Пиер Певел
Драконът на Арканите (7)

1.

В деня след бягството си Анес пожела да се поклони на гроба на Алмадес. И тъй като възнамеряваше да отиде сама, Балардийо я проследи дискретно до гробището, където я наблюдаваше отдалече.

Знаеше, че е нещастна и страда. Впрочем всичко, което тя изпитваше, го вълнуваше. Той споделяше радостите и скърбите й, съмненията и удоволствията й, ядовете и съжаленията й. Не можеше да е щастлив, ако тя не беше, и това продължаваше, откакто Анес бе поверена на неговата опека, веднага след като се роди, от баща й — напълно безразличен към съдбата на единствената си дъщеря.

В малкото гробище Балардийо се скри зад един надгробен паметник, когато забеляза, че Анес се връща. Той я чу да минава и изчака да стигне до оградата, за да излезе от скривалището си. Но вероятно беше се забавил прекалено дълго. След като се огледа и не я видя, изруга и се хвърли напред, мислейки си, че не знае дали е тръгнала наляво, или надясно. Излезе от гробището почти тичешком, спря и с биещо до пръсване сърце потърси с поглед младата баронеса след тълпата, заливаща парижката улица.

— Не можа да се сдържиш.

Той успя да се овладее да не подскочи и придавайки си безразличен вид, се обърна с достойнството на прелат.

Скръстила ръце, присвила единия си крак, Анес се беше облегнала на стената на гробището. Беше облечена като ездачка с рапира през кръста — ботуши, панталони до коленете, корсет от кървавочервена кожа над бяла риза. Това привличаше вниманието на минувачите, но тя не им обръщаше внимание. Гологлава, с развети черни коси, гледаше него, Балардийо, и никого другиго.

— Моля? — измрънка той.

— Не можа да се сдържиш и ме проследи — рече и се приближи към него.

Старият войник, който беше ужасно почервенял от жегата, отстъпи назад.

— Кой това? Аз ли? — опита се да протестира той.

— Какво? Отричаш ли?… Отричаш ли, че в този момент се намираш тук?

Той се поколеба.

— Не отричам очевидното, отричам да съм имал подобно намерение. Не съм те следил. Отивах на същото място, накъдето се беше запътила ти, това е всичко.

— Това е всичко — весело изчурулика баронеса Дьо Водрьой. — А какво търсеше зад гробницата?

— Аз… Аз пикаех.

— В гробище?

— Точно там никой не се обижда.

Тя го погледна. Зачака. Капка пот блестеше върху горната й устна и една къдрица се беше залепила за челото й.

— Добре де, признавам си! — възкликна Балардийо и разпери ръце. — Следях те!… Хубава работа! Нима ще ми се сърдиш за това, че се безпокоя?

— Безпокоиш ли се? — учуди се Анес. — За какво?

Той огледа подозрително околността и невинните минувачи, след това се наведе към ухото на Анес и прошепна:

— Вие всички като че ли сте решили — и ти на първо място, — че настоятелката Дьо Восамбр е приела поражението си безропотно. Аз пък казвам, че въобще не се е отказала да ти скрои мръсен номер… Ergo, аз бдя.

— Ergo ли?

— Ergo означава „следователно“…

— Зная какво означава — нежно отвърна Анес. — Но не ми беше известно, че говориш латински… Хайде, старо магаре, ти победи. Бди над мен колкото си щеш.

— Ти даже няма да ме забелязваш, хлапе.

— Ако се случи, ще е за първи път.

Поклащайки глава, развеселена и изпълнена с недоверие, Анес се обърна към входа на гробището и докато погледът й се рееше към гроба на Алмадес, макар да не можеше да го види оттук, усмивката й бавно изчезна. На свой ред Балардийо стана сериозен.

— Значи дракон извърши това, нали? — запита след малко младата жена.

— Да.

— Но откога драконите се избиват помежду си?

