Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остриетата на Кардинала (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le dragon des arcanes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2018 г.)

Издание:

Автор: Пиер Певел

Заглавие: Драконът на Арканите

Преводач: Георги Цанков

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Litus“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Litus

Излязла от печат: 25.05.2016

Редактор: Зоя Захариева-Цанкова

Коректор: Павлина Върбанова

ISBN: 978-619-209-010-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5927

История

  1. —Добавяне

Черната гора

1.

Седнал във фотьойл, Благородника говореше с червения дракон, чиято масивна и люспеста глава, украсена с троен костен гребен, се беше появила на повърхността на огледалото и леко блестеше в полумрака.

— Всичко ще бъде готово — рече той сериозно и загрижено.

— Добре — отговори Ересиарха авторитетно. — Щом и последните детайли за предстоящото общо събрание са уточнени, бих желал да обсъдя с вас друга тема.

Благородника изпита безпокойство, но външно остана невъзмутим. Дали щеше да стане дума за виконтеса Дьо Маликорн? От два дни и две нощи Магьосницата изпълняваше с нея ритуала, който щеше да й възвърне могъществото и красотата. Това се извършваше тук, тайно, в криптата на двореца на Арканите. Нима Ересиарха беше научил?

— Италианката е във Франция — обяви червеният дракон. Новината завари Благородника неподготвен. Бяха му необходими няколко секунди, за да си събере мислите и да разбере за кого говореше Ересиарха.

— Италианката ли? Но Черният нокът не се ли ангажира да ни отърве от нея?

— Вярно е, че се зае с тази задача. Но се провали… Затова аз реших ние сами да уредим проблема. Тази мръсница измами Алхимика. Тя му открадна тайните, което даде възможност на кардинал Ришельо да обърка плановете ни. Крайно време е да си плати!

Благородника не отговори. Той чакаше и Ересиарха продължи:

— В този момент Италианката се намира в някакъв замък в Шампан, за да присъства на размяната на затворник, когото Франция е заловила, а Рим иска да получи. Но това няма значение… Подобна възможност няма да имаме скоро… Миниатюриста вече е там, начело на войници драки, които той лично е събрал. Няколкото мускетари, които пазят мястото, не са страшни. Всичко ще бъде свършено през тази нощ.

— Какво очаквате от мен?

— Нищо или почти нищо. Искам да приготвите кулата в Черната гора за завръщането на Миниатюриста и на неговите драки. Ще държат там Италианката, колкото е необходимо…

— Ще я държат ли? — учуди се Благородника. — Но защо?

Ересиарха не отговори.

Той изчака, невъзмутим и строг, докато другият се поклони.

— Ще бъде изпълнено, Ересиарше.

— Разчитам на вас. Довиждане, Благороднико.

— Довиждане.

* * *

Вратата на килията се отвори и Лепра, навеждайки се, влезе вътре. Стиснал здраво дръжката на бялата си рапира, той се изправи, без да сваля шапката си, и остави на мускетаря, който стоеше на пост в коридора, грижата да затвори след него. Много прихлупена, влажна, но чиста, килията беше обзаведена с тясно легло, малка масичка и табуретка. В единия ъгъл имаше кофа за естествените нужди на затворника. Светлината се прокрадваше през тясно прозорче във формата на полумесец. Земята беше гола, от пръст.

— Докладваха ми, че сте искали да разговаряте с мен — заяви Лепра.

Този, когото бяха ескортирали от Бастилията, четеше седнал в леглото си, опрян на рамката. Маската му от кожа и желязо продължаваше да скрива лицето му. Затворникът затвори книгата и бавно стана. Жестовете му бяха изключително елегантни, държеше се изискано. Маркиз Дьо Ганиер беше рафиниран и галантен мъж, което не му пречеше да е бездушно чудовище.

— Така е, господине. Държах да ви благодаря, че разрешихте да ми дадат нещо за четене.

Лепра прие благодарностите със студено кимване.

— Нещо друго? — запита той.

Скръстил ръце, затворникът изгледа мускетаря от главата до петите и сякаш размисляше.

