Пиер Певел
Драконът на Арканите (12)

2.

Един ден беше достатъчен, за да научи кардинал Ришельо за нападението над замъка Марьой и за ужасяващата равносметка от случилото се. След два дни Ла Фарг, Ленкур и Марсиак се върнаха в Париж и веднага след това капитанът на Остриетата беше призован да се яви в Кардиналския дворец. Сутринта лично Рошфор го въведе във вестибюла, където Ришельо го чакаше, облечен за езда. Кардиналът се беше възползвал от обстоятелството, че кралят ловува в Сен Жермен, за да поеме незабавно към столицата. На четирийсет и осем години, Арман Жан дю Плеси, кардинал Ришельо, си оставаше съвършен кавалер, независимо от крехкото си здраве. Ботушите му бяха прашни и държеше тънък бич в ръцете си в ръкавици.

Ла Фарг влезе с шапка в ръка, поздрави, като се поклони, и зачака. Кардиналът стоеше прав, обърнат към прозореца.

— След няколко седмици — каза той — кралят ще влезе в Лотарингия начело на армията си. В последната минута ще започнат преговори, но нищо няма да спре неумолимия марш на Негово Величество към Нанси. Лотарингската столица ще бъде обсадена много бързо и херцог Шарл IV няма да има друг избор, освен да капитулира… Това настъпление има напълно законни мотиви, най-малкият от които е да бъде принуден Лотарингският херцог да спазва както духа, така и буквата на договорите, които подписва с краля на Франция и като че ли… по-късно забравя. Европейските сили ще ни осъдят, но ще ни оставят да действаме. Естествено, някои от тях ще обвинят Франция, че е анексирала Лотарингия, за да си отвори път към Свещената Римска империя, и естествено, те няма да бъдат далеч от истината… — кардиналът се обърна от прозореца и впери поглед в Ла Фарг. — Както можете да се досетите, всичко вече е готово. И ако Бог пожелае, е възможно при това толкова необходимо начинание да се чуят само няколко топовни изстрела.

Върху един поднос имаше каничка с вино, чаша, чиния с бисквити и чиния с грозде. Ришельо свали ръкавицата си, за да откъсне зърно от грозда, приближи го до устата си, но промени мнението си и го остави обратно.

— Единственото истинско затруднение — поде отново той — е, че Лотарингия е католическа. А на папата не се харесва, когато една католическа страна воюва срещу друга, след като има толкова много протестантски държави. Във Франция „Братството на Светото причастие“, което ме ненавижда, тръби същото и непрекъснато разпространява пасквили, така че остава само Франция да се съюзи с Обединените протестантски провинции срещу Испания, за да…

Кардиналът за момент замълча и се замисли.

— Кралят трудно може да мине без благосклонния неутралитет на папата, когато окупира Лотарингия. Ето защо Франция толкова внимава в последно време да не разгневи с нещо Рим, и дори търси всяка възможност, за да му се хареса. Маркиз Дьо Ганиер беше именно такава възможност. За съжаление, е мъртъв, което е много досадно. Още по-сериозно е това, че сеньор Личини, разбирайте отец Фарио, разбирайте един от най-опитните агенти на Рим, беше пронизан с рапира. Още по-сериозно е, че Италианката беше отвлечена. И то във Франция, под защитата на цял отряд кралски мускетари.

— Четирима от тези мускетари загинаха, монсеньор, а повечето от останалите бяха ранени. Нападението доведе до много невинни жертви сред хората от замъка.

Ришельо отново погледна към Ла Фарг.

Не го ли обвиняваше той подмолно, че се интересува само от дипломатическите усложнения, а въобще нехае за човешките трагедии, причинени от случилото се.

Някой почука на вратата. Появи се Шарпантие, старият и верен секретар на Кардинала.

— Време е, монсеньор — рече той.

— Вече? Добре. Придружете ме, капитане.

Като поведе след себе си Ла Фарг по коридорите на Кардиналския дворец, той запита:

— Това чудовище, с което Остриетата и вие самият се сблъскахте, дракон ли беше?

— Да, монсеньор. Вероятно новороден, неспособен за пълно преобразяване.

— Благодаря ти, Боже. И вие ли смятате, че Черният нокът е подготвил нападението?

Поеха по тясно спираловидно стълбище, което ги отведе до партера.

— А кой друг, Ваше Преосвещенство? Черният нокът имаше сметки за уреждане с Италианката заради историята с Алхимика от Сенките. Освен това, тъй като често е обслужвала папата, Италианката знае тайни, особено интересни за господарите от Великата ложа.

Бързо стигнаха до двора, където на коне ги чакаха няколко благородници, а сред тях и граф Дьо Рошфор.

— Убеден съм, че смъртта на Ганиер не беше основната цел на Черния нокът — добави Ла Фарг. — Черният нокът искаше да плени Италианката.

— Държа да я откриете — рече Ришельо, спирайки, за да си сложи ръкавиците. — Въпрос на дни е папата чрез посланика си да се оплаче на краля. Желая той да може да му отговори, че сеньора Ди Санти е спасена.

— Монсеньор — възрази капитанът на Остриетата, стискайки челюсти, — в този момент много по-страшна опасност, отколкото гневът на папата, заплашва Париж…

— Опасност, която според вас е свързана с Алхимика от Сенките, нали?

— Да.

— А кой знае повече за Алхимика от тази Италианка?

— Но откъде да сме сигурни, че тя все още се намира във Франция, Ваше Преосвещенство? Откъде да сме сигурни, че все още е жива?

— Постарайте се да я откриете.

— Как?

Навеждайки се към Ла Фарг, Кардиналът отговори полугласно:

— Време е да получите компенсация за верността си към Седемте, не мислите ли? Попитайте тях. Те знаят.

Без да чака повече, той отиде към конниците и яхна своя жребец, подпомаган от лакей, който му държеше стремето. След това добави, преди да потегли:

— Впрочем може да бъдете приятно изненадан от добронамереността, която ще проявят познатите ви лица. Не се проваляйте, капитане.

И конниците напуснаха двора след кардинал Ришельо.

* * *

В градината на двореца на Арканите Благородника се упражняваше във фехтовка под сенчестия свод на беседка, заобиколена от розови храсти. Беше сам, по риза, а косите му бяха вързани на опашка с кожена лента.

Известно време Магьосницата го наблюдаваше, възхищаваше се на тигровото му изящество и на човешката елегантност на движенията му. След това се приближи и една след друга вдигна, претегли и сравни трите специални рапири, които Благородника беше донесъл и оставил на пейката. Той я гледаше с лека усмивка. Тя избра най-лекото, но и най-стабилното оръжие. Размахвайки го във въздуха, за да раздвижи китката си, се присъедини към Благородника под розовите храсти.

Размениха поздрави като фехтовчици и кръстосаха остриета.

Магьосницата умееше да се бие и никак не изглеждаше притеснена от роклята си, само повдигаше с лявата си ръка тежката пола. Стремително атакува, след това парира ответния удар на противника си, отдаде се изцяло на играта и вложи огромна дързост, докато Благородника запази хладнокръвие и внимаваше сражението да не стане прекалено жестоко. Магьосницата скоро си даде сметка, че той се въздържа. Без да го предупреди, нападна още по-бързо, по-силно, завари Благородника неподготвен, не му остави време да се съвземе, финтира и изведнъж го шамароса с обратната страна на дланта си.

Той прекрати схватката, отстъпи назад, докосна с края на пръстите си своята кървяща устна и отправи възхитен и весел поглед към Магьосницата. Тя го предизвика с подигравателно повдигане на веждите и отново застана в поза за бой.

Дуелът продължи, този път без никакви задръжки.

Както желаеше Магьосницата, Благородника не й спести нищо. Наложи своя ритъм и силата си, принуди я малко по малко да започне да отстъпва. Тя усети, очарована, че той надделява, че се забавлява с нея, че я манипулира, както си пожелае. Беше мъжествен, могъщ, неумолим. И когато дойде време да свърши, рязко изтръгна рапирата от ръката й, като й причини остра болка. Разтреперана, тя се озова притисната до стената, заплашена, открита, а стоманеното острие докосваше леко задъханата й, блестяща от пот гръд.

— Ако ме убиеш, няма да разбереш какъв подарък исках да ти направя…

Благородника се усмихна и прибра рапирата си.

— Подарък ли?

— Ела.

Хвана го за ръка и го помъкна към двореца.

Той я последва заинтригуван, забавляваше се, когато поеха нагоре по стълбата, тя се откъсваше напред, изчакваше го, пак се откъсваше, провокираше го. Забеляза, че го води към тяхната стая, и започна да разбира за какво става дума.

— Наистина ли? — рече той леко усмихнат.

В очите му блестеше несигурният и щастлив пламък на човек, който вярва, че е разгадал какво ще му предложат. Обръщайки се към него, тя извади от корсажа си карта таро и я размаха пред очите му. Беше голям аркан, но кой, по дяволите? Не успя да разгадае символа.