* * *

В странноприемницата на улица „Желязното гърне“, където беше станал редовен клиент, Лепра обядваше сам. Начумерен и кисел, той сега пиеше ракия и машинално подхвърляше зарове, без да престава да гледа към вратата. Очакваше Атос, който трябваше да дойде при него след края на работния си ден. После се готвеха да отидат в Лувъра заедно, откъдето кралските мускетари щяха да ескортират Негово Величество до двореца му в Сен Жермен.

Преди няколко дни Атос посъветва Лепра да се въоръжи с търпение срещу студения, дори леко враждебен прием, който мускетарите му засвидетелстваха, когато се завърна сред тях. Според Атос повечето не му се сърдеха, че толкова често е свалял и обличал отново мантията. Трябваше да докаже верността си. Ако избягваше скандалите и въоръжените схватки, с времето всичко щеше да си дойде на мястото. Налагаше се да се откаже от прекалено големите си претенции.

Атос имаше право за най-важните неща. Междувременно Лепра си даваше ясна сметка, че начинът, по който всички го гледат, се беше променил, откакто разбраха за рансата. Тази болест измъчваше душата и плътта. В крайна сметка понякога, след десетилетия, тя бавно, но необратимо превръщаше страдащия в гротесково и всяващо ужас създание, чието деформирано тяло и изтерзано съзнание се гърчеха около последната и упорита жажда за човечност. Един от първите симптоми беше, че някои от близките, щом научаваха за болестта, започваха да виждат в болния чудовище, макар все още да не беше такова, и от този момент нататък го възприемаха през призмата на презряното обезчовечаване. От този момент той преставаше да бъде самият себе си и се превръщаше в поразен от ранса клетник.

Поразен от ранса клетник…

Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой знаеше, че е болен от ранса вече от няколко години. Но никога не беше мислил за себе си като за поразен от ранса клетник, тъй като държеше в тайна страданието си. Сега вече всеки ден погледите на околните му напомняха за състоянието му и се отвръщаха от него. Освен погледите имаше и разговори, които секваха, когато той се появеше наблизо. Също и изпълнени с неудобство жестове, съжаление, повече или по-малко дискретни прояви на враждебност в негово присъствие.

С блуждаещи в главата мисли, Лепра забеляза, че чашката му за ракия е празна.

Вече?

Имаше намерение да поръча друга, когато вратата към улицата се отвори. Обаче влезе не Атос, а двама други мускетари, които не носеха мантии, но Лепра все пак ги разпозна: Брусиер и Сардан. Мъжете на свой ред го забелязаха и Брусиер пожела да отидат другаде, но спътникът му категорично отказа.

Те седнаха край една маса.

Лепра познаваше добре само Брусиер. Сардан отскоро се беше присъединил към кралските мускетари. Никога не беше имал проблеми с първия. Затова пък вторият беше от тези, които се отнасяха зле с него и се държаха дръзко. До този момент, по съвет на Атос, Лепра предпочиташе да не обръща внимание на нападките и на дебелашките му подмятания. Но му беше все по-трудно да се прави, че не чува и не вижда. Защо Сардан се държеше по този начин? Може би изпитваше към болните от ранса презрение и омраза, както и известен страх. Може би се надяваше, като унижава прочут мускетар, да демонстрира, че е по-способен от него. Беше по-малкият син на знатен благородник и гордо носеше името си.

Лепра не се вълнуваше от това. През този ден, може би и заради алкохола, който беше погълнал, усещаше, че повече не би издържал да търпи. Усети ясно, че ако остане, нещата ще се развият зле.

И остана.

Двамата мускетари си поръчаха пиене. Веднага след като им донесоха поръчката, Сардан повика сервитьорката и на висок глас попита:

— Тук миете ли съдовете?

Престори се, че не вижда как Лепра го гледа мрачно. Брусиер обаче забеляза и се разтревожи.

— Разбира се, господине. Мога да гарантирам.

Сервитьорката тръгна да изпълнява други поръчки, когато Сардан я спря:

— Сигурно ли е?

Тя се обърна, разколебана.

— Аз… Аз гарантирам, господине. Да не би чашата ви да е мръсна?

