Пиер Певел
Драконът на Арканите (17)

3.

Призори заваля лек и свеж дъждец.

Той не помогна особено за потушаването на пожарите, но действаше като успокоителен балсам върху раните на Париж. Населението видя в това природно явление знак свише. Посрещна го с надежда и с благодарност. След като цяла нощ камбаните биха тревога, сега някои от тях отпразнуваха дъжда с радостен звън.

* * *

На сутринта още валеше, когато Анес намери Ла Фарг в двора на двореца на Ястреба, от който бяха останали само овъглени и димящи руини. Капитанът гледаше пораженията, сякаш без да ги вижда, но не се обърна, когато чу Анес да приближава на кон и да слиза от седлото.

— Наис си замина — рече той глухо. — Андре бил тежко обгорен, когато е спасявал конете от пожара. Гибо е мъртъв, някъде под развалините.

Вълчицата се прекръсти.

— Париж е спасен — рече тя. — Скоро отново ще настъпи ред и хората ще възстановят разрушените сгради.

— Но загиналите няма да се върнат, нали?

Анес не отговори.

Настана мълчание.

Ла Фарг не беше сменял дрехите си след нощните сражения. Те бяха мръсни и окървавени, а лицето му беше цялото в сажди. Стоеше гологлав, а бръчките му изглеждаха по-дълбоки.

— Какво дойде да ми кажеш, Анес? — запита той.

— Истината. Заслужавате да я знаете. Остриетата платиха много тежък данък…

— Слушам те.

— Великият промисъл на Арканите беше да възкачат дракон на френския трон. Дракон, който да е роден от утробата на кралицата, благодарение на драконово семе, посято в нея, без тя да подозира, още когато е била испанска инфанта, но вече обещана на Луи XIII.

— Драконово семе ли?

— В Мадрид лекарят на инфантата е бил Аркан. Когато се разболяла от ранса, той извършил различни ритуали, за да я спаси. Но се възползвал от това, за да я зарази с… драконова същност, която да проникне в заченатите от нея деца, да промени естеството им и да ги превърне в дракони.

— Този Аркан е бил Ересиарха.

— Да.

— Но нали ролята на шатленките е да предотвратят подобни неща? Впрочем нали са подложили младата кралица на педантичен преглед, поради който тя все още упорито ги ненавижда?

— Така е. Но шатленките не успели да открият семето. И било много късно, когато най-после разбрали за него. Не можели да си признаят грешката, без да се компрометират. Какъв скандал щял да избухне! Какво оскърбление за Испания! Какво унижение за Франция!… За късмет, кралицата все още не била забременяла…

— Затова шатленките си мълчали. Но какво са правили, освен да пазят тайната?

— Каквото са могли…

Ла Фарг смръщи вежди и разбра.

— Какво? Съдействали са за безразличието на краля към кралицата ли?

— Използвали са разни билета.

— А абортите на кралицата?

— Трябвало е на всяка цена да попречат на раждането на децата, капитане. Изследването на ембрионите показвало всеки път, че драконовото преобразяване е започнало…

— Кралят, кралицата, Кардиналът, всички те не са подозирали нищо, така ли?

— Сега вече Кардиналът знае.

Ла Фарг замълча, размисли и осъзна някои тайни в нова светлина. Например ритуалът за плодовитост, на който Алхимика искаше да подложи кралицата — без съмнение, за да се противопостави на действията на шатленките и да предизвика бременност. Спомни си и за убийството на Анри IV, за което Италианката му каза, че е дело на Арканите: за разлика от съпругата си, добрият крал Анри остро възразяваше срещу брака на сина си с инфантата…

— А сега какво? — запита капитанът на Остриетата. — Шатленките не могат да продължават да пречат тронът на Франция да се сдобие с наследник… Имате ли намерение да прогоните кралицата?

Анес се поколеба.

— Ще намерим решение. Може би ще трябва да използваме средство, което се прилага само в краен случай.

Средство, което се прилага само в краен случай ли? — повтори наум Ла Фарг.

Осъзна, че му е безразлично какво ще е това средство, както почти всичко вече му се струваше безразлично… Под ризата си носеше кожения плик, който му предаде Понтеведра. Той съдържаше различни документи, свързани с изчезването на дъщеря му, която, за да си възвърне свободата, успяла да приспи бдителността на Пазителите и избягала.

