Джон Стюарт Мил
За свободата (4)

За границите на властта на обществото над индивида

Къде тогава е законната граница на суверенността на индивида? Откъде започва властта на обществото? Каква част от човешкия живот трябва да бъде отнесена към индивидуалността и какво към обществото?

И обществото, и индивидуалността ще получат полагаемия им се дял, ако им се даде онова, което най-много ги засяга. Индивидуалността трябва да вземе онази част от живота, която е обект главно на индивидуални интереси, а обществото — частта, която интересува главно обществото.

Макар че обществото не се основава на договор и не би имало никаква полза да се измисля договор, от който ще произтичат обществените задължения, всеки, който получава защита от обществото, му дължи нещо за тази облага, а и самият факт на живеене в общество задължава всички да спазват някаква линия на поведение спрямо другите. Това поведение се състои, първо, в незасягане на интересите или по-точно на някои интереси, които се смятат за права според юридическите норми или по силата на негласно споразумение. Второ, в поемане на дял (определен от някакъв справедлив принцип) от усилията и лишенията, свързани със защитата на обществото или неговите членове от вреди и посегателства. Обществото има право да наложи тези условия на всяка цена на онези, които не желаят да ги изпълнят. Обществото е в състояние да направи и още нещо. Деянията на индивида може да бъдат вредни за другите или да не допринасят за тяхното благополучие, без непременно да нарушават конституционните им права. Тогава нарушителят може да бъде справедливо наказан чрез общественото мнение, а не със силата на закона. В случай че някоя страна на поведението на един човек вреди на интересите на другите, тя попада под юрисдикцията на обществото и въпросът дали общото благо ще спечели или ще загуби от намесата остава открит за обсъждане. Този въпрос не съществува, обаче, когато личното поведение не засяга ничии интереси освен на носителя си и не е необходимо да ги засяга, освен ако другите не искат това (става дума за пълнолетни индивиди с нормално развит разум). Във всички тези случаи трябва да има пълна свобода, правна и обществена, за извършване на действия и за понасяне на последствията им.

Би било голямо недоразумение да се допусне, че тази доктрина предполага егоистично безразличие, че според нея поведенията на човешките същества не са свързани, че те не трябва да се интересуват от общото благополучие, освен в случаите, когато имат собствен интерес. Напротив, има голяма нужда да се увеличат безкористните усилия за постигане на добро за другите. Но безкористното доброжелателство може да си намери и други средства за убеждаване на хората в това кое е добро за тях не само бичове и камшици в буквалния и преносния смисъл. Аз съм последният човек, който би подценил качествата, които засягат единствено интересите на личността. Те са втори по важност, ако дори са втори, след общественото чувство. Предназначението на образованието е да развива и двете. Но дори и образованието си служи с убеждение и убеждаване, както и с принуда, а когато образователният период е отминал споменатите качества трябва да се възпитават само с убеждаване. Човешките същества са длъжни да си помагат, за да се научат да отличават по-доброто от по-лошото и да се поощряват в избора на първото вместо второто. Непрекъснато трябва взаимно да се подтикват да упражняват все по-упорито интелектуалните си способности, да насочват чувствата и стремежите си към мъдри, а не глупави, възвисяващи, а не опорочаващи обекти и размисли. Но никой човек или група хора няма право да каже на друг човек на зряла възраст, че не трябва да прави с живота си това, което той иска да направи по собствен избор. Той е най-заинтересованият от собственото си благо. Интересът на всеки друг, освен в случаите на голяма лична привързаност, е нищожен в сравнение с неговия собствен. Интересът, който обществото проявява към него като индивид, освен по отношение на неговото поведение спрямо другите, е минимален и само косвен. В същото време най-обикновеният мъж или жена притежават средства за познание на собствените си чувства и положение, неизмеримо превъзхождащи средствата на всеки друг. Намесата на обществото за отхвърляне на преценките и стремежите на индивида за неща, които засягат единствено него, се основава на общи презумпции, които може да са напълно погрешни, но даже и да не са, в отделните случаи има голяма вероятност да се приложат погрешно от хора, толкова незапознати с конкретните обстоятелства, колкото и онези, които са само техни външни свидетели. В тази област на човешките дела Индивидуалността има голямо поле за действие. В поведението на хората едни спрямо други в повечето случаи е необходимо да се спазват общи правила, за да се знае какво може да се очаква. В личните работи на индивида обаче неговата спонтанност има право на свободна изява. Може да му се предложат различни съображения, за да подпомогнат преценката му, може да бъде подложен на увещания от другите, които само могат да подсилят собствената му воля, но в края на краищата той ще произнесе окончателната присъда. Всички грешки, които може да направи, като не се съобрази с чуждите съвети и предупреждения, пак ще са по-малки от злото, което ще му се причини, ако другите го принудят да приеме онова, което те смятат за негово добро.

