Пиер Певел
Драконът на Арканите (3)

1.

Капитан Етиен-Луи дьо ла Фарг се беше вглъбил над гроба. С леко разкрачени нозе, той държеше шапката си в своите събрани отпред ръце. Погледът му беше сведен, неподвижно взрян в кръста от сив камък. Но виждаше ли го наистина? В очите му някакъв болезнен блясък се прокрадваше зад мрачините.

Може би се молеше.

Високият и широкоплещест благородник беше побелял от годините, но калѐн от изпитанията, битките и дуелите. Дрехата и панталоните му бяха черни, както шапката и ботушите му. Ризата и портупеят му аленееха, а също и ешарпът, който бе вързан около лявото му бедро и пристягаше кръста му. Рапирата му, тежка, дълга и здрава, марка „Папенхаймер“, много отиваше на този стар воин, ръководен от честта и от дълга. За него казваха, че по-скоро би умрял, отколкото да се предаде, а той никога не беше падал на колене. Лицето му на патриарх — строги устни и избръсната брада, красиви бръчки и волева брадичка — беше осеяно с дребни зараснали белези, а превръзка скриваше лявото му око. Сцепената му долна устна беше доста подута.

Капитанът вдигна глава и този път натъженият му поглед се зарея към покривите на великолепното абатство „Сен Жермен де Пре“. Беше сам сред спокойствието, царящо в малко гробище в предградието. Мястото беше приятно — тук, сред старите камъни, мълчанието и бръшляна. Макар да се очертаваше поредният пъкленогорещ ден, все още въздухът в Париж беше свеж през тази ранна сутрин на юли 1633 г.

Беше време за удоволствие от живота, за смях и за любов.

* * *

Някакъв незабележим млад мъж наблюдаваше входа на гробището. Прилепил се до стената, сякаш чакаше някого и подхвърляше във въздуха монета, за да убива времето. Името му беше Арно дьо Ленкур. Още нямаше трийсет години и отскоро носеше стоманения пръстен с печат на Остриетата на Кардинала.

Красива прислужничка, която вървеше по улицата весело и стискаше към корема си празна кошница, кокетно го загледа и му се усмихна дръзко.

Слаб и кестеняв, Ленкур беше облечен като благородник с дискретна елегантност: суетно закривена широка шапка, тъмночервен дублет с обърнати ръкави, красиви панталони до коленете, бяла ленена риза, ботуши с широки кончове и с обърнат край. Подвил крак до стената, към която небрежно бе опрял плешките си, той изглеждаше великолепно, а лявата му ръка почиваше върху изящната дръжка на рапирата му. Колкото до синия цвят на очите му, той само допълваше неговия чар.

Възпитан, Ленкур поздрави девойката с леко кимване.

— Харесват те, хлапе.

Не отговори на този, който му приказваше. Не защото единствено той го виждаше и чуваше, а тъй като не знаеше какво да му каже. Беше забелязал, че жените вече не го гледат по същия начин.

Но не можеше да си обясни защо.

— Тъй като ти стана много по-самоуверен — обади се отново гласът.

— Така ли смяташ?

— Ами да! Много дълго си се обучавал на изкуството да бъдеш невидим. Превърнало се е във втора природа за теб. И ти беше приятно да бъдеш такъв…

— Бях шпионин.

— … но сега вече нямаш нищо против да те виждат. А те намират за красиво момче. Харесват те, хлапе. Това е всичко.

Ленкур усети, че приятелска ръка го докосна по рамото. Обърна се към стареца, застанал до него. Виелиста се появяваше винаги така, облечен в овехтели дрехи. Но лицето му не беше подуто и окървавено, което ще рече, че не беше такъв, какъвто Ленкур го видя за последен път. Гледаше гордо и с обич, както баща наблюдава своя син.

Възможно ли беше да е прав?

Ленкур действително усещаше, че се е променил, откакто се присъедини към Остриетата на Кардинала, тази тайна група, състояща се от една жена и петима елитни мъже, командвани от капитан Ла Фарг.

Не. Една жена и четирима мъже.

Може би дори трима.