Стигнала до края на коридора, Магьосницата с ръка зад гърба си отвори вратата, на която се беше облегнала. Влезе и продължи с протегната длан.

Към леглото.

Беше великолепно легло, огромно, масивно, цялото от инкрустирано черно дърво, от четирите му страни се издигаха колони, към които с ремъци, използвани и за други цели, бяха привързани алени завеси. Там, върху измачкания бял чаршаф, чакаше руса и гола млада жена. Притежаваше девическа красота, лицето й беше прелестно, кожата — млечна, талията — тънка, а гърдите и бедрата — заоблени.

Тя се усмихваше и безмълвно гледаше към Благородника.

Замръзнал на място и вече обзет от страст, той не можеше да откъсне очи от нея.

— Забравете госпожа Дьо Шантегрел — прошепна в ухото му Магьосницата — тя го побутна леко. — Забравете дори виконтеса Дьо Маликорн — показа му отново картата таро, която преди малко бе размахала през взора му. — И посрещнете както подобава…

— „Госпожицата от кулата“ — довърши изречението Благородника, който разпозна големия аркан.

Той продължи напред, седна на леглото, изтегна се до Госпожицата, която му се отдаде и го целуна, докато Магьосницата сваляше роклята си, за да се присъедини към тях.

* * *

В двореца на Ястреба Остриетата разговаряха, очаквайки Ла Фарг да се върне от Кардиналския дворец, когато, съпроводен от зачервената Наис, Лепра се присъедини към тях в градината. Беше добре посрещнат, най-вече от Анес и от Балардийо, които не бяха го виждали от погребението на Алмадес. Изглеждаше леко смутен. Може би защото вече не се чувстваше тук на мястото си, откакто окончателно си възвърна мускетарската мантия. Но всички се отнесоха към него като към другар по оръжие, дори Сен Люк му кимна и едва забележимо му се усмихна.

Както и да е, Лепра позволи на Балардийо едва ли не насила да го настани под кестена и охотно се чукна с останалите с чаша вино, поднесена му от Марсиак. Ленкур се зае да нареже парчета наденица, помолиха Наис да донесе още вино, хляб, масло и това, което беше останало от свинския бут, наченат предишната вечер.

Беше почти обяд.

— Първо ни кажи какво търсиш тук? — весело запита гасконецът. — При това без мантия! Мускетарите на Тревил не са ли в Сен Жермен, където е кралят?

— Така е. Но получих отпуск, както всички останали, които бяха в Марьой… Или по-скоро… Както всички онези, които оцеляха…

— Този Дюрийо ми направи впечатление, че е великолепен човек — отбеляза Ленкур.

— Такъв е — потвърди Лепра.

— Беше ли близък с някои от мускетарите, които загинаха там? — с нежен глас пожела да се осведоми Анес.

— Да, с мнозина.

— Колко бяха жертвите?

— Шестима. Петима паднаха в боя, а тази сутрин научих, че шестият е умрял от раните си през нощта… Не бяхме готови — призна Лепра, който изпитваше нужда да сподели мъката си. — Във всеки случай не очаквахме да се сблъскаме с врага, който ни нападна…

— Драките бяха трийсетина — рече Ленкур. — Бяха организирани и решени на всичко, безмилостни. Оръжията им бяха чудесни, разполагаха с барут. И умееха да се бият… Как можехме да бъдем готови?

— А да не говорим за дракона — намеси се Марсиак.

— И всичко това, за да убият Ганиер ли? — учуди се Балардийо.

— За да отвлекат Италианката — поправи го Анес.

— А можем ли да бъдем сигурни? — обади се Сен Люк, наведе се над масата и с камата си отряза парче от бута. — Не мислите ли, че случилото се е трик, постановка, подготвена от Италианката? Много й прилича подобно поведение.

— Така е — призна Марсиак. — Но защо?

— За да се измъкне от опекунството на папата. За да си възвърне свободата. За да прикрие бягството си…

— Но къде е намерила трийсетина драки, за да осъществи плановете си? — запита Анес. — И дракон, който да ги командва.

— Права си — отсече мелезът. — Следователно, ако е жива, Италианката е пленничка на Черния нокът. Не й завиждам…

Малко по-късно Ла Фарг се върна, когато Лепра вече си беше тръгнал, за да изрази съболезнования на семейството на починалия през нощта мускетар.

— Е? — подкани го Марсиак.

— Трябва да намерим Италианката.

— Ние ли?

— Заповед от Кардинала.

— Как ще действаме? — заинтересува се Анес.

Ла Фарг се поколеба.

— Скоро ще разбера — рече той, опитвайки се да отбегне пронизващия го поглед на Сен Люк. — Засега си почивайте.

* * *

Следобедът премина в леност. Сен Люк тръгна нанякъде, без както обикновено, да каже къде отива. Другите останаха сред полумрака и спокойствието на двореца на Ястреба, пощадени от жегата навън. Ла Фарг, Ленкур и Марсиак бяха препускали почти без почивка в продължение на четири дни и водиха жестоко сражение в двореца Марьой. Краткият нощен сън не беше достатъчен, за да свалят от себе си умората, нито да излекуват раните си, колкото и да изглеждаха леки. Оттеглиха се, за да си починат, със съзнанието, че навярно скоро ще имат нужда от възстановените си сили.

В оръжейната зала Анес четеше, а Балардийо дремеше, докато Ла Фарг, прекалено загрижен, за да си позволи да остане дълго без работа, се присъедини към тях. Той седна, въздъхна и свали превръзката си, за да разтрие болното си око.

— Гибо ни каза, че си получила писмо от настоятелката на шатленките — рече той.

— Гибо много говори.

— Не искаше да ти навреди. Сети се, когато го запитах какво се е случвало тук по време на отсъствието ми.

— Действително получих едно писмо от майка Дьо Восамбр още преди да тръгнете. И тъй като не й отговорих, вчера пристигна второ.

— Може ли да зная какво иска?

— Може. Майка Дьо Восамбр иска да ме види.

— Споменава ли защо?

— Не.

— Но ти имаш подозрения.

— Да.

— Не може да не й се подчиниш, Анес.

Балардийо, който подслушваше, смръщи вежди и се опита да издебне реакцията на младата баронеса Дьо Водрьой. След като затвори ръководството по фехтовка — подарък от Алмадес, надписан собственоръчно от него, — тя стана и си тръгна с думите:

— Ще ида да си почина малко.

Ла Фарг срещна погледа на стария войник.

— Кога ще разбере тя? — запита той.

Балардийо присви рамене, изразявайки съжаление.

* * *

Късно следобед Марсиак се излежаваше в леглото си, когато Гибо дойде да го предупреди, че има посетител.

— Кой?

— Виконт Д’Орван, господине — отговори старият домоуправител.

Тъй като нямаше нищо против да се пораздвижи, Марсиак обу панталона си, отказа се да облича дублета, пътьом грабна рапирата си и побърза да слезе долу. Почти беше приключил с оправянето на портупея си, когато стигна до Д’Орван в двора и го поздрави с приветлива усмивка.

— Добър ден, виконте. Как сте?

Д’Орван беше почти като по-голям брат на Марсиак. Тревожеше се за него, мъмреше го за лудориите, но накрая винаги му прощаваше. Често му беше осигурявал дом и легло, плати някои от дълговете му, дори му подари рапира, когато гасконецът беше заложил своята, а трябваше да се бие на дуел. Никога не преставаше да го обича, но вече се беше отчаял, че някой ден ще се вразуми. Може би дори тайно му завиждаше за безгрижието.

— Добра среща, Никола. Изглеждате изморен.

— От всичко. Какво ви води насам? Какво ще кажете заедно да отидем при госпожа Дьо Сованж? Може да похарчим малко от вашите пари…

— Друга вечер. Сега някой иска да говори с вас.

— О, така ли?

— Последвайте ме, ако обичате. Каретата ми е отвън.

Действително колата на виконта беше спряла на улицата, пред двореца на Ястреба. Д’Орван отвори вратата и покани Марсиак да влезе пръв.

— Къде отиваме? — запита гасконецът.

— Никъде.

Заинтригуван, той се качи в каретата и се озова срещу Габриел.

Неговата Габриел.

Тази елегантна жена беше колкото красива, толкова и представителна, с руси коси с рижи оттенъци, със сини, дълбоки като кладенци очи, със спокоен поглед. Смущаваше повечето мъже, но Марсиак не беше сред тях. Той я обичаше открито и от все сърце. За него другите жени не съществуваха, или почти. Във всеки случай, флиртовете му никога не продължаваха дълго.

— Тя не искаше — рече Д’Орван, след като се присъедини към тях в каретата. — Трябваше да я убеждавам да се обърне към теб.

— Какво става? — обезпокои се изведнъж гасконецът. — Проблем ли имаш?

