Карел Чапек
Делото Селвин

— Хм, най-големият ми успех, тоест успехът, който ми донесе най-голяма радост… — отдаваше се на спомени старият майстор Леонард Унден, големият поет, лауреатът на Нобелова награда и така нататък. — Млади приятели, когато човек е на моята възраст, вече не му правят впечатление лаврите, овациите, любовниците и разни други подобни глупости, особено след като отдавна ги няма. Докато човек е млад, радва го всичко и той би бил магаре, ако не върши това, което му доставя удоволствие; само че докато е млад, той няма пари за това. Всъщност животът би трябвало да се развива в обратна посока; най-първо човек би трябвало да бъде стар и да върши пълноценна и общополезна работа, защото тогава за нищо друго не е годен; едва накрая би трябвало да стигне до своята младост, за да се наслаждава на плодовете на своя дълъг живот. Ето на, виждате ли го стареца, пак се раздрънка. За какво исках да ви разкажа? А да, за най-големия успех в моя живот. Да не мислите, че това е била някоя от моите драми или някоя от моите книги — макар че беше време, когато моите книги наистина се четяха; моят най-голям успех беше делото Селвин.

Е да, разбира се, вие едва ли знаете вече в какво се състоеше на времето работата; та оттогава са изминали двадесет и шест, не, двадесет и девет години. Преди двайсет и девет години значи при мене дойде една беловласа дребничка женица, облечена в черни дрехи; и преди да мога да я попитам по своя твърде високо ценен на времето любезен начин какво собствено иска, тя се хвърли в краката ми и се разплака; не знам, но аз не мога да гледам жена да плаче.

— Господине — каза тая майка, след като я поуспокоих, — вие сте поет; в името на вашата любов към човека ви моля, спасете сина ми! Навярно сте чели във вестника за делото Франк Селвин.

Тогава трябва да съм имал вид на брадато пеленаче; аз четях вестници наистина, но къде ще ти обърна внимание на някакво си дело Франк Селвин. Доколкото значи можах да я разбера, както скимтеше и ридаеше, работата се състоеше в следното: единственият й син, двадесет и две годишният Франк Селвин, току-що бил осъден на доживотен строг тъмничен затвор, защото убил леля си София с цел да я ограби; факта, че не се признал за виновен, съдебните заседатели сметнали за отегчаващо вината обстоятелство.

— Та той е невинен, господине — стенеше майката, — кълна ви се, че е невинен! Оная злополучна вечер той ми каза: „Мамо, боли ме главата, ще отида да се поразходя извън града“. И затова, господине, не може да докаже своето алиби! Че кой ще обърне внимание през нощта на някакво младо момче, ако приемем вече, че може да го срещне някой? Моят Франтик беше малко лекомислено момче; но и вие сте били млад; помислете, господине, че той е само на двадесет и две години! Нима може да се опропасти така целият живот на един млад човек? — И така нататък.

Ако бихте видели тая сломена беловласа майка, бихте могли да разберете и вие това, което почувствувах аз тогава: че една от най-страшните мъки е безсилното състрадание. Но какво ще ви разправям повече: накрая аз се заклех, че ще положа всички усилия и няма да скръстя ръце, докато не се изясни този случай; заклех й се, че вярвам в невинността на нейния син. За тези думи тя поиска да ми целуне ръцете. И когато бедничката взе да ме благославя, малко остана аз сам да коленича пред нея. Нали знаете колко глупаво е лицето на човек, когато някой му благодари като на самия бог.

Добре, от този момент значи делото Франк Селвин се превърна в моя собствена кауза. Най-първо аз проучих материалите по процеса. Ама слушайте, така небрежно воден процес не бях срещал в живота си; това беше просто юридически скандал. Случаят всъщност беше съвсем прост: Една нощ слугинята на споменатата леля София, някоя си Ана Соларова, малоумна, петдесетгодишна, чула стъпки в стаята на госпожицата, т.е. леля София. Отишла тя да види защо не спи госпожицата и когато влязла в спалнята, видяла, че прозорецът бил отворен и че през него в градината скочил някакъв мъж. Тогава жената надала страшен вик; а когато дошли съседите и запалили лампата, намерили госпожица София на земята, удушена със собствения й пешкир: скринът, където криела парите си, бил отворен и част от бельото измъкнато и захвърлено на пода. Парите останали на мястото си — очевидно в последния момент слугинята попречила на убиеца да ги задигне. Такава беше значи materia facti.