Не искам да кажа, че чувствата, с които другите се отнасят към някого, не трябва да се влияят от качества, или липсата на качества, засягащи личното му благо. Това нито е възможно, нито е желателно. Ако един човек впечатлява с качествата, които допринасят за собственото му благо, в този смисъл той буди заслужено възхищение, защото се е доближил до идеала за човешко съвършенство. Ако дълбоко му липсват тези качества, ще последва отношение, обратно на възхищението. Има една степен на глупост и една степен на нещо, което може да се нарече долнопробност или извратеност на вкуса (макар че изразът не е напълно сполучлив), която, макар и да не оправдава причиняването на вреда на нейния носител, неизбежно и заслужено го превръща в обект на антипатия, а в някои крайни случаи и на презрение — човек, който притежава солидна доза от противоположните качества, не може да не изпита подобни чувства. Без да причинява зло на другите, един човек може така да действа, че да ни принуди да го преценим и да го възприемем като глупак или като същество от по-нисш разред. И понеже една такава преценка и отношение са факт, който той би предпочел да избегне, ще му направим услуга, ако предварително го предупредим за това, както и за всички неприятни последствия, на които той се излага. Щеше да бъде добре, ако това благородно задължение се изпълняваше с по-голяма охота, отколкото позволяват съвременните норми на учтивост и ако един човек можеше честно да каже на друг, че смята, че той греши, без това да се смята за лоши маниери или за самонадеяност. Ние също така имаме право по различни начини да действаме съобразно с неблагоприятното си мнение за някого, без да потискаме индивидуалността му, а като утвърждаваме собствената си индивидуалност. Например, не сме длъжни да търсим компанията му, имаме право да я отбягваме, но не демонстративно, защото имаме право да избираме хората, с които желаем да общуваме. Имаме също така право, а може би това е задължение, да предупредим другите за него, ако сме убедени, че неговият пример или приказки може да имат вредно действие върху хората, с които се свързва.

Можем да предпочетем други като обект на добрите си дела, насочвайки към него единствено онези, които биха му помогнали да се поправи. И така, по различни начини човек може да понесе много строги наказания от другите за недостатъци, които пряко засягат само него. Но той ще ги понесе само доколкото те са естествените и, така да се каже, спонтанни последствия от самите недостатъци, а не защото умишлено са му наложени заради самото наказание. Човек, който проявява безразсъдство, упоритост, самомнителност, който не може да живее умерено, поддава се на вредни страсти, преследва животински удоволствия, вместо да култивира ума и чувствата си — такъв човек трябва да очаква, че другите ще имат ниско мнение за него и няма да му засвидетелстват голяма доброжелателност. Той няма право да се оплаква от това, освен ако е заслужил благоразположението им заради някое добро обществено дело и по този начин има право да претендира за доброто им отношение, което не би трябвало да зависи от личните му слабости, засягащи единствено него самия.

Моята теза е, че единственото нещо, което човек трябва да понася, заради онези страни на поведението и характера си, засягащи собственото му благо и незасягащи интересите на другите в техните отношения с него са известни неприятности, непосредствено произтичащи от неодобрителната оценка на другите. Действията, причиняващи вреда на другите, изискват съвършено различно отношение. Посегателства върху чужди права, нанасяне на вреди и загуби, които не са оправдани от собствените права, измама и двуличност в отношенията с другите, нечестно или користно използване на привилегии в техен ущърб, дори егоистично въздържане от защита на другите срещу посегателства — всички тези деяния напълно заслужават морално осъждане, а в по-сериозни случаи и морално възмездие и наказание. Не само самите деяния, но и наклонностите, които тласкат към тях, са също така неморални и заслужават неодобрение, което може да прерасне в отвращение. Жесток нрав, злобен и лош характер, завист — тази най-асоциална и отвратителна страст, притворство и неискреност, гневливост без особена причина, обидчивост, неотговаряща на повода, надменност, желанието за присвояване и на чуждите блага (гърците го наричат „плеонексия“), гордостта, която се храни от унижението на другите, егоцентризмът, който поставя над всичко собствената особа и проблеми и решава всички спорни въпроси в своя полза — всички тези неща са морални пороци и от тях се получава лош и противен характер. За разлика от тях, недостатъците, свързани с интересите на личността, но незасягащи никого друг, за които говорихме преди, не са по същество неморални и колкото и да се задълбочават, те все пак не са пороци. Може да показват глупост, липса на лично достойнство и самоуважение, но те стават обект на морално осъждане само когато нарушават задълженията към другите, заради които индивидът е длъжен да се грижи за себе си. Задълженията към самите нас не са обществено задължителни, освен ако конкретните обстоятелства не ги направят и задължения към другите. Терминът „дълг към себе си“, когато означава нещо повече от благоразумие, включва самоуважение или саморазвитие. За никое от тези качества обаче човек не е отговорен пред ближните си, защото човечеството няма да спечели, ако той носи такава отговорност.

