Стивън Кинг
Господин Съблазън (1)

1.

Дейв Калхун помагаше на Олга Глухов да сглоби Айфеловата кула. Нареждаха пъзела вече шест утрини, шест ранни утрини, в общата зала на „Лейквю“ — дом за „лица, нуждаещи се от чужда помощ“. Често заварваха там други обитатели на заведението — старите хора са ранобудни. В пет и половина грамадният телевизор в дъното на залата вече предаваше обичайните влудяващи новини на „Фокс“ и неколцина старци със зинали уста се блещеха в екрана.

— А! Тъкмо това търсех! — Олга старателно намести една подпорна греда в средата на шедьовъра на Густав Айфел, чийто оригинал (според надписа на гърба на кутията) бил построен от метал за скрап.

Зад себе си Дейв чу потропване на бастун и поздрави новодошлия, без да се обърне:

— Добро утро, Оли. Рано си станал.

На младини не би повярвал, че можеш да познаеш някого по тропането на бастуна му, но тогава и през ум не му минаваше, че ще свърши живота си в дом, в който повечето обитатели използват бастуни.

— Добро да е и за теб — каза Оли Франклин. — И за теб, Олга.

Тя вдигна за миг глава, после отново се загледа в пъзела, състоящ се от хиляда елемента, както се твърдеше в надписа на кутията, повечето от които вече си бяха по местата.

— Тия греди са ми кошмарът — промърмори. — Даже да затворя очи, пак ги виждам. Ще изляза да запаля една цигара, та да си разбудя белите дробове.

Официално пушенето беше verboten в „Лейквю“, обаче на Олга и на още няколко закоравели тютюнджийки беше разрешено да излизат на товарната рампа зад сградата, където беше оставена кофа за угарките. Тя стана, залитна, изруга на руски или на полски, но се задържа на крака и се затътри към задната врата. Внезапно се спря, обърна се, погледна Дейв и се намръщи:

— Да не вземеш да нареждаш пъзела без мен, Боб. Ще изчакаш да се върна, нали?

Той вдигна ръка:

— Обещавам най-тържествено.

Олга явно се успокои и продължи бавния си път към рампата, ровейки в джоба на размъкнатата си рокля за пакета с цигари и запалката „Бик“.

Оли повдигна вежди:

— Откога си Боб?

— Така се казваше мъжът й. Сигурно го помниш. Дойдоха тук заедно, той почина преди две години.

— Да, сетих се. А сега й хлопа дъската. Горката жена.

Дейв сви рамене:

— През есента ще стане на деветдесет, ако доживее дотогава. Простено й е, че понякога чарковете в главата й се разместват. Само понякога, иначе нямаше да се справи с това. — Той посочи пъзела, заемащ цялата масичка. — Сама го подрежда, аз само й помагам.

Оли, който през „истинския си живот“, както го наричаше, беше работил като графичен дизайнер, намръщено се загледа в почти завършения пъзел.

— Айфеловата кула. Известно ли ти е, че хора на изкуството са протестирали срещу построяването й?

— Не знаех, обаче не съм изненадан. Френска им работа.

— Известният мислител и романист Леон Блоа я нарекъл „жалка и смехотворна улична лампа“.

Калхун се вгледа в пъзела и се засмя, мислейки си колко уместно е сравнението на този Блоа. Кулата наистина наподобяваше старовремска улична лампа — от онези, дето приличат на фенери.

— Един художник — или май пак беше писател, забравил съм му името — пък заявил, че най-хубавият изглед към Париж се разкрива от Айфеловата кула, понеже само тогава тя не е пред очите на хората. — Оли се наведе над масичката, подпирайки се на бастуна, и притисна свободната си ръка до гръбнака си, сякаш да му попречи да се прекърши. Пак се взря в пъзела, после — в оставащите парченца (навярно бяха стотина), след това погледът му се върна на почти сглобената Айфелова кула:

— Хюстън, май имаш проблем.

И Дейв подозираше, че е така.

— Ако си прав, Олга ще е съкрушена — промълви.

— Би трябвало да го очаква. Имаш ли представа колко пъти тази Айфелова кула е била подреждана и разваляна? Старците са небрежни като малки деца. — Франклин се изправи. — Да се поразходим в градината, а? Донесъл съм ти нещо. Освен това искам да поговорим.

Дейв го изгледа:

— Оли, добре ли си?

Франклин не отговори, а повтори:

— Да отидем в градината. Утрото е прекрасно, слънцето ще постопли старите ни кокали.

И тръгна към вратата, потропвайки с бастуна в обичайния ритъм — раз, два три, раз, два три, — махайки любезно на обитателите на дома, които пиеха кафе или гледаха телевизия. Дейв се озадачи, но покорно го последва.