— А ти, Марсиак, от какво имаш нужда? — попита капитанът.

Гасконецът беше започнал да срязва и да разкъсва парцалите от почернелите дрехи, които бяха залепнали към раните и изгарянията на Балардийо.

— Трябва ми вода и чисти чаршафи — отговори той. — И памучни превръзки.

— Чу го! — кресна Ла Фарг на ханджията.

Мъжът не реагира веднага, но все пак кимна и се забърза.

— А също и ремъци! — заяви Марсиак. — Въжета, панделки, каквото и да е подобно!

Трябваше да пристегне по-добре раните, тъй като до този момент беше действал по спешност.

Със сълзи в очите, Анес се наведе над Балардийо. Тя му говореше нежно в ухото и галеше челото му, покрито със сажди, пот и кръв.

Ла Фарг се обърна към Италианката и й рече:

— Госпожо, трябва веднага да тръгнете, за да стигнете колкото е възможно по-бързо в Кардиналския дворец. Само там ще сте на сигурно място.

— Но не мога да ви оставя така — възрази красивата шпионка. — За да ме спаси този мъж…

— Името му е Балардийо.

— За да ме спаси, той…

— На първо място е мисията ни, госпожо. Ленкур, ако обичате…

Младият мъж кимна и поведе Италианката.

— Елате, госпожо. Ще ви съпроводя.

Тя го последва, тъй като той здраво я теглеше за ръката.

— Благодаря — каза. — Благодаря от сърце…

Но Остриетата не даваха пукната пара за нейната благодарност: един от тях умираше.

Анес продължи да се опитва да ободри Балардийо, който най-вероятно въобще не я чуваше. Марсиак пошепна на Ла Фарг:

— Ще сторя всичко, което е по силите ми. Но е необходим хирург.

Капитанът кимна и запита гръмогласно:

— Има ли някъде наблизо хирург?

Отговориха му с „не“, а ханджията се върна с леген, в който носеше всичко поискано от Марсиак, и рече:

— На село сме, господа. Най-близкият лекар е в предградието Сен Виктор.

— Ще изгубим много време, ако отидем до Париж и доведем хирург — разсъди на висок глас Ла Фарг. — По-добре всички да потегляме…

— Балардийо не може да язди. Изгубил е страшно много кръв. Това ще го убие.

— Имам каруца — предложи един добряк от присъстващите.

* * *

— Вземете.

Присвивайки болезнено клепачи, Сен Люк грабна очилата си. Току-що се беше събудил и се опитваше да свикне със светлината. Започна да вижда много по-добре, когато драконовите му очи се оказаха защитени от червените стъкла. Главоболието започна да отшумява.

— Благодаря.

Намираше се сред спокойна, скромна стая, лежеше на тясно легло. Беше напълно облечен или почти: дублетът му висеше на рамката на един стол. Шапката му стоеше на масата, до втъкнатата в ножницата рапира и до кожения му портупей.

Този, който любезно му подаде очилата, беше седнал до леглото.

Елегантен, около трийсетгодишен, с посивели коси — това беше благородникът, с когото Ла Фарг тайно се срещна през миналата нощ, а мелезът го проследи до обителта „Света Богородица“.

След това някой го удари по главата.

— Къде сме?

— У дома, на улица „Каноничен съвет“.

Мъжът се усети, че Сен Люк гледа към рапирата си.

— Тук сте на сигурно място — рече той. — Аз не съм ви враг.

— В такъв случай защо ме нападнахте през нощта?

— Не знаех кой сте. След като разбрах, трябваше да се допитам.

— До кого да се допитате?

Мъжът се засмя.

— Добре — съгласи се Сен Люк. — Тогава, за какво да се допитате?

— Какво да правя с вас. И каква част от тайната мога да ви разкрия.

Седнал на леглото, мелезът се обърна към домакина си и се облегна на стената.

— Кой сте вие? — запита той.

— Името ми е Валомбър.

— Нещо повече?

— Дракон съм.

— Вярвам ви. Но какво общо имате с капитан Ла Фарг?

— И двамата служим на едни и същи господари.

— Обяснете ми.

— Мога. Но не предпочитате ли да чуете истината от устата на вашия капитан?

