Пиер Певел
Драконът на Арканите (15)

1.

Тъй като горещината не позволяваше да се чака, трябваше да погребат Балардийо веднага след като почина. Сбогуването с него беше скромно. Церемонията се състоя сутринта в един параклис, подир което Остриетата отнесоха тялото до гробището, под сияйното небе, където грееше слънце от бяло злато. Вървяха бавно и равномерно, въоръжени, носейки ковчега на раменете си. Ла Фарг и Ленкур — отдясно, а Лепра и Марсиак — отляво.

Анес дьо Водрьой ги следваше, облечена в черно, с кървавочервени ръкавици, с шапка без перо, с ботуши и рапира на кръста. Гибо куцаше тежко след нея. После идваше ред на Наис, която ридаеше и стискаше към тялото си някакво ковчеже, а Андре беше прегърнал девойката през кръста, за да я подкрепя. Заедно с кюрето и с двете деца, които му помагаха, бяха много малко хора. А тези, които се отдръпваха пред скромния кортеж, тези, които гледаха как минава, тези, които се кръстеха, преди да продължат нормалния си живот, без повече да се сещат за видяното — те никога нямаше да научат какъв човек е бил Балардийо.

След като свещеникът си тръгна, Ла Фарг, Анес и останалите се събраха сред спокойствието на гробището, под безразличните погледи на гробарите, които чакаха на сянка и пиеха подред от една и съща бутилка. Оставаше полагането в земята, което Остриетата бяха решили да извършат сами. Когато настъпи моментът, Лепра, Ленкур и Марсиак потърсиха одобрението на капитана и четиримата безмълвно се заловиха на работа. Но докато спускаха бавно въжетата, докато ковчегът потъваше в прясно изкопания гроб, крехката Наис избухна в ридания. Тя изстена, останала без сили, падна на колене и изпусна ковчежето, което шумно се отвори на земята. Андре помогна на младата прислужничка да стане, стори всичко възможно, за да я успокои, и побърза да събере разпилелите се дрънкулки.

Наис изпитваше повече от приятелство към Балардийо.

Отначало се срамуваше, но беше привлечена от добротата и непохватността на този стар войник, чието златно сърце не можеше да бъде скрито под грубата външност. Тя го избра точно затова, защото щеше вероятно да бъде несръчен, но нежен и предпазлив. Една нощ отиде в стаята му, пъхна се в неговото легло, след като си свали ризата и се притисна гола към него. Отначало той не знаеше какво трябва да направи. Тъй като не посмя да я докосне, тя пое инициативата и му прошепна в ухото:

— Ще бъдеш нежен, нали?

Беше й първият.

Наис се върна следващата нощ, после отново. Отдаваше му се и го обсипваше с ласки безмълвно, после заспиваше доверчиво в ръцете му. Сутрин винаги си тръгваше. Той не разбираше. Но уважаваше нейното мълчание и пазеше тайната. Обаче си задаваше въпроси. Силно развълнуван, понякога се чувстваше виновен при мисълта, че се е възползвал от нея, от младостта й, от невинността й. Обичаше ли го? Ако беше така, тя се заблуждаваше и скоро щеше да си даде сметка. Какво да прави? Започна да й поднася дребни подаръци, които тя намираше в стаята си, на възглавницата. Можеше да е гребен, панделка, брошка, малко огледалце, което той купуваше на Новия мост — трудно му беше да избира, защото смяташе, че Наис е още дете.

Въпреки всичко дълбоко ценеше тези съкровища, които сега Гибо събираше от земята в гробището, преди да й ги върне. Тя взе безценното ковчеже, без да може да спре сълзите си, и го притисна силно към гърдите си. Сломена, покорна, остави Гибо и Андре да я придружат до двореца на Ястреба.

Анес дори не мигна, когато Наис приклекна.

Тя стоеше изправена, с изострено и бледо лице, със сенки под очите и стиснати устни. Не беше проляла нито сълза и не изрече дума, след като Балардийо почина. Не можа да заспи. Остана сама, с мъката си, която изтръгваше душата от плътта й и раздираше вътрешностите й. Жестовете й бяха бавни, а погледът — отсъстващ. Всичко й изглеждаше далечно, без значение. Светът нямаше вече нито цвят, нито мирис. Нищо не я привличаше, освен безнадеждността и отчаянието, освен бездната, в която бе потънал разсъдъкът й.

Ковчегът вече лежеше в гроба и Остриетата се отдалечиха заднешком.

Ла Фарг забеляза, че гробарите са нетърпеливи, безразлични към страданията на людете, с които бяха свикнали. Той изчака, приближи се до Анес и прошепна:

— Време е.

Тъй като тя не отговори, настоя:

— Трябва да тръгваме, Анес.

— Вървете — рече тя като унесена. — Ще остана още малко.

— Тези мъже трябва да си свършат работата, Анес. Те ще…

— Зная какво ще правят! — прекъсна го младата баронеса. — Да действат, няма да им преча. Но ще остана още.

Притеснен, Ла Фарг погледна към гробарите, които чакаха, с галоши с дървени подметки на нозете и с лопати в ръцете. Поколеба се, след това им даде знак да започнат работа, но остана до Анес и хвана ръката й. Обзета от леден плам, тя потрепери и затвори очи, като чу как първите бучки пръст полетяха към капака на ковчега.