— Да — отговори Габриел, но бързо промени мнението си. — Всъщност не, не се отнася за мен.

Объркан, Марсиак се обърна към виконта.

— Едно от… протежетата на Габриел е изчезнало — обясни той.

Габриел държеше публичен дом на улица „Жабешка“, „Малките жабчета“. Протежетата, за които целомъдрено говореше виконтът, бяха обитателките на това заведение.

— За кого става дума? — запита Марсиак.

— За Манон — отговори Габриел.

Гасконецът кимна. Млада, красива, руса и закръглена: добре си спомняше коя беше Манон.

— И какво? — рече той.

От време на време Габриел разрешаваше на „жабчетата“ си да участват в специални вечери при богати клиенти. Не бяха пристигнали никакви вести от Манон, откакто беше отишла на такова празненство.

— Нямаше ли с нея ангел хранител? — запита Марсиак.

Знаеше, че Габриел държи протежетата й никога да не излизат без телохранители.

— Естествено, че имаше, но…

— Но какво?

— Това, което Габриел не иска да признае пред теб — намеси се Д’Орван, — е, че в последно време тя загуби повечето от съдружниците и поддръжниците си. И дори някои от най-добрите си клиенти…

— В последно време ли? Искаш да кажеш, откакто Рошфор я намрази — рече гасконецът със стиснати зъби, обзет от ярост. — Греша ли, Габриел?

— Не дойдох да се оплаквам — отвърна тя.

Наскоро Габриел беше оказала на Остриетата услуга, като скри девойка, преследвана от Черния нокът. Тази млада жена беше дъщерята на Ла Фарг, който бързо й намери друго убежище. Но оттогава Рошфор проявяваше интерес към „Малките жабчета“ и с надеждата да изтръгне от Габриел информация оказваше натиск върху нея по всевъзможни начини, включително и със заплахи.

— Трябва да се съгласите Никола да ви помогне — настоя виконтът. — Той има опит в подобни дела, а вие знаете защо можете напълно да му се доверите…

Габриел кимна, въздъхна, намери смелост да погледне Марсиак в очите и призна:

— Нямах изход. Помолих за помощ Мортен.

Гасконецът се вцепени и побледня.

* * *

Четвърт час по-късно Марсиак проследи как каретата на виконт Д’Орван се отдалечи по улица „Сен Гийом“, а след това пое по „Светите братя“. Загрижен, той отиде да намери Ла Фарг в кабинета, който старият воин си беше обзавел близо до оръжейната зала.

— Капитане? — рече той и почука на открехнатата врата.

— Влез.

— Може ли да седна?

— Моля. Какво става, Марсиак?

Гасконецът разказа всичко, което беше научил. Ла Фарг го изслуша, без да го прекъсва, след което попита:

— Този Мортен и ти познавате ли се?

— Бяхме съдружници в миналото.

— Това ли е всичко? — настоя капитанът и отправи към Марсиак пронизващ поглед.

— Не — призна гасконецът. — Габриел му беше любовница.

— Аха… Но да се върнем на въпроса. Какво смята той? Нали не твърди, че Манон се е изпарила във въздуха?

— Според него малката се е възползвала от тази вечер, за да се освободи от опеката на Габриел и да избяга с някакъв кавалер.

— Но нали Габриел не държи момичетата принудително?

— Не, разбира се.

— Значи Мортен лъже. Какъв човек е той?

— Мръсник. Има и по-долни твари от него, но все пак е мръсник.

Сложил нозе върху бюрото си, Ла Фарг отправи взор към прозореца, който гледаше към обвитата във вечерен полумрак градина. Размисли, после запита:

— Кой е организирал онази вечер? Къде са се събрали? Кой е платил?

— Габриел не пожела да ми каже. Може би не знаеше.

Капитанът се усмихна цинично.

— Струва ми се, че тя отлично знае, но става дума за важна личност. Личност, която държи името й да остане в тайна и която плаща прескъпо за тази цел… Впрочем Габриел вероятно се страхува, че ти ще предизвикаш истинска катастрофа, като отидеш да се срещнеш с този мъж, и ще го обесиш с краката надолу, докато ти каже всичко, което те интересува. Признай, че това би било естествено за теб…

Марсиак присви рамене.

— Да разтръскаш някое дърво не е най-лошият начин да обереш плодовете — призна той нацупен.

— Но има дървета, които е по-добре да не докосваш, и Габриел отлично знае това — Ла Фарг замислено поглади брадичката си. — Какво смяташ да правиш?

Гасконецът вече беше взел решение.

— Ако нямате нужда от мен, ще ида да си поговоря с Мортен още утре.

— Добре. Но бъди внимателен. И успокой Габриел, че ще й помогнем с каквото можем, тъй като не съм забравил, че съм й длъжник.

— Благодаря, капитане.

* * *

След вечеря Ла Фарг изчака да се смрачи съвсем, за да се качи в стаята си. Заключи се, остави свещта и извади от почти празната си ракла за дрехи малко ковчеже. Седна край масата, отвори ковчежето с ключе, с което никога не се разделяше, и внимателно повдигна капака, за да извади обвит в платно предмет. Беше великолепно сребърно огледало. Той го изправи срещу себе си, на светлината на свещта, чийто пламък тлееше, люлян от лекото течение от отворения прозорец.

След това зачака.

Когато камбаната удари веднъж, Ла Фарг затвори клепачи и произнесе на древен език ритуална формула, която знаеше наизуст. Повърхността на огледалото се раздвижи и отразеният му лик изчезна.

Появи се глава на бял прозрачен дракон, чиито контури и люспест гребен леко блестяха.

— Добър вечер, господарю.

— Добър вечер, капитане. Какво има?

— Обръщам се към вас за помощ по нареждане на Кардинала.

— Господин кардинал Ришельо отлично знае, че Седемте не изпълняват молби. За какво става въпрос?

— Италианката беше отвлечена от Черния нокът. Заповядано ми е да я спася, но аз…

— Какво? Кога се е случило?

— Преди два дни в Шампан, в замъка Марьой, където Италианката изпълняваше…

— … мисия, възложена й от папата, да — завърши изречението драконът. — След това, като че ли на себе си, той рече с глас, в който бяха примесени гняв и съжаление: — Казахме й да не предприема нищо…

— Моля?

— Беше изключително опасно за нея да се появява отново толкова скоро. Но тя не пожела да чуе…

— Не ви разбирам — рече смутено Ла Фарг.

Драконът замълча, размисли и реши да обясни:

— Италианката ни служи така, както ни служите и вие.

Старият капитан се вцепени.

— Откога? — запита той.

— Какво значение има това? Кардиналът е прав: трябва непременно да я спасите. Утре се явете на обичайната среща. Валомбър ще ви обясни какво да правите.

Главата на дракона изчезна и скоро огледалото възвърна обичайния си вид.

Ла Фарг стоеше неподвижно и размишляваше върху това, което беше научил. Значи двамата с Италианката служеха на едни и същи господари, на една и съща кауза. Но докато той посвещаваше останалото време да защитава френския крал, тя предоставяше таланта си на шпионка и интригантка на онзи, който плащаше най-много.

Който плащаше най-много ли? Наистина ли беше така?

Ако тя беше алчната и подкупна авантюристка, за каквато се представяше, Пазителите нямаше да използват нейните услуги. Следователно трябваше да приеме, че красивата и опасна Италианка има морал…

Ла Фарг мерна някакво движение с крайчеца на окото си.

Той се обърна спокойно към открехнатия прозорец, но не видя нищо обезпокоително. Все пак стана, за да провери.

Беше ли сънувал?

Като внимаваше да не се показва, той отвори широко прозореца и надникна през рамката.

Нищо.

Престраши се, наведе се навън и погледна в едната и в другата посока на пустата улица „Сен Гийом“: дебнеше за движение, шум, знак.

Напразно.

Ла Фарг трябваше да се примири с очевидното, но инстинктът му рядко го подвеждаше. Може би умората беше виновна? Нищо чудно. Все пак загрижено и едва ли не със съжаление затвори прозореца.

Хванал се за издатина точно отдолу, Сен Люк изчака малко, преди да се изкачи безшумно на покрива.

Беше видял и чул всичко.

* * *

В най-елегантната и най-комфортна стая в двореца на Арканите Благородника, Магьосницата и Госпожицата спяха голи и задоволени върху леглото от черно дърво, сред измачканите завивки. Благородника се беше проснал по корем и беше обърнал гръб на двете сплетени жени. Утринната светлина влизаше през отворените прозорци заедно с далечната и мирна глъчка на Париж. Вече беше топло. Върху постлана с червена покривка маса лежаха остатъците от вкусна вечеря, сервирана в скъпи съдове.