Ла Фарг се закле, че ще я намери.

— Реших да преместя тленните останки на Балардийо — обяви Анес. — Ще му подготвя гроб във Водрьой, в дъното на градината, под едно дърво край реката. Той обичаше да си почива там.

— Вероятно ще му хареса — рече капитанът и го осени спомен. — Един ден, когато Балардийо си беше пийнал…

— Да — иронично го прекъсна младата жена и се усмихна тъжно. — Сещам се за този ден…

— Един ден, когато беше пийнал — поде отново Ла Фарг, — Балардийо ми довери, че е прекарал най-щастливите си години във Водрьой, с теб. Той никога не криеше тази истина.

Сестра Мари-Анес дьо Водрьой кимна.

Със свито гърло и със сълзи в очите тя си тръгна, повеждайки коня си за юздата.

— Сбогом, Анес.

— Сбогом, капитане.

* * *

От височината на селото Монмартър, Благородника и Магьосницата, на коне и обвити в широки пелерини, които ги защитаваха от дъжда, гледаха към Париж. Все още тук-там танцуваха пламъци, но най-вече дебели колони черен дим се издигаха към схлупеното небе. След вълненията редът в столицата все още не беше напълно възстановен. Отказвайки да предадат оръжията си, драките бяха издигнали барикади, които гвардейците превземаха една по една. Трупове на влечуги висяха по многобройните бесилки. За никой драк не беше препоръчително скоро да напуска Люспестия квартал…

— Ще се завърнем ли? — запита Магьосницата.

— Непременно.

* * *

Ленкур заведе Клотилд в дома й, но не присъства на посрещането. Щом девойката попадна в обятията на баща си, той си тръгна.

— Ще ти липсват, нали? — рече Виелиста, който вървеше редом с младия мъж.

— Да.

— Винаги можеш да им пишеш.

— По-добре да ме забравят.

— Ами аз?

— Знаеш, че никога няма да се разделим.

* * *

След като установи, че Италианката и Валомбър са живи и здрави, Марсиак отиде на улица „Жабешка“. Няколко къщи бяха изгорели и Габриел, както и жабчетата й помагаха на собствениците да разчистват развалините и да вадят оттам всичко, което можеше да бъде спасено.

Габриел спря работа, като видя, че гасконецът пристига. Усмихната и почти разплакана едновременно, тръгна към него, забърза се и се хвърли в обятията му, след което избухна в ридания.

— Колко много те обичам — шепнеше тя и го притискаше към себе си с все сила. — О, колко много те обичам…

Той се засмя изтощен, но щастлив и пое в дробовете си омайващия аромат на нейните коси.

— Разкажи ми отново за имението в Турен — рече Марсиак. — И искам да чуя пак, че носиш в утробата си дете. Мисля си как ще изглежда отсега нататък животът ми.

* * *

На следващия ден каретата, в която пътуваше към Париж, за да се покаже пред народа и да го успокои, кралят запита:

— Как е името на този капитан?

— Ла Фарг, сир — отговори кардинал Ришельо.

— Трябва някой ден да го възнаградим, нали?

— Да, сир.

— Ла Фарг… Ла Фарг… Спомням си, че моят баща уважаваше и изпитваше приятелски чувства към един Ла Фарг…

— Той е същият, сир.

И тъй като кралят замълча, Кардиналът стори същото и се замисли за неблагодарността на величествата.

* * *

Търсейки избягалата си дъщеря, на 27 септември 1633 г. Ла Фарг, сам и без никакво богатство, се качи от пристанище Диеп на борда на кораба „Благодетелност“ и отпътува за Нова Франция. Неговите приключения и събитията, които белязаха живота му в Америка, заслужават да бъдат разказани отделно.

Марсиак заживя щастливо с Габриел, но накрая сърдечна криза го уби, докато играеше на карти. Беше на седемдесет и девет години и учеше внучката си да мошеничества.

Специална стая, покрита в черно и украсена със свещи, беше подготвена за Лепра в двореца на господин Дьо Тревил, на улица „Стария гълъбарник“. В продължение на три дни и три нощи мускетарите бдяха на пост край тленните му останки. Беше погребан с почести и оттогава почива в семейната гробница в замъка Д’Оргьой.

Ленкур изчезна по пътя за Лотарингия и никой никога не чу нищо за него.

Както и за Сен Люк.

Колкото до Анес…