— Да започнем с вас.

* * *

Марсиак стори всичко възможно, за да запази живота на Балардийо въпреки ужасяващите му рани. След това Остриетата го качиха на каруцата, която любезно им бе предложена, и го отведоха в Париж. Старият войник лежеше върху сложени един върху друг два дюшека, за да не усеща неравностите по пътя. Анес се настани до него, за да го наблюдава, да го успокоява, че ще се оправи и че всичко ще бъде наред. Ла Фарг пое юздите, а гасконецът ги следваше на кон. Трябваше да спират на два пъти, за да стегнат ремъците около раните на клетника.

Когато пристигнаха в двореца на Ястреба, Лепра ги чакаше. Той беше пристигнал преди тях в галоп и се погрижи да намери хирурга, към чиито услуги кралските мускетари често прибягваха — същият, който го беше лекувал, когато Ганиер едва не го уби на улица „Сен Дьони“. Отнесоха Балардийо в кухнята, където го настаниха върху голямата дъбова маса. След това хирургът помоли да го оставят да прегледа пациента. Беше дошъл с помощник и нямаше нужда от други хора. Ако възникнеше нещо спешно, щеше да ги повика.

Останалите чакаха в двора с Гибо, Андре и нежната Наис, която нервно мачкаше престилката си и изтръпваше при най-малкия шум, при най-лекото движение.

Най-после хирургът се появи, бършейки ръцете си със стар пешкир.

— Някой вече се е погрижил за този мъж — рече той. — Кой го е сторил?

— Аз — отговори Марсиак.

— Лекар ли сте, господине?

— Не, но малко не ми достигна, за да стана.

— Както и да е, без вас приятелят ви нямаше да оживее… Впрочем той все още не е в безопасност. Ни най-малко.

— Може ли да бъде спасен кракът му? — запита Ла Фарг.

— Боя се, че не — отговори хирургът.

При тези думи Анес се обърна рязко, развълнувана и гневна. Лепра я прегърна и я дръпна настрана.

— Кракът е сериозно увреден — компетентно продължи хирургът. — Трябва да бъде ампутиран. Обаче… Обаче се съмнявам, че вашият приятел ще издържи подобна операция. Вече е изгубил много кръв. И не е млад.

— Не мога да ви разбера, господине — рече Ла Фарг. — Какво ни съветвате?

— Кракът е изгубен. Трябва да го отрежем, но се налага да рискуваме и да почакаме раненият да събере малко сили, за да понесе изпитанието. Казах ясно: да рискуваме. Ако протакаме и ужасната рана на крака се възпали, приятелят ви ще почине.

— Значи искате от нас да заложим на ези-тура…

— Искам да направите избор, понеже приятелят ви не е в състояние да мисли сам…

Неподвижна и смъртнобледа, Анес видя, че капитанът на Остриетата се обърна към нея.

— Струва ми се, че ти трябва да вземеш това решение, Анес — заяви Ла Фарг. — Но ако не можеш да го сториш, ще го взема аз.

* * *

Благородника слезе от седлото сред развалините на Черната гора и задържа коня за юздата. Без да произнесе нито дума, той разгледа още димящите руини на основната сграда, после и труповете, които оцелелите подреждаха пред стената. Живи бяха останали само неколцина драки и повечето от тях бяха ранени. Италианката беше избягала. Колкото до Миниатюриста, той беше изчезнал.

Катастрофа.

Благородника вдигна очи към Магьосницата, която остана на жребеца си. Размениха дълъг и изпълнен с безпокойство поглед, но пристигането на трима конници наруши общуването им.

Беше Керес Карн с двама от войниците си. Прашен и потен, червеният драк имаше кървава превръзка на дясната ръка, точно над лакътя.

— Намерихме го — заяви той и скочи от коня.

— Мъртъв ли е? — запита Благородника.

— Да. В коритото на някаква пресъхнала река, на половин левга оттук. Следите ни отведоха дотам.

— Мъртъв ли? — възкликна Магьосницата недоверчиво. — Миниатюриста е мъртъв?

Керес Карн не сметна за нужно да отговаря. Впрочем той предпочиташе да си няма работа с жени. Общуваше само с Благородника.