— А какво се случи с тази хубавица, която е обсебила мислите ти? — запита старецът, преструвайки се, че се занимава с виелата си.

— Од дьо Сент Аволд ли?

— Същата.

Погледът на младежа помръкна.

— Тя се върна у дома си, в Лотарингия. И се съмнявам, че някой ден ще може да дойде отново във Франция.

— Лотарингия не е чак толкова далече…

Лотарингия беше независимо херцогство, което Франция се готвеше да завладее. Скоро кралските полкове щяха да тръгнат към Нанси, столицата на Лотарингия и прочуто огнище на интриги. Нямаше съмнение, че по този повод кардинал Ришельо щеше отново да прибегне до услугите на своите Остриета. Тайните мисии и нелегалните действия винаги съпътстват войните.

— Къде е Маршал? — изведнъж попита Виелиста.

Маршал беше еднооко и немощно драконче, което той водеше със себе си вързано на повод, когато свиреше по улиците, за да припечели за хляба. Ленкур беше наследил малкото крилато влечуго.

— В кафеза си — отговори той.

— Знаеш, че не понася да бъде затворено…

— Известно ми е. Но там е на сигурно място в тези смутни времена.

— Да — съгласи се тъжно Виелиста. После отново поде: — Красив пръстен имаш, хлапе. Довиждане.

Сен Люк се появи от улица „Гробарска“.

Ленкур не погледна, но знаеше, че Виелиста се е изпарил.

* * *

Сен Люк кимна на Ленкур, когато влезе в гробището.

Беше облечен изцяло в черно — панталони и дублет, ботуши и ръкавици, шапка. Дори красивата дръжка на рапирата му беше черна. Фино алено перо обаче украсяваше шапката му. На цвят беше същото като стъклата на странните кръгли очила, които предпазваха очите му на влечуго — тъй като Сен Люк беше мелез. Драконова кръв течеше във вените му, което можеше да се долови по животинското и мрачно очарование, което се излъчваше от него. Строен и породист, вдъхващ ужас и елегантен, Сен Люк беше великолепно и смъртоносно оръжие.

Той се приближи до Ла Фарг и спря на няколко крачки от него, зад гърба му, отдясно. Сигурен, че неговият капитан го беше чул и разпознал, не се обади и зачака под жаркото слънце. Алмадес трябваше да заеме това място, най-доброто, за да наблюдава околностите и да пази Ла Фарг, без прекалено да му се натрапва. Но Алмадес не беше тук и вече никой нямаше да види високата и слаба фигура на испанеца.

— Той почука три пъти — рече Ла Фарг и сведе поглед към гроба.

Сен Люк не отговори.

— Веднага след като затвори вратата — продължи старият капитан. — Почука три пъти с ръка… Три пъти, както беше обичайно за него. Въпреки обстоятелствата. Въпреки опасността. Въпреки…

Не завърши изречението.

Алмадес беше негов приятел и телохранител. Прогонен от Испания заради някаква тъмна афера, този учител по фехтовка беше вече до него, когато за първи път се появиха Остриетата на Кардинала. Сериозен и мълчалив, потаен, строг до аскетизъм. Алмадес притежаваше невероятно благородство. Имаше само една мания — повтаряше по три пъти действията си. Оседлаваше ли коня си — три пъти дърпаше юздите. Почистваше ли дублета си — четката три пъти минаваше напред и назад. Остреше ли рапирата си — три пъти от едната страна, три пъти от другата.

Не можеше да се откаже от този навик.

— Почука три пъти — повтори Ла Фарг. — Почука три пъти и всичко избухна в пламъци.

Сен Люк вглъбено кимна.

* * *

Случи се посред бял ден. Голям черен дракон атакува Шатле, това укрепление, чиято главна кула представляваше затвор насред Париж. Камбаните в столицата биеха като луди и всички, които видяха ужасяващото влечуго да минава, не можеха да повярват на очите си.