* * *

Когато се върнаха от гробището, Анес, все така без да проговори ни дума, веднага се качи в стаята си. Осъзнали, че тя не иска да вижда никого, останалите се събраха в оръжейната зала, където Гибо им донесе вино.

— Трябваше да сложите малката да спи — рече той и сипа на Ла Фарг.

Капитанът на Остриетата разсеяно кимна и изчака домоуправителя да напълни всички чаши. Щом Гибо си тръгна, той вдигна своята.

— За Балардийо — рече.

— За Балардийо — отговориха в хор Лепра, Марсиак и Ленкур.

Чукнаха се и след това Ла Фарг отнесе своята бутилка в градината. Останалите го видяха да сяда на масата под кестена.

И той искаше да бъде сам.

Марсиак въздъхна и се стовари във фотьойла, после вдигна и скръсти крака на табуретката пред него. Ленкур също седна, свали шапката си и навеждайки се напред, с лакти, опрени на коленете, започна да разтрива с пръсти болезнените си слепоочия. Лепра остана подпрян на рамката на камината.

Възцари се мълчание.

— Мислех, че Сен Люк ще се появи — рече най-после Ленкур.

— От три дни не съм го виждал — отговори гасконецът.

— Ако беше дошъл с нас в Черната гора…

— … Балардийо може би щеше още да си е жив, да.

— Беше тук през нощта, когато Балардийо предаде Богу дух — заяви Лепра. — Гибо го е видял да разговаря с Ла Фарг в градината.

— И какво е станало? — запита Марсиак.

— Не зная. Капитанът не пожела да ми разкрие нищо за онова, което са си казали.

— Но нали Сен Люк все още е един от Остриетата? — с безпокойство в гласа се обади Ленкур.

— Остриетата! — грозно се разсмя гасконецът. — Или каквото е останало от тях…

Лепра го погледна укорително.

— Какво? — повиши глас Марсиак. — Ти отново облече мантията, никой не знае къде е Сен Люк и няма гаранция, че ще се върне, а Алмадес и Балардийо умряха. Пресметни: останахме само Ленкур и аз.

— И Анес — поправи го мускетарят.

— Анес ли? — възкликна Марсиак и стана. — Толкова зле ли я познаваш? — той посочи с пръст нагоре. — Знаеш ли, че в този момент тя си стяга багажа? Багажа!

— Ти не…

Гасконецът разпери ръце и се завъртя, сякаш за да призове останалите за свидетели.

— Впрочем кой би могъл да я укорява? — запита той. — Не ми казвай, че според теб завръщането на Остриетата е било грешка.

Лепра не отговори, а Марсиак добави с огорчение:

— Габриел беше права и щях да сторя добре, ако я бях послушал. Първият ни мъртвец не беше ли достатъчен? Трябваше ли да погребваме Алмадес и Балардийо след Бретвил?

— Марсиак! — рече Ленкур.

Марсиак млъкна и се обърна.

Видя Анес.

— Тръгвам — заяви тя. — Аз… Аз няма да се върна.

Младата баронеса си тръгна.

— Анес! — повика я Лепра с известно закъснение.

— Остави я — каза му Ла Фарг тихо, но твърдо — той стоеше в рамката на вратата към градината. — Остави я да си върви.

Мускетарят се поколеба, изруга и все пак полетя след Анес.

Настигна я в двора, където тя се готвеше да възседне един вече оседлан кон.

— Анес! — успя да произнесе.

Тя го изгледа спокойно, хванала с две ръце юздите.

Лепра не можа да намери нужните думи:

— Анес, аз…

Усмихна му се нежно и тъжно.

— Сбогом, Антоан. Пази Никола, моля те! И кажи на капитана, че не му се сърдя.

След това тя смушка хълбоците на жребеца и премина през вратата.

За момент Лепра остана сам на двора, под безмилостното слънце. Най-после, когато реши да се прибере, срещна на каменното стълбище Ла Фарг, който вървеше с уверена крачка.

— Къде отивате, капитане?

Старият войник не спря.

— Да говоря с Италианката — отвърна той. — Тази комедия от тайни ми дойде до гуша!

— Но тя е зорко пазена в Кардиналския дворец, за да не рискува нищо! — заяви Лепра, докато Ла Фарг минаваше през двора. — Няма да ви позволят да се приближите до нея!

— Тогава ще трябва да ме убият — обеща капитанът на Остриетата, без да се обръща и без да спира.

* * *

В парка на Кардиналския дворец Алесандра четеше до фонтана, където като малък бъдещият Луи XIV едва не се удави. Беше седнала под сянка, на една пейка, и изглеждаше напълно безразлична към десетте гвардейци на Кардинала, които, разпределени наоколо, с рапири на кръста и с мускети на рамо, бдяха за сигурността й. Харибда и Сцила, дракончетата близнаци, дремеха от двете страни на прелестната шпионка. Те повдигнаха глави и заедно погледнаха в една и съща посока, когато шумът от някаква разпра привлече вниманието им.