— Достатъчно — намеси се Лепра с леден глас.

— Хайде, Сардан, хайде… — миролюбиво рече Брусиер.

— Защото, вижте — продължи другият, — има чаши, от които не бих желал да пия след някои ваши клиенти…

— Моля, господине?

Смъртнобледен, Лепра понечи да стане, но успя да сдържи гнева си. С жест Брусиер отпрати сервитьорката, която си тръгна, присвивайки рамене. Сардан като че ли се отказа, но изведнъж попита, показвайки ръба на чашата си:

— Не е ли това лига от ранса?

Споменаването на болестта предизвика тръпка на отвращение сред присъстващите в странноприемницата, а някои от тях инстинктивно се отдръпнаха от масата на мускетарите. Лепра скочи и тръгна бесен към обидилия го. Брусиер също скочи. Сардан късно забеляза гневния блясък в очите на кавалера Д’Оргьой. Брусиер се опита да се намеси и сложи ръка на гърдите на Лепра.

— Лепра, много ви мо…

Но не можа да завърши изречението: страхотен удар с глава му счупи носа и той падна ничком. Лепра продължи да настъпва към Сардан. Беше извадил прочутата си бяла рапира. Гледаше като човек, решил да закове противника си за стената, вместо да кръстоса с него остриета по правилата на дуела.

— Господа!

Лепра не чу.

Сардан стана, опита се да отстъпи и да извади рапирата си. Не успя да извърши маневрата и изгубвайки равновесие, падна тежко назад сред бързо разместените столове. С върха на острието си от драконова кост кавалерът Д’Оргьой прикова адамовата му ябълка и го принуди да остане проснат на земята.

Разтреперан от яд, който напразно се опитваше да обуздае, Лепра усети, че нечия ръка спокойно, но здраво хваща китката му. Беше Атос, който току-що пристигна — той беше извикал „Господа!“, но гневният му приятел не го чу.

— Овладейте се, Лепра — без сянка от вълнение му каза благородникът.

Като събуден от кошмарен сън, Лепра отстъпи две крачки назад и отпусна рапирата си. Сардан се изправи, докато Брусиер, с окървавен нос, се опитваше също да стане. Погледът на Атос ги принуди да се оттеглят, което те и сториха.

— Тази история няма да свърши така, нали? — запита Лепра.

— Не, друже. Боя се, че не.

* * *

Изпратен да донесе вести от квартала при Храма, Марсиак се върна в двореца на Ястреба рано следобед. Той намери Ла Фарг и останалите в градината, под сянката на кестена, около старата маса, където те похапваха. Първата му грижа беше да изпие чаша бяло вино. После, след като пийна още и опита от ястията, които Наис носеше, той разказа между две преглъщания, че Сестрите на Сен Жак намерили обяснение за суматохата през нощта.

— Трябва да ви кажа, че камбаната им събудила всичко живо. А да не говорим за стрелбата по Ленкур и за патрулите, изпратени след нас по улиците…

Прекъсна изложението си, за да попречи на заминаването към кухнята на две парчета сливова торта, които измъкна от ръцете на Наис, и така разколеба нейното дискретно и старателно прислужване.

— По-добре отиди в избата да напълниш бутилките — каза дружелюбно Анес на девойката.

— Да — обади се гасконецът. — По-добре свърши тази богоугодна работа.

— Е? — настоя Ленкур. — Какво е обяснението?

— Драки. Драки се опитали да нахълтат в Храмовия замък през тази нощ. И както може да се очаква, Черните гвардейци, чиято храброст не подлежи на съмнение, героично ги отблъснали и след това огледали околните улици, за да се убедят, че опасността е отстранена.

— А защо драките са искали да влязат посред нощ в Храма?

Марсиак присви рамене.

— Тайна. Впрочем, като доказателство за словата им, шатленките показали четири люспести трупа, сред които бил двуглавият колос, който предизвикал сензация. Хората се блъскали по цялата улица „При Храма“, за да го видят.

