Надявам се, че вече е минало времето, когато „свободата на печата“ се е нуждаела от всякаква защита като гаранция срещу корумпирано или тиранично управление. Смятам, че днес никой не спори, че не трябва да се позволява на законодателен или изпълнителен орган на властта, който не действа в интерес на хората, да им предписва мнения или да определя какви идеи, доводи или доктрини могат да достигат до тях. Освен това, тази страна на въпроса толкова често и толкова убедително е разисквана от предишни автори, че аз няма да се спирам специално на нея. Въпреки че сегашният английски закон за печата е толкова угоднически, колкото и по времето на Тюдорите, не съществува опасност да бъде използван срещу политическите дискусии, освен в отделни моменти на паника, когато страхът от бунт вкарва министрите и съдиите от равновесие. Общо взето, в правовите държави няма големи опасения, че правителството, независимо колко е отговорно пред народа, често ще прибягва до контрол над изразяването на мнения, с изключение на случаите, когато то само става изразител на общата нетърпимост на всички членове на обществото. И така да предположим, че правителството е напълно единно с народа и не възнамерява да упражнява никаква принуда освен като израз на общата воля. Но аз отричам правото на народа да упражнява подобна принуда сам или чрез своето правителство. Самата принуда е противозаконна. И най-доброто, и най-лошото управление няма никакво право на това. Тя е пагубна и даже още по-пагубна, когато се прилага съобразно с общественото мнение, отколкото срещу него. Ако всички хора по света споделят дадено мнение и само един човек е против, те нямат право да му запушат устата, както и той няма право, дори да има власт, да ги ограничава. Ако едно мнение беше лична собственост, която има стойност само за собственика и ограничаването на нейната консумация се възприема като частно правонарушение, щеше да има значение дали щетата е нанесена върху неколцина или върху множество хора. Но особената зловредност на задушаването на личното мнение се състои в това, че тя ограбва човешкия род, ограбва живото поколение и потомците му; ограбва тези, които не го споделят повече от онези, които го изповядват. Ако едно мнение е правилно, противниците му се лишават от възможността да заменят заблудата с истина; ако е погрешно, пак губят нещо, което е много ценно, а именно, по-ясното виждане на истината, добито чрез нейния сблъсък с грешката.

Тези хипотези трябва да се разгледат поотделно, тъй като всяка от тях се отнася до различен аспект на тезата. Никога не може да бъдем сигурни, че мнението, което се опитваме да задушим, е погрешно; дори да сме сигурни, обаче, самият акт на задушаване пак е зловреден. Първо: мнението, което властите се опитват да потиснат, може да е правилно. Онези, които искат да го задушат, естествено отричат истинността му, но те самите не са непогрешими. Те нямат право да решават даден въпрос за цялото човечество, като изключат всеки друг от преценката. Отказът да се изслуша едно мнение под предлог, че е погрешно, означава, че някой смята собствената си сигурност в това за абсолютна сигурност. Задушаването на една дискусия означава претенция за непогрешимост. Можем да отхвърлим такава претенция само по силата на този макар и прост довод.

За беда на здравия разум на хората, фактът на тяхната погрешимост не влияе върху практическите им преценки, въпреки че на теория това се признава. Всеки съзнава, че не е безгрешен, но малцина правят нещо, за да се предпазят от своята погрешимост. На никого не му идва наум, че всяко мнение, което изглежда неоспоримо, може всъщност да е плод на заблудата, в която всеки приема, че да изпадне. Абсолютните владетели или подобни на тях люде, които са свикнали да се отнасят с тях с безгранична почит, обикновено са изпълнени със същата безрезервна увереност в правотата на възгледите си по едва ли не всички въпроси. Хората в по-добро положение, чиито мнения понякога се оспорват или все пак се намира някой да ги поправи, когато грешат, изпитват подобна безгранична вяра само в онази част от своите мнения, които се подкрепят от всички околни или от такива, към които те хранят респект. Защото колкото по-несигурен е човек в личните си преценки, толкова повече се уповава на безгрешността на „света изобщо“. Светът за всеки индивид представлява онази негова част, с която той се съприкосновява — партия, секта, църква, съсловие. Онзи, за когото светът означава неговата страна или епоха, може да се нарече дори либерален или широкомислещ. Вярата му в колективния авторитет остава непоклатима, дори да знае, че други епохи, секти, страни, църкви, класи или партии са мислили и даже сега мислят тъкмо обратното. Той прехвърля отговорността да бъде прав в противовес на различните светове на други хора върху собствения си свят и изобщо не се смущава от факта, че само по някаква случайност един от многото светове е заслужил неговото доверие; същите причини, които са го направили англиканец в Лондон, са щели да го направят будист или конфуцианец в Пекин. И все пак, излишно е да привеждаме доводи в полза на очевидния факт, че времената са точно толкова погрешими, колкото и отделните хора. Всяка епоха отстоява различни възгледи, които впоследствие се отричат или се обявяват за абсурдни. Сигурно е, че много от сега общоприетите мнения ще бъдат отхвърлени от идните поколения, по същия начин както днес много мнения, общоприети преди, категорично се отхвърлят.

Как би изглеждало евентуалното възражение на това твърдение? Може би по следния начин: Претенцията за непогрешимост, съдържаща се в забраната да се разпространяват заблуди не е по-голяма от всичко онова, което обществените власти вършат според собствените си преценки и на своя отговорност. Способността за преценка е дадена на човека да я използва. Понеже тя би могла да се използва неправилно, трябва ли да се каже на хората, че не бива да я използват? Забраната на неща, считани за зловредни не означава претенция за непогрешимост — това по-скоро е изпълняване на задълженията им, макар погрешими, да действат според добросъвестното си убеждение. Ако не трябваше да действаме според възгледите си, понеже те могат да се окажат погрешни, никога нямаше да можем да защитим интересите си или да изпълни задълженията си. Едно възражение, което се отнася до цялостното поведение, не може да бъде валидно спрямо отделното конкретно поведение. Задължение е на всяко управление и на всички да си съставят възможно най-истинни мнения, да ги формират внимателно и никога да не ги налагат на другите, освен в случаите, когато са съвсем сигурни, че са прави. Когато обаче са прави (подобни мислители ще кажат) и се въздържат от действия съобразно с преценките си и позволяват безнаказаното разпространение на доктрини, които те искрено считат опасни за благоденствието на човечеството сега или в отвъдното, само защото други люде в по-варварски времена са преследвали идеи, приети за истина днес, такова въздържане не е добросъвестност, а направо страхливост. Някой може да каже, хайде да внимаваме да не направим същите грешки. Но държавите и хората са правили грижи и в други отношения, които се приемат като подходящи обекти за упражняване на властта — въвеждали са тежки данъци, водили са несправедливи войни. Трябва ли заради това да премахнем данъците или да не водим войни по никакъв повод? Хората и властите трябва да действат възможно най-добре. Не съществува абсолютна сигурност, но има една увереност, която е достатъчна за осъществяване на целите на човешкия живот. Ние можем и по-скоро трябва да допуснем, че имаме верни преценки за собственото си поведение. Същото се отнася и за случаите, когато забраняваме на лошите хора да развалят обществото чрез разпространението на зловредни и лъжливи според нас гледища.

Моят отговор обаче е, че при това положение ние допускаме доста повече. Има огромна разлика между предположението, че едно мнение е вярно, защото при наличието на всякакви възможности за оспорване то не се опровергава, и допускането, че то е истинно с цел да не се позволи опровергаването му. Пълната свобода на оспорване или опровергаване на мненията ни е именно условието, оправдаващо допускането за тяхната правота с цел да се извършат някакви действия. При никакви други условия едно същество с човешки способности не може да получи рационални уверения, че е право.

Как да си обясним тогава факта, че разглеждайки историята на общественото мнение или обикновения ход на човешкия живот, те в края на краищата се оказват не чак толкова лоши? Едва ли защото човешкият разум е природно силен, защото, ако става дума за неочевидни неща, деветдесет души от сто проявяват абсолютна неспособност за преценка, а преценката на стотния е само относително по-добра. Повечето забележителни личности от миналото са поддържали мнения, които днес се смятат за погрешни или са вършили или подкрепяли неща, които за нас са неоправдани. Е, тогава, как става така, че общо взето сред хората надделяват рационалните преценки и рационалното поведение? Ако това наистина е така, и то сигурно е така, иначе човекът винаги е щял да бъде в окаяно състояние, това се дължи на едно свойство на ума, което е източник на всичко достойно за уважение у човека като интелект и като морално същество, а именно че грешките му са поправими. Той е способен да поправи грешките си чрез дискусии и натрупване на опит. Но не само чрез опит. Трябва да има дискусия, която да покаже как да се тълкува опитът. Погрешните мнения и дела постепенно отстъпват място на фактите и доводите. За да въздействат върху ума, обаче, фактите и доводите трябва да му се изложат. Малко са фактите, които говорят сами, нужен е коментар, за да покаже смисъла им. И така, същинската сила и ценност на човешките преценки се крие в едно тяхно свойство, а именно, те могат да се поправят, когато са погрешни. На него може да се разчита само когато са налице средствата за поправяне. Да вземем пример с някой, чийто преценки действително са убедителни. Как се е получило това? Получило се е, защото тия негови възгледи и поведение са били винаги отворени за критика; защото винаги се е вслушвал във всичко казано против него и се е възползвал от всичко основателно в тези критики; винаги е обяснявал на себе си, а при случай и на другите, грешността на погрешните позиции. Защото е знаел, че единственият начин, по който едно човешко същество може да се доближи до цялостно познание на някакъв въпрос, е като чуе какво ще кажат за него хора с различно мислене и като изучи всички възможни подходи към него от хора с различна умствена нагласа. Това е единственият начин, по който мъдреците са добили своята мъдрост. Това е начинът, по който човешкият ум изобщо придобива мъдрост. Последователният навик да поправяме или доизграждаме мнението си, като го сравняваме с чуждото, без това да хвърля съмнения или разколебаване при практическото му реализиране, е единствената солидна основа за справедливото му отстояване. Защото, когато човек знае всичко, което поне открито може да се каже против него, когато си е изградил позиция спрямо всички опоненти със съзнанието, че е премислил всички контрааргументи и трудности, а не ги е отбягнал и е осветлил всички ъгли на въпроса, той вече има право да смята, че неговата преценка е по-добра от всяка друга, поддържана от отделни хора или група, които не са извървели същия път.