Насред алеята двама часови с червени мантии не разрешаваха на Ла Фарг да премине. Всички повишиха глас. Независимо че капитанът на Остриетата имаше пропуск за Кардиналския дворец, нарежданията на Негово Преосвещенство бяха категорични: никой нямаше право да се среща с Италианката без специална заповед, подписана от неговата ръка. Но Ла Фарг не искаше да чуе нищо. Скандалът всеки момент можеше да премине в схватка.

Алесандра стана с намерението да се намеси, преди нещата да загрубеят.

— Господа!

Но гвардейците й попречиха и дори, глухи за протестите й, я поведоха бързо далеч от опасността, без особено да се церемонят. Това видимо нервира дракончетата.

— Сцила! Харибда! Спокойно! — нареди Италианката на малките домашни влечуги.

Те веднага се подчиниха и престанаха да ръмжат.

Капитан Ла Фарг падна, ударен с приклад.

* * *

Скоро Ла Фарг дойде на себе си, но черепът жестоко го болеше.

Лежеше върху пейка, а Италианката беше сложила студена кърпа на челото му.

— Това, което сторихте, беше много глупаво — рече тя, когато видя, че той се съвзема.

— Исках да се срещна с вас и да разговаряме.

— Въпреки това.

— Но все пак постигнах целта си, нали?

— Нима бяхте предвидили да ви счупят главата, за да се приближите до мен? — иронично подхвърли тя и стана.

Ла Фарг седна и прилепи влажната кърпа към врата си.

— Не — призна той неохотно.

— Можеха да ви убият.

— Ами! — той разгледа елегантния вестибюл, в който се намираха. — Къде сме?

— В Кардиналския дворец — отговори хубавата шпионка и напълни две чаши с бяло вино. — В покоите, където съм отседнала… Имаха намерение да ви хвърлят в тъмница, но успях да убедя господин Дьо Ньовел да ви повери на мен, докато решат каква ще е съдбата ви. Впрочем вие официално сте арестуван, а мотивът е, че сте се опитали да пребиете един гвардеец, като сте бутнали в него друг гвардеец. Много лошо.

— Ньовел ли? — рече Ла Фарг и направи болезнена гримаса.

— Той е младият енсин, който командва отряда, изпратен да ме охранява.

— Да ви пази.

— Да. И така може да се каже.

Алесандра дойде да седне до Ла Фарг и му подаде чаша. Изтощен, старият капитан махна влажната кърпа от врата си, сложи я на бедрото, взе чашата и благодари.

— Наистина постъпихте много глупаво — рече Италианката, вместо да вдигне тост.

Отпиха едновременно по глътка бяло вино, след това известно време помълчаха.

През отворения прозорец нахлуваха песните на птичетата, накацали по дърветата в парка.

— Тази сутрин погребахме Балардийо — съобщи Ла Фарг, гледайки жълтото отражение на виното в инкрустираната си чаша.

— Аз… Аз не знаех.

— По-малко от три седмици след Алмадес…

— Съжалявам. Искрено.

— Бяха храбри и добри мъже. Никой от тях не заслужаваше да загине така… Може би утре ще падне още някой. Може да е Ленкур, Марсиак, Лепра. Може да съм аз… Не смятате ли, че всичко това си заслужава да дадете някакви обяснения? — заключи той и се втренчи в Италианката.

Развълнувана, тя стана и отиде до прозореца.

След това се обърна към Ла Фарг, известно време отвърна на погледа му и накрая сухо кимна.

— Благодаря, госпожо — рече капитанът и стана на свой ред. — Да започнем с вас, съгласна ли сте? Научих от Пазителите, че им служите, също както и аз.

— Истина е.

— Но също така служите и на папата.

— Както вие служите на Кардинала. Впрочем случва ми се да работя и за собствено удоволствие, за разлика от вас. Човек трябва някак да печели, нали?

Ла Фарг не отговори.

— Ако си спомням добре — поде той, — вие ми бяхте подсказали за принадлежността си към Седемте…

— В онази незабравима вечер в Лисичарника, така е. Преди събитията неочаквано да се развихрят трескаво…

— Преди за малко да ме предадете в жертва, заедно с хората ми, на драките, които ви преследваха, искате да кажете.

— Бях в безнадеждно положение, капитане. Трябваше на всяка цена да се отърва от тези драки и най-вече от техния магьосник. Наистина, използвах ви. Но това беше за общото благо, повярвайте ми — тъй като притежавах сведения, които трябваше да предам колкото може по-бързо на папата и на Пазителите — Алесандра нервно изпи виното си и се опита да си възвърне спокойствието. — Впрочем не смятам, че съм била неблагодарница. Без мен щяхте ли да плените Алхимика от Сенките?

— Права сте. Всъщност кой е този дракон? И каква цел преследваше? Вече не вярвам, че амбицията му е била да отвлече кралицата. Не вярвам също, че е действал сам.

Красивата Италианка продължително впери поглед в Ла Фарг, а през това време размишляваше. След като взе решение, тя запита:

— Какво знаете за Арканите, капитане?

Хванат натясно, той не отговори. Тогава тя го повлече към съседната стая.

— Елате.