— Аз също бих отишъл — прошепна Балардийо на ухото на Анес.

Тя предпочете да не му отговори.

— Що се отнася до драка с две глави — намеси се Сен Люк, — разбирам. Но откъде са се пръкнали другите три трупа?

— Не зная — призна си Марсиак.

Впрочем този проблем въобще не го интересуваше.

— Може би шатленките са ги държали затворени в някоя дупка — предположи Ленкур. — И са ги погубили, за да потвърдят измислиците си.

— В Люспестия квартал — рече баронеса Дьо Водрьой — е пълно с драки.

В Люспестия квартал на остров Света Богородица, който по онова време все още не се наричаше остров Свети Луи, живееха само драки.

— Важното е единствено това, че шатленките лъжат — заяви Ла Фарг, когато Наис се върна от избата с пълни бутилки.

Тъй като беше видял сметката на тортата, Марсиак подаде чинията си на младата прислужница с усмивка и с лек реверанс. Нежната Наис я взе и си тръгна. Развеселената Анес яко смушка гасконеца с лакът в ребрата, за да му отмъсти, задето се подиграва с клетото момиче.

— Щом лъжат — продължи капитанът на Остриетата, — то е защото искат историята да свърши дотук и никой да не научи нищо. Така че ние въобще няма да бъдем обвинени, както и подозирах. Настоятелката Дьо Восамбр би изгубила много от скандала, който непременно ще последва…

— Остава да разберем защо тя те взе в плен — рече Сен Люк, обръщайки се към Анес.

* * *

През нощта, след като я освободиха, Анес разказа на Остриетата какво се беше случило с нея от момента, когато успя да проникне в абатството на остров Възвишението Сен Мишел, до залавянето й на площадката за отлитане на виверните. Там настъпи обрат, който тя не можа да предотврати. Търсеше Франсоа Рейно д’Омбрьоз, сина на маркиз Д’Обремон. Той беше лейтенант от Черните гвардейци и изчезна по време на тайнствена експедиция, в която участваше в Елзас. Какво му се беше случило? Дали беше жив, или мъртъв? Ранен? Болен? Ако се чувстваше добре, защо не се обаждаше? Всичко това баронеса Дьо Водрьой се надяваше да разбере с помощта на сестра Беатрис д’Осен, бялата вълчица, която бе ръководила експедицията в Елзас и която сега беше пазена тайно в крепостта на шатленките.

Нищо обаче не предвещаваше онова, което Анес щеше да открие.

Измъчена и много слаба, сестра Беатрис не можа да й разкаже как, подпомогната от ескадрон Черни гвардейци, командвани от Д’Омбрьоз, беше нападнала и не успя да победи дракон, член на ложата на Арканите. Затова пък тя я предупреди за огромна опасност, като сподели с нея кошмарното си видение за голям черен дракон, който подпалва Париж. Вълчиците от ордена на Сестрите на Сен Жорж притежаваха способността да предвиждат. Младата баронеса Дьо Водрьой нито за миг не се усъмни в реалността на трагедията, която се подготвяше, нито в това, че трябва да се действа мълниеносно. За съжаление, тя не разбра кой знае какво от обърканите обяснения, които успя да измъкне от изнемогващата сестра Беатрис. Много въпроси останаха неразгадани, както и тези: Кой беше драконът? Откъде идваше? Защо нападна Париж?

И най-вече — кога щеше да се случи това?

* * *

С изпълнен с болка и отсъстващ поглед, Анес се върна към най-важното — към видението, за което разказа на другарите си през нощта.

— Видях черен дракон да напада Париж и да превръща в пепелище Лувъра — каза тя. — Ето защо шатленките ме взеха в плен. Те не искаха да разпространя тайната, която сестра Беатрис на всяка цена настояваше да науча.

— Но те не биха могли да те държат затворена вечно? — намеси се Марсиак.

— Все пак са се надявали, че ще задържат Анес достатъчно дълго — заяви студено Сен Люк. — Докато тайната вече изгуби значение. Или докато Анес се съгласи да мълчи.