Не е кой знае какво изискване всичко, което най-мъдрите представители на човешкия род, онези, които имат право да се доверяват на преценките си, смятат за основание на своите възгледи, да се приема от тази разнолика група от няколко умни и множество глупави хора, наречена общество. Най-нетолерантната църква, римокатолическата, дори като канонизира светец, приема и изслушва търпеливо някой застъпник на противната кауза. Излиза, че и най-светият човек, не може да получи посмъртни почести, преди да се даде възможност на дявола да изкаже мнението си, което после се преценява. Ако Нютоновата философия не беше подложена на съмнение, днес човечеството нямаше така безрезервно да приема нейната истинност. Дори най-убедителните идеи нямат гарантирана защита, а по-скоро към човечеството е отправена постоянна покана да се опита да ги опровергае. Ако предизвикателството не се приеме или пък се приеме, но опитът се провали, все още сме далеч от всякаква сигурност. Можем само да се успокоим, че сме направили всичко, което е по силите на човешкия разум засега и не сме пренебрегнали нищо, което би дало възможност на истината да дойде при нас. Ако списъкът от възможности остане отворен за попълване, можем да се надяваме, че при наличието на по-добра истина, тя ще бъде открита, когато човешкият ум узрее за нея. Междувременно ще се задоволим с това, че сме постигнали някакъв път към истината, съответстващ на нашето време. Това е пределната степен на сигурност, която едно несъвършено човешко същество може да постигне и това е единственият начин за нейното достигане.

Странно е, че хората приемат валидността на доводите в полза на свободната дискусия, но възразяват срещу довеждането им до крайност. Те не разбират, че ако едни аргументи не са валидни и за крайни случаи, те не са валидни за никой случай. Учудващо е, че те не смятат, че си приписват непогрешимост, когато, от една страна, твърдят, че трябва да има свободна дискусия по всички въпроси, които могат да събудят съмнение, а от друга мислят, че някои отделни принципи или постановки не трябва да се обсъждат, тъй като са съвсем сигурни. Всъщност, те са сигурни в тяхната сигурност. Да обявим едно твърдение за неоспоримо, когато има някой, който, ако му позволим, би го отрекъл, но на него не му се позволява да направи това, значи да допуснем, че ние самите и съгласните с нас сме съдници на неоспоримостта, съдници, които не изслушват другата страна.

В днешното време, което се описва като „лишено от вяра, но ужасено от скептицизма“, хората вярват не толкова в правилността на възгледите си, колкото в това, че не биха знаели какво да правят без тях. Исканията за защита на мненията срещу атаките на обществото не изхождат от тяхната правилност, а по-скоро от общественото им значение. Твърди се, че някои идеи са толкова полезни и важни за общественото благо, че държавата е длъжна да ги поддържа така, както е длъжна да пази другите интереси на обществото. В подобни случаи управляващите власти са оправдани и дори задължени да действат по свое усмотрение, което се одобрява от всеобщото мнение на хората и това не е израз на непогрешимост. Често се твърди и още по-често се мисли също така, че само лошите хора искат да подкопаят такива полезни идеи. Оттук следвало, че няма нищо нередно тези лоши хора да се ограничават и да се забранява всичко онова, което те искат да извършат. Такъв начин на мислене опра вдава ограниченията върху свободната дискусия не с оглед на истинността на обсъжданите принципи, а с оглед на тяхната полезност. Така той се ласкае от мисълта, че избягва отговорността от претенция за непогрешимост в преценката на мненията. Онези, които са удовлетворени от такова мислене, обаче, не виждат, че в случая допускането за безгрешност просто се прехвърля от едно място на друго. Полезността на едно мнение е сама по себе си въпрос на мнение — точно толкова спорно, подлежащо на обсъждано и нуждаещо се от обсъждане, колкото и самото мнение. Еднакво е необходимо да има непогрешим съдник, който да каже дали дадено мнение е зловредно, както и дали то е неправилно, освен ако заклейменото мнение има възможност да се самозащити. И не е достатъчно да се каже, че един еретик може да отстоява полезността или безвредността на своите възгледи, но не може да отстоява тяхната полезност. Истинността на един възглед е част от неговата полезност. Ако искаме да узнаем дали е желателно да се вярва на дадено твърдение, възможно ли е да изключим съображението за неговата истинност? Според най-добрите, а не най-лошите представители на човешкия род убеждение, което е невярно, не може да бъде истински полезно. Как да накарат такива хора да се откажат от подобен довод, когато ги обвиняват, че отричат някаква доктрина, за която е казано, че е полезна, а според тях тя е невярна? Онези, които са на страната на установените мнения, винаги използват възможностите на този аргумент. Те не се занимават с въпроса за полезността отделно от въпроса за истината; тъкмо обратното, те твърдят, че именно защото тяхната доктрина е „истината“, нейното познаване и приемане е извънредно необходимо. Не може да има честна дискусия върху полезността, когато един такъв ключов довод се използва едностранчиво. Всъщност, когато законът или общественото мнение забраняват да се оспорва истинността на една идея, те проявяват същата нетърпимост към оспорването на нейната полезност. Най-многото, което биха допуснали, е евентуално да не се постулира абсолютната й необходимост или пък отхвърлянето й да не се смята за престъпление.

За да илюстрираме по-добре вредата от пренебрегване на чуждите мнения, защото по наша преценка те са неприемливи, желателно е да насочим дискусията към конкретен случай. Предпочитам да се занимая с примери, които са неблагоприятни за тезата ми, където доводите срещу свободата на мнение са най-силни както по отношение на полезността, така и по отношение на истинността. Да приемем, че оспорваните възгледи се отнасят до вярата в бог и в отвъдния живот или до някое от общоприетите морални учения. Битката на такъв терен дава големи предимства за нечестния противник, защото той непременно ще запита (пък и мнозина, които не искат да са нечестни, вътрешно ще си го кажат): „Трябва ли онези учения, които не смятате за достатъчно сигурни, да се поставят под защитата на закона? Дали вярата в бог е един от онези възгледи, чието поддържане означава непогрешимост?“ Искам да отбележа тук, че претенцията за непогрешимост не трябва да се отъждествява с чувството за сигурност във валидността на дадена доктрина (каквато и да е тя). Става дума за намерението да решиш въпроса за другите, без да им позволиш да чуят обратни доводи. Аз отхвърлям и порицавам тази позиция, дори когато тя се заема в защита на най-твърдите ми убеждения. Колкото и да е твърдо нечие убеждение в погрешността и пагубните последици или (ще използвам изрази, които дълбоко не одобрявам) неморалността и безбожността на дадено мнение, ако, отстоявайки личната си позиция, която е подкрепена от общественото мнение, някой попречи това мнение да бъде чуто с цел да се самозащити, той си приписва непогрешимост. Няма никакво значение дали това мнение е било наречено неморално или безбожно, или наистина е фатално. Това са именно случаите, когато хора от едно поколение правят ужасни грешки, предизвикващи почудата и ужаса на потомците. Сред тях са известните примери от историята, когато ръката на закона се е използвала за унищожението на най-добрите люде и най-благородните учения, за съжаление успешно спрямо отделните личности, докато някои от ученията са оцелели и по някаква ирония са се използвали в защита на подобно поведение към несъгласните с тъкмо тези учения или с общоприетите им тълкования.

Не е излишно да се припомня отново и отново на хората, че някога е имало човек на име Сократ, който влязъл в паметен конфликт със съдебната власт и общественото мнение на своето време. Този човек се ражда в страна и епоха, богати на велики личности и неговият образ идва до нас чрез онези, които най-добре са го познавали и са го смятали за най-добродетелния човек на своята епоха. За нас той е предводител и прототип на всички следващи учители по добродетел, източник на възвишеното вдъхновение на Платон и на трезвия утилитаризъм на Аристотел, i maestri di color cle sanno^[2] двата извора на цялата морална и друга философия. Този всепризнат водач на всички бележити мислители след него, чиято слава непрекъснато расте през всичките тези две хиляди години и едва ли не надраства славата на всички останали имена, направили родния му град знаменит, този човек е бил осъден на смърт от своите съграждани, след като е бил обвинен от съда в неморалност и безбожност. Безбожност, защото се обявил срещу боговете, признати от държавата. Всъщност, неговият обвинител твърди (вж. „Апологията“), че Сократ не вярвал в никакви богове; неморалност, защото чрез ученията и поученията си „развращавал младежта“. Заради тези обвинения съдът го признал за виновен и имаме всички основания да вярваме, че е действал честно и осъдил на смърт като престъпник човека, който може би повече от всички тогавашни люде е заслужавал най-добро отношение от света.

Да преминем сега към единствения друг случай на съдебна несправедливост, който дори убийството на Сократ не може да засенчи: събитието, което е станало на Голгота преди повече от хиляда и осемстотин години. Човекът, който остави в паметта на всички свидетели на неговия живот и проповядване такива дълбоки следи от моралното си величие, че в продължение на осемнайсет века той се почита като въплъщение на всемогъщия Бог, този човек е бил позорно осъден на смърт и като какъв? Като богохулник… Хората не само не са познали своя благодетел, те са го взели за собствената му противоположност и са се отнесли с него като с олицетворението на безбожността, така както днешните хора гледат на тях заради отношението им към него. Чувствата, които днес хората изпитват към тези деяния и особено към второто, са изключително несправедливи по отношение на техните нещастни извършители. По всичко изглежда, че те не са били лоши хора, във всеки случай не по-лоши от всички останали, даже обратното. В голяма степен те са били носители на религиозни, морални и патриотични чувства, характерни за тяхната епоха и народ. Това са били хора, които във всички времена, включително и нашето, биха имали пълната възможност да изживеят живота си почтено и безупречно. Върховният жрец, който разкъсва одеждите си, когато чува думи, които според представители на неговата страна представляват най-тежко престъпление, сигурно е бил съвсем искрен в ужаса и възмущението си, подобно на повечето вярващи днес, които ревниво отстояват религиозните и моралните си чувства. Повечето от ония, които днес ги побиват тръпки от поведението на онзи висш църковен служител, ако се бяха родили по негово време и бяха евреи, несъмнено щяха да постъпят по същия начин. Праволинейните християни, които смятат, че онези, които са убивали с камъни първите мъченици, са били по-лоши от тях, трябва да си припомнят, че Св. Павел също е бил сред гонителите на Христос.