Близо до леглото с колоните имаше голяма клетка. Затворените там дракончета се оживиха веднага щом господарката им влезе, обаче тя не им обърна никакво внимание. От този момент Сцила и Харибда започнаха ревниво да дебнат движенията на капитан Ла Фарг.

— Вижте — рече Италианката и посочи към малка кръгла масичка.

Върху нея бяха подредени карти таро, редом до мастилница и перо. Повечето от тях бяха наименувани, покрити със странни надписи. Ла Фарг се наведе. Бяха великолепни и носеха показателни имена, но той не разпозна нито една от тях.

— Това са двайсет и двата големи аркана на карти таро — обясни му Алесандра. — На драконово таро всъщност.

Погледът на капитана галеше картите.

— Тъкачката — четеше той. — Благородника с Гарвана, Пазителката, Слепия миниатюрист, Астролога, Влюбената куртизанка…

— Това таро се използва за магии.

— … Коронования ересиарх, Архитекта, Безпаметния крадец…

— Служи и за предсказване на бъдещето. Но не само.

— … Учителя по фехтовка, Госпожицата от кулата, Убиеца, Неподвижния поклонник…

— Впрочем по съвсем други причини ни интересуват тези аркани. Или тези остриета, както още ги наричат.

Алхимика от Сенките?

— Какво ще рече това? — запита Ла Фарг и сложи пръст върху последната карта.

— Арканите са ложа на Черния нокът — обясни Италианката. — Всичките са дракони и всеки носи бойното си име, което отговаря на определен голям аркан от драконовото таро. Алхимика беше един от тях, както и драконът, който ме отвлече, с него вие се сражавахте, за да ме спасите.

— Кой беше той?

— Миниатюриста.

— Значи този — рече капитанът и посочи картата на Слепия миниатюрист върху масата.

— Да — отговори Алесандра, докато Ла Фарг отново разглеждаше разстланите карти.

— Ако големите аркани са двайсет и два, това означава…

— … че ложата на Арканите наброява точно толкова членове ли? Съмнявам се. В интерес на истината, не зная. Дори и да са само десетина…

— Но какви са те всъщност?

— Повечето са новородени дракони. Те са амбициозни, способни, предпазливи, решени на всичко и страховити. Странят от останалите ложи на Черния нокът. Предполагам, че се отчитат пред Първата ложа, но разполагат с огромна свобода. Всъщност струва ми се, че се подчиняват само на себе си.

— Това никак не подхожда на правилата в Черния нокът…

— Така е. Обаче вероятно успехите им защитават Арканите.

— Какви успехи?

— Зная, че всички се кланят само на преуспелите. Изглежда, Арканите са малко или много свързани с най-ужасните драми и с най-лошите обрати, които Франция преживя напоследък.

— Като например неуспеха на обсадата при Ла Рошел — предположи Ла Фарг с горчивина.

— Да. Или като убийството на крал Анри.

Слисан, старият капитан погледна към Италианката. Мисълта, че тя може би се шегува, му мина през ума, но лицето на красивата Алесандра остана като изваяно от мрамор.

* * *

— Арканите са в огромна опасност — обяви Ересиарха, като се отстрани от прозореца в оръжейния кабинет. — Старите господари на Черния нокът, които никак не ни обичат, вече нямат никакво намерение да ни прощават каквото и да било. Нашите противници са многобройни и могъщи. Те се надяват за по-малко от месец да ни погубят…

Благородника не каза нищо, затова драконът продължи:

— Съветът на Първата ложа скоро ще вземе решение, но благодарение на моите шпиони зная, че нещата вече са предопределени. Нашата ложа ще бъде разпусната. Ако не се подчиним, ще бъдем осъдени и прогонени без надежда за снизхождение.

Облечен като благородник, но без показност, водачът на ложата на Арканите изглеждаше около петдесетгодишен. Чертите на лицето му бяха ръбести и строги: изпъкнали скули, изпити бузи, фин и прав нос. Имаше мустаци и добре оформена малка брадичка. От него се излъчваше сигурност и авторитетност.

— Толкова ли са сериозни нещата? — запита Благородника.

— Да — потвърди сериозно Ересиарха.

— Арканите вече са оцелявали след много трудности. Защо да не успеем да преодолеем и тази?

— Тогава бяхме обединени. Днес Пазителката и Учителя по фехтовка интригантстват против нас и ни разделят. Не се ли опитаха да се свържат с вас?

— Не.

— Наистина ли? Тогава може би с Магьосницата?

— Съмнявате ли се във верността ни, Ересиарше? — запита студено Благородника и почувства, че го обзема гняв.

Драмата дракони се втренчиха един в друг.

Присвил клепачи, Ересиарха се взираше в Благородника, докато той се опитваше отривисто да отхвърли обвиненията. Нито единият, нито другият мигнаха, но водачът на Арканите рече:

— Не, не, разбира се… Но зная, че Пазителката тайно се бе свързала с Алхимика и го беше спечелила на своя страна.

— Силно се съмнявам. Алхимика ви беше…

Вождът на ложата на Арканите го прекъсна с гневен жест, както човек прогонва непоносимо насекомо.

