Пиер Певел
Драконът на Арканите (8)

2.

Седнал в каретата си, която напредваше равномерно, с подложени под нозете и на кръста му възглавници, кардинал Ришельо рече:

— Колебая се.

— Ще ида лично да водя преговорите — заяви отец Жозеф. — И ако нищо не постигнем, все още ще има време да се откажем.

— С риск да огорчим папата.

— Наистина — призна монахът капуцин.

Той беше петдесетинагодишен, облечен със сукнено расо и обут със сандали, а за колан му служеше обикновено въже. Отдавна беше най-привилегированият съветник на Кардинала, неговото „Сиво Преосвещенство“ действаше винаги тайно.

— Сигурни ли сме поне, че успяхме да изтръгнем всичко от този мъж? — тревожно запита Ришельо. — В края на краищата не толкова отдавна той попадна в ръцете ни.

— Струва ми се, да.

— Разпитваха ли го?

— Да, монсеньор. Много пъти. Шатленките, понякога дори в мое присъствие.

Кардиналът сведе поглед към Малкия приятел, който дремеше на коленете му, а верижката като че ли не го притесняваше. Обичаше много това драконче, което му беше подарък от краля. Пурпурният му цвят беше рядкост, но първият министър на Негово Величество отдаваше толкова внимание на влечугото не само по тази причина.

— Бих искал да зная защо папата държи толкова много на този човек — рече той.

— Вероятно за да разбере какво ни е разкрил.

— Предлага ли ни нещо в замяна за нашия пленник?

— Почти нищо. Но тъй като сме длъжници на Рим…

Двамата мъже дълго се гледаха един друг, докато най-после Ришельо запита:

— Къде трябва да се случи това?

— В замъка в Марьой сюр И^[1].

— Добре. Заемете се с тази работа… Но се погрижете да постигнете успех. Погрижете се също така Сестрите на Сен Жорж да не си напъхат носовете прекалено бързо в играта, тъй като те биха желали да запазят маркиз Дьо Ганиер само за себе си.

* * *

Тази сутрин Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой, обърна особено внимание на външния си вид.

Гладко избръснат, с грижливо подрязани мустаци и брадичка, той облече чиста риза и обу чорапи, нахлузи панталони до коленете и облече изгладен дублет, още топъл от ютията на хазайката му. Предишната вечер беше излъскал ботушите си. Огледа се, завъртя се, за да оцени елегантността си от всички страни. Оправи портупея си и закачи на него бялата рапира, след което се убеди, че тя елегантно виси от лявата му страна и е прилежно прибрана в ножницата. За последен път хвърли взор към красивата синя мантия, просната на леглото, и затвори вратата на скромната си стая, която беше подредена и почистена.

След като нахлупи шапката си по стълбите, той се срещна с Атос, който го чакаше долу, на улица „Кокатрикс“ в уречения час. Поздравиха се сърдечно, преди да отидат да вземат конете си от близката конюшня. Времето беше хубаво, но и двамата не му обърнаха никакво внимание. Все пак Лепра си помисли, че трябва да внимава да язди с гръб към слънцето.

Четвърт час по-късно двамата с Атос напуснаха остров Сите по Малкия мост.

— Благодаря ви, че сте на моя страна, Атос.

— Аз съм вашият секундант.

— Точно така.

Както Лепра очакваше, жестокото спречкване с Брусиер и със Сардан не остана без последствия. Какво по-нормално от това всъщност? Той счупи носа на единия и за малко не прониза другия, обзет от гняв, който бе провокиран от подигравките на Сардан. Случилото се беше много важно, така че не можеше да се разреши по друг начин, освен с дуел. Решиха Лепра първо да се бие със Сардан, а после с Брусиер, ако е в състояние да го направи. Детайлите на първия сблъсък бяха прецизно уточнени. Трябваше да действат бързо, тъй като времето течеше стремително и съществуваше риск новината да се разчуе. А дуелите бяха забранени с кралска заповед, която мускетарите — най-вече те — трябваше да спазват. Обаче кралят нерядко им прощаваше, особено когато се спречкваха с гвардейците на Кардинала. Но капитан Тревил не можеше да толерира обстоятелството, че неговите мускетари се бият помежду си. Той щеше да забрани дуела, ако научеше за него, така че за Лепра и за Сардан не оставаше друг избор, освен да не се подчинят и да си понесат последиците. Най-добре щеше да е да кръстосат оръжия колкото е възможно по-бързо.

На левия бряг Лепра и Атос поеха по улица „Преградата“. Минаха през площад „Мобер“ и вървяха по улица „Сен Виктор“ до едноименната врата. В предградието те продължиха край стената на абатство „Сен Виктор“ след това пресякоха Кралската ботаническа градина за медицински растения — обширна територия, по която още се работеше и отвъд която дуелиращите се бяха решили да се срещнат.

— Ето ги — рече Атос.

Действително Сардан и Брусиер, който беше негов секундант и чийто нос беше превързан, пристигаха от предградието Сен Жак по улица „Орлеанска“. И те яздеха коне. Атос и Брусиер се поздравиха, но другите двама не размениха нито дума, нито поглед. Сардан изглеждаше бесен, а Лепра се държеше така, сякаш всичко му е безразлично.

Заобикаляйки огромната строителна площадка, която един ден щеше да се превърне в Ботаническа градина, четиримата конници се приближиха до предвиденото за сблъсъка място. То беше идеално: равно, потайно, далеч от недискретните погледи…

Обаче там вече имаше някой.

Седнал на голям камък, мъжът беше нахлупил шапка върху коляното си. Той носеше синята мантия със сребърни ширити на кралските мускетари и си подсвиркваше, кърпейки несръчно поводите на коня си.

Животното послушно чакаше.

— Е? — рече Д’Артанян, без да вдига очи от заниманието си. — Разхождате ли се? Аз много обичам това място. Чудесно е, за да се отдаде човек на размисъл…

След като завърши с кърпенето, той сложи шапката си, стана и с невинна усмивка и изпълнен с достойнство поглед добави небрежно:

— За нещастие, изглежда всички вие също сте решили да дойдете тук тази сутрин. Тъй като пристигнах пръв, мога да остана и да ви накарам да се пръждосате. Но това би означавало, че спекулирам с чина си, а искам да ви бъда добър приятел. Затова какво ще кажете, ако всички заедно се откажем от намеренията си?

* * *

Ла Фарг намери Сен Люк, който тренираше фехтовка с Анес в голямата зала под загрижения поглед на Балардийо. Ленкур и Марсиак също бяха там. Гасконецът — който прекара по-голямата част от нощта в пиене и в игра на зарове — спеше на опасно наклонен назад стол, кръстосал крака върху рамката на прозореца. Ленкур четеше последния брой на „Ла газет“ в който ставаше дума за дракона, нападнал Шатле.

Подгизнала от пот, баронеса Дьо Водрьой не се щадеше. Изпитваше нужда да пилее енергия, пък и за нея беше важно да привиква с новата си рапира. Беше малко по-дълга и по-тежка от тази, която носеше през последните години и която й отнеха Сестрите на Сен Жорж. Всъщност сега тя държеше мъжко оръжие, което бързо изморяваше ръката й.

След като атакува, Анес внезапно изнесе силно напред десния си крак. Сен Люк отрази удара, опита се да отвърне и направи изключително измамно движение. Майсторски баронеса Дьо Водрьой не падна в капана. Тя контраатакува незабавно и Сен Люк щеше да изгуби окото си, ако не притежаваше рефлекса и спокойствието на мелез. Двамата фехтовчици се отдалечиха един от друг и си отправиха поздрави.

— Браво — позволи си да коментира Ла Фарг.

Балардийо се опита да изръкопляска, но движението му бе затруднено, тъй като държеше чинийка с еклери в едната си ръка, а с другата похапваше.

— Благодаря — каза Анес.