После рече:

— Знаете кой съм аз, нали?

— Да.

— Действително, разпознахте ме още в момента, когато ви бях поверен, в двора на Бастилията. По очите ми вероятно. И може би по стойката ми. Или, нищо чудно, по гласа…

Лепра не отговори и погледна към Ганиер, който отстъпи крачка назад и се подпря на масичката.

— Спомняте ли си какви бяха последните думи, които ми казахте през онази нощ, на улица „Сен Дьони“? — запита затворникът. — Бяхте се справили с верните ми кучета. Бяхте изтощен, ранен, безсилен, когато насочих към вас пистолета си от височината на седлото на моя кон…

— Казах ви, че всеки човек на честта би слязъл от жребеца си и би извадил рапира…

— Но какво сторих аз? Стрелях, като се целих в сърцето ви и ви оставих полумъртъв.

Лепра безмълвно кимна.

Усещаше, че умира за благото на краля през онази злокобна нощ на улица „Сен Дьони“.

— Добре знаете какъв човек съм — продължи Ганиер. — Но въпреки това не ми дадохте никакъв повод да се оплача от вас по време на пътуването, независимо че ви бях подвластен. Друг на мястото ви едва ли би се решил да ме малтретира. Но съм сигурен, че не би си спестил всевъзможни неприятности. Вие не сторихте нищо подобно.

— Повериха ми не мъжа, който за малко не ме уби безмилостно. Повериха ми не маркиз Дьо Ганиер. Повериха ми престъпник, като ми наредиха да го пазя добре и да го отведа на уреченото място. Можеше да става дума и за друг.

— Ако ни бяха нападнали, бихте ли ме защитили, рискувайки живота си?

— Да.

— Без капка съжаление?

— Не съм казал това.

— Знаете ли, че Черният нокът на два пъти се опита да ме убие?

— Зная.

— И въпреки това не се отказвате…

— Да.

На затворника му беше необходимо време, за да осмисли този отговор — не се съмняваше, че е откровен и честен.

Накрая рече:

— Вие наистина сте достоен за възхищение мъж, господин кавалер Д’Оргьой.

* * *

Лепра отиде при Дюрийо по-късно, когато денят преваляше. Преди по-малко от два часа мускетарите бяха пристигнали в замъка Марьой сюр И, където трябваше да се извърши размяната. Те се настаниха и заеха позиции, за да подсигурят отбраната по време на преговорите. Сините мантии вече стояха на пост при портите и край крепостната стена.

В двора Дюрийо обясняваше на тримата юначаги, които иначе сами отбраняваха замъка, че могат временно да оставят алебардите, броните и аркебузите си. Лепра изчака той да свърши, оценявайки способностите и умението на мускетаря да общува. Той можеше просто да изкомандва, както му се полагаше според ранга и мантията, но предпочиташе винаги да използва езика на дипломацията.

Пазачите се оттеглиха доволни.

— Какво искаше затворникът? — запита Дюрийо.

— Предполагам, да ме предупреди за възможна опасност — отговори Лепра.

— Тук ли? — те огледаха околностите. — Много по-уязвими бяхме по пътя…

— Зная. Но все пак…

— Да. Аз също усещам. Нещо се носи във въздуха, нали?

Загрижени, двамата мъже се умълчаха.

Замъкът Марьой, който днес вече не съществува, беше построен през Средновековието. Състоеше се от три високи стени, свързани с масивни кули и обграждащи триъгълен двор, в средата на който се издигаше основното здание. Останал безстопанствен, той възвърна блясъка си благодарение на една вдовица, която се оттегли там и прилепи до него ренесансова сграда с прозорци. След смъртта й замъкът не беше съвсем пуст. Разположен източно от Еперне, сред гориста и богата на дивеч местност, той се превърна в чудесно място за лов за сегашния си собственик, стар благородник, който се ползваше с доверието на краля. Друго предимство на обителта беше, че е далеч от любопитните очи, на цял ден път от границата с Лотарингия…

— Настанихме се в основното здание — заяви след малко Дюрийо. — Трябваше да почистим, но ще ни бъде удобно. Конете са в конюшнята и часовите вече обикалят.

