Джон Стюарт Мил
За свободата (5)

Приложения

Принципите, застъпени на тези страници, трябва да се възприемат по-общо като основа за обсъждане на подробности и едва тогава може да се очаква успешното им прилагане в различните области на управлението и морала. Няколкото бележки, които смятам да направя по въпроса за подробностите, имат за цел по-скоро да илюстрират принципите, отколкото да ги проследяват докрай до съответните им следствия. Тук предлагам не толкова приложения, колкото отделни примери за приложение, които може да помогнат за изясняване на смисъла и границите на два принципа, които заедно съставят цялостната постановка на този опит, както и за намиране на баланса между тях, особено в случаи, където е трудно да се каже кой е приложим.

Първият принцип е, че индивидът не е отговорен пред обществото за действията си, доколкото тези действия засягат единствено него и никого друг. Единствените мерки, чрез които обществото може оправдано да изрази неприязънта или неодобрението си към нечие поведение са съветите, напътствията, убеждаването или пък отбягването на съответния индивид от другите, ако те сметнат, че това е необходимо за собствено добро. Вторият принцип е, че за действия, които са в ущърб на интересите на другите, индивидът носи отговорност и може да му бъде наложено обществено или съдебно наказание, ако обществото реши, че едното или другото е необходимо за собствената му защита.

На първо място, не трябва в никакъв случай да се допуска, че тъй като накърняването на чуждите интереси или вероятността за това единствено може да оправдае намесата на обществото, такава намеса е винаги оправдана. В много случаи индивидът, преследвайки някаква справедлива цел, по необходимост и оттук справедливо причинява страдание или загуби на другите или осуетява постигането на някакво благо, което те с основание са се надявали да добият. Такъв сблъсък на междуличностни интереси често произтича от лоши обществени институции, но той е неизбежен, докато тези институции съществуват, а в някои случаи ще бъде неизбежен при всякакви институции. Който преуспее в много търсена професия или спечели състезание при голяма конкуренция, който бъде предпочетен пред друг в стремежа към някаква цел, еднакво желана и от двамата, той жъне успехи за сметка на другите, за сметка на техните напразни усилия и разочарование. Единодушно е мнението, обаче, че в интерес на всички е по-добре хората да преследват целите си, без да се съобразяват с тази последица. С други думи, обществото не признава нито морално, нито юридически правото на разочарования съперник, правото да бъде защитен срещу подобен род страдание. То се чувства задължено да се намеси само когато за постигане на успеха са използвани средства, непозволени от гледна точка на общите интереси, а именно, измама, коварство или сила.

Както вече се спомена, търговията е социална дейност. Който предприеме продажбата на някакви стоки, по някакъв начин засяга интересите на други хора и на обществото като цяло. Затова по принцип поведението му попада под юрисдикцията на обществото. Ето защо по-рано се е смятало, че за всички по-важни случаи държавата е задължена да определя цените и да регулира производствените процеси. Но сега вече се признава и то след дълга борба, че ниската цена и доброто качество на стоките се осигуряват най-ефективно, когато продавачите и купувачите имат пълна свобода, като единственият контрол е свободата на всички купувачи да се снабдяват откъдето те искат. Това се нарича доктрина за свободната търговия, която се основава на принципи, които са различни, макар и еднакво солидни, от принципа за личната свобода, изложен тук. Ограниченията върху търговията или производството с цел търговия, са наистина ограничения, а ограничението само по себе си е вече злина. В случая обаче тези ограничения засягат само онази част от поведението, която обществото е в правото си да ограничава и са лоши единствено защото всъщност не дават желаните резултати. Тъй като принципът на личната свобода не участва в доктрините за свободната търговия, той не се включва и в повечето въпроси, възникващи във връзка с границите на тази доктрина. Например, какви са допустимите граници на обществения контрол върху фалшифициране на състава на някои продукти? До каква степен трябва да се налагат санитарно-хигиенни мерки върху работодателите за защита на работниците, заети с опасен труд? Такива въпроси са свързани със свободата, доколкото да се оставят хората на мира е винаги по-добре, caeteris paribus (при равни други условия — лат.), отколкото да се контролират. Неоспоримо е също така, обаче, че за тези цели те могат законно да се контролират. От друга страна, има въпроси, отнасящи се до намесата в търговията, които по същество са въпроси на свободата, например, вече споменатият закон на Мейн за сухия режим, забраната на внос на опиати в Китай, ограничаването на продажбата на острови — с една дума, всички случаи, където целта на намесата е да се изключи или затрудни снабдяването с определена стока. Тези намеси будят възражение не като посегателства върху свободата на производителя или продавача, а върху тази на купувача.

