Джон Стюарт Мил
За свободата (3)

За индивидуалността като елемент на благополучието

Разгледахме причините, които налагат необходимостта от свобода на формиране на мнения и тяхното безрезервно изразяване. Ако тази свобода не се приеме или утвърди независимо от забраните, последствията за интелектуалеца и оттам за моралната природа на човека стават пагубни. Нека сега да видим дали същите причини не изискват и свобода на действията съобразно с възгледите — хората да могат да ги прокарват в рамките на своя живот, без другите, да им пречат морално или физически, тъй като в края на краищата за това те поемат съответния риск. Тази уговорка е необходима. Никой не си въобразява, че действията трябва да бъдат толкова свободни, колкото и мненията. Тъкмо обратното, мненията дори губят от неприкосновеността си, когато обстоятелствата, при които се изразяват, представляват недвусмислено подстрекателство към зловредно действие. Мнението, че търговците на жито са изедници за бедните или че частната собственост е грабителство, те трябва да се преследва, когато се появява в пресата, но заслужава справедливо наказание, когато устно се заявява пред възбудена тълпа, която се е събрала пред дома на житаря или когато се размахва пред същата тълпа във формата на плакат. Всички действия, които неоправдано причиняват вреда на другите трябва да се контролират, а при някои по-важни случаи, задължително изискват контрол от противните настроения, а когато е нужно, и пряка намеса на хората. Свободата на индивида трябва да се ограничава в тия рамки — той не трябва да нанася вреда на другите. Ако обаче се въздържа от посегателства над другите в неща, които ги засягат и действа само по собствена воля и преценка в области, засягащи само него, същите причини, които доказват, че трябва да има свобода на мненията, са основанието, че той трябва безпрепятствено да може да осъществява възгледите си за своя лична сметка. Това че хората не са непогрешими, че в повечето случаи техните истини са полуистини, че единомислието, освен ако не произтича от най-пълно и най-свободно съпоставяне на противни мнения, е нежелателно, че разномислието не е зло, а добро до момента, когато човечеството бъде в състояние по-добре да възприема всички страни на истината, всичко това са принципи, приложими също така към действията на хората, както и към техните възгледи. Щом е полезно да има различни мнения, понеже човеците са несъвършени, така трябва да има и различни варианти на живот. Трябва да се даде свобода на действие на различните характери, стига те да не вредят на другите; ценността на различните начини на съществуване трябва да се определя практически, стига някой да пожелае да ги опита. С една реч, в нещата, които засягат другите, индивидуалността трябва да се утвърждава. Там, където нормата на поведение не е индивидуалният характер, а традициите и обичаите на други хора, липсва основен елемент на човешкото щастие, който е и жизненоважен за личния и обществения прогрес.

При отстояването на този принцип главната трудност иде не от оценката на средствата, водещи към общопризнатата цел, а от безразличието на повечето хора към самата цел. Ако имаше разбиране, че свободното развитие на индивидуалността е едно от решаващите условия за благополучието, че то не е просто някакъв самостоятелен елемент от понятията цивилизация, образование, възпитание и култура, а сам по себе си необходима част и предпоставка за всички тези неща, тогава нямаше да има опасност, че свободата може да се подцени и съгласуването й с границите на обществения контрол нямаше да представлява особена трудност. Бедата обаче се състои в това, че спонтанната индивидуалност почти не се приема от общоприетото мислене като нещо само по себе си ценно, нещо, което само по себе си заслужава внимание. Мнозинството е доволно от установените сега порядки (нали то ги е направило такива, каквито са) и оттук не може да проумее защо тези порядки да не са задоволителни за всички. А и спонтанността изобщо не е идеал за повечето морални и социални реформатори; обратно, те гледат на нея с подозрение, като на някаква неприятна и може би бунтарска пречка за универсалното приемане на всичко онова, което тези реформатори преценяват като най-добро за човечеството. Много малко хора извън Германия изобщо разбират смисъла на доктрината, която Вилхелм фон Хумболт, такъв виден политик и учен, изложи в един свой трактат^[8], в смисъл, че предназначението на човека или онова, което е определено от вечните и неизменни предписания на разума, а не от преходни и смътни желания, е най-висшето и хармонично развитие на способностите му до едно завършено и единно цяло. По тази причина целта, към която всяко човешко същество трябва непрестанно да насочва усилията си и особено онези хора, които се стремят да въздействат върху ближните си, е индивидуалността на способностите и развитието. За това са нужни две условия — свобода и разнообразие на обстоятелствата. От съчетанието на двете се ражда „индивидуалната енергия и пъстрото многообразие“, които се съединяват в „оригиналността“.