Тя остави рапирата си, взе кърпа, за да избърше лицето си, тила и гърдите. Беше се задъхала, но изглеждаше доволна, като да се беше нахранила обилно. Упражнението страшно й се хареса.

Сен Люк мълчаливо прибра рапирата си в ножницата.

— Реших да се доверя на интуицията ти, Анес — обяви Ла Фарг.

За да стане ясно и на другите, обясни:

— Анес предполага, че все още не сме приключили с Алхимика от Сенките.

С пълна уста, Балардийо зяпна удивено и вдигна ръка, за да рече нещо, но младата жена го изпревари:

— Да, Балардийо, зная, че Алхимика е мъртъв.

Заинтригуван, Ленкур затвори вестника. Марсиак продължаваше да спи на стола, с лека усмивка на устните, огряван от лъчите, които преминаваха през завесата. Балардийо свали ръката си.

— Има причини да смятам, че той е един от ключовете към мистерията, която ни интересува — продължи Анес.

— Какви са ти съображенията? — запита Сен Люк.

— Добре де, по-скоро става дума за предчувствие, за интуиция.

— Това може да се окаже достатъчно — съгласи се мелезът толкова лесно, че учуди Ленкур.

— Въпреки всичко — обади се Балардийо, след като преглътна лакомството — Алхимика е мъртъв. Така че ще бъде трудно да му зададем въпроси… Само Италианката да ни беше подръка!

Тази Италианка беше авантюристка, която на драго сърце търгуваше услугите си — всъщност изключително полезни — като интригантка, шпионка и съблазнителка. Напоследък Остриетата си бяха имали работа с нея, когато тя предложи да продаде на Франция много ценни сведения за заговор срещу Короната. Индиректно тези сведения допринесоха за залавянето на Алхимика от Сенките. Но Италианката никога не забравяше за собствения си интерес. Вярна на репутацията си, че извлича двойна изгода, тя си позволи да използва Остриетата, преди да се измъкне безнаказано на свобода — благодарение на могъщия си защитник: папа Урбан VIII.

— Да забравим за Италианката — рече Ла Фарг. — Когато я арестувахме, Алхимика служеше при госпожа Дьо Шеврьоз като специалист по магии. Знаехме, че е успял да спечели доверието й, както и доверието на кралицата. Представяше се за някой си…

Опита се да се сети името.

— Шарл Модюи — припомни му Ленкур. — Той съществува или поне е съществувал.

— Какъв е бил? — запита Анес.

— Философ и пътуващ маг. Не е особено известен, но трудовете му са високо ценени в някои кръгове на посветени. Познават го само по писанията му. И то зле, както можете да предположите.

— С една дума — рече Сен Люк, — този специалист по магии има име, но не и лице. Това го превръща в идеалната жертва, като познаваме намеренията на Алхимика. Може да бъдете сигурни, че истинският Модюи е загинал.

— Да се върнем към Алхимика и към херцогиня Дьо Шеврьоз — намеси се Ла Фарг. — Доброволно или не, тя се превърна в съучастница на този, който се представяше за Модюи. Вероятно знае за него неща, които може да са ни от полза. Впрочем той не е паднал от небето и не е станал изведнъж специалист по магии в един от най-знатните домове във Франция. Как е проникнал в обкръжението на херцогиня Дьо Шеврьоз? И най-вече — кой му е помогнал?

Въпросът остана да виси във въздуха и с изключение на Марсиак всички решиха, че се нуждае от отговор.

— Смятате ли, че херцогинята ще ви приеме? — запита капитанът на Остриетата, като се обърна към Ленкур.

Бившият шпионин на Кардинала се поколеба за секунда.

— Да — отвърна той.

— Отлично. Идете да се срещнете с нея и я разпитайте. Бъдете съобразителен, тъй като не можем да й предложим нищо, за да я насърчим да ни помогне. Марсиак ще ви придружи.

Гасконецът отвори едното си око и чу името си.

* * *

Марсиак и Ленкур изчакаха да мине обяд, за да отидат при херцогиня Дьо Шеврьоз, тъй като толкова знатна дама не приемаше никого, преди денят да започне да преваля. Те напуснаха предградието Сен Жермен, минаха по Червения мост, който, за съжаление, беше платен, но затова пък позволяваше на минувачите да избегнат Новия мост и тълпата по него. След това, вече на левия бряг, поеха покрай Сена, преди да се вмъкнат под широк свод, за да пресекат Голямата галерия — огромна постройка край реката, която свързваше Лувъра с двореца Тюйлери. Вървяха пеша, без да се боят за панталоните и ботушите си, тъй като разяреното слънце, което превръщаше Париж в огнена пещ, успяваше да изсуши калта по улиците и да я превърне в корава настилка.

Докато се движеха, Ленкур намери тема, за да поддържа разговор:

— Тази сутрин, когато Анес призна, че я води само интуицията, когато твърдеше, че трябва да продължим да ровим около Алхимика от Сенките, тя много бързо успя да убеди Сен Люк…

Марсиак се засмя.

— Научихме се да се доверяваме на интуицията на Анес. Вие също ще го сторите, не се съмнявайте.

— Наистина ли?

— Анес… Знаете, че за малко не е станала една от шатленките, нали? Щеше да бъде бяла вълчица, ако беше се замонашила. Това не е случайно… в нея има нещо особено.

— Как така?

Гасконецът направи неопределена гримаса и се опита да намери точните думи.

— Нещо особено… Нещо необяснимо…

Ленкур знаеше, че невинните въпроси понякога се превръщат в мъчителен разпит. Затова не настоя повече.

Голямата галерия от юг и улица „Сент Оноре“ от север обкръжаваха стария квартал с тесни и криволичещи улички, който се простираше почти до Лувъра. Именно там, на улица „Сен Томас дю Лувър“, се намираше великолепният дворец на херцогиня Дьо Шеврьоз, където само преди няколко дни се устройваха елегантни светски празници — когато господарката още не беше изпаднала в немилост.

Когато пристигнаха, Марсиак и Ленкур намериха монументалния портал на двореца Шеврьоз обсаден. Пред него се бяха струпали шумни хора, които се блъскаха и затрудняваха движението по улицата, а това само засилваше хаоса. Строги и невъзмутими, гвардейците на Кардинала с алени мантии възпрепятстваха тълпата да нахлуе вътре, въпреки протестите и вдигнатите юмруци, а един офицер напразно раздаваше заповеди. Той се отказа и нареди на хората си да направят място, така че големите врати се раздвижиха и се отвориха. Хората помислиха, че желанието им е удовлетворено. Те се успокоиха и отстъпиха пред гвардейците, които разшириха своя полукръг. Тук-там имаше изблъсквания с лакти, тъй като всеки искаше да се озове в първата редица.

Но и дума не ставаше да позволят на някого от тях да влезе вътре.

Бавно, тежко се появи тараска, впрегната в две каруци, натоварени с вързопи, сандъци и мебели. Двама кочияши, въоръжени с пики, водеха огромното черупчесто влечуго, което с шестте си къси крачища пое наляво по улица „Сен Томас дю Лувър“ към улица „Сент Оноре“. Слуги придружаваха конвоя.

Марсиак и Ленкур не изчакаха да видят как ще се затворят вратите, а мнозина също се опитаха да проникнат в двора на двореца Шеврьоз, където пазеха други гвардейци. Те познаваха нрава на парижаните и склонността им към бунтове. Жегата не помагаше за успокояването на духовете и струпването можеше да се превърне в кървава схватка с въоръжените мъже.

— Няма да е лесно да се срещнем с херцогинята — коментира гасконецът.

Ленкур, който наскоро беше идвал в двореца Шеврьоз, познаваше добре мястото и рече:

— Отзад има малка градинка, която се простира до улица „Сен Никез“. Има вратичка в стената, която…

— Наистина ли смятате, че не я пазят? Или че ще се окаже отворена?

— Не. Прав сте.

— Като начало, да се опитаме да разберем какво става, искате ли?

Седнаха на една маса в близката кръчма, край прозореца, което им позволяваше да наблюдават улицата и обсадения портал.