С тежка стъпка Миниатюриста влезе, без да чука и без да чака някой да го въведе. Беше мръсен и разгърден, потен, смърдеше на обор. Насочи се право към храната, опита лакомо от всички плата, пийна яко и шумно се оригна. Това нахлуване никак не трогна Благородника, Магьосницата не прикри раздразнението си, само Госпожицата изглеждаше засрамена. Но се успокои веднага когато се загърна със завивката.

— Е? — рече Благородника и седна на края на леглото.

— Експедицията завърши успешно — обяви Миниатюриста, докато преглъщаше.

— Италианката?

— На сигурно място в Черната гора. Какво ще правим с нея?

Благородника присви рамене.

— Ще я продадем на онзи, който плати най-много. Или ще я подарим на Черния нокът. Ересиарха ще реши.

Магьосницата го побутна отзад и прошепна:

— Много бих искала да се позабавлявам с нея…

— Ще видим, скъпа — отговори Благородника и се обърна, за да я целуне.

След като пи направо от бутилката, Миниатюриста избърса устата си с ръкав и пак се оригна.

— Тази коя е? — запита той и посочи с брадичка към бившата виконтеса Дьо Маликорн.

Магьосницата се отдръпна от Благородника, превъртя се на колене и рече:

— Представям ви Госпожицата. Тя вече е една от нас или скоро ще бъде, както пожела Ересиарха…

Миниатюриста дълго разглежда новодошлата, изръмжа с отвращение и си тръгна.

— Ще бъда в Черната гора — рече той и излезе, без да затвори вратата.

Благородника избухна в смях и падна назад в леглото с разперени ръце.

Госпожицата изглеждаше много ядосана и запита гневно:

— Кой… кой беше този скот?

— Това е Миниатюриста — отговори Магьосницата и стана, за да облече ефирна дреха. — Скоро ще го опознаете, но ще ви е необходимо време да свикнете с него, ако въобще успеете.

— Необходим ни е — добави Благородника и на свой ред стана.

Приближи се до масата и потърси някаква храна, която Миниатюриста не беше погълнал.

— Всъщност — продължи той — Магьосницата ми каза, че имате планове?

Госпожицата се обърна на една страна и се подпря на лакът.

— Възнамерявам да събера някогашните си верни люде. Бях се обградила с покорни поклонници на Черния нокът. Мнозина от тях бяха знатни благородници, а полицията на кардинал Ришельо не успя да залови всичките.

— Идеята изглежда добра. Ти какво ще кажеш? — попита Благородника Магьосницата.

Тя оправяше косите си пред огледалото.

— Чудесно е, че тази идея ти харесва — отговори. — Тъй като ние с Госпожицата вече започнахме да я осъществяваме…

* * *

Тази сутрин чичо Гибо отиде да потърси Анес дьо Водрьой в оръжейната зала, където тя се фехтоваше с Балардийо.

— Госпожо, донесоха писмо за вас.

Младата жена прекъсна приятното си занимание и се обърна към домоуправителя на двореца на Ястреба.

Зачака.

— Е?

— А! — възкликна Гибо, като разбра, че има недоразумение. — Приносителят пожела да ви го предаде лично. В двора е.

Анес въздъхна и възнагради стареца с не особено благ поглед. След това предаде рапирата си на Балардийо, взе кърпа, за да избърше потта си и побърза да види какво й носят.

Наистина в двора стоеше някакъв мъж. Обърнал гръб на каменното стълбище, той галеше гривата на коня си и носеше униформата на Черните гвардейци — елитния отряд, отговарящ за сигурността на Сестрите на Сен Жорж.

Анес смръщи вежди: Черен гвардеец, това означаваше, че писмото е от настоятелката на шатленките. Но лицето на младата жена изгуби подозрителността си, на него се изписа неверие и после радост, когато пратеникът се обърна.

Беше Франсоа Рейно Д’Омбрьоз, синът на маркиз Д’Обремон и по-малкият брат на Бретвил, когото Анес бе обичала тайно.

— Франсоа? — възкликна тя. — Франсоа, наистина ли си ти?

Хвърли се в прегръдките му.

— Дявол да го вземе! — отвърна той. — Че кой друг?

Висок, красив мъж, носеше рапирата си елегантно и естествено, а на устните му грееше искрена усмивка. Очите му светеха щастливо, не по-малко от очите на пламенната баронеса, която се отдръпна от него и силно го удари с юмрук по рамото.

— Знаеш ли колко се безпокояхме? Най-вече баща ти. Търсихме те, а тези проклети шатленки, които…

— Добре съм — рече Рейно. — И ето ме тук. Не съм изчезнал. Но бях на мисия, после охранявах Възвишението Сен Мишел.

— Възвишението Сен Мишел ли? В последно време? Искаш да кажеш…

— Да, бях там, докато те държаха в плен!

Тогава тя си спомни за учудващата приветливост на надзирателя и разбра на кого я дължи.

— Ела — каза баронесата. — Влез. Сигурна съм, че капитанът ще се радва да те…

— Не, Анес — прекъсна я Черният гвардеец. — Трябва веднага да тръгвам. Знаеш, че времената са смутни…

— О — рече Анес и престана да се усмихва. — Значи това те води… Няма писмо, нали?

— Не. Исках просто да се срещна с теб… Трябва да приемеш да разговаряш с настоятелката, Анес. Моля те.

Младата жена се замисли. След това въздъхна, но вече изглеждаше доста въздържана.

— Добре. Ще отида следобед… Но при едно условие.

— Какво?

— Обади се на баща си или ми позволи аз да го сторя.

— Ще му се обадя. Обещавам.

Рейно се метна на коня си и Анес гледаше след него, докато премина през външната врата. Тя се обърна и забеляза Балардийо на каменното стълбище.

Старият войник й се усмихваше нежно.

* * *

В началото на XVII век в Париж имаше дузина дворове на чудесата, което ще рече обиталища, където се събираха и живееха в строга йерархия просяци, голтаци и бездомници под ръководството на вожд. Най-прочутото убежище се намираше на улица „Ньов Сен Совьор“ разположено зад манастира на Божиите дъщери и ръководено от легендарния Велик кесар. Съществуваха също дворът „Брисе“, дворът при църквата „Света Екатерина“ дворът при църквата „Света Мария Египтянката“, дворът на крал Франсоа и други повече или по-малко известни и всяващи страх места.

Кучешкият двор беше сенчеста и миризлива дупка, заобиколена от окаяни сгради, а наоколо се виеха оплетени улици и гниещи стълби. Неспирен и трескав живот кипеше сред мръсотията и нечистия въздух. Деца играеха, тичаха, изчезваха и се появяваха отново по тъмните сокаци, а подметките на скъсаните им обувки потъваха в болестотворната кал. Под потъмнели покривки, по които гниеха остатъци от развалена храна, бяха подредени маси, а край тях имаше разнебитени табуретки, на които седяха осъдените на скитничество клетници: уволнени чиновници, слуги без господари, избягали от полковете си войници. Те поглъщаха канички с кисело вино и чакаха към тях да се присъединят тези, които ги подканяха да пият още повече, преди да ги отведат в гнусните стаички, където се разпореждаха. Някои от тези жени дори не си правеха труда да слизат и след като избърсваха небрежно с парцали слабините си, повикваха от балкончето следващата жертва: съобщаваха цената си, възхваляваха еротичните си умения, подиграваха мъжете, които се колебаеха. Други, изморени или безразлични, предпочитаха да чакат. Когато никой не идваше, те си говореха и наблюдаваха отгоре своите шумни дечурлига.

От първия етаж на една от сградите, надвесени над двора, Марсиак следеше хлапетата, които се забавляваха. Напълно безразлични към заобикалящата ги мизерия, те, надавайки радостни викове, нападаха въображаем противник. Скрил поглед зад тъмните си очила, гасконецът преброи девет дребосъци, които се шмугнаха в тесен пасаж, подредени по възраст и по ръст. Сополив русоляв юнак, въоръжен с дървена рапира, водеше дружината, а момиченце дребосъче, облечено в парцаливи дрехи, се влачеше най-отзад, на разстояние от момчетиите, но щастливо, че е прието в бандата. Някаква жена им изкрещя да останат пред очите й. Напразно.

— Господине? — обади се срамежлив глас.

Марсиак обърна глава към съвсем младата девойка, която със сведен надолу поглед му подаде чаша вино. Облечена със закърпена рокля, с разнищени ръкави, тя беше слаба и бледа, може би болна, вероятно плашлива. Всичко в нея изразяваше готовността на сломената душа да се подчинява.

Гасконецът пое безмълвно чашата.

Девойката си тръгна. Тя остави вратата към коридора отворена и Марсиак, който я проследи с очи, видя пиян мъж, опитващ се да обуе панталоните си. Някаква разрошена проститутка го дърпаше за жилетката.

— Не си платил! — викаше тя.

Мъжът се опита с рязко движение на рамото да се отскубне, но жената не го изпусна.

— Никъде няма да вървиш, докато не платиш!

— Платих!

— Недостатъчно! Подхвърли ми жалки двайсет дение^[1]!