Единият от примерите, а именно, продажбата на отрови, поражда нов въпрос — за границите на така наречените функции на полицията: до каква степен може да се посегне на свободата в борбата срещу престъпността или при прилагане на мерки за безопасност? Една от неоспоримите функции на държавата е да взема мерки за предотвратяване на престъпленията, както и да ги разкрива и наказва, след като са извършени. С превантивната функция на държавата обаче може много повече да се злоупотребява във вреда на свободата, отколкото с наказателната: почти всеки аспект на законната свобода на действие на една личност може да се представи, и то основателно, като създаваща възможности за правонарушения. Независимо от това, ако някой орган на обществената власт или даже частно лице, забележи у някого очевидно намерение да извърши престъпление, те не са длъжни да го изчакат, докато извърши деянието, а могат да се намесят и да го предотвратят. Ако отрови се купуваха или използваха само за извършване на убийства, би било правилно да се забрани производството и продажбата им. Но те може да са необходими както за безопасни, така и за полезни цели, така че всички наложени ограничения ще засегнат и двата вида приложение. По-нататък, едно от задълженията на обществената власт е да предпазва обществото от злополуки. Ако обществен служител или някой друг види човек, който се опитва да мине по мост, за който се знае, че е опасен, но няма време да го предупреди, той може да го хване и да го върне обратно, без това да представлява посегателство върху личната му свобода. Свободата значи човек да прави това, което иска, а този човек не иска да падне в реката. Въпреки това, когато няма абсолютна сигурност, а само опасност от беда, единствено индивидът може да прецени основателността на мотива, който би го подтикнал да поеме риск. Затова (освен ако не става дума за дете или човек, който бълнува или се намира в състояние на силна възбуда или вътрешна вглъбеност, която му пречи да разсъждава нормално) според мен той трябва само да бъде предупреден за опасността, но не насилствено да му бъде попречено да се изложи на нея. Подобни съображения, ако се приложат към въпроса за продажбата на отрови, може да ни помогнат да решим кои от възможните начини за контрол противоречат или не противоречат на принципа. Една мярка, например, като поставянето на етикет с надпис, който изразява опасния характер на лекарството, може да се приложи, без това да нарушава свободата. Купувачът не може да не иска да знае, че това, което притежава, има отровни свойства. Ако обаче винаги се изисква рецепта от лекар, това може да направи невъзможно и във всеки случай скъпо снабдяването с продукта за законни цели. Според мен единственият начин да се отстранят трудностите свързани с престъпления, извършени по този начин, без някакво значително посегателство върху свободата на онези, които искат да се сдобият с отровното вещество за други цели, е да се осигурят „предварителни доказателства“, както сполучливо ги нарича Бентам.^[14] Тази клауза е известна на всеки, който се занимава със сключване на договори. Обичайна и целесъобразна практика е при сключване на договори законът да изисква като условие за влизането им в сила изпълнението на известни формалности, като например, полагане на подписи, удостоверения на свидетели и други подобни, за да може, в случай на спор, да има доказателства, че договорът наистина е бил сключен и че всичко е било според закона. Целта е да се попречи на сключването на фалшиви договори или сключване на договори при обстоятелства, които, ако станат известни, могат да ги анулират. Подобни мерки може да се въведат и при продажбата на стоки, които да се използват като средство за извършване на престъпление. Например, продавачът може да се задължи да вписва точния час на покупката, името и адреса на купувача, точното количество и качество на продадения продукт, да попита за целта, за която ще се използва и да записва отговора на купувача. Когато няма лекарска рецепта, може да се изисква присъствието на трето лице, което да изтъкне този факт на купувача, в случай че впоследствие се породи основание за съмнение, че продуктът е бил използван с престъпна цел. Такива разпоредби не биха представлявали голяма пречка за сдобиване със съответния продукт, но биха попречили сериозно на непозволената му употреба.

Правото, дадено на обществото да предотвратява престъпления срещу себе си чрез предпазни мерки, очевидно предполага ограничения на принципа, че намесата в лошото поведение на индивида, засягащо единствено личните му интереси, не може да бъде част от действията за предпазване и наказване на престъпността. Пиянството, например, при обикновени случаи не влиза в обсега на юридическата намеса. Но според мен е напълно законно да се наложи специално съдебно ограничение върху онзи, който е бил осъждан за извършване на насилствен акт под влияние на алкохол. Ако впоследствие отново е бил видян в пияно състояние, трябва да му се наложи наказание; ако пък в това състояние той направи ново нарушение, наказанието, полагащо му се за него, трябва да бъде по-сурово. Напиването, което прави някого агресивен към другите, е престъпление срещу тях. По-нататък, бездействието, освен в случаите, когато лицето получава помощ от обществото или когато се касае за нарушаване на договор, може да бъде обект на съдебно наказание единствено като проява на тирания. Но, ако поради леност или друга отстранима причина човек не изпълнява законните си задължения към другите, като например, задължението да издържа децата си, натискът върху него да изпълни задълженията си чрез принудителен труд, при липса на други средства няма да е тирания.

И така, има много деяния, които пряко вредят единствено на самите извършители и затова не трябва да се забраняват от закона. Ако обаче се вършат в обществото, те нарушават приличието и така преминават в категорията на нарушенията срещу другите, затова с основание трябва да се забраняват. От този вид са нарушенията срещу благоприличието. С тях няма да се занимаваме, още повече че те само косвено се отнасят до нашата тема, тъй като възражението срещу публичността е еднакво силно при много действия, които нито сами по себе си са осъдителни, нито трябва да се считат за такива.