Невъзмутим, Благородника замълча и зачака. Непредвиденото посещение на Ересиарха го беше сварило неподготвен и от този момент нататък поведението на вожда на Арканите често беше смущаващо. Той проявяваше подозрителност, понякога беше нетърпим и честите му състояния на разсеяност се сменяха с внезапни изблици на арогантност. Независимо че започваше да променя мнението си за него, Благородника отначало виждаше само признаци на жестока умора. Затова пък Магьосницата бързо оцени това поведение, макар само някои пукнатини по фасадата да предвещаваха близкото срутване.

Ересиарха откачи една поставена на стената рапира, разгледа я и рече:

— Прекрасна е. От Толедо, нали?

— Да.

— Там майсторят най-добрите.

— В Толедо ги закаляват съвършено — отговори машинално Благородника. — Но предпочитам остриетата от Болоня.

Вождът на Арканите леко се намръщи и върна рапирата на мястото й. За известно време помълча, после рече с твърд глас:

— Трябва да й отдадем дължимото — Пазителката много ловко и много спокойно си тъче паяжината. Обаче не бива да се учудваме. Тази горгона^[1] винаги се е отнасяла враждебно към Великия промисъл и отдавна се готви да ме измести…

Благородника кимна.

— Тя е в Мадрид, знаете ли? — продължи Ересиарха. — В този момент Пазителката е в Мадрид, където се подмазва на старчоците от Първата ложа и се опитва да ги убеди, че би могла много по-успешно да ръководи Арканите и че Черният нокът не би се оплаквал от нас, ако… — той не завърши изречението. — Прави всичко това, за да спаси Арканите от бездната, към която аз съм ги бил тласкал! — изкиска се тихо, но Благородника не се хвана на въдицата. — Бездна — повтори той с горчивина. — Но какво ще стане с Арканите, ако тя застане начело? А? Какво ще стане?

Погледът на Ересиарха странно се скова и той добави почти шепнешком:

— Предпочитам бездната…

Благородника отново остана безмълвен.

Другият бавно се завърна от отвъдния свят, където го бяха отвели мислите му.

— Пазителите също интригантстват срещу нас — рече той. — Шатленките ни преследват, Черният нокът ни изоставя и някои от нашите ни предават. Не е време за игрички: ако искаме да останем живи, трябва да се справим с враговете си. Ще бъдете ли на моя страна, Благороднико?

— Ще бъда.

— А гарантирате ли за Магьосницата?

— Както за самия себе си.

— Тогава скоро ще ви поверя специална задача.

— А дотогава?

— Дотогава трябва да подготвим победата си. Не съм се отказал от нашия Велик промисъл. Бихме го постигнали отдавна, ако не бяха тези проклети шатленки, но смятам, че можем да го осъществим, преди да стане късно. И тъй като хитростта с Алхимика не успя, трябва да прибегнем към по-… радикални методи.

* * *

В покоите, които Алесандра заемаше в Кардиналския дворец, Ла Фарг се опитваше да обобщи наум онова, което му беше разкрила Италианката.

Анри IV беше убит на 14 май 1610 г., на следващия ден подир коронацията на кралица Мария Медичи, докато се подготвяше да тръгне на война с Испания. Беше пронизан с нож в Париж от католик фанатик на име Раваяк и — независимо че известно време подозираха Черния нокът — накрая разследването стигна до извода, че това е било изолиран акт на безумец. Но беше ли възможно Арканите да са въоръжили и да са направлявали ръката на Раваяк? Беше ли възможно по този начин да спасяват Испания от конфликт, за който тя не беше готова и от който цяла Европа се страхуваше? Кралицата явно се противопостави на тази война, която не се харесваше и на папата, така че щом стана регентка, веднага се отказа да води сражения. Нещо повече, бързо поднови преговорите, които доведоха до сватбата на младия Луи XIII и испанската инфанта.

— Не искайте да ви давам доказателства, капитане — рече Алесандра, сякаш беше навлязла в потока на мислите му. — Пазителите стигнаха до този извод след сериозно разследване и продължително премисляне на всички обстоятелства. Разбира се, наложи се да направят и някои сравнения.

— Кой знае?

— Кой подозира за съществуването на Арканите и за техните действия ли ме питате?

— Да.

— Първо, Пазителите. Папата и шатленките. Отскоро и Кардиналът.

— И вие.

— И аз. Но ако смятате да ме упрекнете защо не съм ви казала по-рано всичко онова, което сега споделих с вас, знайте, че отскоро съм в течение на нещата. И най-вече, по отношение на всичко, свързано с Арканите, стриктно се подчинявам на Седемте, единствено те решават какво ми е позволено да споделя с когото и да било.

— Току-що споменахте, че отскоро Кардиналът е в течение?

— Така е.

— На Пазителите ли дължи това?

— Най-вече.

— Тогава кое принуди Пазителите да го информират? Защо сега, а не вчера или утре?

Алесандра се замисли, възхитена от мъдростта на стария капитан.

— От години Арканите са се посветили на важен проект, наричат го Великия промисъл. Пазителите не знаят или се преструват, че не знаят нищо за Великия промисъл, а може би шатленките са по-наясно… Както и да е, този Велик промисъл скоро трябва да бъде осъществен. Усещането ми е, че Алхимика се стремеше именно към това, когато вие го възпряхте. Ще добавя, че вероятно заради фактите, които можеше да разкрие, беше убит.