— Какво става в двореца Шеврьоз? — запита Марсиак.

Научиха, че сутринта кралят обявил в Съвета изпращането на заточение на госпожа Дьо Шеврьоз, която за пореден път участвала в заговор срещу кардинал Ришельо. Дълго заточение, тъй като трябвало да бъде въдворена в Турен, в замъка Кузиер. Но вестта разтревожила многобройните снабдители, на които херцогинята дължала огромни суми и които пристигнали, за да им плати. За съжаление, освен със специално разрешение, кралят забранил посещенията при госпожа Дьо Шеврьоз, което тя вероятно в момента приемала с радост.

За Ленкур и Марсиак новините бяха много лоши.

— Няма никакво съмнение, че херцогинята е под наблюдение — рече гасконецът. — Така че не е достатъчно да прескочим стената на двореца, за да се срещнем с нея.

— И губим време. Скоро тя ще тръгне към Кузиер.

— Може би ще е по-лесно да я чакаме там, далеч от шпионите, които пъплят из Париж.

— Може би да — отговори Ленкур и се обърна към прозореца.

Тогава видя призрак, който все по-рядко го посещаваше, призрака на Виелиста. Някога той беше неговата свръзка — когато той, Ленкур, служеше като шпионин при кардинал Ришельо. Грабнал старата си виела, старецът стоеше на ъгъла и сочеше с пръст Жюл Берто, който излизаше от двореца Шеврьоз. Берто беше книжар, специалист по езотеричните трактати, който много обичаше Ленкур, отнасяше се с него като с любим племенник, дори като със син. Облечен с дълга жилетка без ръкави и с накривено боне, мъжът вървеше, разлиствайки някаква тетрадка, изцяло погълнат от четивото си.

— Почакайте ме — рече Ленкур и изостави Марсиак.

Навън си възвърна старите рефлекси на шпионин и първо се увери, че този, с когото се готвеше да се срещне, не е следен. Щом се убеди, се разбърза и настигна Берто близо до църквата „Сен Томас дю Лувър“, която беше посветена на Свети Тома Кентърбърийски и бе дала име и на улицата. Премина покрай нея и повлече книжаря към малката уличка „Старшинска“ под предлог да се скрият на сянка.

— Но какво търсите тук? — приятно изненадан, запита Берто.

Ленкур го хвана за лакътя и го отмъкна далеч от недискретните погледи.

— Щях да ви задам същия въпрос, Жюл.

Берто смръщи вежди, погледна наляво и надясно.

— Какво става? — възкликна той.

— Всичко е наред. Не се безпокойте.

Книжарят обаче не беше глупав.

— Не е случайно, че ви срещнах близо до двореца на херцогиня Дьо Шеврьоз, нали?

— Не. Какво правехте там?

— Важно ли е?

— Може би.

Берто присви рамене.

— Госпожа Дьо Шеврьоз искаше да разчисти книгите в своя кабинет за магии. Натовари ме да изготвя списък и да уредя продажбата. Няма нищо тайнствено във всичко това.

Вероятно Алхимика от Сенките беше натрупал повечето от тези книги, докато се наричаше Шарл Модюи и служеше при херцогиня Дьо Шеврьоз в качеството на специалист по магии. Но Ленкур не се задоволи с това заключение и продължи:

— Значи имате право да влизате в двореца Шеврьоз?

— Да.

— Ще можете ли да предадете послание на херцогинята?

* * *

Вече повече от час Лепра, с мантия и с бялата си рапира на кръста, чакаше в малкия вестибюл на господин Дьо Тревил. На улица „Стария гълъбарник“ капитанът на кралските мускетари беше спретнал два вестибюла, всеки от които имаше връзка с работния му кабинет посредством различна врата. Големият вестибюл беше за просителите и за обикновените посетители, а малкият — за всички останали.

Лепра стоеше пред прозореца и търпеливо чакаше, наблюдавайки приготовленията на мускетарите в двора. Всеки от тях проверяваше екипировката си, лъскаше ботушите си, оседлаваше коня си, остреше рапирата си на точилото на някакъв амбулантен занаятчия, запасяваше се с храна и с вода, поздравяваше приятелите си, целуваше любовницата си, получаваше от нея панделка или парфюмирана кърпичка. Отрядът се готвеше за поход. Тази вечер кралят щеше да отседне в двореца Сен Жермен и както обикновено, мускетарите го придружаваха.

Антоан Лепра нямаше никаква представа къде ще спи. Затова пък отлично знаеше защо го е повикал Тревил: причината можеше да е само схватката му със Сардан.

Най-после един секретар го въведе в кабинета на капитана. Той спази обичая, когато трябваше да вземе важно официално решение, да обърне гръб на стаята и да гледа през прозореца. Старият Тревил се беше сражавал на страната на Анри IV, преди да започне да служи на Луи XIII. Беше човек на действието, който трудно оставаше дълго време седнал. Веднага усещаше мравучкане в нозете си.

Лепра застана мирно и зачака безмълвно, с шапка в ръка. Макар да знаеше, че може да бъде прогонен, не желаеше предварително да се извинява. Може би на Брусиер, който доста несправедливо беше изпитал гнева му. Но не и на Сардан, който го беше напсувал. Между него и Сардан впрочем нещата щяха непременно да се уредят посредством дуел. Пристигайки тази сутрин пръв в Кралската ботаническа градина за медицински растения, Д’Артанян само беше отложил неизбежния сблъсък между мъжете, принудени да кръстосат остриета по законите на честта.

— Бой — рече капитанът след дълго мълчание. — В странноприемница. Между трима от моите мускетари…

Той внезапно се обърна и се втренчи в очите на Лепра.

— Това е поведение на улични гамени, а не на благородници, не на мускетари… Все пак… Все пак зная колко държите на мантията си…

Поклащайки глава като изпитващ съжаление мъж, който обаче не може да бъде размекнат, Тревил седна зад работната си маса.

— Зная също така, че това противопоставяне може да бъде разрешено само посредством дуел на честта. Зная, но няма как да го позволя. Разбирате ме, нали?

Лепра кимна, все така безмълвен. Свъси вежди. Нима Тревил не беше известѐн, че двамата със Сардан имаха намерение да се сражават преди няколко часа в предградието Сен Виктор?

— Впрочем, ако спечелите този дуел — поде отново старият благородник, — приятел на Сардан ще ви нападне за отмъщение. Ако спечелите и този дуел… С една дума, накрая ще ви убият, а ще избиете или раните половината ми отряд, преди да… Не мога да позволя и това.

Лепра отново кимна, без да произнесе нито дума.

Сега вече беше очевидно: Тревил не знаеше за неуспешния дуел. Д’Артанян беше запазил тайната, а това не изглеждаше учудващо за човек като него. Попречвайки на сблъсъка с присъствието си и преструвайки се, че нищо не е забелязал, опитният лейтенант успя да се намеси не налагайки се с чина си, а разчитайки на своя авторитет. Тази хитрост впрочем го освобождаваше от задължението да подготви рапорт: това беше начин да предпази другарите си по оръжие.

— Тъй като — продължи Тревил — държа на половината от хората си не по-малко, отколкото на вашата личност…

Този път Лепра почти незабележимо започна да премигва. Дали пък Тревил не знаеше нещо, което не показваше? Дали не беше предпочел да се преструва на наивен, за да не бъде принуден да прибягва до радикални дисциплинарни мерки?

Лепра се поколеба, след това промълви:

— Бла… Благодаря.

— Моля. За да предпазя едновременно вас и моя отряд, ще ви раздалеча. Господин кавалер Д’Оргьой, тази вечер тръгвате на специална придружаваща мисия.

* * *

Минитюариста пристигна в Париж през вратата Сент Антоан, под безмилостното слънце, което го принуждаваше да притваря клепачи.