— Отлично? А слугите?

— Те са хора от селото, повечето се прибират по домовете си вечер и се връщат сутринта. Идеални са, за да обслужат отряд мускетари, каквито сме ние, но нали има и знатна дама, която… — Дюрийо замълча, като видя, че Лепра се подсмихва. — Нещо смешно ли казах?

— Не.

Лепра се обърна към ренесансовата сграда, където Алесандра ди Санти и благородникът, който я придружаваше, се бяха настанили в покоите на господаря на замъка и на неговата съпруга. Благородникът зае апартамента на мъжа, където беше претъпкано с трофеи, ловни картини и оръжия, наредени на пирамиди. Италианката си хареса жилището на дамата, приятно и елегантно мебелирано.

— Не се безпокойте — продължи Лепра, все така усмихнат. — Гарантирам ви, че тази госпожа може да се задоволи с далеч по-скромни удобства от тези, които намери тук.

Застанала на един прозорец, красивата Италианка разглеждаше внимателно младите селянки, дошли да предложат услугите си в замъка. Тя посочи две от тях с пръст и нареди да се качат, докато другите си тръгнаха разочаровани. Лепра отлично знаеше с кого си има работа, и не се съмняваше, че Алесандра е избрала двете най-красиви и най-непринудени, за да й прислужват. Като забеляза, че гледа към нея, тя му се усмихна и му махна с ръка. Той отговори хладно, като леко повдигна шапката си.

Дюрийо не зададе никакви въпроси повече.

Въпреки това Лепра реши, че му дължи известно обяснение.

— Нямам представа кой е благородникът, който я съпровожда, но тази изпратена ни от папата Италианка е опитна шпионка и авантюристка. Наскоро се запознах с нея, докато служех при капитан Ла Фарг. Тя твърдеше, че може да разкрие заговор, и получи правото на защита от Кардинала. Както винаги, мотивите й бяха неясни. Въпреки това трябва да призная, че сведенията, които ни даде, се оказаха полезни за разрешаването на особено важен проблем, ала за него нямам право да ви кажа нищо.

В двора падна мрак, а лакеи, прислужнички и мускетари се движеха насам-натам, повече или по-малко заети.

— Опасна ли е? — запита Дюрийо.

— Много. Не се лъжете, като гледате това прелестно лице и невинния й вид. Пазете се: тя е от жените, които никога не се отказват да съблазняват и живеят заради желанието, което събуждат у мъжете.

По студеното изражение на Лепра Дюрийо разбра, че той говори от собствен опит. След това вниманието му беше привлечено от младите селянки, които Италианката не нае и които флиртуваха весело с двама мускетари край вратата.

— Да ги оставим ли? — запита той и посочи с брадичка оживената групичка.

Лепра прецени всички аргументи за и против, но не успя да отговори. От най-високата кула на замъка, някакъв мускетар съобщи, че се приближават стремително конници.

* * *

Ла Фарг, Ленкур и Марсиак пристигнаха вечерта в Марьой сюр И. Ужасно мръсни, те бяха препускали почти без почивка два дни по прашните пътища, под лъчите на безмилостното слънце. Бяха изтощени и не знаеха дали не е прекалено късно, за да разговарят с Ганиер. Въпреки всичко с облекчение видяха кулите на замъка и високите стени, откъдето ги наблюдаваха мъже в сини мантии със сребърни кръстове.

— Кралски мускетари? — учуди се Марсиак. — По-скоро очаквах червени мантии…

— Маркиз Дьо Ганиер е затворник на краля — отбеляза Ла Фарг.

Някакъв мускетар ги спря при вратата, под свода, след като бяха преминали по подвижния мост над ров, целия в храсталаци. Без да слиза от седлото, Ла Фарг подаде документите, подписани от Кардинала, и изчака мускетаря да ги разгледа. Зад него Марсиак свали шапката си и избърса потта от челото си.

— Добре че стигнахме — прошепна на Ленкур.

Разбиращо, той му отговори с усмивка.