Ла Фарг и Алмадес се намираха на четвъртия етаж в Шатле, където капитанът трябваше да се срещне с един затворник в килията му. Този затворник беше Алхимика от Сенките — дракон, но от тези, за които човешката форма беше станала по-естествена от истинската им чудовищна същност. В последно време той беше организатор на заговор с цел отвличането на кралицата по време на бал, даван от херцогиня Дьо Шеврьоз. Остриетата на Кардинала попречиха това да се случи. Независимо че кралицата беше спасена, скандалът беше избегнат, а повечето виновници бяха арестувани или убити, много въпроси останаха без отговор. Тези въпроси Ла Фарг се готвеше да постави на Алхимика.

Всички камбани на Париж в един глас звъняха тревожно и голяма сянка, пристигаща с бавни и мощни тласъци на крилете си, легна върху кулата на Шатле. Изведнъж стаята бе обгърната от мрак, Ла Фарг се обърна към прозореца…

… и се вцепени, като видя да се отваря огромната паст, в която сякаш имаше горящо огнище.

Алмадес реагира незабавно.

С един скок той изблъска слисания Ла Фарг извън килията и затвори вратата след него. Старият капитан едва не се строполи надолу по стълбите, но в последния момент успя да дойде на себе си.

— Не! — изкрещя той, обърна се светкавично и чу, че Алмадес чука три пъти по дървения обков.

Но драконът вече бълваше огън и вратата стана на трески, пометена от зловещата стихия. Мощна вълна от дървени отломки блъсна Ла Фарг. Той бе отхвърлен назад, претърколи се чак до долното стъпало, където удари главата си и изпадна в безсъзнание. Това падане му спаси живота. Само за секунда Алмадес беше съобразил, че е невъзможно да се измъкнат и двамата и да затворят вратата след себе си.

Нито той, нито Алхимика от Сенките оцеляха.

От тях остана само разпиляна пепел и овъглени костици. Действително Алхимика беше дракон. Но приел човешка форма, беше уязвим както всички смъртни. След като си свърши работата, големият черен дракон си тръгна. Една по една парижките камбани млъкнаха…

Както винаги, Ла Фарг бързо се свести, тъй като беше стар як дъб, който можеше да загине само ако го поразеше страшна мълния. Разбира се, имаше контузии и повърхности рани, които го измъчваха, но лекарите твърдяха, че окото му ще оздравее. Болката му обаче беше другаде. Тя се дължеше на кончината на приятеля и на яростта, на породената от безпомощността мъка, на чувството за вина, че е оцелял с цената на един жертван за него живот.

* * *

Ла Фарг се изправи и пое дълбоко въздух.

Почака малко, след това се обърна към Сен Люк. Превръзката на окото му особено подчертаваше неговия вид на корав благородник, участвал в много войни, но погледът му изглеждаше уморен.

— Още ли няма вести от Анес? — запита той.

— Никакви. Както и от Балардийо.

— Започвам да се безпокоя.

— И аз — студено потвърди мелезът.

Капитанът на Остриетата отново сведе взор към гроба на Алмадес. Размисли се, докато погледът му беше привлечен от драконче, което бързо прелиташе над гробището. Тези малки крилати влечуги рядко се рееха свободно, тъй като отскоро парижаните ги избиваха с прашки, арбалети или аркебузи. Устройваха им капани и жестоко ги измъчваха, за да си отмъщават на далечните им могъщи братовчеди.

— Да си вървим — рече Ла Фарг и нахлупи шапката си.

* * *

Дворецът на Ястреба беше много строга и доста неудобна сграда, която някакъв благородник хугенот беше построил след клането във Вартоломеевата нощ. Издигаше се на улица „Сен Гийом“ в предградието Сен Жермен, недалеч от голямата болница „Шарите“. Цялата от сив камък, тя имаше неприветливия вид на укрепен замък. Висока стена отделяше двора от улицата. Защитена отстрани от кула, където се намираше гълъбарник, основната й част се състоеше от партер, до който се стигаше по каменно стълбище с няколко стъпала, и от два етажа с прозорци с каменни рамки и с ред малки капандури под покрива. Мястото не беше чак толкова просторно, но изглеждаше добре подредено. Дълго време беше останало необитавано заради борба между наследници, преди кардинал Ришельо дискретно да го закупи. Тук се намираше щабът на Остриетата. Прислужваха им стар домоуправител, млада готвачка и войник, който се беше превърнал в коняр.