И все пак, въпреки че хората не са свикнали да чуват доктрини като тази на фон Хумболт и за тях сигурно е чудно, че се приписва такава ценност на индивидуалността, това, за което става дума, е по-скоро въпрос на степен. Няма човек, чийто идеал за поведение е хората само да си подражават. Кой не би се съгласил, че начинът на живот и дейност трябва да носи отпечатъка на собствената преценка и характер. От друга страна, би било абсурдно да се твърди, че хората трябва да живеят така, сякаш преди тях никой нищо не е знаел, като че ли дотогава не е съществувал жизнен опит, който да покаже кой начин на съществуване или поведение е по-добър от друг. Никой не отрича, че като млади хората трябва така да се обучават и възпитават, че да знаят и да извличат полза от установените резултати на човешкия опит. Но всяко човешко същество, което е достигнало умствена зрялост, трябва да има право и възможност да използва и тълкува този опит по свой собствен начин. Всеки трябва сам да реши каква част от засвидетелствания опит е уместно да се приложи към неговия живот и природа. Традициите и обичаите на другите хора са в известен смисъл доказателство за това, на което ги е научил собствения опит. Това са предполагаеми доказателства и бидейки такива, те изискват индивидът да се отнася почтително към тях. На първо място, обаче, собственият опит може да е много ограничен или пък хората може да не са го изтълкували правилно. На второ, тълкуването им може да е вярно, но да е неподходящо за индивида. Обичаите са направени за обичайни обстоятелства и обичайни характери, а неговите обстоятелства и характер може да са необичайни. На трето място, макар обичаите да са добри като обичаи и даже да са подходящи за него, спазването им не възпитава или не култивира у индивида нито едно от качествата, които отличават човешкото създание от другите твари. Човешките способности за възприемане, преценка, диференциране, умствена дейност, пък дори и моралното предпочитание се упражняват само при правене на избор. Онзи, който прави нещо, само защото то е възприет обичай, не прави избор. Той не се научава да различава ясно или да се стреми към най-доброто. Подобно на мускулната сила, умствените и моралните способности се усъвършенстват само когато се използват. Способностите не се упражняват, когато нещо се прави само защото и другите го правят — все едно на нещо да се вярва, понеже и другите вярват в него. Ако основанията за някаква позиция не са убедителни за собствения разум, последният не може да се подсили, а по-скоро ще се отслаби от възприемането на тази позиция. По същия начин, ако подбудите за някакво действие не са съзвучни със собствения характер и чувства (където симпатиите или правата на другите не участват), тоя характер и тия чувства стават инертни и вяли, вместо да се оживят и активизират.

Този, който позволява на света или онази част от него, към която принадлежи, да му прави план на живота, няма нужда от никакви способности, освен на маймунско подражание. Онзи, който сам избира плана си, използва всички свои способности. Той трябва да мобилизира наблюдателността си, за да види, разума и преценките си, за да предвиди, и дееспособността си, за да събере материал, на основата на който да вземе решение; проницателността си, за да реши, и когато реши, той има нужда от твърдост и самоконтрол, за да отстои съзнателното си решение. Степента, в която на такъв човек посочените качества са необходими или ги упражнява, е в пълна зависимост от онази част от поведението, която той самостоятелно е определил според собствените си преценки и чувства и тя действително трябва да бъде значителна. Възможно е той и без тези неща да върви безопасно по правия път. Но каква ще бъде относителната му стойност като човешко същество? Важно е не само какво правят хората, но и какви са тия хора, които го правят. Сред човешките творения, които са достойна цел на стремежа към красота и усъвършенстване, най-важното естествено е самият човек. Да предположим, че е възможно машини или автомати в човешки образ да строят къщи, да отглеждат живот, да водят войни и съдебни процеси, дори да издигат църкви и четат молитви. Би било голяма загуба, обаче, такива автомати да заместят дори онези мъже и жени, които днес обитават по-цивилизованата част на света, но са много жалки представители на истинските възможности на природата. Човешката природа не е машина, която се създава по някакъв модел и се наглася точно да извършва определената работа; по-скоро тя е дърво, което иска да расте и да се развива във всички посоки, според вътрешните си наклонности, които го правят живо.

Едва ли някой ще възрази, че е желателно хората да упражняват умствените си способности и че интелигентното спазване на обичаите и традициите, а дори понякога интелигентното отклонение от тях, е по-добро от сляпото и механично придържане към тях. До някаква степен се приема, че трябва да имаме самостоятелно мислене, но по отношение на свободата на желанията и подтиците ни или на това, че да имаш собствени импулси с различна сила съвсем не е толкова опасно или коварно — тук като че ли липсва охота за съгласие. Но желанията и импулсите са точно толкова важни елементи на съвършения човек, колкото и неговите убеждения и задръжки. Силните импулси стават опасни само когато не са добре балансирани, когато една група цели и наклонности добиват сила, а други, които би трябвало да присъстват наравно с тях, остават слаби и пасивни. Хората действат погрешно не защото желанията им са силни, а защото съвестта им е слаба. Не съществува естествена връзка между силните импулси и слабата съвест. Естествената връзка е обратна. Да се твърди, че желанията или чувствата на един човек са по-силни и по-богати от тези на друг е все едно да се каже, че у него има повече от суровия материал на човешката природа и затова той е способен да извърши може би повече зло, но сигурно и повече добро. Изразът „силни импулси“ е просто друг начин да се означи понятието енергия. Енергията може да се използва за лоши цели. Но енергичният характер винаги ще направи повече добро от мързеливия или пасивен характер. При тези, у които естествените чувства преобладават, обработените чувства могат да станат най-силни. Същите силни наклонности, които придават яркост и дълбочина на личните импулси, са източникът, откъдето извира най-страстната любов към добродетелта и най-строгият самоконтрол. Именно чрез развиването на тези качества обществото едновременно изпълнява задълженията си и защитава интересите си, а не като отхвърля материала от който са направени героите, защото то не знае как да направи герои. Човекът, чиито желания и импулси са негови собствени и изразяват собствената му природа, развита и видоизменена от собствената му култура, е човек с характер. Онзи, който няма собствени желания и импулси, няма характер, все едно че е парна машина. Ако освен че са негови собствени тези импулси са и силни и са под контрола на силна воля, този човек притежава енергичен характер. Онзи, който твърди, че индивидуалността на желанията и импулсите не трябва да се поощрява, сигурно смята, че обществото няма нужда от силни характери, че не е по-добре в него да има повече люде с характери и че високо средно ниво на енергия не е желателно.

