Пиер Певел
Драконът на Арканите (10)

4.

Малката група се движеше бързо, когато на няколко левги от замъка Марьой сюр И срещнаха посред полето неподвижна карета, отбила край пътя. Лепра, който яздеше начело, я забеляза пръв. Веднага вдигна високо ръка, заповяда на петнайсетте мускетари и на фургона, който те ескортираха, да спрат зад него. След тях прахолякът бавно започна да се стеле — не подухваше никакъв ветрец да го разпръсне.

Присвивайки очи под периферията на шапката си, Лепра огледа околността, здраво хвана с две ръце юздите и леко изпъчи рамене. До този момент пътуването беше преминало без инциденти, въпреки огромните му опасения. След три дни езда той почти повярва, че Черният нокът се е отказал да наказва маркиз Дьо Ганиер или пък не знае, че го местят, как и къде. Но това не беше причина накрая да намалява бдителността си.

Един мускетар се приближи до Лепра и спря коня си до него. Беше Дюрийо, благородник на около трийсет години с жив поглед и със суров вид. Той не беше разговорлив, но се славеше с черния си хумор, който понякога притесняваше околните. Винаги даваше добри съвети. Лепра го направи свой адютант.

— Какво мислите, Дюрийо? — запита го той.

Мускетарят на свой ред се огледа и едва тогава отговори:

— Мястото не е подходящо за сражение — рече. — Но може би точно в това се състои уловката.

Бяха в околностите на Еперне. Пътят пресичаше прелестен кът от областта Шампан, спокоен и обрасъл в зеленина. Времето беше великолепно. В далечината се виждаше кошара, но никъде нямаше жива душа.

— Ще ида да огледам — обяви решението си Лепра.

— Разумно ли е?

— Отваряйте си очите и ако е необходимо, поемете командването.

— Не се безпокойте. Ако ви се случи нещо лошо, ще се погрижа Сардан да не произнася слово на погребението ви.

Лепра смушка хълбоците на коня, усмихвайки се от сърце, и премина бързо разстоянието, което го делеше от каретата. Разпозна мъж — той можеше да е само кочияшът — и забеляза вътре в колата сянка, с която разговаряше облегнал се на вратичката благородник, качил единия си ботуш на стъпалото и с шапка в ръка. Като го видя, мъжът нахлупи шапката си и тръгна напред с любезна усмивка. Беше млад, богато облечен и привлекателен. Движеше се грациозно.

— Ехей! — възкликна той и вдигна високо длан.

Лепра спря коня си, но ръката му остана върху дръжката на пистолета, пъхнат в кобура на седлото. Абсолютно естествен, Благородника не проявяваше нито безпокойство, нито враждебност, но Лепра бе виждал убийци с много по-невинни физиономии. Пък и опасността можеше да дойде от вътрешността на каретата.

— Аз съм Лепра, кралски мускетар. Проблем ли имате, господине?

— Счупи ни се колело, господине — отговори другият със силен италиански акцент.

Обърна се и посочи към каретата — действително задното ляво колело беше счупено. Този инцидент беше нещо съвсем нормално поради много лошото състояние на френските пътища.

— Изпратих слугата си с моя жребец до близката станция за смяна на конете — поде отново италианецът, — но дяволът все още се бави, макар да минаха два часа, откакто го чакаме.

— Боя се, че не мога да ви окажа голяма помощ.

— Съпровождаме знатна дама, господине. А виждам, че с вас се движи кола. Ако приемете да настаните в нея дамата до близкото село, един от нас ще остане тук при каретата, докато другите двама могат да дойдат с вас.

— Този фургон, чийто ескорт командвам, не е подходящ за знатна особа. Впрочем единственото свободно място е на капрата до кочияша. А пътуването там е ужасно неприятно. Слънце, прах, дупки по пътя…

— … мога да понеса всичките тези неудобства, господин Лепра — прозвуча ясен женски глас. — Вероятно си спомняте, че не съм от тези, които лесно се обезкуражават. Впрочем имам усещането, че отиваме на едно и също място…

Лепра видя, че прелестна рижава млада жена слезе от каретата.

Шпионка, куртизанка и интригантка, тя се казваше Алесандра ди Санти.

Наричаха я Италианката.