На следния ден бил арестуван Франк Селвин. Слугинята казала пред следователя, че познала младия господин, като скачал през прозореца. Установило се, че по това време той не бил вкъщи: прибрал се близо половин час по-късно и веднага си легнал. По-нататък станало известно, че това глупаво момче имало някакви дългове. По-нататък се намерила една клюкарка, която многозначително разказала на следователя, че един ден преди убийството леля София й доверила нещо; уж бил идвал при нея племенникът й Франк да я моли да му даде назаем няколко стотарки; след като му отказала — а тя била страшна циция — Франк уж казал: „Лельо, внимавай, да не съжаляваш после.“ — Значи колкото се отнася до, Франк това беше всичко.

А сега да видим как беше воден процесът: продължил беше всичко на всичко половин ден. Пред съда Франк Селвин просто твърдял, че е невинен, че бил на разходка, след това се върнал право вкъщи и легнал да спи. Никой от свидетелите не бил подложен на кръстосан разпит. Адвокатът на Франк — служебен, разбира се, защото госпожа Селвинова нямала пари за по-добър адвокат — бил стар добряк и идиот, който се задоволил с това да обърне внимание върху младостта на своя неразумен клиент и със сълзи на очи да моли великодушните съдебни заседатели за снизхождение. Прокурорът също не си дал много труд: гръмогласно укорил съдебните заседатели, че непосредствено преди процеса произнесли две оправдателни присъди; патетично ги попитал докъде ще стигне човешкото общество, ако всяко престъпление намери покровителство от страна на безразличната благосклонност и мекушавост на съдебните заседатели. По всичко личи, че съдебните заседатели приели тоя аргумент и решили да докажат, че не бива да се злоупотребява с тяхната благосклонност и доброта и просто решили с единадесет гласа, че Франк Селвин е виновен за убийството на старата жена. Така — и това е целият случай.

Слушайте сега, когато установявах всички тия неща, аз просто се бях отчаял; в мене всичко кипеше, въпреки че не съм юрист, а може би тъкмо затова, защото не съм юрист. Представете си само: коронният свидетел е малоумен, освен това е почти на петдесет години и следователно съвсем очевидно е в климактериум, а което, разбира се, е от естество да намали достоверността на показанията й. Човека на прозореца тя видяла през нощта; както можах да установя по-късно, нощта този ден била топла, но много тъмна; жената следователно не е могла да познае тоя човек дори и с приблизителност. На тъмно вие не можете да различите точно дори ръста на човека; този факт аз най-добросъвестно го проверих сам върху себе си. И на всичкото отгоре тая жена просто истерично мразела младия човек, защото й се бил подигравал; наричал я бил белолакта Хебея, което въпросната Ана Соларова поради неизвестна причина смятала за смъртна обида.

Друго нещо: Леля София мразела сестра си, госпожа Селвинова, и двете всъщност не си говорели; старата госпожица дори не произнасяла никога името на Франковата майка. И ако леля София е казала, че Франк я е заплашвал, това нещо великолепно можеше да се нареди между многобройните злъчни подмятания на старата госпожица, които тя си измисляла, за да унижи сестра си. Колкото се отнася до Франк, той бил средно интелигентно момче; писар бил в някаква канцелария, имал си момиче, на което пишел сантиментални писма и лоши стихове, и бил задлъжнял, както се казва, не по собствена вина, или с други думи, затова защото се напивал от сантименталност. Майка му беше съвършена и нещастна жена, разяждана от рак, бедност и мъка. Така значи изглеждаха работите, погледнати отблизо.