В някои ранни стадии на общественото развитие тези сили най-вероятно доста са изпреварвали тогавашните възможности на обществото да ги обуздава и контролира. Имало е времена, когато спонтанността и индивидуалността са били в излишество и общественият принцип е водил тежка борба с тях. Трудността тогава е била да се принудят хора, здрави телом и духом, да се подчиняват на правила, изискващи контрол над импулсите. За да се преодолее тази трудност, законът и дисциплината, подобно на борбата на папите срещу императорите, установяват власт над целия човек, искат контрол върху целия му живот, за да контролират характера му — нещо, за което обществото не е могло да намери достатъчно добро средство. Днес обществото вече почти изцяло е овладяло индивидуалността и опасността, грозяща човешката природа е не излишеството, а недостатъчността на личните импулси и предпочитания. Нещата извънредно много са се променили от времето, когато страстите на силните по положение или по вътрешни качества непрекъснато са се бунтували срещу законите и наредбите, поради което постоянно се е налагало да ги обуздават, за да има някаква сигурност за останалите. В днешно време от най-висшите до най-долните класи всеки живее сякаш под погледа на враждебен и будещ страх цензор. Нито отделният индивид, нито семейството вече си задават въпроси като тези: „какво предпочитам аз?“ „какво приляга на моя характер и темперамент?“, „какво ще подтикне най-доброто у мен да се прояви, развитие и реализира?“ независимо дали става дума за другите или за самите тях. Те се питат какво подхожда на положението им, какво обикновено се прави от хората в тяхното положение и финансови възможности или (което е още по-лошо) какво обикновено правят в този случай хора с по-високо положение и по-големи възможности? Не искам да кажа, че те избират онова, което е обичайно пред онова, което отговаря на личните им склонности. На тях не им идва на ум, че имат склонности, освен склонността към обичайното. Така съзнанието само се превива пред хомота. Дори в нещата, които хората правят за удоволствие, първото нещо, за което мислят, е общоприетото. Те обичат да са в групи, да правят избор само измежду неща, които се правят от всички. Особеният вкус, ексцентричното поведение се избягват както престъпленията. Така се стига до момента, когато по силата на факта, че не са следвали природата си, те престават да имат природа. Човешките им способности се изтощават и залиняват, те вече не могат да изпитват силни желания или естествени удоволствия и обикновено нямат собствени мнения или чувства. Е, това ли е желаното състояние на човешката природа?

Да, според калвинистката теория. За нея големият грях на човека е собствената му воля. Най-висшата добродетел, на която са способни хората, се състои в покорството. Нямаш избор — така трябва да направиш, не другояче. „Всичко, което не е задължение, е грях“. Тъй като по начало човешката природа е покварена, за никого няма спасение, докато не я убие в себе си. За онзи, който поддържа тази теория за живота, смачкването на човешките способности, потенциал и чувствителност не е зло. Човек няма нужда от други способности освен от способността да се предаде на волята Божия. Ако той използва умствените си възможности не само за да се подчини на тази предполагаема воля по-пълно, а и за други цели, по-хубаво ще е да ги няма. Това е теорията на калвинизма и тя се поддържа, макар и в по-смекчена форма, от мнозина, които не се смятат за калвинисти. Смекчаването се състои в едно по-малко аскетично тълкуване на предполагаемата божия воля. Те твърдят, че божественият закон не изключва хората да задоволяват някои свои склонности, но не по предпочитания от тях начин, а чрез подчинение, т.е. както е предписано в догмата. Оттук следва, че поради задължителните условия по начало този начин е еднакъв за всички.