С обратната част на дланта си мъжът цапардоса проститутката по лицето. Тя падна назад и удари черепа си в стената, а от устата й потече кръв.

— Сега вече ти платих както подобава.

В този момент грубиянът забеляза, че Марсиак го наблюдава.

— Ами ти? Какво ме зяпаш? — изсъска той.

Гасконецът го измери пренебрежително, след това обърна поглед към прозореца.

Пияницата се отдалечи, докато жената се надигна и започна да го кълне гневно. Марсиак отпи от виното си и изчака той да излезе на двора. Там трима въоръжени с тояги мъже го дебнеха, без предупреждение го халосаха откъм гърба, а после се ожесточиха, окуражавани от ограбената проститутка. Накрая му изпразниха джобовете и го захвърлиха целия в кръв сред боклуците. Гасконецът се взря в един от биячите: той беше старият му познайник Касапина. Учуди се, че го среща тук. Навън никой не му попречи да нанесе последен удар на агонизиращата вече жертва.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш.

Марсиак се обърна към мъжа, който току-що влезе и тръгна към него усмихнат. Заварен неподготвен, той прие приятелското и сърдечно ръкостискане, преди другият да го остави на мира и да рече:

— Щастлив съм, че те виждам отново. Отдавна не сме се срещали, нали?

Без да чака отговор, Мортен напълни две чаши с вино от оставената на масата бутилка.

— Да се чукнем — предложи той и подаде едната чаша на Марсиак.

Кестеняв, с белег на брадичката, който не пречеше на чара му, той беше в отлична форма, но доколкото гасконецът можеше да прецени, изглеждаше надебелял. Беше облечен като наемник, носеше тежък дублет от биволска кожа, а в десния му ботуш беше втъкнат кинжал. Рапирата и портупеят му бяха оставени на рамката на един стол.

Изглеждаше искрено доволен, че отново се вижда с Марсиак.

— Как си? — запита той. — Чух, че си имал проблеми с госпожа Рабие?

— Сметките ни са уредени.

— Отлично. Лоша жена е тя. Не е препоръчително да си й длъжник — той вдигна чашата си и я пресуши наведнъж, докато Марсиак се задоволи само с една глътка. — Е, на какво дължа удоволствието от посещението ти?

— Търся едно от момичетата на Габриел, което изчезна.

Мортен помръкна.

— О! — възкликна той. — Манон, нали?

— Да. Какво се е случило през въпросната вечер? Знаеш ли?

— Габриел направи огромен проблем, но всъщност няма никаква мистерия…

В този момент Касапина и бандата му минаха по коридора, разговаряйки весело. Мортен не можеше да ги види, но ги чу.

— Това Касапина ли беше? — запита той с безпокойство.

— Да.

— Повикай го, ако обичаш.

— Не.

Мортен изгледа гасконеца, след което гръмогласно призова довереника си.

— Касапино!

Наемникът се върна и се появи на прага. Висок, с дълги и мазни коси, той носеше в ръка тоягата, която беше използвал срещу пияницата. По нея имаше следи от кръв и от косми.

— Господарю?

— Уби ли го?

— Може би.

— Ако не помръдва, щом падне мрак, го хвърли в Сена.

— Така и ще направя.

— Онази вечер Касапина беше на пост — обясни Мортен на Марсиак и отново се обърна към кръвопиеца. — Марсиак е мой приятел. Кажи му какво се случи през нощта, когато момичето от „Малките жабчета“ изчезна.

— След вечеря тя се качи в една стая с млад благородник. На сутринта бяха духнали заедно. Дори не бяха се доближавали до леглото.

Касапина не каза нищо повече.

— Това ли е всичко? — запита гасконецът.

— Ами… да.

Мортен благодари на Касапина, който си тръгна.

— Виждаш ли? — рече той. — Няма никаква мистерия. Млад мъж си харесва хубава курва и я отмъква, убеден, че любовта им ще надделее над всички препятствия. Това ще продължи, докато птичката се сети колко й липсва гнездото на порока…

Двамата размениха дълги погледи, без да мигнат, и Марсиак усети предизвикателство в очите на Мортен. Господарят на Кучешкия двор сякаш искаше да му каже: „Чу каквото имах да ти казвам. Сега или ми отправи обвинение, или изчезвай.“

— До съвсем скоро — обеща му Марсиак и излезе.

* * *

Майка Дьо Восамбр прие Анес в големия двор в Храмовия замък. Тя я чакаше сама, седнала на каменна пейка. Не стана, но затвори требника си, когато младата жена приближи.

— Бъдете добре дошла, Мари-Анес.

— Майко.

— Седнете до мен за малко, ако обичате!

Анес се настани неохотно, а настоятелката на шатленките забеляза това.

— Отпуснете се, дъще. Тук нищо не ви заплашва.

— Дори възможността да бъда хвърлена в някоя килия в кулата ли? Вече имам опит…

— Вие проникнахте тайно в свещеното ни абатство на остров Възвишението Сен Мишел — възрази майка Дьо Восамбр, отправяйки й спокойно упрек. — И вместо да положите оръжие, когато беше обявена тревога, кръстосахте рапира с остриетата на Черните гвардейци… Наистина ли смятахте, че всичко това може да остане безнаказано?

Анес не можа да намери отговор.

— Но да забравим миналото, Мари-Анес. Престанете да гледате на мен като на враг и приемете предложението за мир, което ви отправям.

— Какво се е случило, майко? Какъв е този обрат?

— Никога не съм била враждебна към вас, както и Сестрите на Сен Жорж. Тъкмо напротив.

— Защо тогава ме спохожда чувството, че не ме обичате особено? Вие никога не се помирихте с отказа ми да сложа монашеското було, майко.

Настоятелката на шатленките замълча, а след това предложи:

— Да повървим.

Бавно поеха по алеите в двора.

— Вашият белег се появи отново, нали?

— Да.

— Не виждате ли в това знак?

— Няма да се замонаша, майко.

— А как ще се чувствате нощем?

Анес не отговори.

— Всички бели вълчици носят руната на дракона — рече майка Дьо Восамбр. — Обаче вашата е по-друга.

— Откъде знаете?

Сякаш изпълнена с досада, настоятелката въздъхна тежко.

— Господ ви е сторил различна, Мари-Анес. И всеки ден се моля да разберете това, преди да е станало много късно. Очаква ви ужасяващо изпитание. Всъщност то ще е само първото. Ще докаже, че сте достойна за съдбата, на която се опитвате да обърнете гръб. Съдбата, от която ви е забранено да се отказвате…

Анес спря и принуди настоятелката да стори същото и да се обърне.

— Защо аз?

— Така е решил Господ Бог, Мари-Анес.

— Не вярвам.

— Този дракон, който ви преследва всяка нощ, знаете ли, че скоро ще трябва да се сблъскате с него? Мислите ли, че ще успеете да го победите сама?

Това, което младата жена прочете в погледа на майка Дьо Восамбр, я разтърси.

Тя възрази:

— Не е справедливо…

— Вероятно… но драконът е архаичен. Примитивно и диво създание, брутално, някои са успели да го превърнат в чудовищно оръжие. Никой не може да му се противопостави, той ще разруши Париж и ще хвърли кралството в бездната на безпътицата. Ще настъпи ужас, глад и безкрайна война.

— Кой знае това?

— Шатленките.

— Никой друг ли?

— Засега.

— Но защо пазите тайната?

— Защото отвъд нея се крие друга, която дори кралят не подозира, от нея зависи съдбата на света.

Младата баронеса зачака.

Напразно.

— Не, Мари-Анес — рече й настоятелката със сдържана усмивка. — Сега не мога да ви посветя в тази тайна… Но преди да си тръгнете, направете ми една услуга.

— Каква? — запита отбранително Анес.

— Говорете с новата върховна настоятелка на вълчиците. Тя ще успее да ви убеди и мисля, че ще се зарадвате, като видите колко бързо се е възстановила.

Тогава, като погледна натам, накъдето сочеше майка Дьо Восамбр, Анес разпозна сестра, или по-скоро майка Беатрис д’Осен, която я чакаше усмихната, с рапира на кръста.

Последния път, когато се бяха видели, шатленката агонизираше и бълнуваше в леглото си в абатството на Възвишението Сен Мишел.

* * *

Когато се свечери, Марсиак отиде на улица „Жабешка“. Крайно внимателен, той огледа дискретно околността, тъй като съвсем неотдавна мъже под командването на Рошфор наблюдаваха „Малките жабчета“. Гасконецът подреди един от тях така, че „да не бъде в състояние да вреди“, но не знаеше дали посланието му е стигнало до целта си. Сигурното беше, че инициативата му никак не се хареса на Габриел, която знаеше какво се случва и — човек можеше да я разбере — предпочиташе никой да не малтретира копоите на кардинал Ришельо. Това беше причината за последното им спречкване и раздяла.