Ще приведа още един пример, може би най-показателния, ако внушителността на една заблуда се измерва с мъдростта и добродетелността на нейния носител. Ако някога е имало владетел, който наистина е имал основание да се смята за най-добрия и най-просветения сред съвременниците си, то това е бил император Марк Аврелий. Абсолютен владетел на целия цивилизован свят, той запазва през целия си живот безупречна справедливост и, което е още по-изненадващо, заради стоическото му възпитание, запазва благородното си сърце. Недостатъците, които му се приписват, са свързвани с влечението му към удоволствията. Писанията му, които представляват най-висшият продукт на древния ум, съвсем незабележимо се различават от най-характерните учения на Христос. Този човек, който е бил по-добър християнин от всички следващи християнски владетели, макар и да не е възприел догмата, е преследвал християнството. Той е стоял на върха на всички тогавашни достижения на хуманността, притежавал е открит и свободен ум и характер, който сам го е довел до християнския идеал, въплътен в моралистичните му съчинения, и все пак не е съумял да види, че християнството ще донесе добро, а не зло на света, на който той така дълбоко е служил. Марк Аврелий е знаел, че обществото се намира в окаяно състояние. Въпреки това обаче той е разбирал или може би си е мислил, че разбира, че вярата и почитта към установените богове го държи и го предпазва от пълна разруха. Като господар на човечеството той е смятал за свой дълг да не допусне разпадането на обществото и не е могъл да види как, ако съществуващите връзки се разрушат, ще се създадат други на тяхно място, които пак ще го споят. Новата религия открито се стреми да унищожи тези връзки. Той е бил длъжен или да я приеме, или да я ликвидира. Доколкото християнската теология не му е изглеждала истинна и божествена по произход, доколкото странната история за разпънатия бог му се е струвала неправдоподобна, Марк Аврелий не е могъл да види тази система, според него изцяло почиваща върху една измислица, като обновителна сила, каквато тя в края на краищата се оказа след всички възможни спадове. И така, този най-кротък и благ философ и управник, изпълнен със сериозно чувство за дълг, узаконява преследването на християнството. Според мен това е един от най-тъжните факти в цялата история. Мисля си с горчивина колко различно би било световното християнство, ако християнската вяра беше установена като имперска религия под покровителството на Марк Аврелий, а не на Константин. Би било и несправедливо, и невярно да се отрича, обаче, че срещу разпространението на християнството Марк Аврелий е използвал всички възможни доводи, които могат да се измислят и против антихристиянските идеи. Никой християнин не е толкова дълбоко убеден в погрешността на атеизма и пагубното му действие върху обществото, както е бил Марк Аврелий, само че по отношение на християнството. Именно той, човекът, който повече от всички свои съвременници е могъл най-добре да го оцени. Ако някой, който одобрява прилагането на наказание за разпространение на идеи, не се ласкае от мисълта, че е по-мъдър и по-добър от Марк Аврелий, че познава по-добре мъдростта на епохата и даже я превъзхожда със собствения си интелект, че е по-ревностен търсач на истината, по-целеустремен към нея и по-предан неин пазител, нека този човек да се откаже от идеята, че той и мнозинството са непогрешими, така както направи великият Марк Аврелий с такъв печален резултат.

Съзнавайки, че е невъзможно да се приведат доводи в полза на наказанието като средство за ограничаване на антирелигиозните идеи, без да се стигне до оправдание на Марк Аврелий, враговете на религиозната свобода понякога под натиск признават това и ведно с д-р Джонсън^[3] заявяват, че гонителите на християнството са били прави: преследването е изпитание, през което истината трябва да премине и винаги преминава успешно, защото в края на краищата юридическите санкции винаги се оказват безсилни срещу нея, макар че от време на време вършат добра работа срещу зловредните грешки. Това е една форма на аргумента в полза на религиозната нетърпимост, който е толкова забележителен, че не може да бъде отминат.

Теорията, която твърди, че преследването на истината е оправдано, защото то всъщност не може да й навреди, не е умишлено враждебна към приемането на нови истини. Все пак трудно можем да я похвалим за начина, по който се е разправяла с онези, на които човечеството е задължено заради тези истини. Да разкриеш на света нещо, което дълбоко го засяга, а преди това не е знаел за него, да му докажеш, че се е заблуждавал по отношение на нещо жизненоважно за неговия духовен и материален живот е точно толкова важно, колкото и всяко друго добро дело в полза на ближните. В някои случаи, като например при ранните християни и Реформаторите, онези, които споделят мнението на д-р Джонсън, смятат, че това е най-големият дар, който може да се принесе на човечеството. Според тази теория това, че авторите на такива прекрасни дела са били възнаграждавани с мъченичество, че наградата им е била да ги третират като най-долни престъпници, не е кой знае каква злощастна грешка или беда, заради която човечеството трябва горчиво да се разкайва, а съвсем нормално и оправдано положение на нещата. Според същата доктрина разпространителите на новите истини трябва да бъдат поставени като носителите на нови закони при законодателството на древните гърци, т.е. с примка около врата, която всеки момент може да се стегне, ако народното събрание, след като изслуша основанието им, ги отхвърли. Онези, които одобряват подобно отношение към благодетелите си, едва ли ценят високо благото, което им се предлага. Според мен такъв възглед обикновено се поддържа от хора, които смятат, че новите истини са били желателни едно време, но днес вече нямаме нужда от тях.

Но поговорката, че истината винаги тържествува над гоненията, е една от приятните измами, които хората повтарят едни след други, докато те се превърнат в изтъркани баналности, изцяло опровергани от опита. Историята гъмжи от примери, когато истината е била задушавана чрез преследвания, ако не завинаги, то поне за столетия. Да вземем само религиозните убеждения: Реформацията избухва поне двадесет пъти преди Лутер и е била смазвана. Арнолдо Брешански^[4] е бил унищожен, Фра Долчино^[5] е бил унищожен, Савонарола^[6] е бил унищожен, унищожени са били албигойците, валденсите, лолардите и хуситите. Дори след епохата на Лутер упоритите преследвания винаги са успявали. В Испания, Италия, Фландрия и Австрийската империя протестантството е било изкоренено и сигурно в Англия е щяло да се случи същото, ако кралица Мери беше оцеляла, а кралица Елизабета беше умряла. Гоненията на еретици винаги са били успешни с изключение на случаите, когато еретиците са били прекалено силна група. Разумно погледнато, християнството също е могло да бъде ликвидирано в Римската империя. То се разпространява и става господстваща религия, защото преследванията са били случайни, краткотрайни и на дълги интервали, през които се е водила съвсем свободна пропаганда. Би било проява на празна сантименталност да се мисли, че истината притежава сила, неприсъща на заблудата, силата да победи тъмницата и кладата. Хората се увличат с еднаква страст и от истината, и от заблудата и прилагането на юридически, пък и на социални санкции в общи линии успява да ограничи разпространението и на двете. Истинското предимство на истината се състои в това, че когато някоя идея е вярна, тя може да бъде изкоренена веднъж, два пъти, много пъти, но след векове ще се намерят люде, които ще я преоткрият и накрая ще дойде момент, когато поредното й появяване ще съвпадне с благоприятни обстоятелства, тя няма да бъде преследвана и ще набере сила, така че вече никакви посегателства няма да могат да я задушат.

Мнозина ще кажат, че днес не унищожаваме разпространителите на нови идеи; не сме като бащите си, които са посичали пророците — напротив, ние дори им строим гробници. Вярно е, че вече не убиваме еретиците. Тежестта на наказателните санкции, които съвременното отношение по въпроса може да допусне спрямо най-зловредните убеждения не е достатъчна, за да ги изкорени. Но нека не се ласкаем от мисълта, че сме изчистили позорното петно на съдебните преследвания. Законът все още предвижда наказания заради убеждения или поне заради откритото из изразяване и тяхното прилагане и днес не е напълно изчезнало, та да изчезне опасението, че един ден те няма да се въведат наново с пълна сила. През лятото на 1857 г., по време на съдебните заседания в областта Корнуол, един нещастник (Томас Пули, архив на съдебните заседания в Бодмин, 31 юли 1857 г. През декември следващата година получава помилване от кралицата.), за когото казват, че водил безупречен живот във всяко отношение, беше осъден на двадесет и един месеца затвор, защото изрекъл и написал на една врата обидни думи срещу християнството. Около месец след това в Олд Бейли двама души поотделно (Джордж Джейкъб Холиоук, 17 август 1857; Едуард Трулъв, юли 1857) били отхвърлени като съдебни заседатели, а единият бил обиден по особено груб начин от съдията и член на съвета, защото честно заявили, че не са вярващи. При трети случай на чужденец (Барон де Глайхен, Полицейски съд, Марлборо-стрийт, 4 август 1857 г.) е била отказана правна защита срещу крадец по същата причина. Отказът произтича от юридическия принцип, че никой не може да даде показания в съда, без да декларира вярата си в бога (който и да е той) и в отвъдния живот. Това на практика означава такива хора да се поставят извън закона и да се лишат от съдебна защита. По този начин, в случай че са сами или наоколо има само подобни на тях, те може безнаказано да бъдат ограбени или нападнати, защото доказването на престъплението ще зависи единствено от техните показания, а и всеки друг би могъл да бъде ограбен или нападнат безнаказано, ако доказването на факта зависи от техните показания. Това се основава на допускането, че клетвата на човек, който не вярва в отвъдното, е невалидна. Такова съждение издава голямо невежество по история (историческа истина е, че във всички времена е имало много неверници, които иначе са били хора достойни и почтени) и малцина щяха да го поддържат, ако имаха поне бегла представа колко от най-уважаваните заради добродетелност, знания и култура люде в света не са били вярващи и това е било известно поне на най-близките им. Освен това, такова правило е самоубийствено и подкопава собствените си основания. Под предлог, че атеистите са лъжци, то приема свидетелствата на всички атеисти, които са склонни да излъжат и отхвърля само онези, които, вместо да потвърдят една лъжа, се осмеляват да срещнат всякакви хули и нападки, задето публично признават омразното си верую. Подобно правило, което по отношение на провъзгласената си цел се е самоосъдило на абсурдност, може да се запази в сила единствено като символ на омразата и остатък от времената на гоненията. В случая преследването има тази особеност, че за да станеш негов обект, трябва недвусмислено да си доказал, че не го заслужаваш. Правилото и теорията, която то предполага, са еднакво обидни и за вярващи, и за невярващи. Защото ако онзи, който не вярва в отвъдния живот, непременно лъже, то единственото, което предпазва вярващите от лъжа, ако изобщо може да се говори за предпазване, е страхът от ада. Би било несправедливо спрямо авторите и пропагандаторите на правилото да предположим, че представата, която те са си създали за християнските добродетели, е извлечена от собственото им съзнание.