В подобна прикрита форма тази ограничена теория за живота, както и типът ограничен и жалък индивид, който тя покровителства, днес силно се лансират. Несъмнено много хора искрено вярват, че именно Бог е пожелал човешките същества да бъдат така сковани и принизени, тъй както други смятат, че дърветата стават много по-хубави, когато се окастрят или се оформят като животински фигури, отколкото са в естествения си вид. Но ако в религията има място за идеята, че човекът е бил сътворен от добро Същество, по-логично е да се повярва, че това Същество му е дало способности, за да ги развие и разгърне, а не да ги изкорени и унищожи и че то изпитва наслада от всеки успешен опит на своите създания да се приближат към идеалния замисъл, вложен в тях, при всяко разширяване на техните заложби и ум, на тяхната дейност и щастие. Калвинисткият тип човешко съвършенство не е единственият. Има едно друго схващане за човечеството, според което неговата природа му е дадена не само за да бъде отхвърлена, а и за други цели. „Езическото самоутвърждаване“ е един от елементите на човешкото достойнство, както и „християнското себеотричане“. („Есета“ от Стърлинг) Съществува гръцки идеал за саморазвитие, с който платоническият и християнският идеали за самоконтрол се смесват, но не го изместват. Може би е по-добре да си Джон Нокс, отколкото Алкивиад, но във всеки случай е още по-добре да си Перикъл. Самият Перикъл, ако съществуваше днес, щеше да притежава всичко ценно, което е носил в себе си Джон Нокс.

Човешките същества стават благороден и прекрасен обект за съзерцание не като заличават всичко индивидуално, докато станат еднакви, а напротив като го развиват и проявяват в границите на правата и интересите на другите. И тъй както делата отразяват характера на своите извършители, чрез тези дела пък човешкият живот се обогатява, разнообразява, оживява, създава още по-изобилна храна за възвишени мисли и възвисяващи чувства и засилва връзката на всеки индивид с общността, с което тази общност става още по-достойна за принадлежността на нейните членове към нея. Колкото по-развита е индивидуалността на човека, толкова по-ценен става той за самия себе си и оттук следва, че може да бъде по-ценен за другите. Неговото съществуване придобива по-голяма пълнота, а когато има повече живот в отделните компоненти, има повече живот и в масата, която те съставляват. Разбира се, това не изключва необходимостта по силните човешки образци да бъдат ограничавани в опитите си да нарушават правата на другите. Но това се компенсира в достатъчна степен дори от самата идея за човешкото развитие. Средствата за развитие, които индивидът губи, като му се отнеме възможността да задоволи наклонностите си за сметка на другите, се получават главно с цената на развитието на други хора. Но дори отделният човек получава пълния им еквивалент, като развие по-добре социалното у себе си чрез ограничаване на егоизма си. Спазването на строгите правила на справедливостта заради другите развива чувства и способности, чиито обект е чуждото благо. Ограниченията за неща, които не засягат чуждото благо, обаче, наложени поради изразеното недоволство от другите, не развива нищо ценно, освен една сила на характера, която може да се прояви в съпротива към ограничението. Приемат ли се ограниченията, целият характер се притъпява. За да се отдаде справедливо внимание и на двете неща, трябва различните хора да могат да живеят по различен начин. В зависимост от степента на тази свобода, различните епохи са оставяли отпечатък в паметта на поколенията. Дори деспотизмът не може да прояви най-лошите си качества, когато индивидуалността съществува. Но онова, което смачква индивидуалността, е деспотизмът, както и да го наричат и независимо дали той твърди, че изпълнява божията воля или човешки заповеди.

Вече казах, че индивидуалността е тъждествена с развитието и само култивирането на индивидуалност създава или може да създаде завършени човешки същества и с това мога да приключа тази тема. Та какво повече или по-добро може да се каже за някое състояние на човешките дела от това, че то доближава човеците до най-доброто, на което са способни? Или пък, какво по-лошо може да се каже за някакво препятствие пред доброто, от това, че то му пречи да се прояви? Няма съмнение обаче, че тези съображения не са достатъчни, за да убедят най-нуждаещите се от убеждаване. Затова е необходимо по-нататък да се покаже, че тези развити човешки същества са в някаква степен полезни за неразвитите — за да покажат на онези, които не желаят свобода и не щат да се възползват от нея, че по един разбираем начин те може да бъдат възнаградени задето са дали възможност на други безпрепятствено да я използват.

На първо място бих отбелязал, че те може да понаучат нещичко от тях. Никой не би отрекъл, че оригиналността е важен елемент в човешките дела. Винаги има нужда от хора, които не само откриват нови истини и показват кога старите истини вече не важат, но и започват да правят нови неща и дават пример за по-издигнато поведение, по-фин вкус и усет в живота. Това не би оспорил никой, освен ако не вярва, че светът вече е постигнал съвършенство във всяко отношение. Вярно е, че такава полза не може да принесе всеки. Съвсем малка част от човечеството представляват онези, чиито експерименти, ако се приемат от другите, наистина биха могли да отбележат напредък спрямо съществуващата практика. Но тези малцина са солта на земята. Без тях човешкият живот би се превърнал в застояло блато. Те не само въвеждат добри неща, които преди не са съществували, но и поддържат жизнеността на онези, които вече са създадени. Ако сме стигнали точката, когато нищо ново не може повече да се направи, значи ли това, че човешкият интелект ще стане излишен? Може ли това да бъде причина онези, които правят старите работи, да забравят защо ги правят и да ги правят като добичета, а не като човешки същества? Съществува много силна тенденция най-прекрасните убеждения и дела да дегенерират в нещо механично. И ако имаше една непрекъсната приемственост на хора, чиято постоянна оригиналност не позволява основанията на тези убеждения и дела да се превърнат в обикновена традиция, тази умъртвена материя нямаше да може да издържи и най-лекия удар от нещо истински живо и цивилизацията щеше да отмре, както е станало във Византийската империя. Вярно е, че гениите винаги са били и сигурно ще бъдат нищожно малцинство. За да ги имаме обаче, необходимо е да запазим почвата, върху която те израстват. Геният може да диша единствено в свободна атмосфера. Гениалните хора са ex vi termini (по смисъла на термина — лат.) с по-изявена индивидуалност от другите. Следователно те по-трудно и само с мъчително свиване могат да се вместят в малкото шаблонни форми, които обществото осигурява, за да спести труда на членовете си сами да изградят характерите си. Ако от плахост такива хора приемат да бъдат вкарани в тези шаблони и оставят неразвита онази част от себе си, която не може да се разгърне заради оказания натиск, обществото няма да има полза от тяхната гениалност. Ако имат силен характер обаче и счупят веригите си, те стават белязани и обществото, което не е успяло да ги направи обикновени, сега предупредително ги сочи с пръст като „необуздани“, „нестабилни“ и други подобни. Все едно да се оплакваме, че Ниагарската река не тече кротко в руслото си като холандски канал.