Има един друг въпрос, който очаква отговор, съзвучен с принципите, които изложихме тук. Когато става дума за лични прояви, които се смятат за осъдителни, но които с оглед на личната свобода не могат да бъдат предотвратени или наказани от обществото, тъй като произтичащите от тях злини засягат единствено извършителя, могат ли други хора да съветват или да подтикват извършителя да направи това, което той е свободен да прави? Това е доста труден въпрос. Случаят, при който един човек настоятелно иска от друг да извърши нещо, не е точно от категорията на прояви, засягащи единствено индивида. Съветването и подстрекаването към действие е социален акт и затова, подобно на останалите действия, засягащи другите, може да попадне в обсега на обществения контрол. Но ако помислим по-внимателно, първото ни впечатление може да се промени, защото можем да покажем, че дори случаят да не попада точно в сферата на определението за личната свобода, основанията, на които почива принципът на личната свобода, са приложими и към него. Ако на хората се позволи да действат по собствено усмотрение и риск в области, които засягат само тях, те трябва да бъдат еднакво свободни да се съветват помежду си за това как най-добре да постъпят, да разменят мнения и да дават и получават идеи. Ако нещо е разрешено да се прави, трябва да е разрешено то да бъде препоръчвано да се прави. Положението става съмнително само когато подстрекателят получава лична облага от съвета си, когато той започва редовно да се занимава с това с цел прехрана или финансово облагодетелстване и да разпространява идеи, смятани за вредни от обществото и държавата. Тогава пък прибавя ново усложнение: съществуването на групи хора, чиито интереси са противоположни на общественото благо и чиито начин на живот се основава на противодействие на това благо. Оправдана ли е намеса в такива случаи? Например, развратът и хазартът трябва да се толерират, но бива ли човек да е свободен да бъде сводник или да има игрален дом? Този случай стои точно на границата между два принципа и не става ясно веднага към кой от тях принадлежи. Има доводи и от двете страни. В полза на търпимостта може да се каже, че практикуването на нещо като професия и извличането на печалба или средства за прехрана от него не го правят престъпно, ако в други случаи е допустимо; че деянието трябва да бъде или изцяло позволено, или изцяло забранено; че ако принципите, които защитавахме дотук са верни, обществото именно като общество, няма право да решава, че нещо е вредно, ако то засяга единствено индивида; най-многото, което може да направи, е да се опита да го разубеди, но отделният човек трябва да бъде точно толкова свободен да убеждава, колкото друг трябва да бъде свободен да разубеждава. На това може да се възрази, че макар обществото или държавата да нямат основание авторитетно да решават с цел наказание или репресия, че някакво поведение, засягащо само интересите на индивида, е добро или лошо, те са напълно оправдани, ако допуснат, в случай че го сметнат за лошо, че поне въпросът дали то е лошо или добро подлежи на обсъждане. Ако приемат това, те постъпват правилно, като се опитват да премахнат въздействието на користни подстрекателства на лица, които са пристрастни, защото имат личен интерес от дейност, която държавата смята за вредна и явно активно действа за постигане единствено на лични цели. Може да се изтъкне, че нищо не се губи, нищо добро не се жертва, ако нещата се организират така, че хората сами, по собствен усет, глупаво или мъдро, направят своя избор, без да се влияят от хитрините на хора, които ги подтикват в наклонностите им за свои користни цели. Така че (бихме могли да кажем), макар разпоредбите относно незаконните игри да са напълно незащитими, макар че всички хора трябва да бъдат свободни да играят хазарт в къщите си или на други места, поддържани с техни средства и отворени единствено за членове на групата или техни гости, обществените игрални домове трябва да се забранят. Вярно е, че забраните никога не са резултатни и каквато и тиранична власт да се даде на полицията, игралните домове ще продължат да действат под друга форма, но пък поне могат да бъдат принудени да развиват дейностите си малко по-скрито и потайно, така че за тях да знаят само онези, които ги търсят. Нещо повече, обществото не трябва да ги взема на прицел. В тези аргументи има значителна сила. Не смея да преценявам дали са достатъчни, за да оправдаят моралната аномалия, при която се наказва съучастника, а главният виновник е (и трябва да бъде) освободен, глобява се или се хвърля в затвора сводника, но не и развратника, съдържателя на игралния дом, но не и комарджията. На същите основания трябва да има дори още по-малка намеса в обикновените покупко-продажби. Почти всеки предмет, който се закупи и продаде, може да бъде използван разточително, а продавачите имат финансов интерес да поощряват разточителството. Разбира се, от това не може да се извлече аргумент в полза, например, на закона на Мейн, защото търговците на спиртни напитки, макар и заинтересовани от злоупотребата с тях, са длъжни да ги използват само със законна цел. Но заинтересоваността на тези търговци да поощряват пиянството е истинско зло и оправдава ограниченията, и изискванията за гаранции, наложени от държавата. Но ако това оправдание не съществуваше, те щяха да бъдат нарушения на законната свобода на личността.

Един друг въпрос се отнася за това дали Държавата, разрешавайки дадено поведение, трябва въпреки това косвено да пречи то да се проявява, защото според нея то противоречи на интересите на своя носител. Дали, например, тя трябва да взема мерки, с които да увеличава цената на средствата за пиянство и още повече да затруднява снабдяването с тях, като намали броя на местата, където те се продават. По този, както и по други важни въпроси, е необходимо да се направят много разграничения. Облагането с данъци на стимулантите с единствената цел да се затрудни снабдяването с тях е мярка, която се различава от пълната свобода само по степен и би била оправдана само ако забраната също беше оправдана. Всяко увеличаване на цената е запрета за тези, чиито средства не съответстват на вдигнатата цена. За онези, които могат да си я позволят, това е наказание, наложено им задето удовлетворяват някакви свои вкусове. Изборът им на удоволствия, начинът, по който изразходват доходите си, след като са изпълнили моралните и юридическите си задължения към държавата и другите членове на обществото, са си тяхна работа и трябва да произтичат от личната им преценка. На пръв поглед тези съображения може би изглеждат насочени към избора на стимулантите като специални обекти на облагане с цел придобиване на данъчни постъпления. Трябва да не се забравя, обаче, че облагането за нуждите на бюджета е абсолютно неизбежно и в много страни е необходимо значителна част от това облагане да не е пряко. Затова държавата не може да не налага санкции, запретителни за някои хора, върху употребата на някои стоки за потребление. Оттук следва, че при налагането на данъци държавата е длъжна да прецени от кои стоки потребителите могат да се лишат и a fortiori (изхождайки от по-важното — лат.) да избере сред тях онези, чиято консумация над едно много умерено количество според нея е категорично вредна. И така, облагането на стимуланти до степен, при която се получава максимален приход при положение че Държавата се нуждае от всички приходи, които реализира, е не само приемливо, но и похвално.