* * *

Когато се завърнаха в двореца на Ястреба, Ла Фарг, Сен Люк и Ленкур намериха голямата входна порта отворена, а някаква карета чакаше в двора. Впрягът беше великолепен, кочияшът, който търпеливо стоеше на капрата, беше чист, гладко избръснат и добре облечен. Престижни гербове украсяваха вратите.

— Каретата на маркиза — отбеляза Сен Люк.

Капитанът на Остриетата кимна.

Един старец се появи на каменното стълбище; слизаше толкова бързо, колкото му позволяваха възрастта и дървеният крак. Дребен и слаб, с разчорлени вежди и гола глава, увенчана с корона от дълги коси — това беше домоуправителят Гибо. Беше с обувки с джувки, със съмнително чисти чорапи, панталони от груб плат и пожълтяла ленена риза под дълга жилетка без ръкави. Забързан, той поиска да каже нещо, но Ла Фарг веднага го прекъсна.

— Момент, ако обичате!

Завръщайки се от Кардиналския дворец, Марсиак влезе в двора яхнал жребеца си. Скочи от седлото и държейки в едната си ръка юздите, с другата извади от дублета си запечатано писмо, което веднага подаде на капитана.

Ла Фарг го грабна.

— Добра вест ли? — запита той.

— Аудиенция — отговори новодошлият.

— Най-после!

Марсиак наблюдаваше как капитанът счупва восъчния печат и отваря писмото. Гасконецът изглеждаше очевидно доволен, но чертите му бяха опънати, бузите — обрасли, а косите му — разрошени. Облеклото му, както обикновено, си оставаше небрежно, но днес имаше извинението, че е прекарал по-голямата част от нощта прав — кървавочервеният му дублет беше разкопчан, панталоните — прашни, ботушите му — изтъркани, а яката на ризата зееше. Рус, очарователен, със съблазняващ поглед и с гаменска усмивка, той носеше рапирата си непринудено.

— Вероятно сме спечелили доверието на скъпия Шарпантие — обясняваше той. — Струва ми се, че се смили. Или може би не понасяше непрекъснато някой от нас от сутрин до вечер да стърчи в Тясната галерия.

Тясната галерия в Кардиналския дворец беше недобре осветен коридор, в който имаше пейки, разположени между две врати. Там търпеливо изчакваха тези, които кардинал Ришельо не приемаше официално. През последните дни Марсиак, Ленкур и Сен Люк прекараха в коридора дълги часове.

— Кардиналът — обяви Ла Фарг — ще ме приеме в десет часа.

Не му оставаше много време.

— Иди да се освежиш — рече той на Марсиак. — И малко си почини.

След това се обърна към Гибо:

— Къде ме чака той?

— В залата — отговори домоуправителят.

— Добре. Благодаря.

— Капитане? — обади се Ленкур, когато Ла Фарг вече беше стъпил на първото стъпало.

— Какво?

— Имате ли нужда от мен сега?

Несигурен, Ла Фарг смръщи вежди.

— Не — каза той. — Струва ми се, че не.

— От много дни не съм се прибирал в къщи, капитане.

Това беше истина, но Ленкур искаше най-вече да успокои приятеля си Берто и дъщеря му Клотилд. Жюл Берто беше книжар в квартала около площад „Мобер“. Ленкур беше като у дома си у тях и макар да не подозираше чувствата, които младата и нежна Клотилд хранеше към него, знаеше, че бащата и дъщерята се безпокояха, когато посещенията му ставаха прекалено редки.

— Съгласен съм. Но бъдете тук, когато се върна от Кардиналския дворец. Само Бог знае какво ще последва след срещата ми с Негово Преосвещенство. Разбрано?

— Благодаря, капитане.

И докато Ленкур си тръгваше, а Марсиак се отправяше към кухнята, Ла Фарг и Сен Люк влязоха в централната сграда.