Обзет от гняв, дракът стисна челюсти.

— Какво? — обади се с треперещ глас. — Кой е посмял…?

— Вождът им се казва Ла Фарг — обясни червеният драк. — Познах го. Той беше в замъка Марьой.

— Искам да си плати — разпореди се Благородника. — Искам да страда и да умре.

* * *

Операцията мина добре, след което отнесоха Балардийо в стаята му. Хирургът беше доволен, но остана предпазлив: можеха да се надяват на успех, ако пациентът успееше да преживее нощта. Той даде инструкции и обеща да се върне на сутринта. След това си тръгна и отнесе отрязания крак, докато Наис миеше кухнята с пълни с вода ведра. Старият войник потъна в дълбок сън, а Остриетата не можеха да сторят нищо друго, освен да чакат.

Тъй като се усещаше ненужен и ненавиждаше чувството на безсилие, Марсиак се изми, смени дрехите си и като остави тези, които очакваха да разберат каква ще е съдбата на Балардийо, напусна двореца на Ястреба, опитвайки се да си внуши, че не бяга.

Впрочем не трябваше ли действително да уреди нещо?

Изтощен, но неспособен да намери покой, пое по дългата улица „Сент Маргьорит“, после по „Месарска“, която беше нейно продължение, премина през вратата Сен Жермен и навлезе в квартала около улица „Арфа“. На улица „Миньон“ попадна на идеалната за целта му кръчма. Влезе, поръча чаша ракия и облегнат на тезгяха, впери поглед към къщата, където според Габриел се беше състояло празненството, след което младата и красива Манон изчезна.

Беше голяма буржоазна сграда със солиден портал и с двор, който я отделяше от улицата. Собственикът беше богат и властен мъж, който напоследък водеше дискретен живот. Наричаше се Кусти, беше вдовец и дълго време минаваше за съдията в Шатле, от когото всички се бояха. Вече не раздаваше присъди, но остана много влиятелен. Хората говореха, че е лош и скъперник. За доказателство, беше наел само един стар слуга, когото често потупваше.

След като пресуши чашата си, Марсиак се почувства леко замаян. Всеки друг на негово място би се сетил, че не е хапнал нищо от предишната вечер, и би се подкрепил. Но Марсиак си беше Марсиак: поръча си отново ракия, докато съставяше своя план. Някакъв вътрешен глас му нашепваше настоятелно, че плана не го бива, но гасконецът никога не слушаше този глас, затова животът продължаваше да го изненадва. Впрочем алкохолът принуждаваше гласа да замълчи.

Марсиак обърна и трета чаша, след което тръгна да обикаля квартала.

Първо трябваше да намери чифт дебели ръкавици.

После — да купи газ за лампа.

* * *

В края на краищата Анес задряма до Балардийо.

Когато отвори клепачи и се изправи във фотьойла, падаше мрак, в стаята гореше свещ, а старият войник я гледаше, обърнал към нея глава на възглавницата.

Смъртнобледен, с изострени черти и с черни кръгове под очите, той нежно се усмихна.

— Ку-ку, хлапе — промълви с глас, пресипнал от стенанията, когато трионът режеше костта му. — Ето, че пак сме заедно…

— Ти… Ти се събуди? Отдавна ли?

— Не, успокой се… Толкова сладко спеше, че не ми даде сърце да те будя… И всичко изглеждаше толкова… Всичко беше толкова спокойно.

Анес го наблюдаваше недоверчиво, не знаеше какво да му каже, а очите й едновременно блестяха от щастие и сълзяха. Балардийо говореше с нея. Балардийо не беше мъртъв. Балардийо беше тук и щеше да остане завинаги, както я успокояваше, когато тя беше малка.

— Защо — запита той — нищо не ме боли?

— Натъпкан си с отвара от златен блян.

— Златен блян ли?… Боже мой… върши чудеса.

— Лепра го донесе. Вероятно го използва, за да облекчи болките, които му причинява рансата…

— Трябва… да му благодаря.

— Ще ида да го намеря! — рече младата, изпълнена с плам баронеса и стана. — Ще извикам и останалите! Те всички са долу и чакат да…

В порива си тя едва не отнесе вратата, но Балардийо я спря.