Въпросът за превръщане на продажбата на такива стоки едва ли не в изключителна привилегия изисква различни отговори в зависимост от целите, на които служи ограничението. Местата за обществени развлечения изискват контрола на полицията, а най-вече местата, където се продават стимуланти, тъй като тук вероятността за противообществени прояви е особено голяма. Затова е уместно да се даде правото за продажба на такива продукти (поне за консумация в заведенията) на хора, които са доказали почтеността си или за които някой е поръчителствал; да се фиксира работното време, така че да може върху него да се упражнява обществен контрол и да се отнема разрешителното, ако системно се нарушава спокойствието поради неспособността или нежеланието на собственика да го осигури или пък ако мястото се използва за срещи, свързани с подготвянето на противозаконни деяния. Според мен, по принцип не трябва да има никакви други ограничения. Например, намаляването на броя на заведенията, където се продава бира или спиртни напитки, с нарочната цел да се затрудни достъпът до тях и да се ограничат възможностите за изкушение не само че създава неудобства за всички под предлог, че някои биха злоупотребили, но и повече приляга на общество, където трудещите се класи открито се третират като деца или диваци и са подложени на възпитание във въздържание, за да се подготвят по-късно да получат привилегията да бъдат свободни. Това не е принцип, чрез който трудещите се класи се управляват в свободните страни. Никой човек, който цени свободата, не би подкрепил такъв начин на управление, освен ако след всички положени усилия да бъдат възпитани в свободен дух и да бъдат управлявани като свободни люде, се е оказало, че тези класи могат да бъдат управлявани единствено като деца. Самото споменаване на втората възможност е достатъчно, за да покаже абсурдността на допускането, че подобни усилия са направени при всички случаи, които е необходимо да разгледаме тук. Само защото институциите в нашата страна представляват куп непоследователности става възможно в нашата житейска практика да се промъкват неща, принадлежащи към деспотичните или както се наричат патерналистични управления, докато свободата в нашите институции изключва прилагането на достатъчен контрол, който да превърне ефикасните задръжки в морално възпитание.

В началото на настоящото съчинение беше изтъкнато, че свободата на индивида за неща, засягащи единствено него, предполага съответната свобода за всяка група индивиди да регулират по взаимно съгласие неща, които колективно ги засягат и се отнасят само за тях. Този въпрос не поражда никакви трудности дотогава, докато волята на участниците във взаимоотношението остава непроменена. Тъй като обаче тази воля може да се промени, често се налага те да се обвържат с известни задължения един към друг, даже и за неща, които засягат само тях. Когато се обвържат, обаче, коректно е като общо правило да изпълняват взаимните си ангажименти. В законите на всяка страна обаче това общо правило има своите изключения. Не само че не се търси отговорност за неизпълнение на задълженията, което може да накърни правата на трети лица, но и понякога се смята за достатъчно основание за освобождаване от задължение, ако последното се окаже вредно за изпълнителя. У нас, както и в други цивилизовани страни, например, задължението на един човек да се продава или да позволи да бъде продаден като роб ще бъде анулирано и не може да бъде наложено нито със закон, нито чрез общественото мнение. Основанието за това ограничаване на правото да разполагаш с живота си както пожелаеш е ясно и очевидно в този краен случай. Причината за ненамеса в доброволните деяния на индивида, освен ако това е необходимо заради другите, е израз на зачитане на личната му свобода. Доброволният му избор е доказателство, че това, което е избрал, е желано от него или поне поносимо и доброто, което му се прави, се състои в това, че му се предоставя възможност да преследва целта си със собствени средства. Но ако продаде себе си като роб, той изоставя свободата си. С този единичен акт такъв човек се лишава от възможността да я използва в бъдеще. В този случай той действа противно на целта, която оправдава правото му да разполага със себе си. Той вече не е свободен, а се е поставил в положение, за което вече презумпцията не е благоприятна, въпреки че доброволно се е поставила в него. Принципът на свободата не предполага, че човек трябва да е свободен да не бъде свободен. Да се оставиш да те отделят от свободата ти — това не е никаква свобода. Тези основания, толкова силни в конкретния случай, имат очевидно много по-широко приложение. Навсякъде обаче житейските нужди им налагат ограничения, непрекъснато изискващи от нас не чак да се откажем от свободата си, но да приемаме едно или друго ограничение върху нея. Но според принципа, който изисква неограничена свобода на действие във всичко, което засяга единствено извършителите, онези, които са поели някакви задължения един към друг за неща незасягащи трето лице, трябва да могат взаимно да се освобождават от тези задължения. Дори когато няма доброволно освобождаване, едва ли съществуват договори или задължения, освен когато става дума за пари и парични стойности, в които липсват напълно възможности за оттегляне. В прекрасното си есе, което вече споменах, барон фон Хумболт изразява убеждението си, че задължения, свързани с лични отношения и услуги, никога не трябва да бъдат юридически обвързващи за неопределено време. При най-важното от тези задължения, а именно, брака, чиито цели рухват, когато чувствата и на двете страни не са в хармония, връзката трябва да може да се разтрогне, когато един от партньорите ясно изрази волята си за това. Тази тема е много важна и много сложна и не бива да се разглежда частично. Аз бегло я засягам като илюстрация. Ако сбитостта и общият характер на изследването на фон Хумболт не го задължаваше да изложи само заключението, без да се спира на предпоставките, той сигурно щеше да приеме, че този въпрос не може да се реши така опростенчески, както той е постъпил. Когато един човек чрез недвусмислено обещание или поведение е накарал някого да повярва, че той ще продължи да се държи по съответен начин и на базата на това предположение другият гради очаквания и планове за живота си, към него възникват нови морални задължения, които може да се отменят, но не и да се пренебрегнат. По-нататък, ако отношенията между две договорили се страни са довели до последствия, засягащи другиго, ако са поставили трети лица в особено положение или пък, както е при брака, създали са трети лица и за двете договорили се страни се пораждат задължения към тези трети лица, чието изпълнение или при всички случаи начинът на изпълнението им зависи много от продължаването или скъсването на връзката между първоначалните страни на договора. От това не следва и аз не приемам, че трябва да следва, че тези задължения включват изпълнението на договора за сметка на щастието на страната, проявяваща неохота, макар че и това е необходим елемент на въпроса. Дори ако, както твърди фон Хумболт, те може да нямат значение що се отнася до юридическата свобода на страните да се освободят от ангажимента (аз също смятам, че не трябва да имат голямо значение), по отношение на моралната свобода, те задължително имат голямо значение. Човек е длъжен да вземе тези обстоятелства предвид, когато реши да предприеме стъпка, която може да засегне толкова важни интереси на другите. И ако не им отдаде необходимото значение, той носи морална отговорност за вредата. Отбелязвам тези ясни неща, за да илюстрирам по-добре принципа на свободата, а не защото те са необходими по този конкретен въпрос, който, противно на гореказаното, обикновено се обсъжда сякаш интересите на децата са всичко, а тези на възрастните — нищо.