Разликата между загубата на престиж, която човек може да си причини поради недостатъчно благоразумие или чувство за лично достойнство и порицанието, което го очаква при нарушение на чуждите права, съвсем не е формална. Има огромна разлика в отношението и поведението ни към такъв човек, когато той ни подразни за неща, за които знаем, че имаме право да контролираме и такива, за които знаем, че не са наша работа. Ако той ни подразни, можем да изразим неодобрението си, можем да се отдръпнем от него, както и от онова, което ни е подразнило, но това по никой начин не би трябвало да ни подтиква към действия, които биха му причинили неприятности. Ще си помислим, че той вече понася или ще понесе цялото наказание за грешката си. Ако си е объркал живота от неумение да си оправя работите, ние не би трябвало поради това да искаме съвсем да го съсипем. Вместо да искаме да го наказваме, би трябвало да се опитаме да облекчим наказанието му, като му покажем как може да избегне или преодолее злините, причинени от собственото му поведение. Можем да чувстваме съжаление към него, евентуално неприязън, но не бива да изпитваме яд или негодувание. Не бива да го третираме като враг на обществото. Най-лошото, което можем да си позволим да направим, е да го изоставим, ако сме решили да не се намесваме доброжелателно в нещата му, като проявяваме интерес или загриженост към тях. Съвсем друго е, когато той е нарушил правилата, осигуряващи защитата на другите поотделно или като цяло. Вредните последици от деянията му тогава засягат не него самия, а другите. И обществото, в качеството си на покровител на всички свои членове, е длъжно да реагира срещу него. Трябва да му причини страдание с явната цел да го накаже, и то сурово. В единия случай той е обвиняем в нашия съд и ние сме призовани не само да го осъдим, но и в някаква форма сами да изпълним присъдата си. В другия случай, не е наша работа да му причиняваме страдание, освен ако това стане случайно, когато сме проявили същата свобода в уреждането на собствените си дела, каквато сме приели и той да има по отношение на своите работи.

Мнозина няма да приемат изтъкнатата тук разлика между онази част от живота на човек, която засяга само него и частта, която засяга другите. Как така (някой може да попита) е възможно да има такава част от поведението на член на обществото, която да не е свързана с другите членове? Никой не е напълно изолиран. Невъзможно е човек непрекъснато и сериозно да си наврежда, без това да засегне поне най-близките му отношения с другите, а често и доста по-далечните. Ако нанесе вреда на собствеността си, например, той причинява щети на онези, които пряко или косвено са разчитали на нея, като по този начин той повече или по-малко намалява ресурсите на общността. Ако порази физическите или умствените си способности, с това той причинява зло не само на онези, чието щастие е зависело от него, но и прави себе си непригоден за службата, която дължи на ближните си, а може би и обременява чувствата и добрината им. Ако подобно поведение се срещаше много често, то щеше да накърнява общото благо повече от всяко друго нарушение. Накрая, ако с пороците и глупостите си един човек не причинява пряка вреда на другите, той (може да се каже) все пак вреди с примера си и трябва да бъде принуден да се овладее заради онези, които могат да бъдат покварени или заблудени, като наблюдават или знаят за това негово поведение.

Но даже ако (бихме добавили) последиците от едно непристойно поведение се ограничат в рамките на самия безразсъден или порочен индивид, нима трябва обществото да остави непригодните на собствения им произвол? Ако е прието да се осигурява защита на децата и непълнолетните от самите тях, защо обществото да не е еднакво задължено да помага и на зрели хора, които по същия начин са неспособни да се контролират? Ако хазартът, пиянството, невъздържаността, леността или нечистоплътността вредят на щастието и на напредъка, също както повечето от деянията, забранени от закона, защо пита се пак законът не се опита, в разумна степен и с оглед на обществената полза, да ограничи и споменатите отклонения? И тъй като законът винаги е несъвършен, общественото мнение не може ли като допълнително средство да организира мощна полиция срещу тези пороци и да налага строги обществени наказания на онези, за които се знае, че ги практикуват? Тук не става дума (можем да кажем) за ограничаване на индивидуалността или за осуетяване на нови и оригинални житейски експерименти. Нещата, които трябва да се предотвратяват, са все неща, които от началото на света са били пробвани и отхвърляни и които опитът е показал, че не са полезни или подходящи за ничия индивидуалност. Необходимо е да мине някакъв период от време, да се натрупа опит, за да може една морална или интелектуална истина да се приеме за общовалидна. Сега е желателно просто да не се допуска поколения наред да пропадат в същата бездна, която е била фатална за предшествениците им.

Напълно съм съгласен, че вредата, която човек сам си нанася, може сериозно да засегне близките му, които са привързани към него и се интересуват от него, както, макар и в по-малка степен, и цялото общество. Когато с едно такова поведение човек наруши определени задължения към друг човек или група хора, неговият случай престава да принадлежи към категорията, при която мотивът е интересите на личността и попада в категория, подлежаща на морално осъждане в истинския смисъл на думата. Например, ако някой не е в състояние да плати дълговете си поради прахосничество и невъздържание или след като е поел моралната отговорност да издържа семейство, по същите причини не може да го изхранва или да даде образование на децата си, той заслужава порицание и може да бъде основателно наказан. Но наказанието няма да е заради прахосничество, а заради неизпълнение на задълженията към семейството и кредиторите. Ако средствата, които е трябвало да бъдат отделени за тях, са били отклонени дори за най-мъдрата инвестиция, моралната вина щеше да бъде същата. Джордж Барнуел^[11] убива чичо си, за да осигури пари за любовницата си, но ако беше извършил престъплението, за да се захване успешно с търговия, пак щеше да отиде на бесилото. По същия начин в толкова честите случаи, когато хората причиняват страдание на семействата си поради лоши навици, те заслужават порицание заради неблагодарността си и грубостта си. Но същото им се полага, ако си създадат навици, които не са непременно порочни, но са неприятни за обкръжаващите ги или засягат спокойствието на други хора по силата на лични отношения. Който не уважава интересите и чувствата на другите, без да е принуден да прави това от някакво безапелационно задължение или няма оправдание, че е проявил допустимо самолюбие, заслужава морално осъждане за тази слабост, но не заради причината му, нито заради грешките, отнасящи се лично до този човек, които косвено може да са довели до нея. По същия начин, когато някой единствено поради егоцентрично поведение се лиши от възможността да изпълни определено задължение към обществото, той носи отговорност за нарушение на обществените норми. Никой не бива да се наказва само защото е пиян, но един войник или полицай трябва да бъдат наказани, ако са пияни при изпълнение на служебните си задължения. С една дума, когато е налице някаква вреда или риск за нанасяне на вреда на отделната личност или на обществото, случаят престава да принадлежи към областта на свободата и се поставя в обсега на действие на морала и закона.