— Капитане?

Всички погледи се обърнаха към този, чийто глас прозвуча, което ще рече към Лепра, който идваше насам от двора с Дюрийо. Мускетарят на пост му подаде документите на Ла Фарг, но Лепра не ги погледна, а попита:

— Какво търсите тук?

Осъзна, че е груб, и продължи по-меко:

— Не, по-късно ще ми кажете. И тримата сте жалка гледка, така че напълно сте заслужили малко почивка.

Конниците бяха допуснати да влязат и най-после можеха да слязат от седлата и да стъпят в двора. Лепра нареди да се погрижат за конете им и натовари Дюрийо със задачата да им намери място, където да преспят. Старият капитан поблагодари и сваляйки ръкавиците си, забеляза дама и господин зад един прозорец. Той не познаваше благородника, но жената можеше да бъде само Алесандра ди Санти.

— Животът е пълен с изненади, нали? — рече Лепра, който го следеше с крайчеца на окото си. — Ще ви обясня…

Остриетата дълго се освежаваха на поилката, след което Ла Фарг и Ленкур последваха Дюрийо в една свободна и прашна зала в централната сграда, където трябваше да се задоволят да спят на сламеници. Марсиак остана край кладенеца да разговаря с едната от красивите селянки, които Италианката беше наела.

Тъй като искаше да се преоблече, Ленкур малко по-късно се присъедини към Ла Фарг и Лепра в една приятно прохладна стая. Седнаха около трапезата и няколко бутилки вино. Гасконецът все още не се появяваше, което не учуди и не обезпокои никого.

— Запознах Лепра с най-важното — обяви старият капитан, когато Ленкур влезе.

И докато младежът се настани и си сипа чаша вино, мускетарят обобщи:

— И така, около смъртта на Алхимика от Сенките има тайна, която вие се опитвате да разкриете. Интересувайки се от него, или по-точно от специалиста по магии, за какъвто се представяше, сте открили, че е бил препоръчан на херцогиня Дьо Шеврьоз от виконтеса Дьо Маликорн, която изчезна, след като провалихме плана й да създаде френска ложа на Черния нокът. Остава само Ганиер, нейният пратеник за мокри поръчки…

Ленкур погледна заинтригувано през ръба на чашата си към Ла Фарг, който не му обърна внимание. Лепра въобще не беше споменал за дракона, който се готвеше да изпепели Париж. Дали капитанът на Остриетата не му беше казал нищо?

— Точно така — потвърди Ла Фарг. — Кардиналът ни натовари да разговаряме с Ганиер, но не може нито да попречи, нито да забави размяната, която трябва да се състои. Затова бързахме толкова, опасявахме се да не би преговорите да свършат, преди да пристигнем.

— Тези преговори още не са започнали. Отец Жозеф ще ги води от страна на Франция, а ние го очакваме едва утре вечер.

— Но Италианката вече е тук.

— Така е. Впрочем не тя ще преговаря от името на папата.

— Каква е нейната роля в такъв случай?

— Трябва да разпита Ганиер, за да разбере какво знае той. Така пратеникът на папата, който също ще пристигне утре, ще бъде наясно какво да очаква.

Ла Фарг пресуши чашата си, наведе се напред и замислен, се усмихна студено.

— Като разсъди човек — рече той, — само преди месец Италианката трябваше да отговаря на въпросите на господин Лафмас в затвора Шатле. Ето че сега тя разпитва един агент на Черния нокът…

Лепра присви рамене и заяви:

— Аз отговарям единствено за сигурността на затворника. Ако искате да разговаряте с него, трябва да се разберете с Италианката, докато се появи представителят на Негово Светейшество.

— Предпочитам да не чакам до утре.

Мускетарят не знаеше какво да отговори.

— Няма да е необходимо — отсече Ленкур.

— Как така? — възкликна Ла Фарг.

— Благородникът, който стоеше на прозореца до Италианката. Познавам го.

— Сеньор Валерио Личини ли? — учуди се Лепра.

— Точно така се казва. Син на знатен римски аристократ. Но е по-познат като отец Фарио.