Така аз твърдо настоявам, че геният има голямо значение и той трябва да може да се разгърне свободно в мислите си и в делата си, като знае много добре, че на теория никой няма да отхвърли такава позиция, но в действителност почти всички проявяват пълно безразличие към нея. Хората смятат, че гениалността е прекрасно нещо, ако ти даде възможност да напишеш вълнуващо стихотворение или да нарисуваш картина. Но що се отнася до гения в истинския смисъл на думата, т.е. оригиналност в мисленето и в делата, всички са съгласни, че той буди възхищение, но болшинството вътре в себе си мислят, че спокойно могат да минат и без него. За съжаление, няма защо да се изненадваме, защото това е просто съвсем естествено. Оригиналността е нещо, което неоригиналните умове не могат да оценят. Те не могат да разберат по какъв начин тя би им била полезна. И това не е чудно. Ако можеха да проумеят смисъла на оригиналността, това нямаше да е оригиналност. Първата услуга, която оригиналността би им направила, е да им отвори очите. Ако това наистина станеше, те биха получили възможност сами да станат оригинални. В същото време, като си припомнят, че всяко досега постигнато нещо е било постигнато от някого за пръв път и че всички хубави неща са плод на оригиналност, нека да проявят нужната скромност и да повярват, че все още има неща, които оригиналността би могла да осъществи и да уверят себе си, че колкото по-малко съзнават необходимостта от оригиналност, толкова повече се нуждаят от нея.

В интерес на истината, колкото и да се почита, на думи или на дело, истинското или предполагаемото интелектуално превъзходство, общата тенденция в света е посредствеността да стане господстващата сила. В древната история, през Средновековието и в по-малка степен по време на дългия преход от феодализъм към днешните времена, индивидът винаги е бил сам по себе си сила — дали е притежавал големи дарби или високо социално положение, той винаги е представлявал значителна сила. Днес индивидите се губят в тълпата. В политиката е станало почти банално да се казва, че сега светът се управлява от общественото мнение. Единствената реална сила е силата на масите и правителствата, доколкото те са изразители на склонностите и инстинктите на масите. Това важи както за моралните и обществените отношения на личния живот, така и за обществените дела. Онези, чиито мнения се наричат обществено мнение, невинаги са едни и същи.

В Съединените щати те съставляват цялото бяло население. В Англия — главно средната класа. Но и те винаги са маса, т.е. колективна посредственост. И което е още по-голяма новост, днес масата не черпи идеите си от разни църковни или държавни нотабили, от ярко изявени лидери или от книги. Нейното мислене се изработва от люде, подобни на тях, които им говорят, които се изказват спонтанно от тяхно име в пресата. Аз не се оплаквам от това. Не твърдя, че по правило нещо по-добро би отговаряло на днешното жалко състояние на човешкия ум. Това обаче не пречи властта на посредствениците да бъде посредствена власт. Няма такова управление, било то на демокрацията или на многобройна аристокрация, което в идеите си, качествата си и интелектуалната атмосфера, която е създало, да се е издигнало над посредствеността, с изключение на случаите, когато върховното Мнозинство се е оставяло (това винаги се е случвало в най-добрите му времена) на напътствията и влиянието на по-надарени и образовани Малцина или Едного. Началото на всички мъдри и благородни неща се полага и трябва да се полага от индивиди. Всъщност, отначало само от един индивид. Достойнството и честта на обикновения човек се състои в това, че той е способен да последва такова начинание, че може вътрешно да откликне на мъдри и благородни неща и да се остави да го водят с отворени очи. Аз съм против „култа към героя“, който аплодира силния гений, насилствено заграбил властта над света, подчинил света на волята си въпреки съпротивата му. Единственото, което той може да иска за себе си е свободата да сочи пътя. Силата на принудата е не само несъвместима със свободата и развитието на другите, но тя опорочава самата силна личност. Изглежда обаче, че когато възгледите на средната маса навсякъде са станали или стават господстваща сила, корективът и противотежестта на такава тенденция ще бъде все по-силно изявената индивидуалност на онези, които стоят на върховете на мисълта. Именно при тези обстоятелства изключителните личности, вместо да бъдат ограничавани, трябва да бъдат подтиквани да действат различно от масата. В някои по-ранни времена от това не е имало полза, освен в случаите, когато такива хора не само че са постъпвали другояче, но и по-добре от другите. В днешната епоха самият пример на неортодоксално поведение, самият отказ да се превие гръб пред традицията представлява принос. Тъкмо защото тиранията на общественото мнение излага ексцентричността на укори, желателно е хората да бъдат ексцентрични, за да преодолеят тиранията. Ексцентричността е била в изобилие винаги когато са преобладавали силните характери. Количеството ексцентричност в едно общество е право пропорционално на количеството гениалност, духовна енергия и морална смелост, съдържащи се в него. Фактът, че сега малцина се осмеляват да бъдат ексцентрични, представлява най-голямата опасност днес.