Висок и рус, той яздеше червеникав кон и теглеше след него муле, което мъкнеше багажа му. Беше облечен с прашна синя дреха, на главата — с барета, украсена с перо от фазан, а ботушите му бяха смачкани и износени. Под разгърдения му дублет ризата беше залепнала за тялото му от пот, а под широко разтворената яка се подаваха гъсти и черни косми, които по нищо не се различаваха от брадата му. От него просто течеше вода. Миришеше силно на мускус, похъркваше глухо, докато дишаше. Беше препасал през кръста си рапира „шиавоне“ което на италиански означава „роб“. С такива оръжия традиционно са екипирали далматинските гвардейци на Венецианската република, наричани „роби“. Беше много здраво острие, чиято дръжка обхващаше цялата ръка на войника.

Напускайки улица „Сент Антоан“ и тълпата, Миниатюриста пое по улица „Сен Пол“, стигна до Сена и вървя покрай реката, докато стигна Люспестия квартал.

Люспестият квартал.

Така наричаха остров Света Богородица, което ще рече сегашния остров Свети Луи. Останал дълго време в диво състояние, той бе населен с драки, които изградиха село — влажен лабиринт от колиби и наколни жилища, от шумни кръстовища и тъмни улички. През деня остров Света Богородица с Люспите приличаше на заблатено, окаяно селце, от чиито клоаки се носеше воня на мръсни тресавища. Но щом паднеше мрак, Люспестият квартал се превръщаше в туптящо сърце на примитивна и жестока култура, която се развиваше под светлината на факлите, във влажния и разнасящ миризми на хранителни подправки въздух, в ритъма на ужасяващи барабани, придружаващи древни ритуали, в дандания на бойни маршове, на сладострастни танци, сред кървави побоища. Тук важаха само племенните закони и традиции на драките.

Но не и в присъствието на дракон, разбира се.

След като мина по дървения мост, който свързваше десния бряг на Париж с Люспестия квартал, Миниатюриста продаде мулето и нае двама роби драки, които да носят багажа му. Търговецът, към когото се обърна, дори и не помисли да се пазари. Обикновено жаден за печалба, старият драк дори не посмя да го погледне в очите: той можеше лесно да познае дракона, особено когато този дракон притежаваше могъща аура — нещо, което Миниатюриста никога не пропускаше да демонстрира пред околните. Аурата понякога беше толкова силна, че предизвикваше неразположение сред смъртните, и в същото време тя наподобяваше причиняваща болка вълна, която стигаше до скритата същност на драките и разбуждаше в тях инстинкти на страх и покорство, макар да бяха свободна днес раса, но създадена от Прастарите дракони, които дълго бяха властвали безмилостно над тях.

Следван от наемните си роби, Миниатюриста яздеше из Люспестия квартал със съзнание за изпълнените с подозрение и понякога с омраза погледи, които привличаше. Вървейки не особено бързо и проявявайки пренебрежение към жителите на квартала, той скоро премина по моста над един тесен канал. Този канал изолираше част от остров Света Богородица и оттам се навлизаше в друг, недостъпен павиран квартал, където живееше общност от новородени дракони. Какви ли не безумни слухове се носеха за това гето, чиито тайнствени обитатели бяха защитени от чудовищни стени и огромни черни порти.

В дъното на улица, обградена от високи скали, Миниатюриста стигна до една от тези порти. Под каменен свод, по който пълзеше бръшлян, се издигаха двете правоъгълни крила, чието тъмно дърво, огромни плоскости, тежки пирони с квадратни глави и солидни ключалки носеха белезите на дълги години. Вратата се отвори бавно, когато драконът приближи, и той влезе в двора на елегантна сграда.

Това беше дворецът на Арканите.

На първите стъпала на каменното стълбище Благородника го чакаше усмихнат.

— Бъдете добре дошъл — рече той.

Без да отговори, Миниатюриста слезе от коня и се ръкува с домакина, но не прояви особена сърдечност. Сякаш без да обръща внимание, Благородника каза:

— Не мога да скрия какво удоволствие изпитвам, че ви виждам отново.

— Имах късмет, че бях в Лотарингия — студено отговори другият. — Кога ще се състои общото събрание?

— Скоро.

Забелязвайки търпеливо чакащите роби драки, Благородника запита:

— Какво е това?

— Моят багаж. Но робите взех само под наем. Някой ще дойде да си ги прибере утре.

— О! — възкликна леко объркан Благородника. — Обядвали ли сте?

— Малко.

— Тогава елате, ще ви приготвя трапеза.

Влизайки, драконите срещнаха трима прислужници, които, бледи и с празни погледи, излязоха да приберат багажа и да се погрижат за робите и за коня на Миниатюриста.

* * *

Докато Минитюариста похапваше енергично, но без да проявява нито задоволство, нито някакви претенции, Благородника му правеше компания с чаша златен блян в ръка. Бяха сами в луксозно мебелиран салон на двореца на Арканите и почти не разговаряха: когато се хранеше, Миниатюриста не желаеше да върши нищо друго. След като се наяде, той отпрати лакея, който му сервираше, изпи последна глътка вино, избърса пръстите си в покривката и поглади леко омазнената си брада.

— Сега е мой ред да задавам въпроси — рече той и посочи с пръст лакея, който излизаше.

Беше смъртноблед и безмълвен младеж с празен поглед и с бавни жестове.

— Последната прищявка на Магьосницата — обясни Благородника. — Според нея е елегантно да имаш прислуга от смъртни. Но не ме питайте за тайната на отварата, която ги кара да пият…

— Тя тук ли е?

— Магьосницата ли? Разбира се… Вероятно ще се присъедини към нас на вечеря.

Между двамата дракони се възцари мълчание. Погледите им се срещнаха и дълго време те втренчено се гледаха.

— Изпраща ме Ересиарха — рече Миниатюриста.

— Добре.

— Натовари ме с мисия.

— Каква?

— Ако Ересиарха иска да знаете това…

— … тогава той сам ще ми каже. Добре.

Благородника не настоя повече.

По отношение на Ересиарха Миниатюриста проявяваше вярност на куче пазач. Всичко което Ересиарха пожелаеше, Миниатюриста го изпълняваше. Без никога да обсъжда задачите си, нито пък да разсъждава.

— Нуждаете ли се от нещо? — студено запита Благородника.

— От злато.

— Ще го имате. Друго?

— Нищо за момента.

— Тогава, в такъв случай…

Той стана и се приготви да се оттегли, когато Миниатюриста рече, леко повишавайки тон, сякаш слагаше край на някаква дискусия с последен аргумент:

— Това, което Ересиарха стори, беше за доброто на Арканите. Смъртта на Алхимика беше необходимост. Той щеше да попадне в ръцете на шатленките, след като се остави да го измами тази… тази Италианка!

Драконът явно се развълнува. Бързо обаче си възвърна спокойствието:

— Както и да е — рече той. — Алхимика беше притиснат от безпощадното време и Ересиарха трябваше да действа. Друг изход нямаше.

И тъй като Благородника го гледаше, без да отговори, след кратко мълчание той запита:

— Ще поддържате ли позицията на Ересиарха по време на общото събрание на Арканите?

— Нима Ересиарха се съмнява?

— Ако противниците ни надделеят, това може да ни струва Огнения меч…

— Треперил ли съм някога? — възкликна Благородника уверено и си тръгна.

Но лицето му стана ужасно сериозно, когато Миниатюриста вече не можеше да го види.

* * *

Щом се върнаха в двореца на Ястреба, Марсиак и Ленкур разказаха на Ла Фарг и на Сен Люк онова, което бяха научили на улица „Сен Томас дю Лувър“.

— Беше само въпрос на време кралят да се разпореди госпожа Дьо Шеврьоз да потегли в изгнание — коментира капитанът на Остриетата. — Но като знаем, че тя без малко не предаде кралицата в ръцете на Черния нокът, трудно е да се съгласим, че изпращането й в замъка в Кузиер е прекалено строго наказание… За съжаление, случилото се вреди на плановете ни.