Всъщност, това са само дребни остатъци от някогашните гонения и те са не толкова израз на желание за преследване, колкото пример за една честа слабост в мисленето на англичаните, която ги кара да изпитват нелепо удоволствие от утвърждаването на един лош принцип, когато самите те вече не са толкова лоши, че наистина да желаят да го прилагат на практика. За съжаление обаче общественото мнение е несигурно нещо и не може да се разчита, че премахването на по-лошите форми на съдебно преследване, което става почти от едно поколение насам, ще продължи и за в бъдеще. В днешно време спокойната повърхност на установения ред често се набръчква както от опити да се възкресят минали злини, така и от стремежи да се направят нови добрини. Онова, което днес с гордост определяме като възраждане на религията, винаги означава и възобновяване на фанатизма в съзнанието на ограничените и примитивните хора. Там, където постоянно присъства една силна закваска от нетърпимост в настроенията, както винаги е било при средната класа в тази страна, много лесно е тя да бъде тласната към активно преследване на онези, които тя никога не е преставала да счита за подходящи обекти на преследване.^[7] Именно това, именно отношението и настроенията на хората към разномислещите лишава Англия от претенциите да бъде място на духовна свобода. От много време насам юридическите санкции нанасят една основна вреда, която се състои в това, че подсилват социалното клеймо. Това клеймо наистина има ефект, до такава степен, че изповядването на забранени от обществото идеи, идеи, чието открито признаване носи риска от съдебно наказание, е доста по-рядко явление в Англия, отколкото в други страни. За всички хора, изключая онези, чието финансово положение ги прави независими от добрата воля на останалата част на обществото, установеното мнение по този въпрос има силата на закон. Техният избор е да отидат в затвора или да им се отнеме възможността да си изкарват прехраната. Материално осигурените, които не търсят благоволението на силните на деня, на разни организации или на обществото, няма от какво да се страхуват, ако публично изразят своите възгледи по всякакви въпроси, освен само, че за тях ще говорят или мислят лошо, но те могат да го понесат, тъй като за това не се изисква кой знае какъв героизъм. За такива хора няма нужда да се търси съчувствие. Въпреки че днес, за разлика от преди, разномислещите не са подложени на кой знае какви страдания, ние май си причиняваме същите злини чрез начина, по който се отнасяме с тях. Сократ е бил осъден на смърт, но сократическата философия се извиси като слънце над нас и огря целия духовен небосклон. Християните са били хвърляни на лъвовете, но християнската църква израсна като могъщо и клонесто дърво, надмина по ръст по-слаби и стари издънки и ги задуши под сянката си. Нашата чисто социална нетърпимост не убива никого, не изкоренява никакви идеи, но кара хората да ги прикриват или да се въздържат от активното им разпространяване. У нас еретическите идеи съществуват десетилетия или поколения наред и нито печелят, нито губят почва чувствително. Те никога не лумват в пламъци, които се разпространяват надлъж и нашир, а мъждукат ли мъждукат в ограничения кръг на мислещи и усърдни люде, които ги раждат, без да могат да осветят човешките дела със своята светлина — била тя истинска или лъжлива. Така се поддържа едно положение, което е удобно за мнозина, тъй като, без да се прибягва до неприятни процедури, като например глобяване или затвор, господстващите идеи остават външно несмущавани, а несъгласните с тях не са напълно лишени от възможността да упражняват разума си с болни мисли. Един удобен начин за установяване на покой в духовния свят и за поддържане на вече установения ход на нещата. Цената на този вид интелектуално усмиряване обаче е жертването на цялата морална смелост на човешкия ум. Положение, при което голяма част от най-активните и любознателни умове решават, че е по-благоразумно да съхранят общите принципи и основания на своите убеждения вътре в себе си и външно се опитват максимално да нагодят собствените си заключения към предпоставки, които вътрешно са отхвърлили; положение, което не дава път на откритите и безстрашни личности, на логично мислещите и последователни умове, които едно време са били украшение на разумния свят. Типът, който вирее при тези условия, е или приспособенецът към общоизвестните истини, или нагаждачът-релативист, чиито аргументи по всички важни въпроси са предназначени за слушателите му, а не съответстват на личните му убеждения. Онези, които искат да избягнат тази алтернатива, ограничават мислите и интересите си до неща, за които може да се говори, без да се навлиза в областта на принципите, т.е. до дребни практически въпроси, чието разрешение би се намерило от само себе си, стига хората да съумеят да разширят и подсилят духовния си кръгозор. Без това те никога няма да се оправят, но онова пък, което може да подсили и разшири съзнанието им, свободното и дръзко мислене по всички възвишени въпроси, просто се изоставя.

Онези, според които една такава сдържаност на еретиците не е голямо зло, трябва да имат предвид, че в резултат на нея никога не може да има честна и цялостна дискусия на еретическите идеи. А онези еретически идеи, които не биха издържали такава дискусия, макар че не могат да се разпространяват, продължават да съществуват. От забраната на мислене, което не води до ортодоксални заключения, обаче, страдат най-много не самите еретици, а онези, които не са еретици; страхът от ерес парализира духовния им растеж и сплашва мозъците им. Невъзможно е да се изчислят загубите на света от множеството обещаващи умове, които са съчетани с боязлив характер и които не смеят да мислят смело, независимо и енергично от страх да не ги обявят за неморални или безбожни. Сред тях понякога се наблюдават хора изключително съвестни, с изтънчен и чувствителен ум, които цял живот се мъчат да измамят или заглушат собствения си разум и изразходват всичката си изобретателност в опити да примирят ум и съвест с ортодоксията и сигурно накрая пак не успяват. Не може да си велик мислител и да не приемаш, че като такъв първото ти задължение е да следваш мисълта си до каквито и заключения да те изведе тя. Истината печели повече дори от грешките на оня, който старателно проучва нещата и мисли самостоятелно, отколкото от правилните схващания на онези, които ги поддържат само защото не си разрешават да мислят. Разбира се, свободата на мисълта е нужна не само и даже не главно за формирането на големи мислители. Тъкмо обратното, тя е също толкова важна и още по-необходима, за да може обикновеният човек да достигне духовния ръст, на който той е способен. Имало е и сигурно ще има отделни велики мислители, които са живели в атмосфера на духовно робство. Но в такава атмосфера никога не е имало и няма да има мисловно активни. Ако някога някой народ временно се е приближавал до такова качество, това е било възможно, защото за известно време не е съществувал страхът от разномислие. Където има негласно споразумение, че принципите не трябва да се оспорват и големите въпроси на човешкото съществуване не подлежат на обсъждане, не можем да очакваме онзи размах на духовна дейност, който е направил забележителни някои исторически периоди. Когато споровете отбягват големите и значими теми, способни да запалят ентусиазъм, народът не може да се раздвижи, няма импулс, който да издигне дори най-семплите хора до висотата на мислещи същества. Все пак, в европейската история има няколко примера за обратното: първият е от времето непосредствено след Реформацията, вторият, макар само в Европа и в рамките на по-цивилизована класа, се отнася до мисловния подем през втората половина на осемнадесети век; третият е още по-кратък и се свързва с духовния кипеж в Германия по времето на Гьоте и Фихте. Тези периоди се различават много помежду си по идеите, които развиват, но си приличат по това, че и трите счупват хомота на установените авторитети. Във всеки един от тях старият духовен деспотизъм е отхвърлен, без да се замени с друг. Импулсът, който Европа получи през тези три периода, я направи такава, каквато е днес. Целият прогрес в човешкото съзнание или институции оттогава насам се дължи на един от трите периода. В последно време външно изглежда, че трите импулса са почти изразходвани и едва ли можем да очакваме някакво ново начало, ако не утвърдим отново духовната си свобода.

Нека сега да преминем към втората част на темата и като отхвърлим предположението, че установените възгледи по някои въпроси може да са погрешни, да допуснем, че са верни и да разгледаме начина, по който те може да се поддържат, когато истинността им не се обсъжда открито и свободно. Колкото и да не му се иска на един човек с твърди убеждения да признае възможността за тяхната погрешност, той трябва да изхожда от съображението, че едно схващане, колкото и да е правилно, ако не се обсъжда често и без страх, от жива истина ще се превърне в мъртва догма.