Вече споменах, че е много важно да се даде пълна свобода на нетрадиционните неща, та лека-полека да се разбере кои от тях могат да се превърнат в традиция. Но независимото действие, неспазването на традицията заслужават поощрение не само защото създават възможност да се изработят по-резултатни начини на действие или традиции по-достойни за спазване; пък и не само личности с ярко изразено интелектуално превъзходство може да искат да удовлетворят справедливото си желание да живеят живота си, както те решат. Няма причина целият човешки живот да се гради върху нечий модел или модели. Ако човек притежава една допустима доза здрав разум и опит, неговият начин на структуриране на живота е най-добрият не защото той сам по себе си е най-добър, а понеже е негов собствен. Хората не са като овцете. Пък даже овцете не са съвсем еднакви.

Човек не може да си намери подходящо палто или обувки, ако не са направени по негова мярка или пък ако няма цял склад, откъдето да си избира. По-лесно ли е той да си намери подходящ живот, отколкото палто? Дали хората си приличат повече физически и психически, отколкото по формата на краката си? Ако разликите бяха само във вкусовете, това би било основателна причина да не се опитваме да ги направим по един и същ тертип. Но различните хора се нуждаят от различни условия за духовното си развитие и те не могат нормално да живеят в един и същи морален климат, тъй както различните видове растения не могат да виреят при едни и същи физически условия и атмосфера. Нещата, които помагат на един човек да развие духовните си качества, са пречка за друг; Един и същи начин на живот може да бъде благотворен стимул за едного, да мобилизира всичките му способности за действие и удоволствия, а за друг да бъде разстройващо бреме, което забавя или смазва целия му вътрешен живот. Разликите между хората по отношение на източниците на наслада, усещането за болка и въздействието на различни физически и морални сили върху тях са такива, че ако няма съответно разнообразие в начините на живот, те нито получават заслужения си дял щастие, нито достигат духовното, морално и естетическо равнище, на което са способни. Тогава защо обществената търпимост трябва да обхваща само вкусовете и начините на живот, принудително постигнали одобрението на множеството техни поддръжници? Различията във вкусовете се признават почти навсякъде (освен в някои монашески институции). Един човек може безнаказано да обича или да не обича гребането, пушенето, музиката, гимнастиката, шах, карти, учене, само защото тези, които обичат тези неща и онези, които не ги обичат, са толкова многобройни, че не могат да се елиминират. Но един мъж и, още повече, една жена, които могат да бъдат обвинени в правене на неща, които „никой не прави“ или в неправене на неща, които „всички правят“, стават обект на осъдителна критика, сякаш са извършили тежки морални престъпления. Хората трябва да имат титла или някакъв друг знак за статус, или благоволението на хора със статус, за да си позволят донякъде удоволствието да правят, каквото искат, без това да се отразява на уважението към тях. Повтарям „донякъде“, защото ако си позволят повече от това удоволствие, те поемат риска да си навлекат нещо по-лошо от презрителни слова — има опасност да ги обявят за луди, да им вземат собствеността и да я дадат на близките им.^[9]

Има една особеност в начина, по който днес се направлява общественото мнение, която е измислена специално, за да му вдъхне нетърпимост към всяка по-ярка изява на индивидуалност. Средният представител на човечеството е не само умерено умен, но и умерен в склонностите си. Той няма изявени вкусове или силни желания, които да го подтикват да извърши нещо необикновено. Затова той не може да разбере онези, които имат такива и ги причислява към необузданите и невъздържаните, а те са традиционен обект на пренебрежението му. Към този универсален факт трябва да прибавим допускането, че се е зародило силно движение за подобряване на морала. Ясно е какво трябва да очакваме от него. Днес такова движение съществува. Много е постигнато за установяването на благопристойно поведение и за неутрализиране на всякакви крайности. В сегашната обстановка цари човеколюбив дух, за който няма по-благодатно поле за действие от усъвършенстването на морала и здравия разум на ближните. Поради тези тенденции в настоящия момент обществото повече от всякога е склонно да спазва общи норми на поведение и да се опитва да накара всекиго да спазва установените норми. Такава норма писана или неписана, изисква нищо да не се желае силно. Идеалният характер е безличният характер и всяка част на човешката природа, която е изявена и заради която индивидът се отличава значително от обикновеното човечество трябва да се осакатява чрез стягане, както китайките стягат стъпалата си, за да не растат много.