— Не, хлапе… Не… — той вдигна ръка и я насочи към нея, но не можа да понесе усилието и я свали веднага. — Може би по-късно…

Анес разбра и леко смутена се върна.

Този път, вместо отново да се намести на фотьойла, тя седна на леглото до Балардийо и хвана дланта му.

— Аз… Аз съжалявам — изрече и сведе надолу очи.

— За това дърто крачище ли? — възкликна старият войник леко престорено, но тъй като Анес не се засмя, стана сериозен. — Няма съмнение, че провидението е пожелало да приключа живота си на един крак вместо на два. Вероятно това ще ми попречи да участвам в приключенията, но няма значение. В края на краищата вече съм стар. И може би е време да се оттегля…

— Ти ли?

— Погледни ме, Анес. В какво съм се превърнал?

— Старо магаре, което обичам и за което е рано още да се затвори в обора…

Развълнуван, Балардийо се усмихна.

— По-добре ме чуй, хлапе… Бях войник, човек на рапирата и служех на баща ти. Мислех си, че вероятно ще се прославя, че дори бих натрупал богатство на бойното поле. Или може би нямаше да постигна нищо подобно, не бе изключено и да загина. Но никога не съм си представял друга съдба, освен тази на боец и на човек на дълга… След това баща ти ми нареди да те пазя. Животът ми се промени в момента, когато те видях, но не осъзнах това веднага, съвсем не. Дори отхвърлях очевидното, но времето минаваше и все повече се привързвах към теб. Знаеш ли кога ми стана ясно?

— Не.

— Беше още много малка. Може би на четири или на пет годинки. Ти… Ти беше по-ниска от рапирата ми — за миг погледът на Балардийо се зарея сред спомените. — Накратко… Един ден изчезна… Просто изчезна. Естествено, ние те дирихме. Първо в замъка. После, в околностите му, все по-далеч и по-далеч. Не можехме да те намерим, въпреки че те викахме с все сила. Организирахме хайки в гората. Претърсихме езерото, ровихме по дъното на реката. Напразно… И тогава изпитах чувството, че ще умра. Престанах да се храня, да спя. Щом някой идваше с вест, бях раздвоен между надеждата, че си спасена, и ужаса, че са намерили малкото ти телце безжизнено… Беше… Беше истинско мъчение… Това мъчение ми беше необходимо, за да разбера… или по-скоро за да призная, че те обичам като плът от плътта ми и че моята съдба е вечно да бдя над теб…

С плувнали в сълзи очи, Анес не можеше да отдели погледа си от Балардийо.

— Това, което се опитвам да ти кажа, хлапе… — продължи Балардийо — това, което се опитвам да ти кажа, е, че човек понякога се нуждае от време, за да разпознае предначертания му път, но никога не е в състояние да победи неизбежното… Всеки от нас има своя съдба, разбираш ли? Съдба, която може да е много различна от онова, за което си мисли, или от онова, което желае. За някои хора, тази съдба е много скромна. Но за други — такива като теб — тя е… велика…

Анес се замисли и кимна, но отклони погледа си и не отговори.

— Мисля… Мисля да поспя малко — рече старият войник с немощен глас. — Ще е добре, ако сториш същото.

Младата жена стана.

— Но не във фотьойла — заяви Балардийо. — Не тук… Иди да си починеш в твоята стая.

— Хирургът се разпореди да те наблюдаваме…

— Стаята ти не е далеч, Анес.

Тя се поколеба, след това каза:

— Добре. Обаче…

— Какво още, хлапе?

— Ами нали сега съм тук? Как завърши онази история с мен?

Балардийо се усмихна уморено.

— О, това ли… Появи се след три дни, толкова внезапно, както и изчезна. Марион те намери: играеше си безгрижно в градината. Беше облечена със същите дрехи. Само беше малко жадна, но никога не разбрахме…

— Не си спомням нищо.

— Естествено, че не помниш. Казах ти: беше съвсем малка. Странно приключение, нали? И след това — не се учудвай защо никога не съм се отделял от теб…

— Хайде, почивай, старо магаре…

* * *

Ла Фарг вечеряше сам в градината.