Вие не знаете какъв бях аз тогава, на млади години, когато бях в стихията си, аз не се спирах пред нищо. Тогава аз публикувах във вестниците серия от статии под надслов Делото Франк Селвин; точка по точка аз сочех в тях недостоверността на свидетелските показания и главно на коронната свидетелка; анализирах противоречията в показанията, както и пристрастието на някои от тях; доказах абсурдността на предположението, че коронната свидетелка е могла да познае престъпника; демонстрирах съвършената некадърност на председателя на съда и грубата демагогия в пледоариите на прокурора. Но това не ме задоволи; след като се бях хванал веднъж на хорото, аз предприех атака, срещу цялото правосъдие, срещу наказателния кодекс, срещу института на съдебните заседатели, срещу целия равнодушен и егоистичен обществен строй. Не е нужно да питате каква суматоха настана; по това време аз се ползувах вече с известно име, младият свят застана зад мене, една вечер дори се проведе демонстрация пред сградата на съда. Тогава именно при мене дойде адвокатът на младия Селвин и като се хвана за главата, започна да се чуди защо съм бил направил това; той бил обжалвал решението на съда и присъдата на Селвин сигурно щяла да бъде намалена до няколко години затвор; но сега при създалото се положение по-горната инстанция нямало да може да отстъпи пред терора на улицата и затова щяла да отхвърли всичките му съображения. Аз казах на достопочтения юрист, че, според мене, вече не се касае само за делото Селвин; че в случая се касае за нещо по-важно: за възтържествуването на правдата и справедливостта.

Адвокатът имаше право; обжалването бе оставено без последствие, но председателят на съда бе пенсиониран. И знаете ли, аз едва тогава се заех здравата за тая работа; и днес все още бих казал, че това беше една свещена борба за справедливост. Оттогава много неща са се подобрили; признайте, стари приятели, че и аз имам част от заслугата за това. Делото Селвин бе подето от световния печат; аз държах речи пред работници в кръчмите и пред делегати от цял свят по международните конгреси. „Да се ревизира делото Селвин“ — този възглас на времето се беше превърнал в международен лозунг, също както например „Разоръжавайте се“ или „Votes for women“. Колкото до мене, това беше борба на отделната личност против държавата; но зад мене беше младостта. Когато почина майката на Селвин, след ковчега на тая съсухрена и дребничка женица вървяха седемнайсет хиляди души, а аз говорих пред открития гроб, както не съм говорил никога през живота си; наистина, приятели, страшно и странно нещо е вдъхновението.

Седем години водих тая борба; и борбата изгради мене. Не книгите, а делото Селвин ми спечели световно име. Известно ми е, че ме наричат Гласът на Съвестта, Рицарят на правдата и не знам как още; нещо от това ще остане и за надгробната ми плоча. Сигурно и петнайсетина години след моята смърт в школските читанки ще се пише как поетът Леонард Унден се е борил за правдата; после и това ще се забрави.

На седмата година умря и коронната свидетелка Ана Соларова: преди смъртта си тя се изповяда и разплакана призна, че я бори съвестта, задето на времето лъжесвидетелствувала пред съда; призна си, че не може да каже с положителност дали убиецът, когото забелязала на прозореца, е бил Франк Селвин. Добрякът свещеник тогава дойде специално при мене да ми съобщи това; по това време аз вече бях поумнял, имах по-друг поглед върху хода на световните работи и затова не отидох в редакцията на най-големия ежедневник, но изпратих свещеника в съда. В течение на една седмица процесът Франк Селвин беше възобновен. Подир месец Франк Селвин отново бе изправен пред съдебните заседатели; най-добрият адвокат безвъзмездно разби обвинението на пух и прах; след това на трибуната се изправи прокурорът и препоръча на съдебните заседатели да освободят Франк Селвин. И заседателите с дванайсет гласа решиха, че Франк Селвин е невинен.