Както обикновено се случва с идеали, които изключват половината от онова, което е желателно, сегашната норма на одобрение ражда само една бледа имитация на другата половина. Вместо мощна енергия, направлявана от жив разум и силни чувства, контролирани от добросъвестна воля, резултатът е слаба енергия и слаби чувства, които поради това лесно се нагаждат към правилата без особени усилия на волята и разума. Енергични характери от всякаква величина вече започват да стават традиционни. Днес у нас почти единственият отдушник на енергия е бизнесът. Там се изразходва значително количество от нея. Малкото, което остава след това, се изразходва за някакво хоби. То може да бъде полезно, дори филантропско, но винаги е само едно нещо и то дребно. Днешното величие на Англия е изцяло колективно. Индивидуално ние сме слаби, а изглеждаме способни на велики дела единствено поради навика си да се сдружаваме. Това напълно задоволява нашите морални и религиозни филантропи. Но онези, които направиха Англия такава, каквато тя беше са хора от съвсем друго качество. И пак ще са необходими други хора, за да бъде предотвратен нейния упадък.

Деспотизмът на традицията навсякъде е постоянна пречка за човешкия напредък, защото е в непрекъснат антагонизъм със стремежа към нещо по-добро от традиционното, което ‘по-добро’, според обстоятелствата, се нарича дух на свободата, прогреса или усъвършенстването. Духът на напредъка невинаги е духът на свободата, защото може да се стреми да налага подобрения на народ, който не ги желае. Освен това, духът на свободата, доколкото се противопоставя на подобни опити, може на отделни места и в някои моменти да се съюзи с противниците на напредъка. Но единственият неизменен и постоянен източник на напредък е свободата, защото благодарение на нея могат да възникнат толкова независими центрове на прогреса, колкото са и индивидите. Принципът на прогреса обаче във всяка своя форма — като любов към свободата или любов към усъвършенстването е антагонистичен спрямо властта на Традицията и поне предполага освобождаване от нейното бреме. Борбата между прогреса и традицията представлява най-важното нещо в историята на човечеството. Всъщност, по-голямата част от света не е имала история, поради абсолютния деспотизъм на Традицията. Такова е положението в целия Изток. Във всяко нещо там Традицията е най-висшата апелационна инстанция. Справедливостта и правото означават спазване на традицията. Никой не помисля да оспорва смисъла на традицията, освен някой главозамаян от властта владетел. И резултатът е налице. Тези народи сигурно някога са притежавали оригиналност. Отначало те са били толкова многобройни, не са били грамотни и не са владеели науките за живота. Постигнали са го по-късно сами и така са станали най-великите и най-могъщите народи в света. А какво представляват днес? Поданици или подчинени на племена, чиито предци са скитали из горите, когато техните собствени прадеди са имали разкошни палати и величествени храмове и при тях традицията все пак си е разделяла властта със свободата и прогреса. Изглежда, че един народ може да бъде прогресивен само в определен период от време и после спира. Кога спира? Когато загуби индивидуалността си. Ако подобна промяна настъпи сред европейските народи, тя ще се прояви по друг начин. Деспотизмът на традицията, който заплашва тези народи, не е точно застой. Той забранява необичайното, но не изключва промяната, стига всички да се променят заедно. Ние отхвърлихме строго определеното облекло на нашите прадеди. Всеки все пак трябва да се облича като другите, но модата може да се променя един-два пъти в годината. С други думи, когато има промяна, ние внимаваме тя да бъде заради самата промяна, а не заради идеята за красота или удобство. Защото същата идея за красота или удобство не може да завладее целия свят в един и същи момент, нито пък може едновременно да се отхвърли от всички в друг момент. Но ние сме и напредничави, и изменчиви, непрекъснато измисляме разни механични изобретения и ги използваме, докато не се измислят други, по-добри от тях. Жадни сме за подобрения в политиката, образованието, дори в морала, макар че при последния идеята за усъвършенстване обикновено се свежда до убеждаване или принуждаване на другите да станат добри като нас самите. Ние не възразяваме срещу прогреса. Тъкмо обратното, ласкаем се, че сме най-прогресивният народ в света. Но воюваме срещу индивидуалността. Не сме далеч от мисълта, че ако бяхме станали еднакви, щяхме да направим чудеса. Ние забравяме, че разликата между двама души е първото нещо, което привлича вниманието и на двамата към собствените им недостатъци, към превъзходството на другия, както и към възможността чрез съчетаване на предимствата на двамата да се създаде нещо по-добро. Китай представлява един поучителен пример в това отношение: една нация с много талант и в някои отношения дори с мъдрост, благодарение на редкия шанс, че в един ранен период те са имали много добри традиции, създадени до голяма степен от хора, които и най-просветеният европеец трябва да признае за мъдреци и философи. Забележително е също така съвършенството на средствата, с които те са съумели да внушат максимално най-дълбоката си мъдрост в съзнанието на всеки член на общността и да направят така, щото онези, които са усвоили най-много от нея, да получат власт и високо положение. Очевидно хората, които са постигнали това, са открили тайната на човешката напредничавост и твърдо са могли да стоят начело на световното движение напред. Получило се е тъкмо обратното, обаче — китайците са изпаднали в застой, който продължава вече хиляди години и ако нещо в тях може да се подобри, то вероятно ще дойде от чужденци. Китайците безвъзвратно са постигнали нещо, върху което английските филантропи неуморно работят — а именно, всички са станали еднакви и всички се ръководят в мислите си и поведението си от едни и същи правила и принципи. Ето ги и плодовете. Съвременният режим на общественото мнение е в неорганизирана форма онова, което представляват китайските образователна и политическа системи в организирана форма. И ако индивидуалността не успее да се противопостави на този хомот, Европа ще стане втори Китай, независимо от благородното си минало и християнския си дух.