Марсиак не видя никого и нищо, което да събуди интереса му, освен това, че завесите на прозорците на публичния дом бяха спуснати. Не се опита да почука на вратата, обиколи, прескочи стената и мина през градината, където намери Габриел — тя се занимаваше с изпращане на писма, седнала край малка масичка под сянката на къщата.

— Знаеш, че имаме врата — рече тя, след като погледна строго гасконеца, и безразлична към него, продължи да пише. — Дори имаме и портиер.

— Как се чувства скъпият Тибо?

— Ще го попиташ лично, когато си тръгваш. През вратата.

Марсиак седна на някаква стеничка и свали шапката си, за да избърше разрошените си руси коси, блестящи от пот.

— Ходих да се видя с Мортен — обяви той.

Габриел остави перото и присви рамене.

— Е?

— Онази вечер някой си Касапина е „пазил птичките“, както се изрази Мортен. Познаваш ли го?

— Не.

— А би могла. Касапина се ползва с известност, както други безскрупулни бандити от същата пасмина. Но по последни сведения принадлежеше към двора на улица „Сен Совьор“. Не знаех, че вече не служи на Великия кесар. И се питам защо.

— Да преминеш от служба при Краля на петака при господаря на Кучешкия двор не означава да се издигнеш…

— Точно така.

— Смяташ ли, че Касапина може да е замесен в изчезването на Манон?

— Да.

— А Мортен?

— Възможно е. Не зная.

Марсиак отново нахлупи шапката си и суетно я нагласи под ъгъл.

— Вярваш ли, че Манон… Вярваш ли, че още е жива? — изведнъж запита Габриел с треперещ от вълнение глас.

Нейната дълбока скръб, която тя за първи път проявяваше открито, разчувства Марсиак. Той приклекна до нея, нежно хвана ръцете й и потърси погледа й.

— Истината — каза той благо — е, че не зная нищо.

— Скоро ще станат три дни и три нощи, Никола.

— Да. Впрочем ние не…

Готова да заплаче, но с блеснали от гняв очи тя го прекъсна:

— Само да можеш да си представиш колко се обвинявам!

— Ти нямаш никаква вина, Габриел.

— Но защо потърсих Мортен?

— Може би не си направила грешен избор. Не ти е било известно, че Мортен е свързан с Касапина.

Габриел стана и се отдръпна от Марсиак.

— Опитваш се да ме пощадиш.

Той се изправи. Объркан, като не знаеше какво да каже, започна да чеше космите по бузите и по врата си.

Накрая, след като помълчаха, Габриел се обърна и възвърнала хладнокръвието си, рече:

— Не можем да се надяваме Мортен да ни помогне, ако те разбрах добре.

— Действително, така е.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Време е да ми кажеш кой беше домакинът на празненството, Габриел.

* * *

„Утре се явете на обичайната среща. Валомбър ще ви обясни какво да правите“ — беше му казал белият дракон от огледалото.

Сен Люк се беше скрил под един свод на улица „Сен Гийом“, когато преди полунощ Ла Фарг излезе сам от двореца на Ястреба. Невидим, безшумен, мелезът го проследи как се отдалечава, и изчака да кривне по улица „Светите Отци“, за да го последва.

Капитанът бързо се отправи към Сена, където зави надясно по кея Малаке. Това можеше да означава само едно: имаше намерение да влезе в Париж през вратата Нел. Вратите към столицата бяха затворени по това време на нощта. Ла Фарг използваше своя постоянен пропуск, подписан от кардинал Ришельо. Както всички Остриета, Сен Люк разполагаше с подобен документ. Но беше невъзможно едновременно с Ла Фарг да премине през вратата Нел, нито да си позволи да чака да я отворят…

Сен Люк размисли, оцени положението и не се поколеба.

Върна се по улица „Светите Отци“, мина тичешком по „Гълъбарника“ и стигна до абатство „Сен Жермен де Пре“. Без да забавя ход, премина по улица „Сен Беноа“ и по улица „Запарена“, зави надясно по улица „При Сена“, след това наляво по улица „Бюси“ и се озова пред едноименната врата. Пропускът стори чудо, така че мелезът скоро пое по улица „Дофин“. Останал без дъх, Сен Люк за момент си помисли, че е изгубил Ла Фарг. Но запази спокойствие и го съзря точно когато минаваше по Новия мост.

Преследването продължи още по-предпазливо, тъй като Ла Фарг се оглеждаше назад, а пустият Нов мост не позволяваше на мелеза да се приближи. Сен Люк обаче се възползва от мрака. А драконовите му очи виждаха надалече. Той остави Ла Фарг да набере преднина, като се питаше дали ще пресече Сена, или ще се озове на площад „Дофин“. Капитанът не стори нито едното, нито другото. След като за последен път погледна наоколо, той се скри зад пиедестала на Бронзовата виверна в началото на остров Сите.

Ето къде Ла Фарг имаше среща с този Валомбър, за когото говореше белият дракон. „Обичайна“ среща, а мелезът се питаше кога е започнало всичко това. По чия идея? И защо? Не можеше да допусне, че капитанът на Остриетата е предател. Но беше твърдо решен да открие истината.

Камбаните удариха полунощ.

След това минаха десет минути, но никой не се мяркаше. Или Валомбър закъсняваше, или беше дошъл пръв на срещата. Може би вече двамата с Ла Фарг разговаряха. Сен Люк обаче се отказа да се приближи до статуята, за да ги шпионира отблизо. Беше прекалено рисковано. Затова продължи да чака.

Най-после Ла Фарг се появи и ужасно забързан се върна по същия път, по който беше минал на идване. Вероятно отиваше в двореца на Ястреба. Мелезът го съпроводи с поглед, но не помръдна и почти веднага някакъв благородник с шапка и черно наметало излезе иззад Бронзовата виверна.

Вероятно Валомбър.

Сен Люк пое след него.

* * *

Ла Фарг бързаше да се прибере. Валомбър му каза къде най-вероятно държат в плен Италианката, без да може да твърди или да гарантира, че тя дълго ще остане там. Така че трябваше да действат незабавно. Трябваше да действат още тази нощ и да оставят съмненията и въпросите за по-късно.

В двореца на Ястреба капитанът на Остриетата заповяда на Андре да оседлае конете и повика всички от подножието на голямата стълба. Анес и Балардийо пристигнаха, веднага след тях се появиха Ленкур и Марсиак.

— Е? — запита младата баронеса. — Какво става?

Преди да отиде на срещата, Ла Фарг отказа който и да било да го придружи. Все пак обяви, че идва с вести за Италианката.

— Знаем къде се намира Италианката — рече той. — Пазят я в стара кула. Мястото се нарича Черната гора.

— Познавам го — заяви Марсиак. — На брега на Сена е, по горното течение, недалеч от Париж.

— Сведението сигурно ли е? — пожела да се осведоми Ленкур.

— Доколкото е възможно.

— От кого е?

Ла Фарг нямаше представа как Пазителите бяха открили къде се намира затворничката. Най-неприятното беше, че не можеше да разкрие откъде има информацията.

— От един агент на Кардинала — излъга той.

Но Анес се безпокоеше за друго:

— Все още ли Алесандра е пленничка на драките, които я отвлякоха?

— Вероятно да.

Настъпи мълчание, което Марсиак наруши, след като си направи сметката.

— Те бяха трийсетина души, преди да ни нападнат, а оставиха десет трупа. Следователно ни чакат двайсет въоръжени и готови на всичко драки. Дори ако не броим командващия ги дракон, са прекалено много.

— Ние сме само петима — добави Балардийо.

— Сен Люк липсва ли? — учуди се Ла Фарг.

— Да, капитане.

— Къде е?

— Нямам представа — призна Марсиак.

Капитанът на Остриетата изруга. Но нямаше време за гневни изблици.

— Не бива да чакаме да се появи. Пригответе се. Искам да тръгнем след по-малко от час.

Присъстващите се поколебаха, след това приеха, тъй като не можеха да оспорят авторитета на своя капитан, въпреки съмненията си.

Само Анес предложи:

— Поне ми позволете да отида да потърся Лепра, капитане. Необходима ни е неговата рапира.

— Добре. Но не се бави.

— Колкото до моя милост, ще имам нужда от магьосническата си чанта — промърмори Балардийо.

Ленкур го чу и смръщи вежди, но разбра за какво става дума по-късно, когато видя стария войник да се появява с торба през рамо, пълна с гранати. Анес възседна първия попаднал й кон, който Андре беше оседлал, и извика:

— Ще се срещнем при вратата Турнел.

След това смушка хълбоците на животното и напусна двора на двореца в галоп.

Ла Фарг я гледаше как се отдалечава, и си помисли за Сен Люк. Обезпокоен, той предчувстваше колко ще им липсва смъртоносната ефикасност на мелеза.

