Пиер Певел
Драконът на Арканите (6)

4.

Седналият пред огледалото дракон беше приел образа на елегантен благородник с фини черти и руси коси. Беше учудващо бледен, очите му на влечуго светеха с тъмен блясък, докато приказваше. Огледалото, с което общуваше, отразяваше не неговото лице, а това на събеседника му: стар червен дракон с масивна и люспеста глава, увенчана с троен костен гребен, беше изникнал от повърхността му и блестеше в полумрака. В Мадрид, където се намираше, този друг дракон също имаше човешки вид. Но магическите огледала разкриваха истинската природа на тези, които ги използваха.

— Смятате ли, че убийството на Алхимика беше грешка? — запита червеният дракон.

— Не зная, Ересиарше^[1].

— Вече получих упреци за това… Но Алхимика беше наясно каква цена трябва да плати. Можехме ли да го оставим в ръцете на шатленките и да поемем риска да разкрие нашите тайни, когато го измъчват?

— Разбира се, че не. Обаче…

— Наследникът все още може да се появи — продължи Ересиарха, без да слуша другия. — Нищо не трябва да му попречи! Нищо не трябва да възпрепятства плановете ни!

Пред огледалото Благородника замълча. Той изчака червеният дракон да се успокои и рече:

— Аз съм верен и отдаден вам, Ересиарше. Обаче господарите на Първата ложа са нетърпеливи. Нашите противници не престават да припомнят усилията и огромните средства, които Черният нокът посвети на Великия промисъл. Мнозина са готови да ги послушат. Засега успях да преодолея донякъде неуспеха ни, но…

— Това беше неуспех на Алхимика, само на него!

— Въпреки това Черният нокът иска от нас да постигнем резултати.

— Ще стане.

— Кога?

— Много скоро.