Разположил се под кестена, той беше обърнал гръб към двореца и дъвчеше машинално, със зареян неизвестно накъде поглед. Не беше гладен, но знаеше, че с празен търбух няма да издържи. Обграждаше го дълбок мрак. Оставената върху старата маса свещ едва разпръскваше слаба светлина, която привлече някаква нощна пеперуда.

Накрая капитанът забеляза, че си има компания. Не реагира и като продължи да се взира напред, запита:

— Откога си тук?

— Отскоро — отговори Сен Люк.

Ла Фарг осъзна, че беше усетил присъствието му, защото мелезът бе пожелал да стане така. Сен Люк беше рожба на нощта.

— Шпионираш ли?

— Наблюдавам. Кои са Пазителите, капитане?

Ла Фарг замръзна, след това побутна чинията си настрана.

— Обичам да гледам този, с когото говоря — рече той.

— Добре.

Облеченият в черно мелез изплува безшумно, сякаш от нищото. Както обикновено, на светлината първо се появиха алените стъкла на очилата му.

Сен Люк седна край масата, срещу стария благородник.

— Кои са Пазителите, капитане?

— Щом задаваш въпроса, вероятно знаеш и отговора.

— Искам да ви окажа благоволение, капитане.

— Благоволение ли? Ти?

— Благоволението да ви предоставя възможността да обясните.

— Откога трябва да се отчитам пред теб?

— Откакто служа, бия се и убивам по ваша заповед. Кои са Пазителите?

— Те са една от причините, поради които човешкият род не е унищожен, нито заробен от драконите. Те действат в сянка и… бдят. Дракони са, но знаят, че времето на расата им на този свят изтече и че единственият им изход е да живеят в разбирателство с хората или скрити сред тях.

— И вие им служите.

— Да.

— Откога?

— Всичко започна преди пет години. След Ла Рошел.

— Кардиналът знае ли?

— Знае. Винаги е знаел. Те прикриват целите си и някой може да се усъмни в намеренията им, но Пазителите не са врагове на Франция. Напротив, без тяхна помощ шатленките нямаше да съществуват. Не можеш да си представиш какви услуги са ни правили в миналото.

— Няма значение. Искам да зная на кого служа. Искам да зная заради кого убивам и заради кого може да бъда убит.

Сен Люк стана и си тръгна.

Невъзмутим, Ла Фарг проследи как той изчезна в мрака, след това сведе очи към масата и към стоманения пръстен с печат, който мелезът беше оставил там.

* * *

Благородника и Магьосницата се прибраха посред нощ.

След като изгориха мъртъвците сред руините на Черната гора, те бързо се върнаха в Париж, почти без да разговарят, последвани от Керес Карн и въоръжените драки, които бяха оцелели след атаката на Остриетата. Дворецът на Арканите беше осветен, когато пристигнаха. Учудиха се, слязоха от конете и когато дочуха смях от градината, размениха погледи, изпълнени с любопитство и загриженост.

Там намериха Госпожицата и Ересиарха, които вечеряха на светлината на факли.

* * *

Съдията Кусти се събуди внезапно, когато една ръка в дебела кожена ръкавица затисна устата му. Тутакси мъжът, който го беше издебнал в леглото му, изсипа върху неговото лице течност, чиято миризма веднага разпозна: беше газ за лампа. Той се опита да окаже съпротива, но газта проникваше в очите му и течеше по скулите, мокреше косата му и възглавницата. Погълна малко, задави се, доповръща му се. Но ръката, която възпираше виковете му, стискаше здраво и непознатият се беше стоварил върху него с цялата си тежест. Ужасѐн, Кусти напразно се мъчеше да се отскубне, а газта течеше.

Когато бутилката беше изпразнена, Марсиак я захвърли в ъгъла на стаята и изчака съдията да се успокои, да дойде на себе си. Едва тогава леко отпусна хватката, за да покаже на жертвата, че се държи разумно. Кусти остана неподвижен, с увити около голите му крака завивки. Изцъклените му очи шареха наляво и надясно. Дишаше задъхано, гърдите му се повдигаха, а от ноздрите му излизаше мръсна пяна. Присви клепачи и се опита се да види лицето на гасконеца на светлината на свещта, оставена на масата до леглото. Беше сигурен, че загаси тази свещ, преди да си легне, както правеше всяка вечер.