Има една категория люде (слава богу вече по-малобройна), които мислят, че е достатъчно някой безрезервно да приеме онова, което те смятат за вярно, въпреки че този някой няма понятие за основанията на техния възглед и е неспособен разумно да го защити срещу най-повърхностните възражения. Такива хора, щом успеят да приведат някой авторитетен източник в защита на своето верую, по-нататък естествено смятат, че не е хубаво, даже е лошо то да бъде подлагано на съмнение. Когато са силни, те правят така, че да е почни невъзможно по деликатен и умен начин да се отхвърли установеното мислене по някой въпрос. Всъщност може, но чрез невежество и безразсъдство, защото едва ли е възможно напълно да се задуши една дискусия, а когато тя тръгне, идеите, непочиващи на убеждения, много лесно отстъпват при първия опит за спор. Но нека да изключим тази възможност и допуснем, че правилният възглед съществува в съзнанието, но като предубеждение неуязвимо и независимо от всякакви доводи. Това пак не е начин на отстояване на истината от едно разумно същество. Това не е познание на истината. Така поддържана, истината се превръща в още едно суеверие, което случайно се е закачило за думи, излагащи някаква истина.

Ако умът и разумът на човечеството трябва да се усъвършенстват — нещо, което протестантите поне не отричат, какъв по-добър начин за упражняване на умствените способности от размишляването върху неща, които толкова много засягат човека, че той счита за необходимо да има мнение за тях? Ако има нещо, което най-добре усъвършенства ума, това несъмнено е изучаването на основанията за собствените ни идеи. Независимо в какво вярват хората, по въпросите, за които е от първостепенна важност да се вярва правилно, те трябва да могат да отстояват позициите си поне срещу обикновените възражения. Някой може да каже: „Нека да научат основанията на собствените си идеи. От никъде не следва, че ако не са изслушани основанията за някакви гледища, това означава, че са усвоени папагалски. Онези, които изучават геометрия, не запаметяват само теоремите, а се опитват да разберат и да научат и доказателствата и би било абсурдно да се твърди, че не познават основанията на геометричните истини, защото не са чули някой да ги отрече или да се опита да ги опровергае.“ Несъмнено такова заучаване е достатъчно за предмет като математиката, където погрешността не може да бъде обект на обсъждане. Математическите доказателства имат тая специфика, че при тях всички доводи са в полза на едната страна. Няма възражения, няма и отговори на възражения. Но във всяка друга област, която позволява различия в мнението, истината е баланс между две групи противоречащи си съображения. Дори в натурфилософията винаги има и друго обяснение на едни и същи факти — геоцентризъм вместо хелиоцентризъм, флогистон вместо кислород и пр., но трябва да се покаже защо едната теория не може да бъде вярна. Докато това не стане, докато не видим как става, ние не познаваме основанията на нашите идеи. Обърнем ли се към много по-сложни области, като морала, религията, политиката, обществените отношения и изобщо житието, три четвърти от аргументите в полза на някое спорно схващане се състоят в разсейване на повърхностните доводи, които поддържат противното мнение. Най-великият оратор на древността (като изключим един друг) е оставил писмено сведение, че винаги е изучавал позицията на опонента си със същата, даже с още по-голяма съсредоточеност от тази, с която е вниквал в своята собствена. Това, което Цицерон е използвал като средство за постигане на юридически успех, заслужава да се възприеме от всички, които изследват даден въпрос, за да достигнат истината. Онзи, който е наясно само със собствената си страна в даден казус, слабо го познава.

Неговите собствени съображения и основания може да са добри и никой да не е в състояние да ги опровергае, но ако той не съумее да опровергае доводите на противната страна, ако не ги познава в дълбочина, няма основания да предпочете никое мнение. Разумната позиция в този случай е да се откаже от преценка, но ако не направи така, значи, че подобно на мнозинството хора, той се води по установената норма или взема онази страна, която най-много му импонира. Също така, не е достатъчно да чуе аргументите на противниците от своите учители, представени с техните възражения и опровержения. Това не е начин да се разберат наистина тези аргументи, нито пък да влязат в непосредствен досег с неговото съзнание. Той трябва да може да ги чуе от хора, които наистина вярват в тях, които сериозно ги защитават и правят всичко възможно, за да ги отстоят. Трябва да ги опознае в тяхната най-правдоподобна и убедителна форма; да изпита цялата сила на трудностите, които едно истинско виждане на въпроса трябва да понесе и преодолее. Иначе той никога няма да се домогне до частицата истина, която се съдържа в срещата и отстраняването на тези трудности. Деветдесет и девет от всеки сто сред така наречените образовани люде се намират в подобно положение, дори онези, които умеят красноречиво да защитават възгледите си. Заключенията им може да са верни, но може да са погрешни, въпреки всичките им познания: те никога не са се поставяли на мястото на онези, които мислят другояче, не са вземали предвид евентуалните им възражения. Следователно строго погледнато, те не познават доктрината, която сами отстояват. Не познават онези нейни части, които представляват обяснението и доказателствата, съображенията, които показват, че един факт, привидно противостоящ на друг, може да се примири с него, или пък че от два очевидно силни аргумента трябва да се предпочете единия, а не другия. Те нямат представа от онази част на истината, която накланя везните и определя преценката на един напълно осведомен ум. Тя се разкрива единствено на онези, които са проучили еднакво и безпристрастно и двете страни и са се опитали да разберат основанията им без никакви резерви. Такава дисциплина е тъй насъщна за разбирането на моралните и човешки въпроси, че ако липсват опоненти на големите истини, необходимо е да се измислят и да се снабдят с възможно най-силни аргументи, все едно че ги е сътворил най-ловкият застъпник на обратната теза.

Някой враг на свободната дискусия може би ще каже, за да намали силата на горните мисли, че не е необходимо хората да знаят и да разбират всички „за“ и „против“, които философи и теолози може да изтъкнат по отношение на техните възгледи. За какво обикновените люде трябва да могат да разкриват всички погрешни разсъждения или заблуждения на някой изкусен опонент? Достатъчно е винаги да се намира човек, който да може да им отговори и да обори онези доводи, които евентуално биха подвели несведущите. Семплите умове, които са научили само най-общите основания на втълпените им истини, могат да се позоват за останалото на признатите авторитети и понеже знаят, че не притежават нито познания, нито талант, за да разрешават възникналите трудности, могат да се успокоят от уверението, че тези трудности са разрешени или могат да се разрешат от специално обучени за целта хора.

Дори да се съгласим с всичко, изказано в поддръжка на този възглед, то пак няма да е достатъчно, за да отслаби аргументите в полза на свободната дискусия. Защото дори тази постановка приема, че хората трябва да имат разумна увереност, че на всички възражения е даден задоволителен отговор. Но как да се даде такъв отговор, когато възраженията не са изказани? Как да се разбере, че отговорът е задоволителен, когато възразителят няма възможност да каже, че отговорът е незадоволителен? Ако не широката публика, то поне философите и теолозите, които трябва да разрешат трудностите, следва да се запознаят с тях, и то в най-заплетената им форма. Това обаче не може да стане, ако тези трудности не са свободно изказани и представени във възможно най-благоприятната светлина. Католическата църква си е изработила свой подход към това неудобно положение. Тя прави голяма разлика между онези, на които се позволява да приемат нейните доктрини по пътя на убеждението и такива, които ги приемат на доверие. Разбира се, нито на едните, нито на другите се дава възможност за избор на това, което ще приемат. За духовниците обаче или поне за тази част от тях, на която може да се гласува доверие, е допустимо, даже похвално да се запознават с аргументите на противниците, за да ги оборят. Затуй те могат да четат еретически книги. Непосветените не могат или могат с трудно постижимо разрешение. Според тези правила за учителите е полезно да познават противниковата страна, но същевременно те намират начин, без да си противоречат, да откажат това право на останалите. Така те дават на елита по-голяма духовна култура, отколкото на масата, но не и по-голяма духовна свобода. По този начин църквата постига духовно превъзходство, необходимо за целите й. Защото ако културата, лишена от свобода, никога не е могла да създаде широко и свободно мислене, тя все пак може да създаде умен адвокат в някой провинциален съд. В протестантските страни обаче такова средство не съществува, тъй като, поне на теория протестантите твърдят, че изборът на религия е лична отговорност и не може да се прехвърля върху учителите. Освен това, в днешно време вече е практически невъзможно писания, които се четат от посветени, да останат скрити за непосветените. Ако учителите на човечеството трябва да са осведомени за всичко, което подобава да знаят, необходимо е да има пълна свобода и да няма ограничения за писане и публикуване.