По онова време представителните дворци имаха специална зала, което ще рече просторна стая, предназначена за прием на посетители. Наричаха я залата, докато останалите помещения си бяха обикновени стаи. В двореца на Ястреба също имаше зала, но Остриетата я бяха превърнали в щаб, където на драго сърце се събираха, особено когато времето не позволяваше да останат в градината.

Както беше съобщил Гибо, именно там чакаше маркиз Д’Обремон. На възраст около шейсет години, също като Ла Фарг, той беше елегантен благородник с горда осанка и със сиви коси, който все още носеше рапирата си с достойнство и взорът му не потрепваше.

Когато капитанът на Остриетата влезе, двамата мъже се прегърнаха и без повече церемонии Ла Фарг рече:

— Бъдете добре дошъл. Но трябва да ви предупредя, че Кардиналът ми е определил аудиенция, която очаквам отдавна. Искрено съжалявам, но мога да ви отделя съвсем малко време.

Посочи фотьойл на приятеля си и взе един и за себе си. Двамата седнаха един срещу друг под светлината на прозореца, който гледаше към малката градина на двореца.

— Не се безпокойте — отговори маркизът. — Позволих си да дойда, без да ви предупредя.

Ла Фарг и Д’Обремон бяха не само приятели, но и братя по оръжие. Бяха се сражавали заедно по време на гражданската и религиозна война, която обезкърви Франция, и бяха помогнали на Анри IV да се качи на трона. След това животът ги раздели. За разлика от Ла Фарг, маркизът имаше прочуто име, титла, земи и богатство, така че трябваше да се занимава с личните си дела. Приятелството им обаче остана ненакърнено.

В смълчаната голяма оръжейна зала Д’Обремон се наведе напред, Ла Фарг стори същото и тогава гостът тихо рече:

— Досещаш се какво ме води при теб, Етиен. Но преди всичко искам да ти изразя съболезнованията си. За беда, много късно получих писмото ти, в което ми съобщаваше за смъртта на Алмадес, и съжалявам, че не можах да присъствам на погребението.

— Благодаря.

— Беше смел мъж. Неподкупен.

— Той ми спаси живота. Без него…

— Но какво се случи? Вярно ли е онова, което се говори?

Капитанът на Остриетата тъжно потвърди.

— Голям черен дракон ни атакува в Шатле — обясни той.

— Какво? Посред бял ден? Изведнъж ли?

— Да. Целта му беше да унищожи Алхимика. Случайно ние с Алмадес се озовахме там по същото време.

— Значи и Алхимика е отговорен за тази смърт, нали?

Ла Фарг разбра какво искаше да каже приятелят му, и пресрещна тъжния му поглед.

— Да. В известен смисъл.

Алхимика от Сенките. Този агент на Черния нокът беше отколешен противник на Остриетата. Преди пет години, през 1628-ма, в обсадения от кралските войски град Ла Рошел, Ла Фарг се опита да го възпре да сее гибел. Операцията обаче завърши повече от неуспешно, а едно от Остриетата изгуби живота си — младеж на име Бретвил, който беше големият син на маркиза. Д’Обремон оплака рожбата си, но никога не изрече упрек срещу Ла Фарг, който отлично осъзнаваше своята отговорност.

Някой почука на вратата. Русата Наис, вероятно по инициатива на Гибо, влезе с бутилка и с две чаши върху поднос. Нежна и незабележима, тя вървеше безшумно, със сведен надолу поглед, сякаш се боеше да не смути разговарящите. Тръгна си почти веднага, а Ла Фарг напълни чашите. Колкото бърза и дискретна да беше девойката, идването й върна двамата мъже към действителността.

И към повода за посещението на маркиза.

— Успя ли да изнамериш нещо за Франсоа? — запита той.

Последно Д’Обремон беше идвал да потърси помощ за откриването на втория си син, кавалера Д’Омбрьоз. Той беше сред Черните гвардейци на Сестрите на Сен Жорж, а техният орден защитаваше Франция и короната от драконите вече цели два века. Черните гвардейци трябваше да бдят над Сестрите на Сен Жорж, да изпълняват по тяхно нареждане доверителни мисии или военни операции. Кавалерът Д’Омбрьоз беше изчезнал след тайнствена експедиция в Елзас, а баща му вече губеше надежда да разбере какво се е случило. До този момент всички допитвания до шатленките — така наричаха обикновено Сестрите на Сен Жорж — се оказаха безплодни.