— Ударих по главата слугата ти. Това означава, че така да се каже, сме сами. Може да викаш колкото щеш, но няма да постигнеш нищо, само ще ме ядосаш, тъй като ненавиждам виковете. Искаш ли да ме разгневиш?

Съдията направи знак с глава, че няма такова намерение. Дъхът на гасконеца смърдеше на алкохол, а очите му блестяха мрачно, като на пиян човек. Обаче, изглежда, се владееше отлично, което беше особено обезпокоително.

— Добре. Защото в противен случай ще взема тази свещ, ще приближа пламъка към лицето ти и към омаслените ти коси. Знаеш какво ще последва, нали?

Кусти бавно кимна, убеден, че е във властта на опасен безумец. Тъй като не можеше да завърти главата си, той се опита да се обърне настрана, когато Марсиак протегна свободната си ръка, за да докопа свещника и да приближи свещта. Ужасеният поглед на съдията проследи движението на пламъка.

— Сега — поде гасконецът — ще отдръпна дланта си от устата ти. Ще бъдеш ли послушен?

Без да изпуска нито за миг пламъка от очи, съдията отново кимна. После започна да диша по-свободно, когато Марсиак отдръпна ръката си и поотдалечи свещника.

В този момент Кусти разпозна лицето на гасконеца.

— Аз… Аз ви познавам — рече той изненадан.

Марсиак го гледаше крайно объркан.

— Първо — отговори, — много се съмнявам. Второ, ако това е вярно, обстоятелството, че ми го казваш, издава огромната ти глупост, нали? Защото това може да ме принуди да ти сторя нещо много неприятно.

Кусти мълчеше.

— Но да се върнем към същественото — продължи Марсиак. — Ще ти задавам въпроси, на които трябва да отговаряш. При първия отказ или при първата лъжа ще ти запаля главата като факел. Разбра ли ме?

Изплашен до смърт, съдията обеща и изпълни желанието на гасконеца.

След няколко минути Марсиак го изведе от стаята и го принуди да слезе пред него.

— А сега? — запита той, когато стигнаха долу.

Кусти посочи някакво място близо до входа, точно под стълбата. Гасконецът го изблъска натам и без да го пуска, гледаше как съдията натиска едновременно две плочи на голата стена.

Чу се щракване и се отвори таен проход.

— Кой знае за това скривалище?

— Никой.

— Наистина ли никой? Дори и слугата ти?

Съдията усети удар отзад по главата си, но не можа да го избегне.

— Моите… Моите братя! — побърза да уточни той. — Моите посветени братя знаят!

— Твоите… — гасконецът се взря в мършавия и треперещ шейсетгодишен мъж, когото държеше за яката. Не можеше да намери точните думи, което рядко му се случваше. — Не, нищо. Върви напред.

Стъпалата се извиваха надолу. Движеха се в тъмнината, докато съдията отвори някаква врата към сводеста зала, където червени соларни камъни поддържаха полумрак. Подът беше покрит с голи плочи. На стените черни драперии бяха украсени с позлатени драконови руни, една от които често се повтаряше. Марсиак я разпозна — беше я видял сред руините, където преди два месеца виконтеса Дьо Маликорн бе събрала верните си люде на церемония, която трябваше да бъде грандиозна. Ако Остриетата не я бяха прекъснали, щеше да доведе до основаването на ложа на Черния нокът във Франция. Руната беше знакът на Черния нокът.

Марсиак блъсна грубо Кусти, който политна напред, падна и предпочете да остане на пода. Бавно гасконецът разгледа култовата зала, черните свещи, които очакваха да бъдат запалени върху големите канделабри, различните ритуални предмети, огромната свещена книга, поставена на аналоя, жертвеника, закрит с алена покривка.

Разкрита и победена, виконтеса Дьо Маликорн беше изчезнала. Повече или по-малко доброволни и ревностни слуги на Черния нокът, посветените, които тя бе успяла да събере, се бяха разпръснали, а много от тях бяха арестувани. Но имаше съмнение, че някои се бяха измъкнали невредими и продължаваха да практикуват онова, което наричаха „религия“ но то всъщност беше перверзен култ, зареден с черна драконова магия.