— Кога херцогинята трябва да напусне Париж? — поинтересува се Сен Люк.

— Съвсем скоро — отговори Марсиак.

— В този момент гвардейците на Кардинала пазят зорко двореца й, от който й е забранено да излиза…

— Да. Не е възможно да се влезе там, без да покажеш пропуск.

— Никакви посещения ли?

— Никакви.

— А писма?

— Всичките преминават през цензурата на Кардинала.

Ла Фарг се притесни и се намуси.

Влезе Анес, която се връщаше от дълга разходка на кон. Балардийо помагаше на Андре да прибере жребците в конюшнята.

— Какво става? — обърна се тя към присъстващите.

Марсиак й обясни.

— Олеле! — възкликна младата жена, когато научи това, което знаеха и останалите.

— Но Арно като че ли има решение на проблема — подхвърли гасконецът.

— Познавам човек, който свободно може да влиза в двореца на госпожа Дьо Шеврьоз и да излиза оттам — обясни Ленкур. — Това е Жюл Берто, книжар и мой приятел.

— Какво търси при херцогинята този книжар? — запита Ла Фарг.

— Описва библиотеката в кабинета за магии.

— Ще се съгласи ли да изпълни ролята на наш пратеник?

— Вече го питах и той прие.

— Сигурен ли е? — пожела да се осведоми Анес.

— Надявам се.

Ла Фарг почеса брадата си, размишлявайки.

— Предпочитам, ако сте напълно сигурен — рече той.

— Берто е книжар — възрази Ленкур. — Той не е шпионин. Познавам го отдавна, но не мога да гарантирам за него.

Старият капитан присви рамене: единственото решение на проблема беше да поиска пропуск от Кардинала.

— Като няма риба, и ракът е риба… — позволи си да се пошегува той.

— Има обаче една пречка — обади се Анес. И тъй като другите я погледнаха с любопитство, тя обясни:

— Може и да греша, но дълбоко се съмнявам, че херцогиня Дьо Шеврьоз е в състояние да каже или да стори нещо, без Кардиналът веднага да научи. Несъмнено тя е подложена на колкото дискретно, толкова и ефикасно наблюдение денем и нощем. Убедена съм, че посещенията на този Берто също се следят, така че никак няма да се учудя, ако…

— Права си — рече Ла Фарг. После се обърна към всички:

— Не е достатъчно да поверим писмо на книжаря. Трябва да намерим начин да изпратим послание до херцогинята, без да възбудим подозрение и без да вдигнем под тревога съгледвачите от Кардиналския дворец.

Ленкур кимна:

— Ще помисля как да стане — обеща той.

* * *

Бастилията беше построена през втората половина на XIV век, за да заздрави защитата на Париж от изток. Издигната близо до вратата Сент Антоан, тази величествена крепост представляваше бастион, обърнат към предградието. Заобиколена от широк ров с вода от Сена, по краищата й се намираха осем кръгли кули, всяка от които носеше име, например Кулата с параклиса или Кулата с кладенеца. Високи колкото тях стени ги свързваха, а вътре имаше двор. В него се влизаше по подвижен мост, който се сваляше и се съединяваше с постоянен мост над рова. Но човек трябваше да премине през още два външни двора, преди да се добере до този мост. Първият беше Издаденият двор. До него се отиваше лесно по улица „Сент Антоан“ или през градините на Арсенала, където се намираха казармата и конюшнята на гарнизона, както и магазини, в които затворниците имаха право да пазаруват. До втория външен двор, по-малък, се стигаше през голяма затворена врата: там се намираше домът на коменданта на крепостта.

Бастилията изгуби военното си предназначение по време на властването на Анри IV. Известно време държаха там държавното съкровище. След това Ришельо приспособи мазетата и етажите на осемте кули за затвор. Държавен затвор. Това означаваше, че там можеше да бъде изпратен човек само по кралска заповед, с нареждане за арест. Затворниците бяха разделени на две категории: прочути и влиятелни личности, а също и тайни врагове на Франция. Стига да разполагаха със средства, първите се ползваха с доста удобства. Затова пък вторите бяха осъдени на продължителна и анонимна самота, без никаква надежда за процес или за прошка.

Един от тях беше Желязната маска.

Но имаше и много други преди него.

* * *

В двора на Бастилията Лепра и петнайсетте конници, които командваше, чакаха търпеливо. Единствено той беше слязъл на земята до готовия за път фургон, предназначен за затворника, когото щяха да съпровождат. Всичките бяха кралски мускетари. Мълчаха и бяха готови да действат, предпазливи, строги, с прикладите на мускетите, опрени на бедрата им.

Понякога някой от конете се размърдваше, но бързо биваше озаптен.

Вечерта настъпваше бавно, но мракът вече се беше настанил между високите стени. Дворът беше пуст и безмълвен, сякаш премазан от масата сиви камъни, които го обкръжаваха. Бяха заключили всички килии чак до сутринта. Бяха проверили всички вериги, бяха затворили плътно всички врати. Оставени на самите себе си, затворниците знаеха, че тъмничарите няма да се отзоват на молбите им. Часовите, които не крачеха по кръговия път, се бореха със скуката, седяха около маси с лакомства или си опитваха късмета на игра със зарове. Странно спокойствие и потискаща тишина царяха в страшната крепост. Времето като че ли беше спряло — и за някои клетници това си беше самата истина.

Лепра нямаше понятие кой е затворникът, когото чакаше.

Знаеше само, че трябва да го отведе в замъка Марьой сюр И, недалеч от Еперне и от границата с Лотарингия. Там, след определени дипломатически формалности, човекът трябваше да бъде предаден на представител на папа Урбан VIII. Може би беше шпионин, когото Негово Светейшество държеше да си прибере? Може би беше предател или избягал престъпник? Може би дори беше чужд агент, за чиято свобода Рим беше водил преговори за сметка на приятелска държава. Както и да е, затворникът беше обект на неясно споразумение, взето на най-високо равнище. Какво щяха да получат в замяна? Друг затворник ли? Или документи? Сведения? А може би Франция държеше да установи добри отношения с папата в навечерието на войната срещу Лотарингия, тоест срещу друга католическа сила.

Подобни размени не бяха чак толкова редки.

Натрупал опит при Остриетата на Кардинала, Лепра не беше особено учуден, когато получи заповед от капитан Дьо Тревил. След като разбра за какво става дума, не си позволи да задава въпроси. Интересуваше го само информация, която би била полезна за успеха на мисията. Предпочиташе да не знае нищо друго. Нямаше намерение да се замесва в интриги и в политика. Отново беше мускетар и искаше само да служи с чест на краля, да изпълни бойния си дълг.

Водени от офицер, войници с аркебузи излязоха подредени от Кулата с кладенеца. Бяха обградили мъж с ботуши, панталони до коленете и по риза, чиито китки бяха завързани, а лицето му беше скрито под маска от кожа и ковано желязо, с три правоъгълни процепа: един голям за устата и два малки — за очите. Изглеждаше млад, среден на ръст, светъл и гъвкав. Русите му коси падаха до раменете. Държеше се надменно, беше изискан, можеше да противопостави само гордостта и презрението си на онези, които бяха станали негови господари. Спря едновременно с пазачите си и зачака с гордо вдигната глава.

Офицерът продължи напред, поздрави Лепра и получи от него свитък документи, които внимателно прегледа. В това време мускетарят наблюдаваше затворника и си задаваше въпроси. Силуетът на този мъж му беше странно познат, но най-много го впечатляваше маската. Питаше се защо е необходима. Вероятно никой не биваше да разпознае човека. Но защо?

След като заяви, че всичко е наред, офицерът сгъна документите и ги върна на Лепра. После заповяда да качат затворника във фургона.

Вероятно защото бяха виждали не един кротък клетник в последния момент да се разбунтува, войниците леко побутнаха пленника си, но щом го докоснаха, той реагира така, сякаш някой е изгорил рамото му и рязко се завъртя. Един от стрелците с аркебузи вече вдигаше оръжието си, но Лепра изскочи пред него и му попречи да действа.