— Свещеник ли е? — запита Ла Фарг.

— Йезуит. Двамата сме се срещали в миналото. Той е агент на папата и съм готов да се обзаложа, че е преговарящият, когото очакваме.

— А дали и той ви е разпознал? — обезпокои се капитанът на Остриетата.

— Не зная.

— Но защо е необходима тази комедия? — възмути се мускетарят.

— За един преговарящ може да е полезно първо да почувства атмосферата, да подуши какво се крои, може би дори да дочуе нещо, което не биха казали пред него, ако знаеха, че… Но всъщност аз гадая. Не е забранено да предполагаме, че мотивите на отец Фарио и на Италианката са по-неясни.

В този момент влезе Марсиак.

Може би малко по-разпасан от обикновено, беше във великолепно настроение и имаше слама в разрошените коси.

— Току-що срещнах Дюрийо — заяви той. — Италианката ни кани на вечеря тази вечер.

* * *

Въоръжени с тежки рапири, с ками и с пистолети, драките бяха готови за бой на поляната, под звездното небе. Убийци, грабители и наемници, те се подчиняваха на водач, който се казваше Керес Карн. Повечето от тях не бяха толкова високи, но всичките изглеждаха по-масивни от червения драк с фина мускулатура и змийски рефлекси. В отряда се числеше и Ака’рн, огромен и безмълвен черен драк. Той беше телохранител на Карн.

Интелигентен и лишен от скрупули, безумно жесток, Керес Карн се ползваше с безспорен авторитет. Никога не обясняваше заповедите си, но и никой не се осмеляваше да ги обсъжда. Неговите главорези хранеха към вожда си смесица от възхищение и неоспорим респект. Дали биха приели да служат на дракон под командването на друг? За всеки драк подобно нещо означаваше доброволно отново да попадне под робство и сам да моли да го бият с камшик. Но никой не оспори решението на Карн, нито пък се поколеба да следва този дракон, чиято аура беше толкова могъща, че за техен огромен срам някаква сервилна тръпка ги обземаше в негово присъствие. Драконът държеше да го наричат „господарю“. В лагера никога не се смесваше с тях и не разговаряше с Карн, а бруталните му и отвратителни маниери не го смущаваха никак. Червеният драк изпълняваше всичките му разпореждания.

Последното беше да слязат от конете тук, насред поляната.

И да се приготвят.

Привързаха жребците си, лъснаха оръжията и провериха екипировките си, докато слушаха Карн да обяснява, че ще атакуват разположен недалеч замък и ще отвлекат една жена, която пребивава там. Похапнаха скромно, на крак, без да палят огньове. След това някои от тях отправиха кратки молитви към боговете или към предците, чиито духове ги придружаваха винаги. И дума не ставаше да дирят защита, а само да поканят някой славен предтеча да присъства — може би — на гибелта на драка в сражение, за да може да свидетелства за смелостта му и да осигури славата на рода му.

Естествено, Миниатюриста наблюдаваше тези ритуали с презрение, седнал настрана и сумтейки открито, когато не се кикотеше приглушено. В един момент стана, излезе напред и изчака всички погледи да се насочат към него. След това, посред поляната, той остави рапирата си шиавоне на земята и се съблече чисто гол.

Застана на колене.

Дали на свой ред се готвеше да се моли?

Драките се разшумяха, изпълнени с любопитство, но Керес Карн въдвори ред и тишина, като произнесе само една дума. Той беше отгатнал какво подготвяше драконът. Беше го видял тайно да изпива малко шишенце със златен блян.

Съсредоточен, със затворени клепачи, Миниатюриста дишаше все по-дълбоко. След това сякаш го прониза страшна болка. Без да отваря очи, той се прегъна и изведнъж чертите на лицето му се разкривиха. Болката не намаляваше и принуди Миниатюриста да изстене между стиснатите си челюсти. Скоро вече не можеше да контролира резките движения на раменете и на ръцете си. С подгизнало от пот чело, той се изправи, непохватен и залитащ, докато голото му тяло се променяше и се покриваше с алени люспи. Порасна с цяла глава. Изрева. Изпитваше жестоки мъки, но мускулите му станаха огромни. Костни израстъци покриха възлестия му гръбнак и разширяващите се рамене. Остри нокти израснаха от пръстите на сгърчените му ръце. Лицето му се издължи. Устата му се превърна в паст, а клепачите над пожълтелите му очи станаха вертикални.