— Настоятелката Дьо Восамбр не се е отказала от намерението си да ме убеди да стана монахиня — подчерта баронеса Дьо Водрьой.

— Тя е убедена, че призванието ти е сред Сестрите на Сен Жорж — рече Ла Фарг.

— Призванието ми е да бъда там, където искам.

— Не разбирам — призна си Ленкур, който следваше нишката на собствените си мисли. — Ако видението ви е пророческо…

— То е такова — заяви Анес. — Не сторим ли нищо, това, което видях, ще стане.

— В такъв случай защо шатленките си мълчат? Защо пазят в тайна толкова ужасяващо пророчество? Имат ли нещо да крият? Нещо още по-чудовищно от опасността, надвиснала над Париж?

— Точно това трябва да разберем — отсече Ла Фарг.

Думите му бяха последвани от изпълнено с изумление мълчание.

— Ние ли? — рече Марсиак. — Защо ние?

— Защото някой трябва да го направи, а никой друг няма да се заеме. И също така, тъй като аз взех решение.

Гасконецът реши, че последната причина е най-убедителна.

— Добре — съгласи се той.

— Нямам никакви скрупули да се разровя в мръсното бельо на шатленките — заяви Сен Люк. — Но Кардиналът може да погледне на нещата от съвсем друг ъгъл, като имаме предвид обстоятелствата…

— Шатленките са могъщи — заяви Ленкур. — Днес те се ползват от подкрепата на краля, на Парламента и на народа, докато Кардиналът е подложен на критики повече от всякога. Също както Сен Люк, дълбоко се съмнявам, че Негово Преосвещенство ще одобри нашата инициатива.

— Така е — призна капитанът на Остриетата. — Ето защо няма да споделяме нищо с него.

* * *

Имаше много истински измислени имена, но го наричаха Благородника, по названието на един от двайсет и двата големи аркана на Тарото на Сенките^[1]. Това беше традиция в ложата, към която с гордост принадлежеше, толкова тайна ложа, че беше натоварена с легендарна аура дори в лоното на Черния нокът. И така, като тайнствено проклятие, ложата на Арканите предизвикваше вцепеняващ страх сред тези, които вярваха, че тя съществува, а у другите — суеверен респект, изпълнен с предпазливост и с безпокойство. Дори могъщите господари на Великата мадридска ложа доста се колебаеха дали да й поискат сметка, когато се досещаха за плановете й. Колкото до членовете, те се подчиняваха на един от Арканите: Ересиарха.

Седнал в орехов фотьойл с велурена тапицерия от Женева, Благородника размишляваше пред огледало, поставено върху изтеглена до стената маса, между свещите на два големи сребърни канделабъра. Ръката му почиваше апатично, преметната през облегалката, с върха на пръстите си държеше чаша, пълна със златна течност, от която отпиваше бавно, зареян в мислите си. Русите му коси бяха още влажни от банята, която току-що бе взел, за да се освежи. Тази вечер беше само по панталон до коленете и риза от скъпа материя, прилепнала към мократа му кожа. Висок и слаб, беше на около трийсет години. Чертите на лицето му бяха фини, почти женствени; притежаваше странен и перверзен чар. Беше красив, но хората трепереха, когато общуваха с него.

Последните блясъци на пламтящия залез проникваха през завесите. Искрящи частици играеха сред полумрака и спокойствието на приятния кабинет за четене, придаваха пурпурен цвят на политурата на мебелите, на ламперията, на богатите тапицерии, на безценните позлатени повърхности. Течното злато в чашата на Благородника леко се поклащаше и от него се разнасяше опияняващо ухание.

Магьосницата влезе.