— Този затворник вече е мой — рече той. — И очаквам всички да се отнасят добре към него.

Тази намеса разбуни войниците, но офицерът ги призова да спазват дисциплината.

— Благодаря, господине — рече затворникът.

Този глас!

Присвивайки клепачи, Лепра разпозна очите, които го гледаха през малките отвори на маската. И тъй като никой не забравя погледа и гласа на онзи, който безцеремонно е изпратил куршум в сърцето му, остана без дъх, докато войниците отвеждаха затворника в готовия за път фургон.

Осъзна, че му говорят нещо.

— Тези двата са за веригите — рече офицерът и му подаде връзка малки ключове. — А този е за маската.

Маската на затворника наистина се заключваше отзад на главата.

Лепра разсеяно кимна и взе връзката.

— Имате ли специални разпореждания? — запита той машинално.

— Нищо, което да не ви е известно. Но бъдете внимателен, господине.

— Защо?

— Този затворник на два пъти можеше да бъде убит, докато го охранявах. Първия път с кинжал, а втория — с отрова. Кинжалът уби един от войниците ми, а отровата уби тъмничар.

— Кой държеше кинжала?

— Един луд, който се обеси на колана си, преди да успеем да го разпитаме. Колкото до отровата…

— Разбирам. Благодаря, господине.

— Моля. Късмет!

Лепра се метна на седлото, подреди петима от мускетарите си пред фургона, а десет — отзад. След това се изправи на стремето, даде сигнал за тръгване и големият двор се изпълни с шум от ботуши, подкови и железни колела, които гърмяха по паветата.

Затворникът, скрит под маската от кожа и желязо, беше маркиз Дьо Ганиер, хладнокръвен и безмилостен убиец.

Лепра получи тъжната привилегия последен да го срещне, когато изпълняваше тайна мисия за краля. Ганиер му устрои капан, от който сам човек нямаше никакъв шанс да се измъкне, и го остави — без да му мигне окото — убеден, че го е убил с пистолетен изстрел. За щастие, Лепра беше левак. Куршумът се заби в дебелата кожа на портупея му, който бе препасал върху гърдите си отляво надясно. Малко по-късно Остриетата на Кардинала се бяха задействали отново и се изправиха срещу Черния нокът и срещу представителката му виконтеса Дьо Маликорн, чийто пратеник за мокри поръчки беше Ганиер. Виконтесата успя да избяга. Зловещият маркиз обаче беше арестуван и предаден на правосъдието на Кардинала.

Това че той, Антоан Лепра, трябваше да съпровожда маркиз Дьо Ганиер, беше странен каприз на съдбата. Върхът на всичко беше, че може би дори трябваше да рискува живота си, за да го опази. И не от кого да е, а от Черния нокът! Той не се съмняваше, че именно тази организация беше подготвила опитите да бъде убит Ганиер — или за да го накаже, или за да го накара да мълчи. Дали знаеше някакви много важни тайни?

Лепра беше сигурен само в едно: Черният нокът никога нямаше да се откаже. Обаче четирийсет и пет левги го разделяха от местоназначението, което означаваше най-малко четири дни пътуване без почивка. Значи ги очакваха много възможности за засади и атентати.

Лепра яздеше най-отпред. Фургонът и ескортът излязоха от Париж през вратата Сент Антоан и в галоп поеха по сивия и прашен път.

* * *

Когато падна мрак, Марсиак придружи Анес до вратата на нейната стая. Те спяха на един и същи етаж в двореца на Ястреба и всеки носеше свещ със себе си. Гасконецът обаче нямаше намерение да си легне веднага.

— Наистина ли? — настоя. — Не искаш ли да наобиколим заедно Сованж?

На улица „Арбалет“ в предградието Сен Жак госпожа Дьо Сованж държеше игрален дом, посещаван от висшето общество.

И от Марсиак.

— Не, Никола. Много си мил.

— Обещавам ти да се върнем рано.

— Вече е късно.

— Както желаеш… Но обещай ми, че…

— Скоро, да. Обещавам.

— Да е проклет, който се отметне от обещанието си.

— Да е проклет. Но ако искаш да знаеш моето мнение, имаш вид на човек, който се нуждае от хубава нощна почивка.

Гасконецът присви рамене и отклони поглед като хлапе, хванато да върши пакост.

— Щом затворя очи — и пред мен изниква Алмадес.

— Зная. И с мен е същото.

Марсиак се опита да се усмихне.

— Ако някой ми беше казал, че аскетичното му лице толкова ще ми липсва… Но по дяволите тъгата!

Той се съвзе, отвори вратата на Анес, отстрани се, за да я пусне да мине, и й показа пътя с широк жест с ръка, покланяйки се:

— Госпожо!

— Благодаря.

Тя влезе, остави свещта на малката масичка и се обърна към останалия на прага гасконец.

— Кажи ми, Никола.

— Какво?

— Знаеш ли със сигурност защо си тръгна Лепра?

— Не точно, не. Той обясни на капитана, но аз не бях там.

— А Ла Фарг как прие новината?

— Както обикновено — отговори Марсиак и повдигна рамене. — С викове, сълзи и рев. След това написа стихотворение, в което изплака мъката си…

Анес беше готова да се засмее, но остана замислена.

— А ти? — запита тя. — Говори ли с него?

— С Лепра ли? Не.

— Смяташ ли, че ще се зарадва, ако го посетя?

— Може би. Но ще трябва да почакаш малко. Или да идеш в Сен Жермен — уточни Марсиак.

И тъй като Анес го погледна и смръщи вежди, той й обясни:

— Когато кралят заминава, неговите мускетари потеглят след него…

— О, да, вярно… Лека нощ, Никола.

— Лека нощ, баронесо.

Марсиак затвори вратата и си тръгна.

Изморена, Анес се съблече и се изми. След това, обърната с гръб към огледалото, тя разгледа отзад на рамото си знака, който красеше лявата й плешка. Беше древен знак, който с времето изглеждаше все по-отчетлив. Нямаше съмнение, че това е руна, или по-точно две сплетени руни, съединени завинаги. Първата означаваше „дракон“, а втората — „смърт“.

С пръст Анес дьо Водрьой докосна знака, който отскоро беше станал толкова ясен, и тя осъзна значението му, без обаче да се бои от него. Помоли се за сън без кошмари, но видението на големия дракон, който разрушаваше Париж, отново й причини страдание.

* * *

Когато същата тази сутрин Ленкур стигна в квартала около площад „Мобер“, намери книжарницата на Жюл Берто затворена. В това нямаше нищо странно, тъй като книжарят рядко отваряше преди пладне. Но редовните посетители знаеха, че винаги могат да потропат на вратата и да погледнат през голямото стъкло отпред. Най-често Берто работеше в помещението, където се съхраняваха най-ценните книги, или в някое тихо ъгълче на магазина. Той пристигаше да види кой е, и ако разпознаеше добър клиент, му даваше знак да мине отзад, което ще рече през двора.

Но в тази гореща сутрин на юни 1633 г. на Ленкур отговори не Берто, а единствената му дъщеря. Вместо да го насочи към двора, тя побърза да отвори вратата и внимателно я затвори след него. Клотилд беше красива шестнайсетгодишна брюнетка със зелени очи. Тя беше предана на баща си и пламенно обичаше Ленкур, който единствен не забелязваше нищо.

— Здравейте, Клотилд. Тук ли е господин баща ви? Може ли да ме приеме?

— Веднага ще го повикам, господине.

Като й благодари с учтива усмивка, Ленкур тръгна разсеяно да обикаля магазина, разглеждаше някоя книга, после друга, без да забелязва, че Клотилд малко се колебае дали да го остави сам. Вероятно се опитваше да му каже нещо, но накрая, изпълнена със съжаление, се оттегли, като се проклетисваше, че е толкова глупава.