* * *

След срещата с Ла Фарг Валомбър не напусна остров Сите. Той премина по Новия мост, след това се озова на кея на Голямата река, който сега се нарича Кеят на часовника. Приплъзна се покрай високите тъмни стени на Съдебната палата чак до улица „Бъчварска“, която се простираше между Моста на обменителите на север и моста Сен Мишел на юг. Отвъд тази улица започваше лабиринт от средновековни сокаци, в който Валомбър се гмурна чевръсто, принуждавайки Сен Люк да скъси разделящото ги разстояние, за да не го изгуби. Мелезът беше твърдо решен да открие къде отива мъжът, с когото тайно се беше срещнал капитанът на Остриетата. Но безпокойството в него нарасна, когато Валомбър се приближи до обителта „Света Богородица“.

Тя се намираше в източната част на остров Сите, под сянката на катедралата „Парижката Света Богородица“. Наследената от Средновековието обител се състоеше от три улици и дузина къщички, в които по принцип живееха свещениците от църквата. Обграждаше я стена и вътре можеше да се влезе само през три врати. Без никакви кръчми и магазини, този малък квартал се славеше със спокойствието си, така че някои свещеници бързо се досетиха какви доходи могат да получат, като дадат под наем жилищата си. Това стана нещо обичайно и по времето на Луи XIII в обителта „Света Богородица“ имаше по-малко духовни лица, отколкото миряни.

Дали Валомбър отиваше натам?

За Сен Люк нямаше никакво съмнение, когато видя онзи, когото преследваше, да се отправя към една врата на улица „Гълъбова“. Минута по-късно мъжът премина от другата страна на стената, където посетителите бяха рядкост, а на външните лица се гледаше с подозрение.

Мелезът се поколеба.

Трябваше ли да поеме риска и да последва непознатия в обителта „Света Богородица“? Той реши, че подобна възможност да открие онова, което Ла Фарг криеше от тях, вероятно няма да се повтори, и намери място, откъдето дискретно да се промъкне в обителта. Попадна насред градина, прескочи някаква ниска стена, после втора и откри Валомбър, преди той да изчезне в края на улица „При свещениците“. Сен Люк се затича и премина като вихър покрай фасадите на сградите, но стигна много късно на ъгъла на улица „Каноничен съвет“: мястото беше пусто.

Останал без дъх, но съвършено концентриран, мелезът огледа мрачините, нададе ухо, подири евентуална светлинка по съседните прозорци.

Напразно.

Изруга наум и не забеляза откъде дойде ударът, който го просна на земята.

* * *

От укрепения замък Черната гора беше останал само един каменен мост, околовръстна стена в добро състояние, почти изравнени със земята руини и отчасти срутено централно здание, чийто полегато отрязан край се открояваше на фона на мрачното небе. Беше малко преди зазоряване. Изоставени отдавна, тези забравени от Бога и от хората останки се издигаха на стръмен хълм край брега на Сена. До него водеха пътека и черен път. Тясна и опасна, пътеката слизаше, лъкатушейки към реката и към понтонен мост, на който беше завързан малък кораб, а драките се щураха насам-натам по палубата. Пътят се намираше от другата страна на хълма и водеше към стар мост над обрасъл с шубраци ров. Долу, в началото на пътя, бяха направили временно ограждение; край близкото поточе там имаше повече от двайсет коне. Няколко драки лагеруваха, но голямата част от отряда се беше настанила сред руините, където вероятно държаха в плен Италианката.

Ла Фарг, Ленкур, Лепра и Марсиак се носеха стремглаво по пътя към замъка. Те минаваха напряко, безшумно крачеха, като се възползваха от мрака и понякога спираха някъде на по-прикрито място, за да си поемат дъх, да проверят какво разстояние са изминали и да огледат околностите.

— Скоро ще пукне зората — прошепна Лепра на Ла Фарг, след като приближи към него зад една голяма скала.

Капитанът кимна.

Бяха яздили, без да щадят конете, от Париж, едва намериха време да огледат терена, да оценят силите на противника, а ето че вече закъсняваха. Щом слънцето изгрееше, щяха да изпълзят и драките.

Ла Фарг рискува и се показа иззад скалата. Почти бяха стигнали до подножието на крепостната стена, върху която бдяха часови. Имаше процепи, през които можеха да се промъкнат, но за да стигнат до тях, се налагаше да се катерят с огромни усилия.

Прикрити настрана, Ленкур и Марсиак чакаха.

— Капитане.

Ла Фарг се обърна към Лепра и видя, че той сочи понтона, осветен от фенери. Имаха отлична видимост към корабчето и към няколкото драки, които почти го бяха приготвили да отплува незабавно. На понтонния мост стоеше и някакъв мъж: масивен и брадат, той носеше на кръста си впечатляваща рапира шиавоне.

— Това е драконът — рече Лепра. — Този, който ни нападна в Марьой.

Ла Фарг отново кимна.

— Ако действаме бързо и умело — отговори той, — може би няма да успее да се върне в замъка, когато бъде обявена тревога…

— Да се надяваме.

— С него са четирима драки. Трима други пазят конете долу на пътя. Така че горе остават дванайсет или тринайсет.

— Имаме шанс.

— Тогава да тръгваме!

Четиримата мъже продължиха безмълвното си катерене.

* * *

— Виждам трима — прошепна Анес.

— Аз също — рече Балардийо. — Двама край огъня и онзи другия, ей там.

Лежаха в тревата и наблюдаваха драките, пазещи ограждението с конете. Един от тях седеше близо до тлеещия лагерен огън и пушеше лула, докато вторият, проснал се и неподвижен, вероятно спеше. Третият, отстрани, беше на пост, но отдалеч следеше приготовленията на палубата на привързания на понтонния мост кораб.

— Ще се заемеш ли с часовите, хлапе?

— Разбрано. Бъди предпазлив.

— Както винаги.

Разделиха се. Балардийо се отправи към огъня, а Анес предприе по-голям преход. Тя заобиколи ограждението, стъпвайки почти на пръсти в старанието си да не подразни конете, и се приближи до драка изотзад. Той не беше помръднал и продължаваше да гледа към осветения понтонен мост. С два скока баронесата се озова върху него, прилепи длан към устните му и три пъти го намушка с кинжал в ребрата. Дракът глухо изстена и бавно се свлече, а младата жена задържа падането му.

Дракът, който пушеше малко по-нататък, не забеляза нищо. Изморен от нощното бдение, той скучаеше и дърпаше от лулата със зареян в далечината поглед. Някакъв шум го накара да се обърне точно когато тежка и пълна с гранати торба го халоса под брадичката и му строши челюстта. Убит на място, той падна възнак, а кожената торба продължи полета си, завързана за ремъка, който Балардийо вещо размахваше. Тя халоса и другия драк, който дремеше под завивка и не успя дори да се повдигне. Той също се просна със счупен череп.

Доволен, Балардийо изпита възхита от свършената работа, след това грабна лулата на първата си жертва и смръкна от тютюна, който тлееше вътре в нея. Те двамата с Анес бяха изпълнили мисията си. Щяха да освободят конете и никой нямаше да може да ги преследва, когато избягат с Италианката. Неочаквано старият войник забеляза, че има четири постелки около лагерния огън.

Той повдигна вежди.

Как така четири?

Анес пусна на земята часовия, когото беше намушкала, когато четвърти драк изскочи от близката горичка, където го беше подгонила стомашната болка. Изненадани, двамата се гледаха известно време.

Кой щеше да реагира първи?

Дракът носеше пистолет, затъкнат в колана си.

Трупът, към който младата баронеса се беше навела, беше въоръжен по същия начин.

* * *

Пистолетният изстрел ги изненада, когато вече се бяха промъкнали в замъка. Лепра безшумно се справи с някакъв часовой на крепостната стена. Марсиак влачеше труп и го скри зад малка каменна ограда. Ленкур се приближи към един драк, който му беше обърнал гръб. А Ла Фарг вървеше към главната сграда, с пистолет в едната ръка и със солидната рапира „Папенхаймер“ в другата.

Изведнъж нещата се промениха.

Последният пост извика „Кой е там?“ откри натрапниците и обяви тревога. Заспалите драки рязко се събудиха и разбраха, че са нападнати. Настъпи суматоха. Чуха се викове. Прозвучаха гърмежи и възползвайки се от почти провалената изненада, Остриета побързаха да нанесат колкото е възможно повече вреди.

Ла Фарг проникна в сградата, повали с куршум в лицето драка, който пазеше на вратата, и с ритник изкърти заключената порта. Торби и бъчвички бяха разпръснати из широка зала, от която се извиваше стълба и водеше нагоре. Вероятно Италианката беше затворена на първия етаж, тъй като останалите не съществуваха или бяха в развалини.

Старият капитан хукна към стъпалата, но се наложи да отстъпи, понеже едър черен драк слизаше и размахваше рапира. Ла Фарг го разпозна и се приготви за бой: беше го виждал в Марьой да се сражава за червения драк, който ръководеше нападението. Черният драк също го съзря и вероятно на свой ред се сети кой е.