Виждайки в огледалото, че се приближава строен силует, Благородника се усмихна, без да се обръща, и впери поглед в отражението му. Тя беше гола, ако се изключат белите чорапи, пристегнати с панделки от ален велур. Облечена беше в безсрамието и в увереността си. Вървеше напред, като също се усмихваше, великолепна и чувствена, бавна, а тежките къдрици на кафеникавочервените й коси падаха чак до тъмните зърна на гърдите й. Беше спала или мързелувала почти през целия ден и сега излизаше нощем, за да се отдаде на жесток разврат, който й носеше развлечение. Както Благородника, тя принадлежеше към ложата на Арканите. И също като него беше представителка на младото поколение дракони — „новородените“, за които човешката форма беше напълно естествена.

Магьосницата се наведе над рамката на фотьойла, за да целуне Благородника по бузата. След това тя заобиколи стола, обърна се с гръб и седна гъвкаво на ръба на масата, пред огледалото с двата канделабъра близнаци. Лукав блясък искреше в очите й, когато пъхна обутия си в коприна крак между коленете на Благородника, провря го между бедрата и стигна до слабините му.

Той я остави да действа.

— Ще ми разкажеш ли? — запита тя закачливо и започна да го гали.

— Тази нощ разговарях с Ересиарха. Великата ложа е разтревожена. Изпитва безпокойство и очаква резултати.

— Нима някога е правила нещо друго?

— Така е. Но залозите са големи. Нашите съюзници са малко и мълчат. Враговете ни се увеличават и говорят на все по-висок глас. Те заявяват, че действията ни не водят до нищо, а струват много.

— Какво знаят за нашите действия? — подигравателно подхвърли Магьосницата.

— Нищо. Именно затова си позволяват да ни нападат.

— Те са нещастници. Скоро ще се бият, за да се докоснат до късче от славата ни.

— Засега ни отхвърлят и могат да ни възпрепятстват. Кой знае до какви дръзки реакции ще стигнат?

Магьосницата не отговори, но измъкна крака си. Тя протегна ръка, за да получи чаша от Благородника, отпи малка глътка от течността и рече:

— Не прекалявай с този нектар. Знаеш какви злини може да ти причини.

Беше отвара от златен блян, много ценена дрога в безделническите и богаташките среди. За драконите това беше любимата напитка, без която не можеха. Често пъти те губеха мярката и прекаляваха, особено новородените. У тях наистина златният блян събуждаше забравени инстинкти. Благодарение на бляна те се връщаха към естествената си същност. Независимо че им беше трудно да приемат временно драконова форма, можеха да претърпят пълно преобразяване под въздействие на дрогата. Но трябваше да платят страшно висока цена. Привикваха, ставаха им необходими все по-големи дози, а организмът отслабваше от отровата. Множество новородени се погубиха сами по този начин.

След като остави чашата, Магьосницата леко слезе от масата и вперила поглед в очите на Благородника, се настани до фотьойла, като го разкрачи и клекна в нозете му.

— Нали не старите кютюци от Черния нокът те карат да изглеждаш толкова загрижен?

— Не.

— Какво има тогава, малко братче?

Тя плъзна ръка, допря я до панталона на Благородника и започна да го разкопчава.

— Струва ми се, че Ересиарха не оценява правилно положението — обясни той. — Да убие Алхимика, без да се допита до никого, беше лудост. А да събуди Архай за тази цел беше още по-голямо безумие. Ересиарха е като… заслепен от Великия промисъл. Той се безпокои и не зная как да го вразумя.

— Възможно ли е въобще това?

— Надявам се — отговори Благородника, усещайки че опитна ръка бърка в панталоните му. — Но дори перспективата за общо събрание не го тревожи особено…

— Общо събрание ли? Кой иска да го свика?

— Учителят по фехтовка. Но подозирам, че в основата на подобно искане е Надзирателката. Убеден съм, че тя събира група срещу Ересиарха.

— Което ще рече срещу нас. Ако Ересиарха се сгромоляса, скоро след това и ти ще изпаднеш в немилост, а аз също няма да бъда пожалена…

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо.

И тъй като дланта на Магьосницата хвана здраво и нежно нещо втвърдено, Благородника остана без сили да води разговор.

— Добре — промърмори той. — Скоро ще трябва да даваме отчет пред общото събрание на Арканите.