Що се отнася обаче до евентуалната или, да кажем, теоретичната вреда, която лицето причинява на обществото чрез поведение, което не нарушава някакво обществено задължение и не нанася осезаеми щети на определен индивид, освен на себе си, тогава обществото би трябвало да понесе тази неприятност в името на човешката свобода. Когато зрели хора трябва да се наказват, защото не са се погрижили достатъчно добре за себе си, аз бих предпочел това да стане заради самите тях, а не под предлог, че обществото ги предпазва от увреждане на способностите им за принасяне на обществена полза, без да претендира, че има право да изисква такъв принос от тях. Но аз не мога да се съглася, че обществото няма възможности да помогне на по-слабите си членове да си изградят рационално поведение в рамките на нормалното и трябва да ги чака, докато извършат нещо безразсъдно и после да ги накаже морално или със силата на закона. Обществото е имало абсолютна власт над такива индивиди през всичките ранни етапи на съществуването им — през детството и юношеството, когато е могло да опита да ги приобщи към рационално поведение. Всяко поколение господства над образованието и житейските обстоятелства на следващото. Естествено, то не може да накара младите хора да станат съвършено мъдри и добри, защото на самото него за съжаление не достига доброта и мъдрост. Най-добронамерените му усилия невинаги са най-успешни, особено в конкретни случаи, но то е напълно в състояние да направи подрастващото поколение като цяло добро поне колкото себе си, а даже и малко по-добро. Ако обществото позволи на значителен брой свои членове да си останат деца, неспособни рационално да отчитат далечните мотиви на поведението си, то трябва да обвинява само себе си за последствията. То разполага с всички средства на образованието, с огромното влияние на общественото мнение върху индивидите, които нямат собствена преценка, подпомагано е от онези естествени наказания, които неизбежно се налагат върху членовете му, които са си навлекли неприязънта или презрението на околните. Тогава нека това общество да не претендира, че освен всичко споменато то се нуждае от още власт, за да командва и налага покорство в личните дела на индивидите, когато съобразно с всички принципи за справедливост и мъдрост решението все пак трябва да се вземе от онези, които ще понесат последствията. Използването на достойни средства за въздействие върху поведението се дискредитира и обърква най-много, когато заради целта се прибягва и до лоши средства. Ако някои от тези, върху които се упражнява принуда, за да станат по-въздържани или по-разумни, притежават частица от материала, от който се правят енергичните и независими характери, те непременно ще възроптаят срещу това робство. Никой от тези люде няма никога да приеме, че другите имат право да контролират проявите му, така както биха го контролирали, ако той им причинеше вреда в техните дела. Тогава съпротивата срещу такова узурпиране на властта, както и демонстративните действия, противоположни на забраните, стават лесно символ на висок дух и смелост. Такава е била разюздаността по времето на Чарлс II^[12] като реакция на фанатичната морална нетърпимост на пуританите. Що се отнася до необходимостта обществото да се предпазва от лошия пример, който порочните и невъздържаните дават на другите, вярно е, че лошият пример може да има вредно действие, особено в случаите, когато причиняването на зло на другите остава безнаказано. Но тук говорим за поведение, което не причинява вреда на другите, а вреди в значителна степен на извършителя и аз не виждам как онези, които вярват, че е така, може да не се съгласят, че като цяло примерът е по-скоро полезен, отколкото вреден, тъй като ако покаже непристойно поведение, той също така показва и мъчителните и позорни последствия, които при всяко положение трябва да произтекат, стига това поведение да бъде подложено на справедлива критика.