Да, това значи беше най-големият триумф в моя живот. Никой мой успех не беше ми доставял такова чисто удовлетворение и същевременно някакво особено чувство на пустота; да си призная, аз започнах да чувствувам липсата на делото Селвин — на неговото място беше останала някаква празнина, това беше на следния ден след процеса. Същия ден по едно време при мене дойде прислужничката и каза, че някакъв човек искал да говори с мен.

— Аз съм Франк Селвин — каза човекът и остана да стои на вратата; а мене ми беше — не знам как да го изразя; почувствувах някакво разочарование, че този мой Селвин прилича… е, да кажем, на продавач на лотарийни билети: възпълен и бледен, с очертаваща се плешивина, леко изпотен и безкрайно банален; освен това миришеше на бира.

— Достопочтени маестро — запелтечи Франк Селвин (представете си, той каза „достопочтени маестро“, идеше ми да го ритна за това), — аз ида да ви благодаря… като на своя най-голям благодетел. (Струваше ми се, че предварително е научил всичко наизуст.) Вам дължа благодарност за своя живот. Всички думи на признателност не са в състояние…

— Но моля ви се — побързах да кажа аз, — това беше мой дълг; след като се бях убедил, че сте невинно осъден…

Франк Селвин поклати глава.

— Маестро — каза той скръбно, — не бих искал да заблуждавам благодетеля си; аз наистина убих оная баба.

— Тогава по дяволите — избухнах аз, — защо не го казахте пред съда?

Франк Селвин ме погледна с укор в очите.

— Маестро — каза той, — нали това е мое право; обвиняемият винаги има право да отрича, не е ли така?

Ще ви призная, аз бях смазан.

— Какво искате тогава от мене? — сопнах се аз.

— Маестро, аз дойдох само за да ви благодаря за вашето благородство — говореше Селвин със скръбен глас, като очевидно искаше да се представи за трогнат. — И на бедната ми майка помогнахте. Да ви благослови бог, благородни певецо!

— Махайте се — изревах аз вън от себе си; и нахалникът полетя презглава надолу по стълбите.

След три седмици той ме спря на улицата; беше пийнал. Не можах да се откача от него; дълго време не можах да разбера какво иска, докато най-сетне той не ми обясни, като през това време ме държеше за копчето. Аз съм бил развалил цялата работа; ако не съм бил писал в печата за неговия случай, апелационният съд щял да ревизира присъдата му в резултат от обжалването, направено от адвоката му, и той, Селвин, нямало да лежи невинно години наред в затвора; опитваше се да ми внуши да взема предвид затрудненото му материално положение, което съм бил предизвикал с намеренията си в нормалния ход на процеса. — С една дума, аз бях принуден да му тикна в ръката някоя и друга стотарка.

— Да ви благослови бог, благодетелю — каза накрая Селвин с просълзени очи.

Втория път той се яви при мене и се държа по-заплашително. Аз съм бил облагодетелствуван от неговия случай; спечелил съм бил славата си само благодарение на това, че съм го защищавал, а той сега, видите ли, нямал никаква полза от цялата работа! Каквото и да правих, не можах да го убедя, че нещо като комисионна не му дължа в никакъв случай; просто принуден бях отново да се бъркам в джоба.

От този момент той започна редовно да ме спохожда през сравнително кратки интервали; сядаше на кушетката и въздишаше, че страда от угризения на съвестта, задето пратил бабата при свети Петър.

— Отивам да се предам, маестро — казваше той мрачно, — но за вас това ще бъде световно опозоряване. И аз не знам как да намеря успокоение.

Слушайте, ама това, угризенията на съвестта, било страшно нещо, ако съдя по това колко пари трябваше да дам на тоя тип, за да може да ги понася и занапред. Накрая му купих билет за Америка; не зная дали там е намерил спокойствие.

Та това беше най-големият успех в живота ми; млади приятели, когато се наложи да пишете некролог за Леонард Унден, пишете, че с делото Селвин той записа името си със златни букви и така нататък; човечеството вечно ще му бъде признателно.