Най-после Миниатюриста — или това, в което се беше превърнал — се успокои.

Промяната не беше съвсем пълна. Драконът не възвърна първичната си форма, новият му вид беше междинен. Но съществото, което се обърна към драките, ги покори с излъчването си на сила, бруталност и варварство. Те дълго го наблюдаваха, докато то бавно повдигна могъщите си рамене в ритъма на съдбовно и дълбоко придихание, а гъста пяна потече измежду хищните му зъби.

Драконът вдигна забитата си в земята рапира шиавоне и я насочи напред.

— Да вървим — изрече той с глас, сякаш излязъл от дълбините.

* * *

Беше паднал мрак, когато в уречения час Ла Фарг и Ленкур прекосиха двора на замъка Марьой, за да отидат при сеньора Ди Санти.

— Все още се съмнявам дали идеята е добра — рече старият капитан. — В края на краищата, неотдавна тази Италианка се подигра с нас и заради нея без малко не ни убиха, нали не сте забравил?

— Не, капитане. Обаче искаме да разговаряме с Ганиер, което не може да стане без съгласието на представителя на папата. И несъмнено не в противоречие с мнението на сеньората…

— А при това тя вероятно знае много повече за Алхимика от Сенките, отколкото Ганиер — добави неохотно Ла Фарг.

— Напълно сте прав. Тази покана за вечеря е протегната към нас ръка от страна на Италианката.

— Да, протегната ръка. Или нов капан.

Срещнаха се с Марсиак и Лепра на каменното стълбище и влязоха вътре.

В „залата“ почти всичко беше подготвено. Многобройни свещи горяха на стените между картините и препарираните ловни трофеи, както и върху масата, където двете наети от Италианката селянки завършваха да нареждат, както повеляваше обичая, всички ястия, преди гостите да са седнали. Бяха приготвили деликатеси, които — като се имаше предвид мястото и обстоятелствата — представляваха истински банкет. Месата, пастетите, шунките, сирената, плодовете, кремовете и конфитюрите бяха безбройни. Допълнена от много бутилки, тази картина очарова Марсиак и увеличи подозренията на Ла Фарг.

— Но кого се опитват да обаят чак толкова тук? — прошепна той.

Ленкур си зададе въпроса от кой рог на изобилието се беше изсипала тази вечеря. Той реши, че Италианката вероятно е донесла повечето вкуснотии с каретата си и е жертвала голяма част от запасите си, твърдо решена да направи добро впечатление.

Но с каква цел?

Алесандра ди Санти пристигна скоро, хванала под ръка благородника, когото Ленкур беше разпознал като йезуит и агент на Рим. Нагиздена и с фризура по последна мода, тя беше великолепна в роклята от син сатен, която подчертаваше нейната червена коса, както и бледата й кожа. Беше усмихната, лъчезарна, сякаш изглеждаше очарована, че посреща отново приятели, с които отдавна се е разделила. Сеньор Личини беше не по-малко елегантен и също толкова мил.

Лепра се зае да представи гостите. Италианката поздрави всеки от тях с блага дума и накрая протегна ръка на Ла Фарг. Тогава, след като погледна към кавалера си, който в същото време разменяше любезности с Марсиак, тя рече на капитана:

— Провидението ви изпраща. Трябва да поговорим насаме, но това ще стане по-късно.

Тя изрече тези думи полугласно, на един дъх, след което отново се усмихна широко и покани всички да се настанят около масата.