Най-силният аргумент срещу намесата на обществото в строго личното поведение, обаче е, че съществува вероятност тази намеса да бъде погрешна и не където трябва. Но въпросите на обществения морал и обществените задължения, общественото мнение, т.е. мнението на мнозинството, макар и често погрешно, по-често е правилно. Това е така, защото при такива случаи мнозинството преценява само с оглед на собствените интереси, преценява начина, по който даден тип поведение би го засегнало, ако му се позволи да се прояви. Но мнението на същото това мнозинство, наложено като закон върху малцинството за неща, свързани с егоцентрично поведение, може да бъде и погрешно, и правилно, защото в такива случаи общественото мнение в най-добрия случай изразява мнението на някои хора за това какво е добро или лошо за други хора. Много често то не изразява даже и това, тъй като обществото се отнася с абсолютно безразличие към удобството или удоволствието на онези, чието поведение критикува, съобразявайки се единствено със собствените си предпочитания. Според мнозина всяко поведение, което не харесват и което отхвърлят като гавра с чувствата им, им причинява вреда. Така един религиозен фанатик, когото са обвинили, че пренебрегва религиозните чувства на другите, дръзко отговорил, че те пренебрегват неговите чувства, упорито отстоявайки омразната си религия или верую. Но чувството на един човек към собствените му възгледи не е равноценно на чувствата на друг, който е обиден, че първият има такива възгледи. Разликата е като между желанието на крадец да открадне портфейл и желанието на собственика на портфейла да си го запази. Вкусовете на един човек са точно толкова лична негова работа, колкото и мненията му или портфейла му. Лесно е да си представим едно идеално общество, което дава свобода и възможност за избор на индивидите във всички по-неопределени области и изисква от тях само да се въздържат от поведение, което универсалният човешки опит е осъдил. Но има ли такова общество, което да е поставило граница за своята цензура? Кой се занимава с универсалния опит? Когато се намесва в личното поведение, обществото мисли само за чудовищността на различното мислене и различното действане и девет десети от всички моралисти и теоретици неприкрито представят тази мярка като повеля на религията и философията. Те учат, че нещата са справедливи, защото са справедливи, защото ние така ги усещаме. Казват ни сами да вникваме с ума и сърцето си и да извличаме норми на поведение, задължителни за нас самите и за другите. Какво друго може да направи горкото общество, освен да прилага тези указания и да се опитва да наложи собствените си лични понятия за добро и зло, щом вътре в него има все пак някакво общо съгласие за тях, като задължителни за целия свят?

Злината, за която говоря тук, не е само на теория и може би от мен се очаква да дам конкретни примери, за това как днешното общество в Англия неправилно придава на собствените си предпочитания характер на морални закони. Аз не пиша есе върху отклоненията от съществуващата морална нагласа. Това е много сериозен въпрос и не може да се разглежда между другото и чрез илюстрации. Разбира се, нужни са примери, за да се покаже, че принципът, който поддържам, е от голяма практическа важност и че аз не се опитвам да издигам бариера срещу въображаеми злини. Лесно може да се покаже, и то с изобилни примери, че една от най-разпространените човешки склонности е склонността да се разширява обсега на действие на това, което бихме могли да наречем морална полиция, докато тя посегне и на най-очевидно законните свободи на личността.

Като първи пример да разгледаме антипатията, която хората изпитват само защото някои имат различни религиозни убеждения и не изпълняват някои религиозни правила, особено свързаните с въздържание. Ще дам един твърде обикновен пример. Едва ли има нещо в християнското учение или обреди, което да разпалва повече омразата на мюсюлманите от факта, че се яде свинско месо. Малко са нещата, които така отвращават християните и европейците, както този начин за задоволяване на глада се възприема от мюсюлманите. На първо място става дума за нарушение на тяхната религия, но това не е достатъчна причина за степента или вида на отвращението им, защото виното също е забранено от религията им и според мюсюлманите да се пие вино е лошо, но не чак отвратително. Обратно, отвращението им към месото на „нечистото животно“ е от особено естество, подобно на инстинктивната антипатия, която идеята за нечистотата, когато дълбоко залегне в чувствата, винаги предизвиква дори у хората с не дотам чистоплътни навици. Забележителен пример в това отношение е изключително острото чувство на индуистите към религиозната нечистота. Да допуснем сега, че в един народ, където мюсюлманите са мнозинство, това мнозинство настоява да не се яде свинско в цялата страна. Това не би било нещо ново в мюсюлманските страни. Ще бъде ли то законно упражняване на моралната власт на общественото мнение? Ако не, защо не? За едно такова общество въпросният обичай ще бъде наистина противен. Освен това, хората наистина вярват, че той е забранен и ненавиждан от самия Бог. Забраната не може да се критикува като проява на религиозно преследване. Тя може да е религиозна по произход, но не е насочена срещу някаква религия, тъй като никоя религия не задължава вярващите в нея да ядат свинско месо. Единственото защитимо основание за отхвърляне на забраната е, че обществото няма право да се намесва в личните егоцентрични вкусове и занимания на индивида.

Да се приближим сега малко към нашата територия. Мнозинството испанци са убедени, че Бог може да се почита единствено според предписанията на римокатолическата църква и всичко останало е проява на голяма безбожност и в най-висша степен представлява обида на самото божество. Никаква друга религия не е законна на испанска територия. Народите в Южна Европа смятат семейните духовници не само за безбожни, но и противни, покварени и неблагоприлични. Какво мислят протестантите за тези напълно искрени чувства и за опитите те да бъдат наложени срещу некатолиците? Да, ако хората имат основание взаимно да посягат на свободата си в неща, които не засягат интересите на другите, по силата на какъв принцип може обосновано да се изключат подобни случаи? Или пък, кой може да обвини хората, че искат да забранят нещо, което считат за скандално в очите на Бога и човека? Най-убедителните доводи в полза на забраната на нещо, което се възприема като лична проява на неморалност, са доводите за забрана на подобни действия от гледната точка на онези, които ги смятат за безбожие. И ако не искаме да възприемем логиката на гонители, заявявайки, че ще преследваме другите, защото се чувстваме прави, но че те не трябва да ни преследват, защото не са прави, не бива да се поддадем на един принцип, k0trro ако бъде приложен спрямо нас самите, би предизвикал у нас силно негодувание като крещяща несправедливост.