— Винаги се сблъсквам с все същите затворени врати, с все същото мълчание, с все същите лъжи — заяви маркизът. — Защото добре зная, че ме мамят. Или че най-малкото крият нещо от мен… Нямам ли правото да науча какво се е случило с Франсоа?

Ла Фарг беше убеден, че той има това право, също и Анес, която единствена можеше да помогне на Д’Обремон, тъй като навремето тя се готвеше да се замонаши при шатленките. Колкото и да й струваше, прие да поднови общуването си с тях, от което бе запазила горчиви спомени, с изключение на няколкото създадени искрени приятелства.

— Анес се срещна с майка Еманюел дьо Серне — обясни Ла Фарг и подаде чаша с вино на маркиза.

— Бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж ли? — с надежда в гласа запита Д’Обремон. — И какво?

— Майка Еманюел не знаеше почти нищо за нашия случай. Но колкото и тайно да беше, посещението на Анес, то даде почти незабавен резултат, тъй като събуди интереса и може би дори безпокойството на сегашната настоятелка, майка Терез дьо Восамбр.

— И после?

— Знаете, кралицата толкова ненавижда шатленките, че изключително усложнява задачите на онези дами от обкръжението й, които трябва да гарантират нейната сигурност. Използвайки този аргумент, настоятелката издейства от Кардинала да уреди Анес на служба при кралицата. Анес беше посветена в някои тайни на ордена по време на послушничеството си и би могла да защитава кралицата, без тя да изпитва недоверие към нея. За да изпълни спешно целите си, абатисата на шатленките предупреди за надвиснала над кралицата опасност, което изискваше вземането на сериозни предпазни мерки.

— Но по този начин тя е отстранила баронеса Дьо Водрьой!

— Има нещо такова — рече Ла Фарг.

Той си мислеше как майка Терез дьо Восамбр е убила с един удар два заека. Действително, изпращайки я да служи на Анна Австрийска, тя отстраняваше Анес. Но последвалите събития показаха, че кралицата наистина е била заплашена от голяма опасност. Дали настоятелката е знаела предварително за заговора, който Остриетата разкриха през следващите дни?

— Както и да е — продължи капитанът на Остриетата, — Анес много бързо бе приета сред приближените на Нейно Величество кралицата. По-късно, след някои събития, за които не мога да ви споделя нищо, Анес получи писмо от майка Еманюел. Не зная за какво ставаше дума в това писмо, но Анес веднага тръгна, съпроводена от Балардийо. Оттогава мина цяла седмица, но все още нямаме никакви вести.

— Какво? — учуди се Д’Обремон.

— След Франсоа изчезнаха Анес и Балардийо. Като преценявам всички обстоятелства, дълбоко се съмнявам, че това е случайно.

* * *

В скромната стая, която обитаваше на улица „Кокатрикс“, Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой, гледаше отражението си в огледалото, което шивачът и чиракът му оставиха по негова молба след последната проба. Майсторът любезно се съгласи, с усмивка, която прикриваше недоволството му.

Лепра каза:

— Нека някой дойде да вземе огледалото след един час. Искам само да проверя дали не са необходими известни корекции.

Излъга.

Лепра не беше суетен и впрочем не се съмняваше нито в кройката, нито в качеството на плата на дрехите, които си беше поръчал: дублетът и панталоните му стояха великолепно, а сивият нюанс, за който го посъветва шивачът, бе едновременно елегантен и дискретен. Но щом остана сам, той наметна мантия, която пазеше в един шкаф. След това, не без боязън, се обърна към собственото си отражение.

Беше стара мантия, която беше прал и гладил. Синя мантия със сребърни кръстове и с ширити. Мантия на кралски мускетар.

С ръкавици и с ботуши в малката, приятно хладна стая, със знаменитата рапира от драконова кост на кръста, Лепра искаше да се убеди, че мускетарската мантия не изглеждаше нелепо на раменете му.