— От някого от ближните му ли?

— Вероятно.

На вратата се почука и дракончетата се размърдаха. Една прислужничка обяви, че е пристигнал господин Дьо Ньовел. Той влезе с алена мантия, с шапка в едната ръка, а другата — здраво вкопчена в дръжката на рапирата. Беше млад благородник, скоро получил чин енсин, а Ла Фарг не си спомняше да го е срещал някога.

Всъщност не беше сам.

Рошфор, тъмната сянка на кардинал Ришельо, го придружаваше.

* * *

Когато Марсиак пристигна в „Малките жабчета“ Габриел и нейните очарователни пансионерки се занимаваха с цветята в градината. Противно на обичая си, той влезе през вратата и беше отведен от Тибо в най-прохладната стая на къщата, където обикновено госпожиците се срещаха с господата. През прозореца гасконецът видя Манон, която подрязваше розов храст и изглежда, се забавляваше, заобиколена от приятелките си, които се смееха заедно с нея.

Предупредена за идването на Марсиак, Габриел напусна градината и свали ръкавиците си. Но едва вътре тя развърза панделката, която крепеше широкополата й шапка, пазеща я от слънцето. От жегата бузите й бяха почервенели. Беше леко задъхана, едва видими капчици пот блестяха на челото й. Дискретно оправи русите си коси с рижи оттенъци.

Тя нежно отблъсна Марсиак, чиито ръце немирно шареха по цялото й тяло.

Той се свлече в един фотьойл и рече:

— Тази сутрин погребахме Балардийо.

— Боже мой, Никола! Толкова бързо ли?

— Горещината, Габриел. Горещината.

— Но трябваше да ме предупредиш! Щях да дойда. Аз…

— По-добре е да си тук, близо до Манон…

Габриел се обърна към прозореца и към веселите момичета, които лудуваха в другия край на градината. Едно от тях се опита да хване пеперуда с шапката си и предизвика всеобщо кикотене.

— Как… Как е Анес?

— Съсипана — отговори Марсиак. — Разбита. Тя напусна Остриетата.

— Разбирам я. А останалите?

Гасконецът не отговори, само присви рамене и направи гримаса.

— Ами ти? — настоя Габриел.

Марсиак се взря с болка в очите й.

— Аз ли? Изморен съм.

Понеже не искаше да продължава да се изповядва, стана и отиде до прозореца.

— Дойдох да видя как е Манон — рече той.

Габриел се приближи до него и през рамото на гасконеца погледна в същата посока, в която гледаше и той.

— Възстановява се. Ние й помагаме.

— Добре.

— А Кусти?

— Отведоха го изпълнителите на мокри поръчки на Негово Преосвещенство. Вече никога няма да чуем нищо за него.

— Значи с тази история е приключено.

— Ще бъде, когато си разчистя сметките с Касапина.

— Как така? — запита Габриел с безпокойство в гласа.

— Кусти призна, че е платил на Касапина, за да заяви, че я е изпуснал и малката е избягала. Той е толкова виновен, колкото Кусти за страданията, които Манон е изтърпяла. Трябва да си плати.

— Не!

Изненадан, Марсиак се обърна към Габриел.

— Не, Никола! Достатъчно кръв беше пролята.

— Касапина е изверг, Габриел. Трябва да отговаря за действията си!

— Не! Стига насилие!… Кому ще послужи това? На онези, които ще дойдат, за да отмъстят за него ли? На Мортен? На Великия кесар?

— Но…

— Обещай ми, че няма да се занимаваш с Касапина!

— Габ…

— Обещай ми, Никола! Обещай ми!

Тя беше сграбчила Марсиак, със сълзи в очите го гледаше умолително и отчаяно, така че той се смили.

— Да — побърза да отговори. — Да. Обещавам.

— Наистина ли?

Кимна убедително.

Тогава Габриел избухна в ридания и се прилепи към него. Той я пое в обятията си, усети, че тялото й трепери и помириса парфюма й.

— Обещавам — повтори и леко погали косите й. — Обещавам.

— Имам пари — довери му се тя. — И току-що купих малко имение в Тоскана. Можем да бъдем щастливи там, ако желаеш. Ти, аз и детето, което нося в себе си.

* * *

Шейсетгодишната майка Дьо Серне някога беше настоятелка на Сестрите на Сен Жорж. Изместена от майка Дьо Восамбр след жестока вътрешна борба, сега тя ръководеше едно красиво и проспериращо абатство на Ил дьо Франс. Приключваше спокойно дните си, без да престава да се ползва с влияние в ордена. Действително, извънредно много я уважаваха и я слушаха. Затова и беше наблюдавана изкъсо.

Слънцето залязваше, когато тя отиде при Анес. Баронесата я чакаше до обраслата с бръшлян кула на гълъбарника — там тя обичаше да се усамотява, когато, още съвсем млада, беше послушничка при шатленките. След смъртта на баща й младата баронеса Дьо Водрьой и богатството й бяха поверени на далечен роднина, който веднага се постара да отстрани девойката, за да разполага с парите й. Анес беше изпратена при Сестрите на Сен Жорж, където имаше една леля и две-три братовчедки. Щеше да си възвърне свободата и имотите едва няколко години по-късно, в навечерието на произнасянето на монашеския обет. Но колкото и случайно да изглеждаше, този престой при шатленките се оказа решаващ за съдбата й.