Грациозна и закачлива, Италианката пожела Ла Фарг да седне от дясната й страна и настани Валерио Личини отляво. След това предложи да вдигнат тост „в чест на капитана, чиито достойнства не са достатъчно възхвалявани“. Напълниха чаша с вино и потопиха в нея парче препечен хляб. Чашата премина от ръка на ръка и всеки потопи устни в еликсира. Обичаят изискваше, когато питието стигне до Ла Фарг, той да го изпие до дъно и да изяде парчето хляб, а всички да ръкопляскат.

Докато чашата обикаляше масата, Ленкур наблюдаваше Личини.

Питаше се дали йезуитът също го е познал и дали се досеща, че личността му вече не е тайна за никого от присъстващите. Като срещна погледа на бившия шпионин на Кардинала, агентът на папата го освободи от съмненията, като му отправи недвусмислен знак с глава.

Ленкур си помисли, че сега вече и двамата са наясно каква е истинската им самоличност, но нямаше време да продължи да разсъждава.

* * *

— Тревога!

Вратата на замъка хвръкна на парчета след оглушителната експлозия на огромен барутен заряд. През входната арка премина облак от прах и парчета дърво, който се разлетя из целия двор. Полетяха гранати и експлодираха вътре, а хаосът нарасна неимоверно.

— Тревога! Тревога!

С рапири в ръце Ла Фарг и останалите излетяха от залата при Италианката, а в същото време пристигнаха и първите мускетари. Клетниците, поразени от взрива и от гранатите, залитаха смаяни, а някои от тях бяха и ранени. Но никой не им се притече на помощ: ужасяващи силуети напредваха стремително сред дима и атакуваха.

— Драааааки!

Докато започваше битката с драките на Карн, Ла Фарг, останал настрана, се опитваше да оцени положението. Огледа се наоколо и си зададе въпроса защо часовите не бяха обявили тревога. Вдигна нагоре очи точно в момента, когато Миниатюриста скочи от крепостната стена. Зловещото създание се приземи тежко, но безпрепятствено насред двора и се изправи с рев. Размахваше тежка рапира шиавоне — детайл, който изненада капитана.

— Лепра! — изкрещя той силно, за да надвика грохота от сражението. — Погрижете се за вашия затворник! Ние ще се справим с това чудовище!

Лепра се беше насочил към червен драк, който най-вероятно командваше нападението. Отказа се да премери сили с него, а докато Ла Фарг, Ленкур и Марсиак се скупчваха около люспестия колос, издаде заповед:

— Дюрийо, елате с мен! Мускетари, дръжте се!

И тръгна, а Дюрийо го последва.

Остави братята си по оръжие да се сражават двама срещу един, а Остриетата да се борят с чудовищен противник, способен да пречупи с коляно гръбначния стълб на всеки смъртен. Обаче нямаше изход. Дългът му повеляваше да пази Ганиер, когото драките бяха дошли да освободят или да убият. Черният нокът беше разпоредил нападението. Но защо беше избрал хората му да превземат замък, след като те можеха много по-лесно да действат между Париж и Марьой? Дали не им беше стигнало времето да се организират и да атакуват по пътя?

Ганиер беше затворен в подземието на една от ъгловите кули. Трябваше да заобиколят голямата централна сграда, за да стигнат; Лепра и Дюрийо го сториха на бегом сред крясъците и дима. Те срещнаха драк, който изваждаше острието си от тялото на едно конярче без оръжие. Без да спират, Лепра го удари с дръжката на бялата си рапира и остави Дюрийо да го довърши, като го прониже със своето оръжие.

Вратата на кулата беше открехната. Лепра я отвори широко с ритник и изненада вътре един драк, който се обърна и насочи към него пистолет. Прозвуча изстрел. Лепра усети, че куршумът го одраска, но скочи срещу врага и жестоко блъсна влечугото с рамо. То едва ли не полетя, заби се в стената и се свлече. Не успя да се съвземе, защото Дюрийо го довърши с изстрел в челото. Двамата мускетари размениха погледи: бяха чудесен тандем.

Изведнъж в помещението отекна ужасен шум от експлозия.

Заряд барут избухна в рова в подножието на кулата, една трета от нея се срина и се понесе лавина от камъни, дърво и прахоляк. Останалата част от изтърбушената кула проскърца, наклони се опасно и накрая се срути. Лепра и Дюрийо успяха като по чудо да се измъкнат навън, преди да бъдат погълнати от гъст облак.