Вече отбелязах, че поради липса на установени общи принципи много често свобода се дава или отнема там, където не трябва. Един от случаите, където в съвременния европейски свят най-силно се проявява чувството за свобода, е според мен напълно неуместен. Човек трябва да е свободен да прави каквото иска в собствените си работи, но не трябва да бъде свободен да своеволничи, когато действа вместо някой друг под предлог, че чуждите дела са негови собствени. Държавата трябва едновременно да зачита свободата на индивида в нещата, които засягат само него и зорко да следи как той упражнява върху другите властта си, който тя му е дала. Това задължение е напълно пренебрегнато по отношение на семейните отношения — област, която влияе пряко върху човешкото щастие и поради това е по-важна от всички останали взето заедно. Няма да се спираме подробно върху въпроса за почти деспотичната власт на съпрузите върху съпругите, защото за да се премахне това зло, жените трябва просто да получат същите права и същата защита на закона, както всички останали хора и защото на тази тема поддръжниците на установената неправда не се позовават на правото на свобода, а открито се обявяват в защита на силата. Неправилното разбиране на свободата пречи сериозно на държавата да изпълнява задълженията си в отношението към децата. Човек изглежда склонен да приеме буквално, а не метафорично, че децата му са част от него — общественото мнение ревниво следи да не би законът да посегне върху неговия единствен и абсолютен контрол над тях, по-ревниво отколкото във всякакви други случаи на намеса в свободата на действие на възрастния индивид. Хората ценят много повече властта, отколкото свободата. Да разгледаме образованието, например. Не е ли почти очевидна аксиомата, че държавата трябва да изисква и да задължава всеки свой гражданин да получи образование на някакво що-годе добро равнище? Но кой има куража да приеме и потвърди тази истина? Никой не би отрекъл, че едно от най-свещените задължения на родителите (или на бащата, както гласи законът и обичаят) е, когато създадат рожба, да дадат образование, което ще я направи годна да изпълни добре ролята си в живота спрямо другите и спрямо самата себе си. Единодушно се приема, че това е дълг на бащата, но никой в нашата страна няма да поиска и да чуе бащите да се задължават да изпълняват този дълг. Вместо да се изисква от тях да направят някакво усилие или жертва, за да осигурят образованието на децата си, оставя се на личния им избор да го приемат или не, когато им се предлага безплатно! Все още не е прието да се мисли, че да се създаде дете без да му се осигури не само храна за тялото, но и обучение за ума, това е морално престъпление както срещу самото злощастно дете, така и срещу обществото и ако родителят не изпълни това си задължение, държавата трябва да го принуди да го направи за негова сметка, доколкото е възможно.

Ако задължението да се наложи всеобщо образование се приемеше веднъж завинаги, щеше да се сложи краб на трудностите около въпроса какво и как трябва да учи държавата. Тези трудности днес са го превърнали в бойно поле, където воюват секти и партии, прахосвайки време в караници за образованието, вместо да го използват за същинско образование. Ако държавата реши да изисква всяко дете да получи добро образование, ще си спести труда да осигурява такова. Тя би могла да остави родителите да дадат образование на децата си, където искат и както искат и на нея ще остане само да помага при плащането на училищните такси на по-бедните деца или да поема изцяло разноските по обучението на онези, за които няма кой да плати. Възраженията, които основателно се изтъкват срещу държавното обучение, не се отнасят до налагането на задължително образование от държавата, а до държавното управление на образованието. Това е съвсем друго нещо. Аз съм напълно против цялото образование или голяма част от него да бъде в ръцете на държавата. Всичко, което се каза за значението на индивидуалността на характера, за многообразието на мнения и начини на поведение, предполага многообразие и на образованието, което има същата огромна важност. Едно всеобщо държавно образование е чисто и просто начин за моделиране на хората по един калъп и тъй като този калъп е в угода на управляващата власт, било то монарх, духовенство, аристокрация или пък мнозинството от активното и преуспяващо поколение, това е една тирания за духа, което естествено води и до тирания върху тялото. Образование, създадено и контролирано от държавата, трябва да съществува, ако изобщо съществува, единствено като един от многото конкуриращи се експерименти, за да бъде един пример и стимул за поддържане на високи стандарти от останалите. Разбира се, ако обществото е толкова изостанало, че не е в състояние или не желае да си осигури необходимите образователни институции, то управлението трябва да поеме тази задача — тогава да, държавата може като по-малко зло, да се заеме със създаване на училища и университети, също както акционерни дружества, когато няма частна инициатива в страната, която да се занимава с промишлена дейност в голям мащаб. Иначе, ако страната разполага с достатъчен брой хора, които са в състояние да организират образование под закрилата на държавата, тези хора ще могат и ще искат да дадат еднакво добро образование съвсем доброволно, като им се гарантира възнаграждение чрез закон за задължително образование, като държавата подпомогне онези, които не могат да си покрият разноските.