Когато обаче зловредността на липсата на свободна дискусия, при положение че установените възгледи са истинни, се свежда до това, че хората не знаят техните основания, налице е по-скоро интелектуално, отколкото морално зло, което не засяга ценността на тези възгледи с оглед на тяхното въздействие върху личността. В действителност обаче се получава така, че при липса на дискусия се забравят не само основанията на съответния възглед, но и неговия смисъл. Думите, които го изразяват, престават да внушават идеи или поне изразяват много малка част от първоначалния заряд, заложен в тях. Вместо една ярка концепция или жива вяра, остават няколко механично запаметени израза. В най-добрия случай се запазва черупката, обвивката на значението, а дълбоката същност изчезва. Този факт изпълва една голяма глава от човешката история, която трябва да се изучи и премисли най-задълбочено. Тя се илюстрира от съдбата на почти всички морални учения и религиозни доктрини. Те са пълни със смисъл и жизненост за своите създатели и преките им ученици. Смисълът им продължава да се усеща с пълна сила и дори се пояснява, докато трае борбата за тяхното господство над други подобни учения. Накрая те или побеждават и се превръщат в установени норми, или престават да се развиват — запазват завоювания си периметър, но повече не се разпространяват. Когато е налице един от двата резултата, споровете върху тях затихват и постепенно отмират. Съответното учение добива статут ако не на установена норма, то поне на платформа на някоя приемлива секта или отделно светоусещане. Поддръжниците й обикновено я наследяват, не я възприемат. Отказването от подобна доктрина и приемането на друга, което днес е изключение, не занимава особено онези, които я изповядват. Вместо да са в непрестанна готовност, както преди, да се защитят срещу света или да го спечелят на своя страна, те са заели примиренческа поза и предпочитат да не слушат противни аргументи, а ако има несъгласни, не ги безпокоят с доводи в полза на своята позиция. Оттук започва упадъкът на жизнената сила на една доктрина. Често чуваме духовни учители да се оплакват колко е трудно да поддържат в съзнанието на вярващите един жив образ на истината, която те на думи приемат, така че той да пронизва чувствата им и да бъде господар на поведението им. Такива оплаквания не съществуват, когато учението все още се бори за съществуване. Тогава дори по-слабите борци знаят и усещат за какво се борят, знаят и усещат разликата между своето верую и други доктрини. В този период от живота на всяко учение могат да се намерят мнозина, които са осъзнали основните му принципи във всички форми на мисълта, претеглили са ги и са ги обмислили във всичките им възможни връзки и са изпитали пълното им въздействие върху своята личност — въздействие, произтичащо от вярата на едно съзнание, всецяло проникнато от това верую. Когато обаче това верую се предава по наследство и се усвоява пасивно, а не активно, когато мисълта вече не е принудена както в първоначалния период интензивно да упражнява жизнените си сили върху въпроси на вярата, която носи, тази вяра започва прогресивно да се забравя. Остават само обредните предписания и едно безразлично и вяло съгласие, сякаш приемането й на доверие изключва необходимостта от вътрешно вникване в нея или от проверка чрез личен опит. Накрая вярата почти престава да засяга вътрешния живот на индивида. Така стигаме до случаите, толкова многобройни в днешната епоха, че всъщност преобладават, при които веруюто остава сякаш извън съзнанието, вкаменява го или се превръща в някаква защитна черупка срещу всякакви духовни въздействия. Неговата сила се изразява в това, че не позволява в ума да проникнат никакви жизнени идеи, но то самото не прави нищо за духа или сърцето, освен че строго охранява празнотата им.

Пример за това до каква степен доктрини, вътрешно способни да окажат най-дълбоко въздействие върху съзнанието, могат да останат в него като мъртви убеждения без да се осмислят от въображението, разума и чувствата, е начинът, по който мнозинството вярващи поддържат християнското учение. В случая под християнско учение разбирам всичко, което се приема от всички църкви и секти — максимите и предписанията на Новия завет. Те се смятат за свещени и се приемат като закони от всички християни. И все пак едва ли ще е прекалено да се каже, че няма и един на хиляда от тях, който в поведението си да се ръководи от тези закони. Нормата, с която християнинът наистина се съобразява, са установените нрави и обичаи на неговата нация, класа или вероизповедание. По този начин той разполага, от една страна, с набор от етически максими, за които е убеден, че са му предоставени с благоволението на непогрешимата мъдрост като ръководни правила, а от друга, с множество ежедневни преценки и привички. Някои от тях съответстват донякъде на максимите, други не дотам, а трети пряко им противоречат и, общо взето, представляват компромис между християнската догма и интересите и внушенията на светския живот. Към първата група норми той изпитва почит, а към втората — истинска вярност. Всички християни вярват, че блажени са бедните, нищите духом и унижените и оскърбените; че е по-лесно камилата да премине през иглено ухо, отколкото богатия да влезе в царството небесно; че не трябва да съдят, за да не бъдат съдени; че не трябва да се кълнат; че трябва да обичат ближния си като самите себе си; че ако някой им вземе едната дреха, трябва да му дадат и другата; че не трябва да мислят за утрешния ден; че ако искат да са съвършени, трябва да продадат всичко, което имат и да го дадат на бедните. Те не са неискрени, когато казват, че вярват във всички тези работи. Наистина им вярват така, както хората вярват в нещата, за които неизменно са чували само похвали, но никога не са ги обсъждали. Но в смисъл на жива вяра, която ръководи поведението, те вярват в тези доктрини само доколкото е прието да се действа съобразно с тях. Като цяло тези принципи служат за нападки към противниците и съществува общо разбиране, че (когато е възможно) те трябва да се изтъкват като причини за похвални действия. Обаче всеки, който напомни, че тези максими изискват безброй други неща, които хората изобщо не мислят да направят, не печели нищо, освен че го причисляват към категорията непопулярни люде, които се преструват, че са по-добри от останалите. Принципите нямат власт върху обикновените вярващи, върху тяхното съзнание. Тези хора питаят по навик уважение към звуковете, които ги изразяват, но не изпитват никакви чувства към смисъла, вложен в тях, който принуждава ума да ги възприеме и ги кара да спазват правилата. Когато става дума за поведение, те търсят някой господин „хикс“ или „игрек“ да ги посъветва доколко да се подчинят на Христа.

Не трябва да имаме съмнение, че далеч не така са стояли нещата при ранните християни. Иначе християнството никога нямаше да прерасне от една невзрачна секта на презрени евреи в религия на Римската империя. Когато враговете им са казвали: „Вижте как тия християни се обичат“ (днес никой не би направил подобна забележка), те положително са имали по-живо възприятие на тяхното учение от когато и да било след това. Може би това е причината, заради която християнството днес толкова трудно се разпространява и след осемнадесет века все още е почти затворено сред европейците и техните потомци. Дори при ревностните вярващи, които гледат съвсем сериозно на учението и влагат много по-дълбок смисъл в него, отколкото останалите, много често онази част от него, която присъства сравнително активно в съзнанието им, е частта, създадена от Калвин, Нокс или някой друг религиозен реформатор. Словото на Христос съществува пасивно в съзнанието им и въздействието му е като при слушането на благи и успокоителни думи. Несъмнено съществуват множество причини, обуславящи факта, че доктрини, свързани с отделни секти, запазват по-голяма жизненост от други, общи за всички признати секти и причини, поради които учителите полагат повече усилия, за да ги запазят живи. Една от тези причини безспорно е това, че по-особените учения стават обект на повече спорове и трябва по-често да бъдат защитавани срещу откритите им опоненти. Когато на бойното поле няма враг, и учителите, и учениците заспиват на своя пост.

Общо взето, същото се отнася за всички традиционни учения — за благоразумието, за живота, както и за морала и религията. Всички езици и литератури са пълни с наблюдения върху живота — какъв е той и как трябва да се живее. Това са всеизвестни наблюдения, които се повтарят или слушат с мълчаливо съгласие от всички, възприемат се като очевидни истини и въпреки това повечето хора разбират смисъла им едва след като добият реален опит за тях, често твърде болезнен. Колко пъти човек, изпаднал в неочаквана беда или обхванат от разочарование, си припомня някоя поговорка или пословица, която е знаел през целия си живот, и чийто смисъл, ако преди е могъл да го почувства със същата сила, сигурно би го спасил от нещастието. Причините за това не се свеждат само до липсата на дискусия. Съществуват редица истини, чието пълно значение не може да се осмисли без личен опит. И все пак, ако човек беше свикнал да слуша спорове „за“ и „против“ тези истини между хора, които ги разбират, той щеше да бъде в състояние да проумее по-голяма част от тях и тази част щеше да остави дълбок отпечатък в съзнанието му. Пагубната склонност на хората да престават да мислят за неща, които вече не будят съмнение, е причина поне за половината им грижи. Един съвременен автор сполучливо говори за „дълбокия сън на категоричното мнение“.

„Но как така?“ — някой може да попита. Непременно ли липсата на единодушие е необходимото условие за истинското познание? Нужно ли е една част от човечеството упорито да прави грешки, за да може някой друг да проумее истината? Престава ли едно убеждение да бъде истинско и жизнено, след като се възприеме от всички? Нима не може едно твърдение да се разбере и почувства напълно без към него да са изразени съмнения? Вярно ли е, че след като хората единодушно възприемат някаква истина, тя непременно умира в тях? Досега се е смятало, че най-висшата цел и най-добрият резултат, постигнат от усъвършенствания интелект е обединението на човечеството около всички важни истини. Значи ли това, че този интелект съществува като такъв, само докато е в процес на постигане на целта си? Дали плодовете на победата умират, тъкмо когато победата е пълна?

Аз не твърдя такова нещо. С усъвършенстването на човешкия род броят на безспорните принципи непрекъснато ще нараства и неговото благополучие може едва ли не да се измерва с броя и важността на истините, които са стигнали до точката на неоспоримостта. Последователното прекратяване на сериозните спорове по един или друг въпрос е необходима проява на консолидацията на мненията. Такава консолидация, колкото е полезна при истинните схващания, толкова е опасна и зловредна, когато схващанията са погрешни. Въпреки че това постепенно стесняване на границите на различията в мненията е необходимо — в двата смисъла на думата, т.е. едновременно е неизбежно и задължително, ние не сме длъжни да заключим, че всички последствия от това непременно ще бъдат благоприятни. Загубата на едно такова важно средство за интелигентното и живо възприятие на истината, каквото е необходимостта тази истина да бъде обяснена или защитена пред опоненти, без това да е достатъчно тя да надделее, е сериозна спънка за нейното универсално приемане. Там, където това предимство вече отсъства, бих искал, признавам си, учителите на човечеството да се опитат да намерят някакъв негов заместител, някакво средство за представяне на трудностите на даден проблем пред ученика така енергично и настойчиво, сякаш някой разномислещ опонент се мъчи да го спечели на своя страна.