И в очите му.

Тъй като не беше никак малко да си един от мускетарите. Ръководен от граф Дьо Тревил, този отряд принадлежеше към военния дом на краля. Той обединяваше елитни благородници, а всички те бяха доказали своята стойност чрез ефектни действия или след дълги години служба в друга бойна част. Никой не се присъединяваше към кралските мускетари по милост. Тази чест трябваше да се заслужи, а след това човек трябваше да докаже, че е достоен да носи знаменитата мантия.

Кавалерът Д’Оргьой внимателно оправи своята пред огледалото.

Приет сред кралските мускетари след като навърши двайсет години, той се прочу, преди да бъде привлечен от Ла Фарг. След това се случиха поражението при Ла Рошел, смъртта на Бретвил и безславното разпускане на Остриетата. Лепра се върна сред другарите си мускетари. Остана при тях пет години, докато Ла Фарг възроди Остриетата и го призова отново. Съгласи се, тъй като дългът го зовеше, но по време на последната мисия беше подложен на морални компромиси, които му изглеждаха непоносими. Но тъй като Тревил му беше казал, че достъпът към отряда винаги ще бъде отворен за него…

Лепра въздъхна, изправи се гордо и убедено се вгледа в отражението си. Чувстваше се абсолютно сигурен: беше изгубил свещения огън и никога вече нямаше да бъде Острие на Кардинала.

* * *

Ла Фарг придружи маркиз Д’Обремон до каретата, след това проследи с поглед как впрягът премина през портата и пое по тясната уличка „Сен Гийом“.

Сен Люк дойде при него.

— Какво му казахте? — запита мелезът.

— Истината — отговори Ла Фарг и тръгна към конюшнята.

Сен Люк го последва.

— И?

— Трябваше да го разубеждавам да не се обръща към краля.

В полумрака на обора Андре вече беше оседлал двата коня, предназначени за тях. Жребците чакаха.

— Маркизът има знатно име, титла и богатство — каза мелезът, докато бършеше с кърпичка червените стъкла на кръглите си очила. — Той е рицар на Ордена на Сен Мишел и кралят му гласува доверие. Щом става дума за сина му защо не се е обърнал по-рано към Негово Величество?

— Именно защото става дума за сина му. Маркизът е от тези мъже, които смятат, че рангът им не означава да се ползват от привилегии. Да поиска помощ за сина си за него означава да потърси помощ за себе си, като отплата за някогашните му заслуги. Д’Обремон е прекалено горд, за да стори подобно нещо.

Сен Люк отново сложи очилата си и рече:

— Но вече не става дума само за сина му.

— Да. Маркизът се чувства длъжен да използва ранга си. Отсега нататък ще търси помощ не за себе си, нито за човек от неговата кръв, а за друг. Всъщност за друга…

— Честта го принуждава да действа. Защо обаче го склонихте да не предприема нищо?

— Защото все още нямаме сигурност и бих желал първо да се срещна с Негово Преосвещенство. Но Д’Обремон ме увери, че ще помогне с каквото може, ако се обърнем към него.

Андре изкара от конюшнята двата коня. Ла Фарг му благодари и възседна своя жребец, а Сен Люк го последва. В двора слънцето вече разпръскваше жар. Далечните камбани на абатство „Сен Жермен“ сочеха, че след половин час ще стане десет.

— Господи, каква жега! — промърмори Ла Фарг и поведе напред коня си.

* * *

От камъните се носеше хлад в дълбокия мрак.

Тежката ключалка изщрака и вратата се отвори със скърцане, което наподобяваше остър вик в тягостната тишина. Светлината от факлите в коридора нахлу вътре. Тя очерта неравнобедрен трапец, който при отварянето на портата се преместваше върху земята, застлана със слама, и после се пречупи, когато се блъсна в стената в дъното. Светлината се разпростря още и стигна до Анес. Седнала в един ъгъл на килията, с кичур, паднал върху измореното й лице, тя направи недоволна гримаса и с болка притвори клепачи.