Такъв закон може да се въведе само с публични изпити за всички деца от ранна възраст. Трябва да се определи възрастта, когато всяко дете ще бъде подложено на изпит, за да се провери дали може да чете. Ако се окаже, че детето не може да чете, бащата (освен ако няма сериозна извинителна причина) би трябвало да плати глоба в умален размер, която той може да отработи, ако е необходимо, а детето да се изпрати на училище за негова сметка. Един път годишно изпитът трябва да се провежда отново, като постепенно броят на предметите се увеличава, за да може всеобщото усвояване и най-вече затвърдяване на определен минимум знания да стане в края на краищата задължителен. Освен този минимум би трябвало да има и изпити по желание по всички предмети и тези, които са достигнали някакво равнище на подготовка, могат да получат удостоверение. За да не може държавата чрез тези свои дейности да оказва неправомерно влияние върху общественото мнение, знанията, необходими за успешното вземане на изпита (освен чисто техническите елементи на тези знания, като например езиците и тяхното използване) трябва да се насочат, дори на по-горните равнища към факти и положителните науки. Изпитите по религия, политика или други спорни области трябва да са насочени не към истинността или погрешността на разни възгледи, а към фактическата материя — съществува такъв и такъв възглед, който се поддържа от тези или онези автори, школи, църкви и др. на съответните основания. При тази система подрастващото поколение ще бъде не по-малко наясно с всички спорни истини от сегашното, сред младежите ще се развият и ортодоксални духовници, и неконформисти, както са и сега, а единственото нещо, за което държавата ще трябва да се грижи ще бъде всички те да са образовани ортодоксални или образовани неортодоксални духовници. За тях няма да има никакви пречки да изучават религия, стига родителите им да желаят това, и то в същите училища, където ще им се преподават и други предмети. Всеки опит на държавата да създаде пристрастност у своите граждани по отношение на спорните проблеми е вреден, но същевременно тя може да осигури условия съответният индивид да добие знанието, необходимо той да стигне до собствени заключения по всички важни въпроси. За човек, който се интересува от философия, винаги ще е по-добре да може да се подготви за изпит по философия върху кант и Лок, независимо кой от двамата му импонира повече, а може би нито един. Също така няма основателна причина да не се подложи на изпит по християнските догми и един атеист, при условие че той не е длъжен да ги изповядва. А изпитите в по-висшите сфери на познанието трябва, според мен, да бъдат напълно доброволни. Държавата би получила твърде опасна власт, ако й се разреши да отнема правото на хора да упражняват някаква професия, дори учителската, защото нямали необходимата квалификация. Тук съм съгласен с фон Хумболт, че на всички, които се явят и издържат изпита, трябва да се присъждат степени или други дипломи за научна и професионална подготовка, но тези свидетелства не би трябвало да дават някакви предимства, освен признанието на общественото мнение.

Има и други области освен образованието, където зле разбрани понятия пречат на родителите да поемат моралните си задължения, а юридическите изобщо не се налагат, макар че за първите винаги съществуват най-дълбоки основания, а за вторите — в многобройни случаи. Самият факт на даване на живот на човешко същество е едно от най-отговорните действия в живота. Поемането на такава отговорност — даването на живот, който може да бъде благодат или проклятие, е само по себе си престъпление срещу роденото, ако то не получи поне обикновения шанс за едно приемливо съществуване. В една пренаселена държава или държава, в която подобна опасност съществува, създаването на поколение над един минимум, което предизвиква намаляване на трудовото възнаграждение поради конкуренцията е сериозно нарушение срещу всички, които живеят от труда си. Законите; които в много европейски страни разрешават брак само при условие, че двамата партньори могат да докажат, че са в състояние да издържат семейство, не надвишават законните права на държавата, независимо дали тези закони са целесъобразни или не (това зависи главно от местните условия и отношение) те не будят възражение като нарушения на свободата. Тези закони представляват намеса на държавата за предотвратяване на вредни действия, засягащи другите, които би трябвало да бъдат обект на всеобщо осъждане, на социално клеймосване, дори когато не се смята уместно към това да се прибавя и юридическо наказание. Въпреки това сегашните разбирания за свободата много лесно допускат действителните посегателства върху свободата на индивида в неща, засягащи изключително него самия, но те биха отхвърлили всеки опит да се ограничат други негови наклонности, чиито последствия могат да бъдат злочестина и поквара за потомството, както и най-различни злини за други хора, достатъчно близки до него, за да вкусят горчивите плодове на действията му. Ако сравним странното уважение на хората към свободата с още по-странната липса на уважение към нея, може да си помислим, че човек притежава неотменимото право да нанася вреди на другите и никакво право да угажда на себе си, без да причинява страдание на другите.

Оставил съм за накрая една голяма група въпроси, отнасящи се до границите на държавната намеса. Те са тясно свързани с темата на това съчинение, но строго погледнато, не принадлежат към нея. Това са случаи, в които доводите срещу намесата не са свързани с принципа на свободата. Става дума не за ограничаване на действията на индивидите, а за подпомагането им. Пита се дали държавата трябва да направи или да разпореди да бъде направено нещо в тяхна полза, вместо да остави те да го направят сами или като се обединят доброволно в групи.

Възраженията срещу държавната намеса, когато тя не засяга личната свобода се разделят на три вида.

Първото е, когато едно нещо може да бъде направено по-добре от отделни индивиди, отколкото от държавата. Най-общо казано, най-добре може да свърши една работа или да реши кой и как да я свърши онзи, който е лично заинтересован от нея. Този принцип отрича някога толкова разпространената намеса на законодателството или на държавните служители в обикновените стопански дейности. Тази част от темата обаче вече е била нашироко разглеждана от политическите икономисти и няма особено отношение към принципите на това изследване.

Второто възражение е по-тясно свързано с моята тема. В много случаи, макар и отделните индивиди общо взето да не могат да свършат една работа толкова добре, колкото държавните служители, пак е желателно именно те да я свършат, а не държавата, защото това е начин да се образоват интелектуално — средство за подсилване на деятелните им способности, за формиране на преценката им и добиването на познания в областите, където те работят. Това е главната, макар и не единствена препоръка за работата като съдебен заседател (не става дума за политически дела), в свободните обществени местни и общински институции, във всички доброволни сдружения, които се занимават с благотворителна и стопанска дейност. Това не са въпроси за свободата и са свързани с нея само косвено. Но са въпроси на развитието. Тук не му е мястото да обсъждаме тези неща като част от националното образование, като основа за образованието на всеки гражданин, като практическата част от политическото образование на един свободен народ — да се извади от тесния кръг на личния или семейния егоизъм и да се приучи да разбира общите интереси, да управлява общи дела, да действа по силата на обществени или полуобществени мотиви и да подчини поведението си на цели, които го обединяват, а не го разделят. Без тези умения и права не може да се създаде или запази една свободна обществена организация, както това често се случва в страни, където политическата свобода е нещо много преходно, защото няма достатъчно солидна база за местни свободи. Управлението на чисто местния бизнес от местните власти, а на големите стопански начинания — от съюза на всички онези, които доброволно са дали пари за тях, изглежда още по-желателно, като се вземат предвид всички предимства, изтъкнати дотук във връзка с индивидуалността на развитието и разнообразието на начините на действие. Държавата е склонна да действа винаги и навсякъде еднакво. Обратно, при отделните индивиди и доброволни сдружения стават най-различни експерименти, има огромно разнообразие на опит. Това, което държавата може да направи и то ще е полезно, е да се превърне в централно хранилище, активен разпространител на опита, който постъпва от различните експерименти. Тя трябва да помага на всеки експериментатор да се възползва от постигнатото от другите, вместо да лансира единствено своя опит и да задушава чуждия.