— Алхимика предизвика собствената си гибел — припомни му Магьосницата.

Тя го привлече към себе си, погали корема му и изтегли кръста си напред. Той леко се свлече надолу във фотьойла.

— Трябва да действаме — отсече тя.

— Да действаме ли? Какво искаш да кажеш?

— По-късно — прошепна му тя в ухото.

Повдигна бедра, намести се и внезапно вкара достойнството му в пещерата си, като се притисна с всички сили към тялото му. Цялата се разтрепери, докато на тласъци се приближаваше и отблъскваше от него.

* * *

По-късно Ла Фарг отиде при Анес в конюшнята, където, тъй като не я хващаше сън, тя се занимаваше с любимия си кон на светлината на един фенер. Виждайки с крайчеца на окото си, че капитанът влиза, младата жена продължи да лъска гривата на жребеца и каза:

— Благодаря на Бога, че не избрах него, за да отида на Възвишението Сен Мишел! Щях да го изгубя…

Ла Фарг седна на някаква табуретка.

— Как си, Анес? — попита той съвсем сериозно.

За момент младата жена престана да реши коня си…

… след това продължи — спокойно и равномерно.

— Не аз рискувах да загубя едното си око — рече тя, колкото беше възможно по-небрежно.

Ла Фарг се усмихна.

Искаше му се да каже, че вече не мисли за превръзката, но лявото му око все още го болеше и не можеше да понася светлина.

— Познавам те добре, Анес. Има нещо, което не ни казваш…

Тя не отговори и продължи със заниманието си.

— Ако не искаш да говориш, добре — продължи Ла Фарг. — Но знай, че винаги ще бъда готов да те изслушам… Впрочем… — той се поколеба. — Впрочем, те се отнасяха добре с теб, нали?

— Кой, шатленките ли? Достатъчно добре, когато тайно те захвърлят в ужасно тъмна килия… Но особено непоносимо ми беше да си мисля, че Балардийо е загинал. По моя вина.

Старият благородник я разбра и кимна.

— Тогава какво те измъчва сега?

— Освен заплахата от дракон, който ще разруши Париж ли?

— Да, освен това.

Анес остави четката и галейки шията на коня си, призна:

— Непрекъснато мисля за това, което ми каза сестра Беатрис. Или по-скоро за онова, което се опита да сподели с мен… Опитвам се да си спомня всяка нейна дума, но словата й бяха толкова объркани…

И тъй като Ла Фарг, който слушаше изпълнен с внимание, я окуражи да продължи, младата баронеса рече със зареян далеч напред поглед:

— Стана дума за Аркани… И за някакъв наследник… А също и на Алхимика от Сенките.

— За Алхимика ли? Напълно ли си сигурна?

Анес присви рамене.

— Не бих могла да се закълна, но дълго размислях. Струва ми се, че експедицията, която сестра Беатрис е ръководила в Елзас, е имала за цел да унищожи някакъв дракон. В края на краищата тя е бяла вълчица. И тъй като я е съпровождал отряд Черни гвардейци… Впрочем само сражение срещу дракон може да е предизвикало ужасяващото състояние на слабост, в което беше изпаднала, когато я срещнах. Мисля дори, че видението, което сподели с мен, се е появило по време на битката срещу този дракон там, в Елзас…

— И драконът е бил Алхимика.

— Да.

— Ето защо сестра Беатрис е искала да те предпази от него. Но тя не е можела да знае, че ние го заловихме, вероятно е смятала, че кралицата все още е в опасност.

— Така мислех и аз, да.

— Но вече мислиш другояче ли?

— Не зная — отвърна Анес и се ядоса на самата себе си. — Вече нищо не зная.

Ла Фарг стана и като постави ръка върху рамото на младата жена, изчака тя да го погледне в очите, за да й каже:

— Алхимика е мъртъв, Анес.

Несигурна, тя леко се отстрани.

— Не зная, капитане… Обаче… Обаче нещо ми говори, че все още не сме приключили окончателно с него.