Какво е спасило Европа от подобна съдба досега? Какво е направило европейското семейство на народите една прогресираща, а не инертна част на човечеството? Това не е някаква изключителност у тях, която, ако е налице, съществува като следствие, а не като причина. Става дума за едно забележително многообразие на характеристики и култури. Индивидите, класите, нациите тук са били много различни едни от други, прокарали са най-различни пътища, всеки един от които води до нещо ценно. И въпреки че във всеки период онези, които са вървели по различни пътища, са проявявали нетърпимост един към друг и всеки е искал да накара другите да тръгнат по неговия път, опитите да се спре взаимно развитието им рядко са били трайно успешни и всеки от тях в някакъв момент е проявявал търпение и е вземал доброто, което другите са му предлагали. По моя преценка прогресивното и многостранно развитие на Европа изцяло се дължи на този плурализъм в избора на път. Но като че ли вече тя започва да губи власт над тази придобивка и решително напредва към китайския идеал за уеднаквяване на хората. В последния си важен труд г-н де Токвил^[10] отбелязва, че в днешно време французите си приличат много повече, отколкото дори в предишното поколение. Същата забележка ще важи в още по-голяма степен за англичаните. В един вече цитиран пасаж от Вилхелм фон Хумболт се изтъкват две неща като необходими условия за човешкото развитие, защото са необходими за създаване на различия между хората, а именно, свободата и разнообразието на обстоятелствата. Второто от тия условия непрекъснато намалява в нашата страна. Обстоятелствата, които заобикалят различните групи и индивиди и оформят характерите им, всеки ден стават все по-еднакви.

По-рано различните слоеве, квартали, различните занаяти и професии са живеели едва ли не в различни светове. Днес те в голяма степен живеят на едни и същи места, надеждите и страховете им са насочени към едни и същи обекти, имат едни и същи права и свободи и едни и същи начини да ги утвърждават. Въпреки че все още има големи разлики в статуса им, те са нищо в сравнение с разликите, които са изчезнали. Уподобяването продължава. Всички политически промени на епохата съдействат за това, защото целта им е да повдигнат ниското ниво и да понижат високото. Разширяването на образованието също помага за това, тъй като поставя хората под еднакви влияния и им дава достъп до един общ фонд от факти и отношения. Усъвършенстването на средствата за общуване съдейства за това — създават се лични контакти между обитателите на далечни краища и се поддържа едно непрекъснато движение от място на място, една непрекъсната смяна на местожителството. Развитието на търговията и производството също помага на този процес, като все по-широко се разпространяват предимствата на охолния живот и най-високите цели и амбиции се превръщат в обекти на конкуренция. По този начин желанието за издигане в обществото вече не дава облик на една определена класа, а на всички класи. Има и една още по-могъща сила, която действа за уеднаквяването на хората и тя е окончателното установяване на господството на общественото мнение в Държавата. Това става у нас, както и в други свободни страни. Различните обществени върхове, които по-рано даваха възможност на някои хора, домогнали се до тях, да не се съобразяват с мнението на множеството, постепенно се изравняват; самата идея за съпротива срещу обществената воля, когато със сигурност се знае, че такава има, прогресивно изчезва от съзнанието на действащите политици. Поради това вече няма социална подкрепа за другомислието. Всяка самостоятелна власт в обществото, която сама се противопоставя на господството на множеството, има интерес да вземе под своя протекция възгледите и тенденциите, които са в разрез с обществените.

Съчетанието от всички тези причини образува една грамадна маса от влияния, враждебни на Индивидуалността и е трудно да се види как тя може да отстои позициите си. Ще трябва да се преодоляват големи трудности, освен ако по-интелигентната част на обществото не бъде накарана да я оцени — да разбере, че е хубаво да има различия, макар че някои няма да са за по-добро, а даже, както може да й се стори, ще са за по-лошо. Ако Индивидуалността трябва да защити позициите си, това трябва да стане сега, когато все още процесът на насилствено подобряване не е завършил. Съпротивата срещу посегателство може да бъде успешна само в ранните стадии. Искането всички хора да си приличат расте от това, с което се подхранва. Ако съпротивата се отложи за момента, когато животът ще бъде сведен почти до един хомогенен тип, всички отклонения от него ще се считат за безбожни, неморални, дори чудовищни и противоестествени. Хората бързо престават да възприемат разнообразието, когато за известен период от време са загубили навика да го виждат около себе си.