Третото и най-разумно възражение срещу намесата на държавата е голямото зло, което произтича от ненужното увеличаване на нейната власт. Всяка функция, прибавена към вече съществуващите функции на държавата, все повече разширява влиянието върху надеждите и страховете на хората и превръща активната и амбициозна част на обществото в храненик на държавата или на някоя партия, която се домогва до държавната власт. Ако пътищата, железниците, банките, застрахователните компании, големите акционерни дружества, университетите и обществената благотворителност, всички станеха клонове на държавната власт, ако отгоре на това общинските корпорации и местни органи и всичко, което сега им е прехвърлено, станат държавни ведомства; ако служителите в тези различни учреждения бяха назначавани и заплащани от държавата, ако очакваха всяко издигане в живота да става чрез държавата, то тогава никаква свобода на печата, никакво демократично законодателство нямаше да направят тази или която и да било друга страна свободна, освен на книга. И злината щеше да бъде още по-голяма, ако административният апарат беше изграден по-ефективно или по-научно — ако механизмите за набиране на най-високо квалифицираните физически и умствени работници в този апарат бяха по-съвършени. Напоследък в Англия се предлага всички държавни служители да се подбират чрез конкурсни изпити, за да може на тези служби да се привличат най-интелигентните и образовани хора. Много се писа за и против това предложение. Един от най-често изтъкваните доводи на противниците му е, че работата на един постоянен държавен служител не дава достатъчни възможности за доходи и издигане, та да привлече най-способните, които винаги ще могат да си намерят по-привлекателна кариера в професионалните области, във фирми или други обществени организации. Няма да се изненадам, ако същият този аргумент се използва и от привържениците на проекта като отговор на въпроса за трудностите, които той носи със себе си. Той звучи по-странно от устата на противниците. Това, което се представя като възражение, всъщност представлява предпазната клапа на предлаганата система. Ако наистина интелектуалният елит на страната може да се привлече на държавна служба, то би било доста тревожно. Ако всяка част от обществената дейност, изискваща обединени усилия или широкомащабно виждане, беше в ръцете на държавата и ако държавните служби бяха навсякъде пълни с най-способните хора, цялата тази разраснала се култура и действаща интелигентност, освен в по-абстрактните сфери, щеше да се концентрира в една многобройна бюрокрация, от която всички останали щяха да зависят във всяко отношение. Мнозинството щеше да търси от нея съвет и контрол за всичко, което предприеме, а способните и амбициозните щяха да се стремят чрез нея да се издигнат в живота. Приемането в нейните редове и след това издигането в нейните рамки щеше да се превърне в единствена цел на амбициите. При този режим външната публика не само че няма да може да критикува или контролира начина на действие на бюрокрацията, защото няма да има практически опит, но дори ако по някаква случайност деспотичната власт или просто естественото функциониране на демократичните институции от време на време издигне на върха управник или управници с реформаторски наклонности, реформите никога няма да бъдат в разрез с интересите на бюрокрацията. Такова е тъжното положение в Руската империя, както личи от разказите на свидетели. Самият цар е безсилен срещу бюрократичната власт. Той може да изпрати всеки един неин служител в Сибир, но не може да управлява без нея или да тръгне срещу волята й. Те могат да упражнят мълчаливо вето върху всеки негов декрет, като просто не го изпълнят. В по-цивилизовани страни, където цари по-бунтарски дух, обществото, свикнало да очаква всичко от държавата или поне да не предприема нищо, без да пита държавата не само дали може да го направи, но и по какъв начин да го направи, обикновено я държи отговорна за всяка сполетяла го злина и когато злото надхвърли търпението му, то се вдига срещу държавата и прави така наречените революции. След което някой друг, упълномощен или не от нацията, скача в креслото, започва да издава заповеди на бюрокрацията и всичко си тръгва постарому — бюрокрацията е непроменена и никой не може да й вземе мястото.

Съвсем друга картина се разкрива там, където народът е свикнал сам да си върши работата. Във франция голям брой хора са били на военна служба и мнозина от тях са били поне подофицери, така че при всеки местен бунт има няколко души, които компетентно могат да поемат командването и да импровизират един приличен план за действие. Това, което французите представляват във военното дело, американците го могат във всяка гражданска дейност. Оставете ги без централна власт и всеки един от тях ще бъде в състояние да измисли управление и да се занимава с обществени дела с необходимата интелигентност, организираност и решителност. Такъв трябва да бъде всеки свободен народ, а народ, който е способен на това, значи е свободен. Той никога няма да позволи да го пороби нито отделен човек, нито група хора, защото те ще заграбят централната администрация и ще почнат да му дърпат юздите. Няма бюрокрация, която би била в състояние да накара такъв народ да направи или преживее нещо, което той не желае. Когато обаче всяко нещо се прави чрез бюрокрация, не може да се направи нищо, което бюрокрацията не харесва. Устройството на такива страни представлява организация на опита и практическите способности на нацията в едно дисциплинирано тяло с цел да се управляват останалите. Колкото е по-съвършена тази организация, толкова по-успешно тя привлича и образова за своите цели най-способните представители на обществото, толкова по-пълно е и робството, включително и за самите бюрократи. Защото управляващите са точно толкова роби на своята организация и дисциплина, колкото управляваните са техни роби. Един китайски мандарин е точно толкова оръдие и продукт на деспотизма, колкото и най-бедният земеделец. Отделният йезуит е в най-висша степен на унижение роб на своя орден, макар орденът да съществува заради колективната власт и важност на членовете му.