Берто скоро слезе от горния етаж, където живееше заедно с дъщеря си. Държеше шапка в ръка и имаше вид на човек, изненадан точно когато е имал намерение да излезе.

— Добър ден, Арно. За малко щяхте да ме изпуснете: готвех се да тръгна за двореца Шеврьоз.

— Именно. Затова идвам да се видя с вас. Може ли да разговаряме?

Книжарят разбра какво иска да му каже Ленкур, и го отведе в задната част на магазина, където никой не можеше нито да ги зърне, нито да ги чуе. Помещението беше мрачно, изпълнено с миризма на прах и на стара хартия.

— Вчера — рече тихо Ленкур — ви запитах дали ще се съгласите да предадете вест на херцогиня Дьо Шеврьоз. Отговорихте ми утвърдително, но държа да знаете, че може и да ми откажете. И така, чуйте ме добре. Трябва да се срещна с госпожа Дьо Шеврьоз. Налага се да говоря с нея на тема, която, за съжаление, в никакъв случай не мога да ви разкрия. Това трябва да стане в най-голяма тайна и преди да разговаряме, е необходимо да я убедя да приеме срещата с мен. Ето защо имам нужда от вашето посредничество, тъй като разполагате с правото да влизате в двореца Шеврьоз.

— Повтарям, Арно, че съм готов да ви окажа тази услуга.

— Не ми отговаряйте още.

— Да не би да заговорничите срещу краля?

— Не.

— Срещу господин Кардинала?

— Също не.

— Действате ли за общото благо?

— Така смятам.

— Тогава не ми е необходимо нищо повече. Какво трябва да сторя?

Ленкур се поколеба, след това извади малко томче със стихове от дублета си.

— Ето. Предайте тази книга на госпожа Дьо Шеврьоз.

— Това ли е всичко?

— Не. Ще й кажете: „Госпожо, ето творбата, за която ми говорехте и която намерих в книжарницата си.“

— Но ние никога не сме говорили за подобно нещо с госпожа Дьо Шеврьоз!

— Именно. Точно по този начин тя ще разбере каква изключителна стойност има тази книга.

— Ще я приеме ли?

— Не се съмнявайте. Все пак, в противен случай, заявете, че държите да й подарите книгата в знак на дълбоко уважение и че не знаете как по друг начин да изразите чувствата си… Но уверявам ви, херцогиня Дьо Шеврьоз ще приеме книгата.

— И след това?

— След това се дръжте колкото е възможно по-непринудено. Заемете се с обичайните си занимания и се върнете вкъщи, щом свършите. Нито по-рано, нито по-късно.

— Да не чакам ли отговор?

— Не чакайте нищо. Не променяйте навиците си. Помислете си, че е възможно те да ви следят.

— Кои „те“? — обезпокои се книжарят.

— Полицията на Кардинала.

Този отговор изплаши Берто.

— Предполагах, че самият вие сте…

— Историята е много сложна — отвърна Ленкур. — Ако предпочитате, може да се откажете. Ще ви разбера.

— Не!… Значи се връщам вкъщи, сякаш нищо не се е случило?

— Ако пожелае, херцогинята сама ще ви даде отговор. Ще бъде „да“ или „не“.

— А къде ще се срещнем с вас?

— Никъде. Ако отговорът на госпожа Дьо Шеврьоз е „да“ помолете Клотилд тази вечер да измие прозорците на магазина ви. В противен случай нека тя не върши нищо… Разбрахте ли ме добре?

— Струва ми се, да.

— Чудесно.

* * *

След като излезе от книжарницата на Берто, Ленкур срещна Виелиста, който го чакаше, и тръгна редом с него.

— Всичко ще бъде наред, хлапе. Херцогиня Дьо Шеврьоз ще намери писмото, което ще пъхнеш под подвързията на книгата, и тази вечер ще се отзове на срещата.

— Не това ме безпокои.

— Мислиш за Берто.

— Ще го изложа на опасност. Ако открият, че той…

— Все още има време да се откажеш, да си вземеш книгата от Берто и да го помолиш да забрави тази история. Ще го сториш ли?

— Не.

— Тогава накарай угризенията си да замълчат.

* * *

В двореца на Арканите Магьосницата отиде при Благородника в кабинета, където той пазеше — зад витрини, закачени на рафтове или поставени върху специални стойки — рапирите от своята колекция. Притежаваше няколко дузини и всички те бяха изковани от най-добрите майстори в Европа. Всяка рапира струваше цяло състояние, но не това беше важното. Без да се отказва да ги носи и да ги размахва, Благородника обожаваше компанията на тези шедьоври, създадени от смъртни. Когато беше угрижен, прекарваше часове наред, понякога цели нощи, да им се възхищава и да ги разглежда. Връхлитаха го спомени, свързани с тях, обсипваше с нежност тези, с които беше убивал, обещаваше на другите скоро също да пролеят кръв.

— Май че Ересиарха ти няма доверие — рече Магьосницата.

— Да.

— Това е нещо ново.

— Смятам, че Ересиарха вече няма доверие никому — заяви, без да бърза, Благородника, който търкаше с намаслен парцал синята стомана. — Постигането на Великия промисъл никога не е било толкова близо.

— Или провалянето му.

— Да, действително, или провалянето му.

Магьосницата бавно обикаляше из кабинета, спираше пред някоя рапира, докосваше с върха на пръстите си острието на друга. Облечена с алена рокля, тя беше красива и пленителна, а кафеникавочервената й коса галеше бледите й рамене.

— Миниатюриста ми предаде писмо от Ересиарха.

— Писмо от Ересиарха ли? До теб?

— По-скоро до мен, отколкото до теб, действително. Това също е нещо ново, нали?

Благородника стана, за да прибере рапирата, след като приключи с излъскването на острието. Той я постави в специален шкаф и го затвори. Остана за момент неподвижен, отдаде се на размисъл, а после се обърна към Магьосницата:

— И за какво става дума в това писмо?

Магьосницата впери поглед в очите на любовника си.

— Ересиарха мисли, че Арканите имат нужда от свежа кръв. Моли ме да подготвя нова посветена. Лично.

— Посветена! Като че ли е време да посвещаваме когото и да било! И кого иска да посветиш?

— Виконтеса Дьо Маликорн.

За миг Благородника си помисли, че не е чул добре.

— Виконтеса… Дьо Маликорн ли? Да не се шегуваш?

Виконтеса Дьо Маликорн също беше дракон. Независимо че не принадлежеше към ложата на Арканите, тя беше един от най-добрите агенти на Черния нокът в Париж. Дръзка и амбициозна, почти смогна да създаде ложа на Черния нокът във Франция — нещо, което Сестрите на Сен Жорж винаги бяха успявали да възпрепятстват. Впрочем, поела към целта, този път Маликорн се сблъска не с шатленките, а с Остриетата на Кардинала. Провали се и беше буквално смазана. Засегната от последиците на внезапно прекъснат могъщ ритуал, тя вече дори не можеше да си позволи да бъде това, за което дълго време се представяше — прекрасна руса млада жена.

— Но тя сега е руина! — възкликна Благородника. — Зная, че в последно време Алхимика се е срещал с нея. Била неузнаваема немощна бабичка, която живеела с надеждата някой ден да си възвърне силата… Според Алхимика от нея вече нищо не ставало.

— Заблуждавал се е. Виконтеса Дьо Маликорн може да придобие отново сила и жизненост. Тя е жена с огромни качества и е опитна вълшебница. Ще се промени благодарение на мен и точно това е желанието на Ересиарха.

Благородника дълго се взира в Магьосницата.

— Да — рече той най-после. — Убеден съм, че може и да успееш… Но все пак! Защо Ересиарха иска точно сега да посветим тази Маликорн? Започвам да си мисля, че е полудял?

Магьосницата се приближи към него, усмихна му се снизходително, като човек, който е готов да направи много важно разкритие.

— Знаеш ли защо Алхимика е отишъл да се срещне с Маликорн след провала й?