Майка Дьо Серне изпита силно безпокойство още щом видя, че Анес е облечена в черно. След това младата жена се обърна и настоятелката забеляза помръкналото й лице и сълзите, които се стичаха от зачервените й очи.

— Боже мой, Мари-Анес! Какво ти е? Какво се е случило?

Седнаха под бръшляна и се разприказваха.

По-скоро Анес говореше; майка Дьо Серне я слушаше и се опитваше да я успокои. Младата жена се отпусна и се изповяда, освободи се от задушаващата я тежест на спотаената мъка. Без да се срамува и без да изпитва свян, тя сподели всичките си тревоги и съмнения.

Както и цялата си ярост.

Почти пълната луна изгря на още непомръкналото небе и нежно гугукане долетя от гълъбарника. Тук-там запалиха факли в голямото и спокойно абатство.

— Да се помолим заедно — предложи поднастоятелката и взе в ръцете си дланите на Анес. — Зная, че това лекарство може да изглежда жалко, но често помага.

— Не — отговори младата жена и стана. — Не, аз… Аз трябва да тръгвам…

— Падна мрак. Къде ще отидеш?

Анес остана права, колебаеше се, изглеждаше покрусена и се оглеждаше, като че ли търсеше отговор на въпросите си наоколо.

— Почувства повика, нали? — запита я майка Дьо Серне.

— Да — призна тя.

— Белегът ли?

— Оживя. Почти ме изгаря.

— Знаеш какво означава това…

— Онова, което отгатвам, е достатъчно, за да ме изплаши до смърт.

— Не бива да се страхуваш. Никой не бива да се страхува от съдбата си… Провидението ти го изпраща, Мари-Анес.

— Това провидение, което уби Балардийо, а сега вече нищо не ме задържа на този свят! — изрече агресивно Анес.

Настоятелката стана на свой ред.

— Ела. Да повървим — рече тя и хвана под ръка онази, която отдавна беше възприела като нямаща равна сред другите послушнички.

Направиха само няколко крачки и се озоваха в билковата градина. Бавно поеха по алеите.

— Когато бях настоятелка, шатленките сториха една грешка — разкри й майка Дьо Серне. — Огромна грешка, за която аз съм изцяло отговорна… За нещастие, открихме я много късно и не беше по силите ни да я поправим. Можехме само да се опитаме да намалим щетите от нея. Оттогава Сестрите на Сен Жорж правят всичко необходимо, та грешката им да не доведе до трагедия…

— Каква грешка, майко?

— Не мога да ти кажа, тъй като ти не си шатленка. Но знай, че може би си в състояние да я преодолееш. Белегът, който носиш, е свидетелство за велика участ и…

Анес спря. Поднастоятелката стори същото и се обърна към нея.

— Не, майко. Ако трябва да стана монахиня, ако трябва да произнеса обета си и да се превърна в шатленка, заслужавам да зная всичко. Изморих се от тайни.

Майка Дьо Серне впери поглед в очите на разгорещилата се баронеса Дьо Водрьой и откри там непоколебима решителност. Все пак се поколеба.

След това каза:

— Предполагам, че трябва да започна от самото начало.

— Какво означава това?

— От Арканите.

* * *

Когато се върна в двореца на Ястреба, Ла Фарг попадна на Лепра, който го чакаше, и му каза:

— Дойде Рошфор. Търсеше ви.

— Зная. Намери ме в Кардиналския дворец.

— Какво искаше?

— Да ми съобщи за новата мисия, която Кардиналът ни възлага. Къде са Ленкур и Марсиак?

— Ленкур е тук. А ето, че и Марсиак се връща.

Гасконецът наистина пристигаше.

— Бях при Габриел — каза той и се присъедини към другите двама на каменното стълбище. — Какво става?

— Да влезем — рече Ла Фарг.

Малко по-късно той се обърна към Лепра, Ленкур и Марсиак, които се бяха събрали в оръжейната зала.

— Както знаете, Анес си тръгна. Същото се отнася и за Сен Люк, който ми върна пръстена с печата. Оставаме само вие двамата и аз. И ти, Антоан, ако пожелаеш още веднъж да ни помогнеш.

— Аз продължавам да съм в отпуск от отряда на кралските мускетари — рече Лепра. — Докато това продължи, бройте ме сред вас.

Ленкур кимна с признателност на мускетаря, а Марсиак приятелски го тупна по рамото.

— Благодаря — каза Ла Фарг. — Но преди да решите окончателно отново да служите под моя команда, трябва да знаете нещо.