Горните примери може да се оспорят, макар и неоснователно, като извлечени от невъзможни за нас ситуации.

Действително, Англия не е страна, където е възможно да се наложат забрани за консумиране на различни видове меса, да се посяга на правото на вероизповедание или да се налагат ограничения за сключване на брак на религиозна основа. Следващият пример се отнася до посегателство на свободите, което все още съществува като заплаха у нас. Навсякъде, където пуританите са били достатъчно силни, както в Нова Англия или във Великобритания по време на Републиката на Кромуел, те винаги са се опитвали, при това доста успешно, да ограничат всички обществени и почти всички лични развлечения, особено музиката, танците, игрите и всякакви други сборища с развлекателна цел, както и театъра. У нас все още има големи групи хора, които, изхождайки от моралните и религиозните си представи, осъждат тези забавления. Те принадлежат главно към средната класа и тъй като тя е господстваща сила в сегашната социална и политическа обстановка в Кралството, напълно е възможно люде с подобни настроения в някакъв момент да представляват мнозинство в Парламента. Дали на останалата част от обществото ще й е приятно забавленията, които ще й бъдат разрешавани, да се определят от религиозните и морални норми на строгите калвинисти и методисти? Те по-скоро ще поискат, при това със значителна доза безапелационност, тези натрапчиво набожни членове на обществото да си гледат работата. Точно това трябва да се каже на всяко управление и на всяко общество, които си присвояват правото да забраняват развлечения и удоволствия, смятани от самите тях за неморални. Но ако принципът, на който се базира тази претенция, бъде приет, няма основание да се оспорва неговото практическо прилагане по волята на мнозинството или друга господстваща сила в страната, като всички трябва да са готови да се приобщят към идеята за християнска общност, както са я разбирали първите заселници в Нова Англия, за да може една религиозна вяра подобна на тяхната да се възроди, както често е ставало с други западащи религии.

Да си представим сега една друга възможност, която е по-вероятна от тази, която разгледахме по-горе. В съвременния свят съществува явна тенденция към демократично устройство на обществото със или без съответните демократични политически институции. Твърди се, че в страната, където тази тенденция най-пълно е осъществена, където и обществото, и управлението са най-демократични, а именно в Съединените щати, настроенията на мнозинството, за което е неприятна всяка проява на бляскав и разточителен живот, недостъпен за самото него, действат като ефективен ограничителен закон и в много части на страната един човек с големи доходи трудно може да ги изразходва, без да предизвика всеобщо неодобрение. Макар че такива твърдения безспорно са доста преувеличено представяне на фактите, нещата, за които се отнасят са не само възможни и мислими, но и вероятно са резултат от демократични настроения, примесени с идеята, че обществото има право на вето върху начина, по който индивидите могат да изразходват доходите си. Ако предположим по-нататък, че за това е спомогнало и разпространението на социалистическите идеи, естествено е, че в очите на мнозинството е омразно да притежаваш повече от едно съвсем малко количество собственост или да имаш доходи, получени не чрез физически труд. Подобни възгледи вече са доста разпространени сред занаятчийското съсловия и тормозят онези, които се влияят от мисленето главно на това съсловие, а именно неговите собствени членове. Известно е, че лошите работници, които съставляват мнозинството в много клонове на индустрията, са убедени, че лошите работници трябва да получават колкото добрите и на никого не трябва да се разрешава да печели повече благодарение на способностите си или трудолюбието си, като работи допълнително на парче или другояче, отколкото другите, които не притежават такива качества и възможности. Те даже използват морална полиция, която често прибягва до физическа сила, за да не позволи на добрите работници да получат, а на работодателите да заплатят по-голямо възнаграждения за извършена по-полезна работа. Ако обществото има някакви пълномощия да се разпорежда с личните дела на хората, тогава би имало основание и непосредственото „местно“ общество да не бъде обвинявано, че упражнява власт върху личното поведение на индивида, тъй както обществото като цяло упражнява власт върху всички останали.

Не е нужно обаче да се занимаваме с хипотетични случаи, защото днес наистина се извършват груби посегателства върху свободата на личния живот и още по-груби заплашват да се случат с доста голяма вероятност за успех. Освен това се разпространяват възгледи, утвърждаващи правото на обществото не само да забранява със закон всичко, което то счита за вредно, но и за да го постави под контрол забранява всякакви други неща, които са приети от него за невинни.