Вместо обаче да търсят способи за тази цел, учителите са загубили и онова, което преди са имали. Сократическата диалектика, така великолепно демонстрирана в диалозите на Платон, е похват от подобен характер. По същество тя се състои в отрицателно обсъждане на големите въпроси на философията и живота, насочено със съвършено умение към убеждаване на всеки, който безкритично е възприел установените мнения, че не разбира темата, че до този момент той не е осмислил принципите, които е възприел. Целта е, след като осъзнае невежеството си, да му се даде възможност да добие твърдо убеждение, основано на ясно разбиране на смисъла на съответните постановки и доказателствата за тях. Схоластичните диспути през средните векове са имали подобно предназначение. Целта им е била да накарат ученика да разбере собственото си мнение и (чрез съотнасяне) противното мнение, да наложи основанията за едното и обори основанията за другото. Тези диспути обаче са страдали от неизлечим недъг, а именно че предпоставките, на които са се позовавали, са били установените догми, а не разумът, и като средство за дисциплиниране на ума те във всяко отношение са отстъпвали пред мощната диалектика, формирала умовете на сократиците. Съвременното мислене обаче дължи и на двата източника много повече, отколкото е готово да признае, а сегашните образователни методи не могат по никакъв начин да запълнят местата им. Човек, придобил цялото си образование чрез учители и книги, дори ако устои на изкушението да стане зубрач, не чувства необходимост да изслушва двете страни. Оттук, познаването и на двете страни е голяма рядкост дори сред теоретиците. Най-слабата част от защитата на едно мнение е предварително подготвения отговор за опонентите. Днес е модно да се говори с пренебрежение за отрицателната логика — онова, което показва слабостите в теорията и грешките в практиката, без да се установяват положителни истини. Отрицателната критика би било доста незадоволителна като краен резултат, но като средство за постигане на положително познание или твърдо убеждение, тя има неизмерима стойност. Докато хората не започнат отново да се обучават системно в нея, ще има много малко велики мислители и ниско средно ниво на интелигентност във всички области на мисълта с изключение на математиката и физиката. По никакви други въпроси възгледите на някого не могат да се нарекат познание, освен ако чрез чужд натиск или самостоятелно той не е преминал през онзи мисловен процес, който е необходим за водене на активен спор с опоненти. Тогава, не е ли повече от абсурдно да се отказваме от нещо, което спонтанно ни се предлага и което, когато го няма, е толкова необходимо и толкова трудно да се създаде? Ако има хора, които оспорват едно общоприето мнение или които са готови да го сторят, стига законът да го позволява или да има обществен климат за това, ние трябва да им благодарим, да отворим духа си и ушите си към тях и да се зарадваме, че някой е склонен да направи нещо, което е желателно ние да направим, макар и с много повече усилия, ако държим на сигурността и жизнеността на собствените си убеждения.

Предстои да обсъдим една от главните причини, която превръща многообразието на мненията в предимство и това ще бъде така, докато хората навлязат в онзи стадий на мисловен напредък, който засега изглежда безкрайно далече. Досега разгледахме само две възможности: когато общоприетото мнение е вярно, но е необходим сблъсък с противоположното погрешно мнение за по-ясното разбиране и по-дълбокото усещане на неговата истинност. Има обаче и едно още по-често срещано положение, а именно, когато нито една от противоположните постановки не е само вярна или само погрешна, а двете разделят истината помежду си. Тогава неортодоксалното мнение е нужно, за да добави остатъка от истината, която общоприетият възглед носи само частично. Общественото мнение по въпроси, които не са свързани със сетивното познание, често е вярно, но рядко или никога не съдържа цялата истина. То представлява част от истината някога по-голяма, някога по-малка, но винаги преувеличена, изопачена и откъсната от истините, които трябва да го съпътстват или ограничават. От друга страна, еретическите възгледи обикновено носят именно онези потискани и пренебрегнати истини, които са разкъсали веригите си и или търсят помирение с истината, съдържаща се в общоприетото мнение, или й се противопоставят като врагове и със същата претенция за единственост се обявяват за цялата истина. Засега това е най-често срещаният случай, тъй като в човешкото съзнание едностранчивостта винаги е била правило, а многостранността — изключение. Затова, дори при идейните революции една част от истината обикновено залязва, а друга изгрява. Същото се отнася и за прогреса, който трябва да добавя, но в повечето случаи само замества една частична или непълна истина с друга. Подобрението се състои главно в това, че новото късче истина е по-нужно, по-адекватно на потребностите на времето от онова, което е изместил. И така, поради частичния характер на преобладаващото мислене, дори когато то почива на истинна основа, всеки възглед, който съдържа частица от истината, отсъстваща в общоприетите схващания, трябва да се цени, независимо че може да е размесена с грешки и неясноти. Никой трезв съдник на човешките дела не би се възмутил за това, че някой, който ни е посочил истини, които иначе щяха да ни убегнат, е пренебрегнал други истини, които ние пък виждаме. По-скоро той ще си помисли, че тъй като общественото мнение е едностранчиво, непопулярните истини също могат да имат едностранчиви изразители. Последните обикновено са най-енергични и най-способни да привлекат неохотно вниманието към онази частица мъдрост, която те обявяват за цялата истина.

Така през XVIII в. почти всички образовани люде, както и необразованите, водени от тях, са били преизпълнени с възхищение от т.нар. цивилизация, от чудесата на съвременната наука, литература и философия и силно преувеличавайки различията между древните и съвременните хора, са живеели с убеждението, че всички тези различия са били в тяхна полза. Какъв оздравителен удар са предизвикали тогава парадоксите на Русо, които избухват като бомби сред компактната маса от едностранчиви мнения, разпръскват я и отново съединяват градивните й части в по-хубава форма с повече съставки. Това съвсем не значи, че преобладаващите възгледи се намират по-далеч от истината, отколкото възгледите на Русо. Тъкмо обратното, били са по-близо до нея; съдържали са повече положителна истина и много по-малко грешки. Въпреки всичко в доктрината на Русо и в съзвучните с нея възгледи на епохата е имало значително количество именно от онези истини, от които се е нуждаело общественото мнение. Те са образували наноса, който е останал след пороя. Преимуществата на простия живот, изтощителното и покваряващо въздействие на задръжките и лицемерието на изкуственото общество — това са идеи, които неотменно присъстват в издигнатите умове от времето на Русо до наши дни. Ще дойде ден, когато те ще произведат своя резултат, макар че днес повече от всякога се нуждаят от сериозно утвърждаване, но с дела, защото думите по тези въпроси вече са се изчерпали почти напълно.

Всеизвестна истина в политиката е, че за да има здрав политически живот е необходима както партия на реда и стабилността, така и партия на прогреса или реформата, докато едната или другата така разшири вижданията си, че стане едновременно партия на реда и прогреса, която знае какво е годно да се запази и какво трябва да се измете. Единият начин на мислене се крепи на недостатъците на другия, но до голяма степен противопоставянето на единия спрямо другия държи и двата в границите на здравия разум и нормалността. Само когато с еднаква свобода, талант и енергия се изразяват, прокарват и защитават принципи в подкрепа на демокрацията и аристокрацията, собствеността и равенството, сътрудничеството и конкуренцията, разкоша и въздържанието, социалността и индивидуалността, свободата и дисциплината и всички други постоянни противоречия на практическия живот, двата елемента могат да получат полагащия им се дял. Иначе везните никога няма да бъдат в равновесие. В големите практически въпроси на живота истината до такава степен се свежда до примиряване и съчетаване на противоположности, че малцина притежават необходимата широта и безпристрастност да се приближат до правилното решение, та се налага то да се постига в жесток процес на борба между бойци, които се сражават под враждебни флагове. По всички споменати досега големи открити въпроси, ако единият от два възгледа има по-сериозни основания не само да бъде толериран, но и одобрен и насърчен, това е онзи възглед, който в дадения момент и на даденото място се поддържа от малцинството. Това е възгледът, който в момента изразява пренебрегнатите интереси, онази страна на човешкото благоденствие, която е заплашена да не получи полагаемото й се. Знам, че в моята страна не съществува нетърпимост към разномислието по повечето от обсъжданите теми. Те се изтъкват, за да се покаже с известни и многобройни примери универсалността на факта, че единствено чрез многообразие на мненията може еднакво да се обхванат всички аспекти на истината при сегашното състояние на човешкия интелект. Когато се намират хора, които представляват изключение от привидното единомислие на света по някой въпрос, дори светът да е прав, винаги има вероятност несъгласните да кажат нещо смислено в своя защита и истината да загуби от тяхното мълчание.