Тогава той седна и заговори с равен глас, с понякога потъващи в безкрая очи, без никой да посмее да прекъсне този стар благородник, който никога не изпадаше в изповеди, но сега признаваше грешките си и молеше за прошка. Разказа как преди пет години, след Ла Рошел и позорното разпускане на Остриетата, Пазителите се свързали с него и го убедили да се влее в редиците им. Обясни им кои са Пазителите и как се опитваха да предотвратят война, в която нямаше да има победители, ако избухнеше явно между драконите и хората. Каза, че ги наричали Седемте, защото ги ръководел съвет от седем дракони, но Пазителите обединявали много агенти от двете раси, включително и Италианката — те действали тайно и понякога рискували живота си за общото благо. Накрая призна, че когато Ришельо му заповядал да свика отново Остриетата, той се посъветвал с Пазителите, които му казали да разкрие същността си само пред Кардинала.

Подчинил се и сега искрено съжалявал за това.

— Случва се честта да се дължи на непокорството — завърши той.

Безмълвни, сериозни, Ленкур, Марсиак и Лепра размениха погледи. След това гасконецът разбра, че може да говори от името на тримата и запита:

— Е? Каква е нашата нова мисия?

* * *

— Струва ми де, че Ересиарха ни подлага на голяма опасност — рече обезпокоен Благородника.

От прозореца на първия етаж на двореца на Арканите той гледаше към Ересиарха и Госпожицата, които използваха вечерния хлад и се разхождаха из градината. Магьосницата се приближи зад гърба му, прилепи се към него и постави брадичката си на рамото му.

— Аз също мисля така — промълви тя.

— Понякога ми се струва, че губи разсъдъка си. Великият промисъл го е обсебил и той си представя, че всички плетат конспирации за гибелта му или за провала на Арканите.

— Според него това е едно и също.

— Боя се, че да. Ако му вярваме, Алхимика го предал и служел на Пазителката.

— Алхимика ли? Безумие.

— Но той си вярва.

— Знаеш ли какво означава това?

— Че подозира всички.

— Всички без Госпожицата. И какво още?

Благородника кимна и се начумери, преди да отговори:

— Че Ересиарха вероятно е убил Алхимика по тази причина, а не защото се е боял, че той ще издаде тайната на Великия промисъл, когато го измъчват… Може би все пак е прав… Може би Пазителката се опитва да го измести. И може би Черният нокът е решил да разгроми нашата ложа.

Магьосницата гъвкаво се отдръпна от Благородника.

— Господарите от Великата ложа ни ненавиждат, защото се боят от нас и ни завиждат. Нито за миг не се съмнявам, че е възможно да желаят смъртта ни… Що се отнася до Пазителката, не зная… Тя не е амбициозна. Това ще рече, че ако плете интриги срещу Ересиарха, то е, защото е убедена, че той води Арканите към гибел…

— Планът на Ересиарха е да предаде Париж на яростта на Архай! По този начин е възможно да постигнем Великия промисъл, но на каква цена! Пазителката вероятно е права.

— Ако Ересиарха се срути, ние двамата ще го последваме. Много късно е да се отречем от него.

— Значи той трябва да успее.

— Или да намерим начин да се измъкнем от играта. Какво очаква от нас?

Благородника се обърна с гръб към прозореца.

— Пратеник на Черния нокът е в Париж. Ересиарха иска да го намерим и да го убием.

— Това ли е всичко?

— Почти.

— Добре е. Колкото по-малко работа имаме… А Госпожицата?

— Той й предостави пълната свобода да си отмъсти. Не зная нищо повече.

— Няма значение.

Благородника изведнъж грабна Магьосницата през талията и я прилепи към себе си.

— Какво ти се върти в главата? — запита той.

— Мисля, че трябва да дадем на Ересиарха основания да се надява на успех. Впрочем един град, който гори, е великолепна гледка. Спомняш ли си за Магдебург?

* * *

Кардинал Ришельо се молеше в полумрака на параклиса в двореца Сен Жермен. Беше сам, или поне така смяташе, докато не долови нечие присъствие зад гърба си. Изходите бяха завардени и никой не можеше да влезе. Впрочем той не изпита безпокойство: очакваше този, който бе преодолял всичките мерки за сигурност.

Сен Люк беше пожелал да се разкрие.

Той чакаше.

— Ако бяхте убиец, щях да съм мъртъв, нали? — запита Ришельо и се изправи от пейката, на която бе коленичил, след като за последен път се прекръсти в посока към олтара.

— Аз съм убиец, монсеньор.

Кардиналът се обърна към невъзмутимия мелез и дълго го гледа право в очите.

— До мен стигна вестта, че сте напуснали Остриетата на капитан Ла Фарг — рече той. — Вярно ли е?

— Да, монсеньор. По причини, които не мога да споделя.

— Причините не ме интересуват. Искате ли повече да не служите при мен.

— Не.

— Чудесно, тъй като имам огромна нужда от вашия талант.

* * *

Когато рано сутринта се върна в Париж, Анес се поколеба дали да не отиде за последен път в двореца на Ястреба, за да се сбогува приятелски с Ла Фарг и с останалите. Но се отказа, тъй като се боеше да не се огъне, и премина Сена по Новия мост, припомняйки си, че това беше мястото, което Балардийо предпочиташе пред всяко друго в столицата. Тя пресече, без да бърза, ужасяващия Гревски площад, скоро пое по дългата улица „При Храма“ и премина пред укрепената врата на Храмовия замък на шатленките.

Настоятелката на Сестрите на Сен Жорж я чакаше.