Под предлог, че се води борба с пиянството, на населението на една английска колония и на половината жители на Съединените щати е било забранено със закон да използват всякакви ферментирали напитки освен с медицинска цел, тъй като забраната на тяхната продажба е всъщност забрана на използването им. Въпреки че трудностите, възникнали при прилагането на този закон, налагат отменянето му в някои от щатите, където е бил приет, включително и в щата Мейн, от който произлиза името му, започва агитация, поддържана с ентусиазъм от много известни филантропи, за прокарване на подобен закон и в Англия. Сдружението или „Съюзът“, както се нарича, създаден за целта, вече си спечели печална известност във връзка с публикуването на кореспонденцията между неговия секретар и един от малцина английски общественици, според които възгледите на един политик трябва да почиват върху принципи. Делът на лорд Станли в тази кореспонденция е предвиден да подсили надеждите, вече възложени му от онези, които знаят колко редки са качествата, показани от него в някои от публичните му изяви. Органът на Съюза, който „осъжда решително приемането на всеки принцип, който може да се изопачи само и само да се оправдае фанатизмът и гоненията“, си поставя за цел да посочи „широката и непроходима бариера“, разделяща такива принципи от принципите на Съюза. „Всички въпроси, отнасящи се до мисълта, възгледите, съвестта“, казва той, „според мен са извън обсега на законодателството. Онези въпроси, които общественото поведение, привички, отношения са единствено подвластни на усмотрението на Държавата, не на индивида и според мен те са в обсега на законите.“ Нищо не се споменава за една трета група, различна от горните две, а именно, действията и навиците, които не са социални, а индивидуални. Именно към тази група принадлежи пиенето на ферментирали напитки. Продажбата на алкохол обаче е търговия, а търговията е обществена дейност. Нарушението, за което става дума, е не върху правата на продавача, а върху тези на купувача и консуматора. По-добре държавата да му забрани да пие вино, отколкото УМИШЛЕНО да направи невъзможно той да се сдобие с него. Секретарят обаче казва: „като гражданин аз предявявам претенция за правото да прилагам закона винаги когато моите социални права се нарушават от социалния акт на някой друг.“ Да видим сега какво е определението на тези „социални права“. „Ако има нещо, което нарушава социалните ми права, то това бездруго е търговията с алкохол. Тя разрушава основното ми право на сигурност, като непрестанно създава и стимулира обществен безпорядък. Тя нарушава правото ми на равенство, като извлича печалба от създаването на нищета, заради която аз съм принуден да плащам данъци. Тя пречи на правото ми на свободно морално и интелектуално развитие, като изпълва живота ми с опасности и отслабва и деморализира обществото, от което аз имам право да изисквам взаимна помощ и общуване“. Това е теория за „социалните права“, каквато досега едва ли е била изразявана с такава яснота и тя се свежда до това, че всеки индивид има абсолютно социално право, според което всеки друг индивид трябва да действа във всяко нещо точно както подобава и онзи, който не се прояви достатъчно добре и в най-дребната подробност, нарушава социалното ми право и ми дава основание да поискам от законодателството да премахне повода за моето оплакване. Такъв чудовищен принцип е далеч по-опасен от кое да е еднократно посегателство на свободата. Той оправдава всяко нарушение на свободата и не признава никакво право на свобода, освен може би правото тайно да споделяш някакви възгледи, но никога да не можеш да ги разкриеш, защото в момента, когато някакъв възглед, който аз смятам за вреден излезе от нечия уста, той нарушава „социалните права“, които Съюзът ми признава. Този принцип приема, че човечеството има законен интерес всеки да постигне морално, интелектуално и дори физическо съвършенство, но това съвършенство се определя от всеки отделен ищец според собствените му мерки. Друг важен пример за неправомерна намеса в законната свобода на индивида, която съществува не под формата на заплаха, а отдавна победоносно е влязла в сила, е неделният закон. Няма съмнение, че почивката един ден в седмицата, стига житейските нужди да позволяват, е един много благотворен обичай, който не е задължителен по религиозни причини за никого, освен за евреите. Доколкото тази традиция не може да се спазва без общото съгласие на работещите класи, защото ако някои продължат да работят, те може да наложат същата необходимост и на други, допустимо и справедливо е в този случай законът да гарантира на всекиго, че другите също ще спазват обичая, като прекрати по-значителна икономическа дейност в един определен ден. Това основание, обаче, произтичащо от пряката заинтересованост на хората традицията да се спазва от всеки отделен човек, не се отнася до лично избрани занимания за прекарване на свободното време, а още по-малко за законови ограничения на забавленията. Вярно е, че забавленията на някои са ежедневната работа на други, но за удоволствията и най-вече за полезните развлечения на мнозина, си струва неколцина други да работят, при условие че работата е свободно избрана и може свободно да се прекрати. Работещите имат пълно основание да си мислят, че ако всички работеха в неделя, за седем дни работа щяха да получат надници за шест, но доколкото повечето дейности се прекратяват, малкият брой хора, които остават да работят за удоволствията на другите получават пропорционално увеличение на доходите си. Разбира се, те не са длъжни да вършат тези дейности, ако предпочитат почивката пред възнаграждението. Може да се намери и друго разрешение, а именно, като за тези групи хора се определи друг почивен ден. И така, единственото основание в полза на ограниченията на неделните забавления е това, че от религиозна гледна точка те са неморални — един мотив за законодателство, срещу който трябва най-сериозно да се протестира. Peorum injuriae Diis curae (Неправдите на боговете са грижа на боговете — лат.) Остава да се докаже, че обществото или всеки от неговите служители изпълнява повеля свише да наказва всяко предполагаемо нарушение срещу Всемогъщия, което може да не е зло спрямо ближните. Идеята, че дълг на всеки е другият да бъде религиозен е основата на всички религиозни гонения досега и ако тя се възприеме, те ще бъдат напълно оправдани. Макар че чувството, което избликва при непрекъснатите опити да се спре пътуването по железниците или да се затворят музеите в неделя не съдържа жестокостта на старите гонители, душевната нагласа е фактически същата. Това е една решимост да не се толерират другите при вършенето на неща, позволени от религията им, защото тези неща не са разрешени от религията на гонителя. Това е едно убеждение, че бог не само ненавижда действието на заблудения, но ще търси от нас отговорност, задето сме го оставили на мира.