Не трябва да се забравя също така, че всмукването на целия основен потенциал на една страна от държавата става рано или късно фатално за интелектуалната активност и напредничавост на самата държава. Обединени в едно, работещи в една система, която, като всички системи неизбежно функционира по строго определени правила, държавните служители са изложени на постоянното изкушение да изпаднат в един мързелив автоматизъм или пък от време на време да излизат от тази въртележка и да се сблъскват с някаква непроверена сурова идея, която е дошла на ума на някой високопоставен член на това тяло. Единствената спирачка на тези взаимносвързани, макар и привидно противоположни тенденции, единственият подтик, който може да поддържа жизнеспособността на това тяло на добро ниво, е отговорността пред зорката критика, идваща отвън. Затова е задължително да съществуват средства, независими от държавата, да се създава такъв външен потенциал, да му се дават възможности и опит да преценява правилно големите практически проблеми. Ако искаме да имаме постоянно компетентни и действени функционери, най-вече способни да раждат и възприемат подобрения, ако не искаме нашата бюрокрация да дегенерира в педантокрация, тази група хора не трябва да поглъща всички дейности, които оформят и развиват способностите, необходими за управление на хората.

Един от най-трудните и сложни въпроси, свързани с изкуството на държавното управление, е да се определи къде точно започват най-големите злини за човешката свобода и напредък или по-скоро в кой момент те започват да преобладават над придобивките, постигнати чрез колективното прилагане на обществената сила, ръководена от общопризнати водачи, с цел да се премахнат пречките към общественото благополучие, да се използват максимално предимствата на централизираната власт и интелект, без да се канализира в държавата прекалено голяма част от обществената активност. До голяма степен това е въпрос на подробности, при които трябва да се имат предвид много и различни съображения, без да се търси някакво абсолютно правило. Но аз смятам, че практическият принцип, върху който лежи сигурността, идеалът, към който трябва да се стремим, мярката, с която трябва да се проверяват всички действия, насочени към преодоляване на трудностите, всичко това може да се изрази със следните думи: максимално разпръсване на властта, за да не постигне ефективност и максимално централизиране на информацията и разпространението й от центъра навън. Така в общинската администрация, например, трябва да има, както в щатите на Нова Англия, едно много точно разделение сред отделните служители, избрани от местната общественост, на дейностите, които не обезателно се вършат най-добре от онези, които са пряко заинтересовани от тях. Но заедно с това, във всеки отдел за местните дейности би трябвало да има централен контрол, който е клон от главното управление. Органът на този контрол ще фокусира цялото разнообразие от информация и опит, набран чрез дейността на този клон от обществената дейност в съответното място, в останалите области, в други страни, както и от общите принципи на политическата наука. Този централен контролен орган трябва да има правото да знае всичко, което се върши и специалното му задължение трябва да бъде да прави всяко знание, добито на едно място, достояние другаде. Бидейки освободен от дребни предразсъдъци и тесногръдие на местна почва, този орган, поради високото си положение и обхватен поглед върху нещата, ще бъде в състояние да дава авторитетни съвети. Реалната му власт обаче като постоянна институция трябва да се ограничава според мен до принуждаване на местните служители да се подчиняват на законите, направени за тяхно напътствие. Във всички останали не ща, за които няма общи правила, тези служители трябва да изхождат от собствената си преценка, като, разбира се, носят отговорност за това пред избирателите си. Ако нарушат правилата, трябва да отговарят пред закона, а самите правила трябва да се изработват от законодателната власт. Централните административни власти трябва да следят за изпълнението им и ако те не се спазват, трябва да се отнасят според всеки конкретен случай до съда, който да приложи закона или пък до електората, който да освободи съответните служители, нарушили духа на закона. В това се състои общата концепция за централния контрол, който Комисията по закона за бедните възнамерява да упражнява върху администраторите на общинския налог за бедните. В този конкретен случай всякакви други права, които комисията упражни извън тези граници, биха били правилни и необходими, за да се преодолеят вкоренените навици за лошо администриране в неща, засягащи сериозно не само отделните места, а цялото общество, тъй като нито едно селище няма моралното право чрез лошо управление да се превръща в гнездо на пауперизма, защото неизбежно това се пренася и на други места и уврежда моралното и физическото здраве на всички работещи. Правомощията за административната принуда и подзаконова дейност, дадени на Комисията по закона за бедните (които, обаче, поради съществуващото обществено мнение по този въпрос, недостатъчно се упражняват), макар напълно оправдани при случаи от национално значение, биха били съвсем неуместни за контрол на чисто местни интереси. Но един централен орган за информация и образование за всички селища би бил също така много полезен във всички области на управлението. Държавата трябва да има неограничени възможности не да възпира, а да подпомага и насърчава личната инициатива и развитие. Бедата започва, когато, вместо да поощрява активността и способностите на индивидите и групите, тя ги измества със своята активност; когато, вместо да информира, съветва и при случаи да критикува, тя ги кара да работят във вериги или ги изтласква настрани и сама им свършва работата. Достойнството на една държава в крайна сметка е достойнството на съставляващите я индивиди. Една държава, която поставя на второ място интересите на тяхното интелектуално издигане и развитие за сметка на известни административни умения или някакво тяхно подобие, придобито в практиката, държава, която превръща гражданите си в джуджета, за да станат послушни инструменти в ръцете й, дори когато става дума за добри каузи, такава държава скоро ще разбере, че с дребни хора големи неща не се правят и усъвършенстването на един апарат, за което тя е жертвала всичко, в края на краищата няма да й даде нищо, защото ще липсва жизнената сила, която тя е предпочела да пропъди, за да може машината да работи гладко.