В двора битката продължаваше.

Трима мускетари лежаха в локви кръв, сред десетина трупове на драки. Повечето бяха ранени, така че само няколко души с мантии продължаваха да се сражават, но не отстъпваха нито крачка назад. Встрани от мелето Ла Фарг, Ленкур и Марсиак заедно се бореха с Миниатюриста. Те го предизвикваха, нападаха го отляво и отдясно, принуждаваха го да се върти, отстъпваха, когато той атакуваше, и след това отново тръгваха напред. Бързо разбраха, че не са в състояние да сторят нищо на това могъщо и хитро създание, по чиито люспи остриетата им се плъзгаха. Рапирата шиавоне прониза ръката на Марсиак, а Ленкур непредпазливо се изложи на ноктите на чудовището и те оставиха кървави следи по гърдите му, като разкъсаха дублета и ризата. Колкото до Ла Фарг, заради превръзката на окото си той късно видя юмрука на врага си, който го цапардоса в слепоочието и за момент го замая. Беше само въпрос на време, преди някой от тях тримата да стори още по-сериозна грешка.

И фатална.

Покрити с прах и залитайки, Лепра и Дюрийо се включиха в битката, когато сред мрака прозвуча рог, на известно разстояние от замъка. Тутакси драките прекратиха боя и в строй се приготвиха да напуснат полесражението. Люспестото чудовище се поколеба и с неохота изостави изтощените си противници. След това с три скока се озова върху крепостната стена, за последен път се огледа назад и изчезна в нощта.

В опустошения замък оцелелите се опитваха да осъзнаят какво се беше случило. Скоро си дадоха сметка за реалността и се заеха да помагат на ранените. Оставяйки Дюрийо да се занимава с мускетарите, Лепра се приближи към Остриетата.

— Господи! — възкликна той. — Помислих си, че… Ранени ли сте?

— Нищо сериозно — отговори Ла Фарг.

Двамата други кимнаха с глави, за да го успокоят.

— А Ганиер? — изплашено запита Марсиак.

— Мъртъв е… Какво се случи?

Все още не можейки да повярва, Лепра се обърна и огледа двора, превърнал се в бойно поле, и останките от срутената кула.

— Черният нокът — рече Ла Фарг. — Очевидно са готови на всичко, за да не бъде предаден Ганиер на папата.

Лепра кимна, мислейки си, че Черният нокът доста се потруди, но третият опит да бъде убит Ганиер се оказа успешен.

— Не зная, капитане — обади се Ленкур. — Драките съумяха, без никой да ги види, да взривят кулата. Защо атакуваха, вместо да се задоволят с експлозията, която да убие Ганиер? Защо беше необходим този щурм? Защо рискуваха и дадоха ненужни жертви?

Ла Фарг дълго и мълчаливо се взира в Ленкур.

След това изруга и изтича към новото крило на замъка, там, където се беше настанила Италианката.

— Какво? — възкликна Марсиак и хукна след Ленкур и Лепра, които последваха капитана.

— Отвличане! — обясни мускетарят. — Кърваво отвличане!

Ренесансовият павилион бе потънал в тишина, която предвещаваше нещо лошо.

Намериха лакея на Валерио Личини да се валя по гръб в локва кръв в началото на стълбата.

— Мъртъв е — рече Лепра, след като го обърна.

Нещастникът беше заклан.

Окървавен и с рапира в ръка, Личини лежеше по-високо, на последното стъпало преди първия етаж.

— Този е жив — обяви Ленкур, след като се наведе над него.

Започнаха да викат, бързо претърсиха стаите и намериха двете селянки скрити в някакво килерче, но Италианката беше изчезнала.

Имаше много прозорци от тази страна на замъка Марьой. Един от тях беше широко отворен — близо до него видяха малка обърната масичка и дамска обувка, а тапицерията беше разкъсана.

— По дяволите! — изруга Ла Фарг и удари с юмрук по масата.