Кусти беше един от тях.

— Къде? — запита сухо Марсиак. — Къде е тя?

Все така прилепен към земята, съдията посочи с треперещ пръст към жертвеника.

Гасконецът свъси вежди, след това разбра какво му казаха, и се хвърли напред. Повдигна покривката над жертвеника, откри голям черен сандък от ковано желязо, по който отстрани бяха изрязани триъгълни отвори. Този сандък имаше вратичка и резе. Марсиак клекна, за да вдигне капака, и в ноздрите му нахлу отвратителна миризма на урина, а след това успя да различи в тъмното Манон, която, гола и трепереща, със стичащи се сълзи и мръсотия по бузите, се беше свряла в дъното.

Той й протегна ръка.

— Аз съм, Манон. Аз съм. Марсиак.

За да я накара да излезе, гасконецът трябваше дълго да мълви нежни слова. Манон го позна, но ужасът от онова, което беше преживяла в тъмницата си, този ужас, който почти я беше подлудил, я задържаше, пречеше й да прояви доверие към когото и да било. Най-накрая се хвърли в обятията на гасконеца и се притисна към него, задушавана от ридания. Той се опита да я успокои, поколеба се дали да я докосне, защото се боеше, че съприкосновението с мъжки длани ще я изпълни с панически страх. Затова грабна покривката над жертвеника и я хвърли вътре.

Тя се подчини.

— Ти — обърна се Марсиак към Кусти през рамото на момичето. — В сандъка.

Все така гънещ се по земята, съдията изглеждаше обезпокоен и не можеше да повярва на това, което се случва с него.

— Какво?… Но…

— В сандъка. Веднага.

— Но аз…

— Не ме принуждавай да те натикам със сила.

Погледът на гасконеца беше страховит.

Победен, унижен, съдията се подчини и влезе на четири лапи в големия сандък от ковано желязо. Марсиак го затвори с ритник, а резето падна само. След това повдигна Манон и я отнесе, както човек носи дете. Момичето беше обвило ръце около врата му и поуспокоено склони глава към гърдите му.

В своята тъмница Кусти прилепи око към отвора за дишане. И тъй като видя, че гасконецът си тръгва, го запита с жалостиво гласче:

— Кога ще се върнете да ме освободите?

— Кой ти каза, че ще се връщам? — отвърна Марсиак, без да се обръща.

— Но… Но трябва да се върнете! Слугата ми не подозира за съществуването на това място! Никой не го знае! Невъзможно е да намерят входа!

— Предполагам, че си се подсигурил да не се чуват навън виковете, които издава клетото дете, нали?

— Милост! Трябва да се върнете! Аз… Аз ще умра!

— Колко трогателно!

Марсиак продължаваше да се отдалечава бавно, но решително.

— Зная кой сте! — тогава изкрещя съдията. — Зная!

— Това вече въобще не ме безпокои…

— Сега си спомних! — добави безнадеждно Кусти. — Вие бяхте тук в паметната вечер! Бяхте заедно с тези, които ни нападнаха! Заедно с тези, които прекъснаха церемонията на виконтесата! Аз… Аз ви видях!

Държейки Манон в ръце, гасконецът стигна до тясната стълба.

— Енергията на дракона се разпиляваше! Всички се опитваха да избягат, аз хукнах към конюшнята, когато… Бяхте вие!

— И какво?

— Пощадете ми живота и ще ви помогна! Ще ви кажа всичко, което зная за Черния нокът! Ще ви кажа всичко, което зная за тайните на посветените! Всичко, което зная за Маликорн!

Тъй като почувства, че любопитството му се разпали, Марсиак спря.

— Маликорн ли? Тя изчезна, без да остави следи… Сбогом, Кусти.

— Но виконтесата се завърна! Маликорн! Сега държи да я наричат Госпожицата, но пак си е тя! Маликорн се завърна!

Съдията предполагаше, че с него е свършено, и избухна в ридания.

Но Марсиак разсъждаваше.