— От състрадание, предполагам. За да се убеди, че тя…

— Не — прекъсна го Магьосницата. — Отишъл е да я посети по нареждане на Ересиарха, който се безпокоял за нея…

— Какво?

— Съвсем малко не достигна на виконтеса Дьо Маликорн да създаде първата ложа на Черния нокът във Франция. Какъв триумф би било това, нали? Но нима вярваш, че е могла да стори всичко сама? И защо Черният нокът й е поверил Сферата на Душата, която й е била необходима? Маликорн е била способна и достойна за доверие, това е ясно. Но дали дотолкова, че старите господари на Великата ложа са приели да се разделят заради нея с безценната си Сфера на Душата?

— Вероятно според тях залогът си е струвал цената — предположи Благородника.

— А сега, когато Маликорн се провали, сега, когато тя изгуби всичко, сега, когато вече е без криле, но все още знае толкова много тайни, защо Черният нокът не я е убил?

— Да не би да искаш да кажеш…?

— Да. Ересиарха бди над нея. Но я защитава, както винаги го е правил и както винаги е осъществявал плановете си: тайно.

— Но защо?

— Разсмиваш ме!

— Какво? Ересиарха и Мали… — той не довърши и тръсна глава. — Не. Това не е характерно за него. Ересиарха не е от тези, които се отдават на страстите.

— Човеците казват, че плътта е слаба. Това се отнася и за нас… За щастие. Колко досадно би било, ако бяхме студени и безчувствени същества, каквито са били дедите ни.

Магьосницата избухна в искрен смях.

След това стана сериозна и почти ласкаво рече:

— Но успокой се. Ересиарха не се е отказал от тънките си сметки, когато е взел Маликорн под крилото си… Отговори ми: старите господари на Черния нокът биха ли позволили на някого от нас, на Аркан да основе ложа във Франция?

— В никакъв случай! Ако успеем, може да спечелим огромен престиж и влияние.

— Ами ако става дума за протеже на Ересиарха?

— Не, разбира се. По същите причини, тъй като това протеже пожела да стане една от нас.

— Но като поддържа тайно намеренията на Маликорн, Ересиарха действа скрит зад маска. Ако тя успее, никой не може след това да й попречи да се присъедини към Арканите, най-малко старчоците от Мадрид, които биха се озовали пред свършен факт. Биха побеснели от гняв. Но ще са безсилни.

Благородника бавно кимна, размишляваше, а на устните му разцъфтя възторжена усмивка.

— Ловко. Дори много ловко… Това вече е напълно присъщо за тази отровна змия — Ересиарха.

— Последното предимство на този план е, че Арканите няма да бъдат компрометирани, ако Маликорн се провали. Което и се случи…

— Вярваш ли, че като възкресим Маликорн и я приемем сред Арканите…

— … ще изпълним онова, което Ересиарха иска да стори, но не смее. Защото, ако открито се притече на помощ на виконтесата, господарите на Черния нокът ще научат това и накрая ще разберат далечната цел на начинанието…

— Нима Ересиарха все още има чувства към Маликорн?

— Забравяш, че продължава да бди над нея, тъй като тя е жива. Впрочем можем ли да си позволим да разочароваме Ересиарха? Той си иска възлюбената, така ли? Тогава — да му я предоставим.

Благородника мълчеше и размишляваше.

Магьосницата обаче не се съмняваше, че той вече е разбрал какво ще спечелят. Тя се прилепи към него, подаде му сгънато на четири листче и прошепна в ухото му:

— Сега името й е госпожа Дьо Шантегрел и чезне от скука в манастир в предградието Сен Жак — ето адреса. Сигурна съм, че ще успееш да я придумаш…

* * *

Падаше мрак, когато Марсиак се върна в двореца на Ястреба с новината, която всички очакваха.

— Дъщерята на книжаря изми прозорците на магазина — обяви той пред събраните в оръжейната зала Остриета.

— Значи херцогиня Дьо Шеврьоз се е съгласила да се срещне с мен — рече Ленкур.

— Не мога да си обясня — призна Анес и сипа вино в чашата на гасконеца. — Трудно ми е… Ако бях на нейно място, след като едва не предадох кралицата в лапите на Черния нокът, щях да бъда щастлива, че само ме отстраняват от двора. Вероятно не бих рискувала да дам на краля и най-дребния повод да съжалява за милосърдието си.

— Но вие не сте херцогиня Дьо Шеврьоз… Тя има вкус, страст към интригите. А да не говорим за скуката, която я измъчва.

— Но тя отлично знае кой си ти. Известно й е, че служиш на Кардинала…

— Точно така — рече Ла Фарг. Той бе възседнал един обърнат стол и бе сложил длани на рамката му. — Несъмнено, това е разпалило любопитството на херцогинята. Тя се досеща, че Ленкур отива да се срещне с нея не по заповед на Кардинала. Ако подбудите му бяха съвсем обикновени, защо би се промъквал толкова тайнствено? Защо се опитва да приспи бдителността на шпионите, които пъплят из двореца Шеврьоз? Та нали служи на същия господар, който командва и тях?

— Значи херцогинята вече е разбрала, че действаме без знанието на Кардинала? — рече Марсиак.

— Да.

— Това не е никак успокоително.

— Най-вече е опасно — обади се Сен Люк.

Както обикновено, той беше седнал малко настрана от групата, обърнат към прозорец, който гледаше към обраслата с диви треви градина, към старата маса и кестена над нея.

— Опасно ли е? — възкликна Балардийо.

— Сен Люк се бои, че може да попаднем в капан — обясни му Анес. — Нали?

Мелезът, който грижливо бършеше очилата си, кимна.

— Херцогиня Дьо Шеврьоз може да иска да докаже предаността си, като ви измами, Ленкур. Нищо чудно да се престори, че приема срещата, а да ви предаде на копоите на Негово Величество.

Тъй като беше отколешен шпионин и имаше опит в подобни дела, Ленкур трябваше да признае, че тази хипотеза е основателна.

— Да — каза той. — Възможно е.

— Да те предаде за херцогинята представлява двоен интерес — започна да разсъждава Ла Фарг. — Първо, заради онова, което Сен Люк предположи. Но също и защото предложената от теб среща може да е хитрост, измислена от Ришельо, хитрост, целяща да изпита верността на госпожа Дьо Шеврьоз. Тя е прекалено умна, за да не си помисли нещо подобно. Така че херцогинята има пълното основание да се опита да те погуби…

— Готов съм да се обзаложа, че госпожа Дьо Шеврьоз няма да издържи на изкушението да ме изслуша — рече Ленкур. — Впрочем струва ми се, че тя не е съвсем безразлична към мен.

— Прекалено хазартен облог — заяви Сен Люк. — Ще дойда с вас.

— Не. Само от добрата воля на госпожа Дьо Шеврьоз ще зависи дали ще отговори на въпросите ми, или не. Ние имаме нужда от нея, докато тя няма какво да спечели, като ни помага. Съмнявам се обаче, че ще бъде благоразположена, ако се досети, че я подозираме…

— Прав сте — призна Ла Фарг с категоричен тон.

— Поемаш риска да се хвърлиш сам в пастта на вълка, Арно — рече Анес, опитвайки се да говори с гласа на разума.

— Зная. Но трябва да поема този риск, ако искаме да имаме шанс да успеем. Да не забравяме, че не става дума само за нас. Единствената следа, която може да ни отведе до дракона в Шатле, минава през двореца Шеврьоз.

— Бъдете особено предпазлив, Ленкур — каза му Ла Фарг. — Трябва да преодолеете бдителността на гвардейците на Кардинала, а вие по-добре от всеки друг познавате качествата им.

* * *

Ленкур напусна сам двореца на Ястреба.

Малко по-късно капитан Ла Фарг излезе на свой ред, но пое към Париж по друг път. Великолепен летен залез къпеше потъмнялото небе в пурпурни, червени и оранжеви отблясъци, галеше редките облаци и озаряваше хоризонта.