Не мога да се въздържа да не добавя към тези примери за пренебрегване на човешката свобода и езика на недвусмисленото преследване, който пресата в нашата страна бълва всеки път, когато трябва да обърне внимание на забележителното явление, наречено мормонство. Много може да се говори за изненадващия и поучителен факт, че едно предполагаемо ново откровение и една религия, която се основава на него е и плод на явно мошеничество, което не може да разчита дори на някакъв престиж, поради изключителни качества на своя основател, стават обект на вярата на стотици хиляди хора и поставят основите на една общност и то в епохата на вестниците, железниците и електрическия телеграф. Това, което ни занимава в случая е, че тази религия, подобно на други и по-добри религии, има своите мъченици: нейният пророк и основател е бил убит от тълпата за учението си, други негови сподвижници също са загинали от същото стихийно насилие. Те са били насилствено изгонени от родните им места и сега мнозина граждани на тази страна открито заявяват, че е уместно (но не дотам удобно) да се изпрати експедиция срещу тях в онова затънтено и самотно кътче^[13] посред пустинята, където са се заселили, и със сила да ги принудят да възприемат мисленето на другите. Най-предизвикателният елемент от мормонската доктрина, който ражда антипатия, надделяваща над обичайните задръжки на религиозната търпимост, е приемането на полигамията. Тя се разрешава на мюсюлмани, индуисти и китайци, но когато се практикува от говорещи английски език, които заявяват, че са някакъв вид християни, това предизвиква неудържима враждебност. Едва ли има човек, който по-дълбоко от мен да отхвърля мормонската институция и по други причини, но и защото не само, че не поддържа принципа на свободата, но и представлява пряко нарушение на този принцип, като оковава във вериги едната половина на обществото и освобождава другата от задълженията й към първата. Трябва, разбира се, да се има предвид, че за жените, които могат да се считат за потърпевши, тези отношения са точно толкова доброволни за участващите в тях, колкото и при други форми на брачната институция. Колкото и чуден да изглежда този факт, той има своето обяснение в най-разпространените идеи и обичаи в света. Те карат жените да смятат брака за най-необходимото нещо и обясняват защо много жени ще предпочетат да бъдат една от няколко съпруги, вместо изобщо да не бъдат съпруги. В другите страни няма нужда подобни съюзи да се признават официално или пък да се обявяват извън закона хора, които имат мормонски възгледи. Когато обаче разномислещите са понесли враждебното отношение на другите повече, отколкото е справедливо да се иска от тях, напуснали са страните, където тяхното учение е било неприемливо и са се установили в далечен край на света, населявайки го за първи път, трудно е да се разбере на основата на какви принципи, ако не на принципите на тиранията, на тези хора трябва да се пречи да живеят там по каквито си искат закони, при условие че не извършват агресия спрямо други страни и дават пълна свобода на избор на всички, които не приемат техния начин на живот. Един съвременен автор, в известен смисъл доста изтъкнат, предлага не кръстоносен поход, а поход на цивилизацията срещу тази полигамна общност, който да сложи край на тази според него крачка назад в човешкия прогрес. И аз мисля така, но не смятам, че някое общество има право насилствено да кара друго да се цивилизова. Доколкото засегнатите от лошите закони не искат помощ от други общества, не мога да приема, че други хора, които нямат никаква връзка с тях, трябва да се намесват и да искат да сложат край на едно състояние на нещата, което е приемливо за всички пряко заинтересовани от него, защото то може да е скандално за хора, живеещи на хиляди мили далеч, които нямат нищо общо с него. Нека ако искат да изпратят мисионери да проповядват срещу нещо, нека с честни средства (запушването на устата на учителите не е такова средство) да се противопоставят на разпространението на подобни учения сред собствените си народи. Ако цивилизацията е победила варварството, което някога владяло света, не може да се твърди, че ни е страх да не би варварството, след като е победено, пак да се възроди и да погълне цивилизацията. Цивилизация, която така лесно може да се поддаде на победения си враг, трябва да е толкова дегенерирала, че нито нейните учители и свещеници, нито който и да било друг, могат или ще се захванат да я защитават. Ако това наистина е така, колкото по-бързо тази цивилизация получи предизвестие за напускане, толкова по-добре, защото оттук нататък тя ще върви от зле към все по-зле, докато накрая бъде унищожена и отново възродена (както Западната Римска империя) от енергични варвари.