Пиер Певел
Драконът на Арканите (14)

4.

Анес едва намери сили да свали ботушите си, преди да заспи. Събуди се облечена, легнала напряко на леглото. Първите слънчеви лъчи проникнаха през отворения прозорец. Птичките пееха и Париж се изпълваше с оживление. През лятото животът започваше рано. Трябва да беше малко преди шест часа.

Младата баронеса Дьо Водрьой стана и се протегна. Беше спала непробудно, но пак я измъчваха кошмари, отново се появи големият черен дракон с бляскавия скъпоценен камък на челото и тя видя как Париж изчезва сред пламъци и викове.

Разтревожена, тя се облегна на прозореца. Затвори очи. Опита се да диша спокойно.

Дворецът на Ястреба се събуждаше безметежен, в съзвучие с града и с големите предградия.

Андре скоро щеше да отвори вратите на конюшнята, които винаги скрибуцаха, когато се удряха в стената. Куцук-куцук, чичо Гибо бързаше на свой ред да посрещне първите снабдители, а дървеният му крак ехтеше по паветата в двора. Красивият тембър на гласа на Наис се чуваше отдолу: срамежливата прислужничка си тананикаше песничка рано сутринта, когато предполагаше, че никой не я чува. Ла Фарг също щеше да стане скоро. Беше времето, по което понякога Марсиак се връщаше, а преди изглеждаше напълно възможно да се сблъска с Алмадес, вече приключил с упражненията си по фехтовка; независимо от сезона, той се миеше навън, с голи крака и гърди. Ленкур вероятно четеше, а само Бог знаеше къде беше и какво правеше Сен Люк.

Ами Балардийо?

Анес не подозираше, че Балардийо беше починал в съня си.

Изтощеното му сърце просто беше спряло да бие.