Започна сражение и Ла Фарг бързо осъзна, че противникът му е страховит. Влечугото действаше бързо, с мощ и отлично владееше изкуството на фехтовката. Още от самото начало двамата противници се хвърлиха с всички сили в битката. Дракът — защото го ръководеше жестоката му природа, а капитанът — тъй като знаеше, че разполага с много малко време. Остриетата им се кръстосаха, в ритъма на атаките и на финтовите движения от стоманата изскачаха искри. Нито единият, нито другият отстъпваше. Но и не се очертаваше някой от тях да вземе надмощие.

Поне докато Ла Фарг не стори грешка.

Залитна назад и парира несръчно едно нападение, но рапирата изхвръкна от ръката му. Падна по гръб, превъртя се надясно, после наляво, за да избегне два удара, които щяха да го приковат към пода. Успя да изрита драка в глезените. Влечугото се свлече, а Ла Фарг се възползва от това, за да стане и да вдигне с две ръце бъчвичката, която запокити с всичка сила. Тя уцели драка право в челото и стана на трески, а от нея се разпиля барут. Капитанът разбра, че струпаните тук бъчвички са експлозиви, каквито драките използваха при нападението над Марьой. Но черният драк, замаян от удара и ослепен от облака барут, вече се свестяваше. Ла Фарг се хвърли към рапирата си, изправи се, вдигна я високо с две ръце, с острието напред…

… и я заби до дръжката в гърдите на приклекналия си противник.

Дракът бавно се свлече и остана неподвижен завинаги, с кръстосани ръце, в разливащата се локва кръв.

Почти без дъх, Ла Фарг успя да се съвземе, преди да се качи на горния етаж. Намери Италианката, която представляваше окаяна гледка. Не я бяха били, нито малтретирали, но дните, прекарани в плен и в ужас, й се бяха отразили зле. Беше мръсна и разрошена, все още облечена с роклята, с която я отвлякоха. Изплашената жена стоеше с гръб към стената. Ръцете й бяха завързани, а на очите си имаше превръзка.

— Аз съм — обяви капитанът на Остриетата.

— Ла… Ла Фарг ли?

— Да.

Ридание разтърси раменете на пленницата. Ла Фарг я развърза и свали превръзката от главата й. Все още тревожна, но с изпълнен с благодарност поглед, тя се прилепи към него, трепереща и крехка. Благодари му, като едва успя да прошепне:

— Grazie… Molte Grazie…

— Да оставим това за по-късно — той я накара да се отдръпне от него. — Можете ли да вървите? Или да тичате?

— Да.

— Тогава — последвайте ме.

И той тръгна, като държеше Италианката за ръка, когато някаква мисъл го спря.

Фенерът, който блещукаше в стаята, не беше единственият източник на светлина — първите зари на деня проникваха през голяма амбразура, от която се виждаше зазоряването на хоризонта. Ла Фарг се приближи към отвора и погледна навън. Амбразурата откриваше изглед към най-стръмния склон на хълма, а там, по пътеката, още щом беше обявена тревога, тръгнаха да се изкачват драки. Водени от Миниатюриста, те пристигаха и скоро щяха да се озоват точно под централната сграда.

— Да вървим — рече Ла Фарг. — И отнесете фенера.

* * *

В двора, сред руините на замъка Черната гора, Лепра, Ленкур и Марсиак се сражаваха, като всеки от тях трябваше да се разправя с по трима. Мускетарят и бившият шпионин на Кардинала водеха боя, опрели гръб един до друг и обкръжени от драки, докато гасконецът защитаваше горната част на стълбището.

Ла Фарг и Италианката излязоха от сградата, тичайки.

— Легни долу! — изкрещя капитанът.

Незабавно бутна и залепи за земята младата жена зад една малка стеничка, за да я прикрие с тялото си. Останалите бяха засегнати от експлозията на барута, натъпкан в кулата. Взривът беше ужасяващ, жесток, оглушителен. Разхвърчаха се парчета от скали, които наподобяваха гюлета, в същото време облак прах и пръст се разстла над руините. Онова, което беше останало от сградата, се срути, предизвиквайки лавина от камъни и от дървета, която се понесе по лъкатушещата стръмна пътека и помете изкачващите се. Дори не успяха да извикат.

Ла Фарг се изправи пръв.

Със заглъхнали и бучащи уши, той откри чудовищния декор, върху който продължаваше да вали дъжд от останки, някои от тях горяха. Помогна на Италианката да стане. Хора и драки полека се надигаха и не помисляха да се бият. Жестовете им бяха бавни, несигурни.

— Има ли ранени? — извика Ла Фарг.

Лепра и Ленкур поклатиха отрицателно глава. Марсиак вдигна ръка: той също се чувстваше добре, или поне толкова добре, колкото можеше да се надява.

Скоро след това в двора нахлуха конници: Анес и Балардийо пристигаха с жребци за всички. Тъй като драките започнаха да се съвземат, Остриетата се разбързаха. Италианката се качи на седлото зад Ла Фарг и потеглиха. За всеки случай Балардийо реши да осигури бягството им, като хвърли две гранати през рамо при напускането на замъка.

Групата яздеше в галоп по пътя и стигна до подножието на хълма. Там Ла Фарг се разпореди да спрат за малко, тъй като вече бяха извън обсега на мускетите. Експедицията вървеше към катастрофа, но ето че всички оцеляха, а Италианката беше спасена.

— Добре ли сте? — запита с безпокойство в гласа капитанът.

Увериха го, че е така, с изключение на Марсиак, който се опитваше да отпуши лявото си ухо, като удряше с длан по дясното…

… и Анес, която гледаше към руините.

Облечено в парцаливи дрехи, някакво люспесто същество се появи на върха на една куличка. То скочи от високото и се втурна след Остриетата. Те веднага поеха в галоп.

Драконът беше оживял въпреки сгромолясването на сградата. Нещо по-лошо, гневът, страхът и смъртната опасност бяха предизвикали неконтролирано преобразяване, резултатът от което беше появата на още по-ужасно чудовище в сравнение с онова, с което Остриетата се бяха сблъскали в Марьой. Беше по-масивно, по-могъщо и по-яко, с достатъчно дълги ръце, та дланите му, завършващи с остри нокти, докосваха земята, когато то присвиеше колене. Раменете му бяха огромни. Гръбнакът му се изкривяваше близо до късия врат.

Съществото стремително се спусна по хълма, избирайки най-прекия път, след това подгони конниците. Не тичаше. По-скоро подскачаше, като си помагаше с ръцете, използвайки ги като нозе, тялото му се сгъваше при докосването до земята и се изстрелваше далеч напред. Движеше се с невероятна скорост и не след дълго започна да настига враговете си.

Анес и Балардийо яздеха последни.

Без да забавя ход, старият войник премести торбата пред корема си. Извади една граната, запали фитила с димящата си лула и я хвърли назад. Още два пъти извърши тази операция, но гранатите хвърчаха настрана, единствено третата падна точно на пътя, ала експлодира, преди драконът да стигне до нея.

Балардийо разбра, че действията му са безрезултатни.

Разбра също така, че са изгубени, ако не стори нещо.

— Продължавайте!

Балардийо хвана здраво юздите и принуди коня да му се подчини и да се обърне на обратно. Преди Анес да успее да реагира, той потегли назад. Без да мисли, тя го последва.

Балардийо се носеше като вихър срещу дракона, който с блесналите си от гняв очи изглеждаше още по-решителен. Срещнаха се малко след моста над някаква пресъхнала река. Старият войник възпламени поредната граната. Съществото се хвърли към него. То събори конника и жребеца. Конят изцвили болезнено, а двамата противници се оваляха в праха и изчезнаха от погледа на Анес, като се стовариха в сухото корито. Чудовището се изправи първо. Разпенено, то започна да дири наоколо и видя Балардийо, който бягаше, залитайки. Драконът забеляза, че около врата му е стегнат ремък и някаква тежест виси под гърдите му.

Торбата с експлозивите на Балардийо гръмна и разкъса дракона пред очите на Анес, която беше скочила от седлото и пристигаше с рапира в ръка. Тя инстинктивно закри лицето си с лакът и не можа да сдържи изпълнената си с отвращение гримаса, когато откри какво е останало от люспестото същество.

След това се обърна към Балардийо, който се държеше изправен, но залиташе като пиян, с кърваво чело и с изкълчено рамо. Тогава младата жена си рече, че никога няма да забравят деня, когато Балардийо уби дракон. Тя се усмихна…

… но бързо лицето й застина.

— Внимавай! — изкрещя и посочи с пръст.

Все още замаян, старият войник наведе очи към гранатата, която не беше експлодирала заедно с другите и чийто фитил догаряше в краката му.

Шумът от взрива удави вика на Анес.