Може да се възрази, че някои общоприети принципи, особено по най-висшите и жизненоважни въпроси, са все пак повече от полуистини. Например, християнският морал съдържа цялата истина по въпроса и ако някой проповядва морал, различен от него, той греши напълно. Тъй като този случай има най-голяма практическа важност, той е много подходящ за проверка на общата максима. Преди да се произнесем какъв е християнският морал, желателно е да изясним какво се разбира под християнски морал. Ако той означава морала на Новия завет, едва ли някой, който черпи познанията си от самата книга, би допуснал, че той е бил обявен или замислен като всеобща морална доктрина. Евангелието винаги се позовава на по-раншен морал и свежда своите предписания до подробности, с които този морал трябва да се поправи или да се замести от по-висш и по-широк морал. Това се изразява с много общи думи, често невъзможни за буквално тълкуване, които имат по-скоро въздействието на поезия или красноречива реторика, отколкото на прецизно законодателство. За да се извлече от него една стройна система от етически принципи, трябва неизбежно да се допълни със Стария Завет, т.е. с една разработена система, която до голяма степен е варварска и която е била предназначена само за варвари. Свети Павел, отявлен враг на юдейското тълкуване на доктрината, който допълва схемата на своя Учител, също така допуска съществуването на по-ранен морал, а именно морала на гърците и римляните. Неговите съвети към християните до голяма степен представляват система за постигане на компромис с него, до такава степен, че се стига едва ли не до явно приемане на робството. Това, което се нарича християнски морал, макар че би било по-точно да се нарече теологически, не е дело нито на Христос, нито на Апостолите. Той възниква много по-късно, като постепенно се изгражда от католическата църква в продължение на първите пет века и въпреки че не се възприема безрезервно от реформаторите и протестантите, на практика те твърде малко го видоизменили. В общи линии, те са се задоволили с елиминиране на добавките от Средновековието, като всяка секта е внесла нещо ново, съответстващо на своя характер и уклон. Аз съм последният човек, който би отрекъл факта, че човечеството дължи много на този морал и на първите учители. Едновременно с това без колебание ще кажа, че по редица важни въпроси той е непълен и едностранчив и ако нямаше други идеи и настроения, отхвърлени от него, които допринесоха много за формирането на европейския характер и начин на живот, човешките дела щяха да се намират в много по-лошо състояние днес. Християнският морал (както го наричат) носи всички белези на реакция — до голяма степен той представлява протест срещу езичеството. Идеалът му е по-скоро отрицателен, отколкото положителен, пасивен, отколкото действен, невинност вместо благородство, въздържане от злото вместо активно търсене на доброто. В предписанията му (както сполучливо е казано) „не прави“ силно преобладава над „прави“. Изпитвайки ужас от чувствеността, той превръща аскетизма в идол, който постепенно се компрометира и е заместен с идола на законността. Той представя надеждата за царството небесно и заплахата с ада като установени и подобаващи мотиви за добродетелно поведение. С това този морал далеч отстъпва на най-доброто, постигнато от древните и придава на човешкия морал по същество егоистичен характер, като откъсва чувството за дълг у всеки индивид от интересите на другите, с изключение на случаите, когато у този индивид се появи користна подбуда да се съобрази с тях. По своята същност това е доктрина за пасивното подчинение. Тя възпитава покорство към всяка установена власт. Разбира се, ако тази власт заповядва да се вършат неща, забранени от религията, не трябва активно да й се подчиняваме, но ако тя ни причинява каквито и да било други злини, не бива да й се противим, още по-малко да се бунтуваме срещу нея. В морала на най-издигнатите езически народи дългът към държавата заема прекомерно голямо място и дори посяга на заслужената свобода на индивида, докато в чисто християнската етика тази изключително важна страна на дълга почти не се отбелязва или признава. Максимата, че „Владетел, който назначи на висок пост някого, а във владенията му живее друг човек, който повече го заслужава, извършва грях срещу бога и срещу държавата“ се намира в корана, а не в Новия завет. Малкото признание, на което се радва идеята за обществения дълг в съвременния морал, иде от гръцки и римски източници, не от християнски. По същия начин е в личния живот — малкото великодушие, възвишеност, достойнство, дори чувство за чест, произхождат от чисто човешката, а не от религиозната страна на възпитанието ни. Тези качества не могат да се създадат от една етическа норма, в която единствената открито призната добродетел е подчинението.

Съвсем не твърдя, че тези недостатъци са непременно присъщи на християнската етика, както и да се възприема тя, или пък че много изисквания за пълнота, на които тя не отговаря, не могат по някакъв начин да се съгласуват с нея. Още по-далеч съм от всякакви подобни намеци за учението и предписанията на самия Христос. Убеден съм, че думите на Христос са доказателство за всичко онова, което е било вложено в тях като намерение. Те напълно съответстват на изискванията на един цялостен морал. Всичко прекрасно в етиката може лесно да се вмести в тях, без особено насилване на езика, както са правили всички ония, които са се опитали да извлекат от тях някаква практическа система на поведение. Същевременно, напълно логично е да се смята, че те съдържат, умишлено при това, само част от истината. Много важни елементи на най-възвишения морал не се засягат и не е било мислено да се засягат в записаните слова на Основателя на християнството. Те са били напълно изхвърлени в етическата система, създадена на тяхна основа от християнската църква. При това положение би било според мен голяма грешка да се упорства в търсенето на пълно житейско ръководство в християнската доктрина, каквото нейният автор е възнамерявал тя да санкционира и приведе в сила, но само частично да определи. Смятам също така, че тази ограничена теория се превръща в сериозно практическо зло, като силно обезценява големите усилия на много добронамерени люде да дадат на хората морално възпитание и познание. Много се страхувам, че опитите да се формира интелекта и чувствата единствено на религиозна основа, като се отхвърлят онези светски норми (наричам ги така по липса на по-добро име), които досега са съжителствали с християнската етика и са я допълвали, като едновременно са попивали нещо от нейния дух и са й отдавали частица от своя, страхувам се, че от тези опити ще се получи и всъщност се получава един нисш, жалък, сервилен тип човек, който, подчинявайки се на онова, което според него е Върховната воля, се оказва неспособен да се въздигне или приобщи към идеята за Върховното добро. Според мен, за да се постигне морално възраждане на човечеството трябва редом с християнската етика да съществуват и други етики, които произхождат от други, не само християнски източници. Християнската система не е изключение от правилото, че когато човешкото съзнание е несъвършено, интересите на истината изискват многообразие на мненията. Това не значи, че когато хората започнат да обръщат внимание и на други морални истини, които не се съдържат в християнството, че трябва да пренебрегнат негови истини. Такъв пропуск или предубеждение е във всяко отношение едно зло, но едва ли можем да се надяваме, че винаги ще сме в състояние да го отбягваме; то по-скоро е цената, която плащаме за едно безценно добро. Изключителната претенция, че част от истината е цялата истина, е нещо срещу, което трябва да се протестира. И ако в това противодействие някаква подбуда направи протестиращите на свой ред несправедливи, тяхната едностранчивост, подобна на първата, може да предизвика огорчение, но трябва да се толерира. Ако християните искат да научат неверниците да бъдат справедливи към християнството, самите те трябва да бъдат справедливи към тях. Истината нищо няма да спечели, ако си затворим очите пред факта, известен на всички, които имат съвсем бегъл поглед върху книжовната история, че голяма част от най-благородните и ценни морални учения са били създадени от хора, които не само не са познавали християнската вяра, но и от такива, които са я познавали и са я отхвърляли.

Не смятам, че неограничената свобода на излагане на всевъзможни мнения ще сложи край на зловредното въздействие на религиозното или философското сектантство. Всяка истина, която сериозно се поддържа от хора с ограничени възможности, винаги се утвърждава, насажда и в много случаи реализира чрез съответни действия, като че ли в света няма друга истина или най-малкото няма такава, която би я ограничила. Признавам, че тенденцията към сектантство не може да се преодолее и чрез най-свободната дискусия, даже често се усилва и задълбочава от нея. Истината, която е трябвало да се види, но не се е видяла, се отхвърля още по-ожесточено, защото е провъзгласена от хора, считани за противници. Но сблъсъкът на мненията действа най-благотворно не върху разгорещения привърженик, а по-скоро върху спокойния и неангажиран наблюдател. Най-голямото зло не е острият конфликт между частици истина, а хладнокръвното потъпкване на половината от истината. Винаги има надежда, когато хората са принудени да изслушат и двете страни. Когато обаче те обръщат внимание само на едната, грижите се втвърдяват и се превръщат в предубеждения и самата истина престава да има въздействие на истина, защото, бидейки преувеличена, тя става лъжа. И тъй като едно от най-редките качества на ума е онази способност за преценка, която може умно да застане между двете страни на един въпрос, когато само едната е представена от защитник, единственият шанс на истината да бъде разбрана зависи от това дали всяко мнение, което изразява частица от нея само ще си намери защитник, но такъв защитник, който ще накара другите да го изслушат.

Дотук установихме необходимостта от свобода на мнението и свобода на изразяване на мнението за духовното благополучие на хората (от това зависи всеки друг вид благополучие) по силата на четири ясни основания, които сега ще сумираме накратко.

Първо, ако едно мнение насилствено се заглуши, може да се окаже, че то е било вярно. Ако отречем това, значи, че си приписваме непогрешимост.

Второ, заглушеното мнение може да е погрешно, но въпреки това да съдържа, както обикновено се случва, частица от истината. И тъй като общото или преобладаващото мнение по някой въпрос рядко или никога не отразява цялата истина, единствено чрез сблъсък на противни мнения може да се разкрие остатъкът от тази истина.

Трето, дори ако установеното мнение не само е вярно, но и изразява цялата истина, трябва да има възможност то сериозно да се оспорва и това наистина да става, иначе ще се превърне в предубеждение у повечето хора, които го приемат, без да разбират или чувстват рационалните му основания. И нещо повече — четвърто, има опасност, смисълът на цялата доктрина да се загуби или заличи, да се лиши от жизненото си въздействие върху характера или поведението на индивида. Догмата ще се превърне във формална декларация без стойност, която затрупва почвата и пречи на растежа на всяко истинско и искрено убеждение, произтичащо от разума или личния опит.

Преди да свършим с въпроса за свободата на мнението, добре е да се занимаем с онези, които твърдят, че свободното изразяване на всякакви схващания трябва да е позволено, при условие че то става по умерен начин и не прехвърля границите на честната дискусия. Много може да се говори за невъзможността точно да се определят тези граници. Защото, ако подобна проверка е нарушение за онези, чието мнение е обект на атака, според мен опитът свидетелства, че за нарушение се говори винаги когато атаката е мощна и убедителна и че всеки противник, който силно ги притиска и притеснява в намиране на подходящи отговори, когато се е вживял дълбоко в темата на спора, им се струва невъздържан опонент. Това съображение, макар и важно от практическа гледна точка, се слива с едно по-съществено възражение. Няма съмнение, че начинът, по който се утвърждава едно мнение, макар и то да е правилно, може да бъде крайно неприемлив и справедливо да предизвика остро неодобрение. Но главните нарушения в такива случаи много трудно се признават за такива, освен при случайни самопредателства. Най-тежкото от тях е да се спори по софистки маниер, да се укриват факти или аргументи, да се фалшифицират отделните страни на дадения случай, лъжливо да се представя противното мнение. Но всичко това се прави най-често и в най-голяма степен абсолютно искрено и то от хора, които не се смятат, пък и в много други отношения не заслужават да се смятат, невежи или некомпетентни, тъй че едва ли е възможно обосновано и добросъвестно да се обяви едно невярно представяне за морално престъпление. Още по-малко законът може да си позволи да се занимава с такъв спорен вид лошо поведение. Що се отнася до нещата, които обикновено се наричат „невъздържана дискусия“, а именно хули, сарказъм, лични нападки и други подобни, отхвърлянето на тези оръжия би спечелило повече привърженици, ако целеше да ги забрани и за двете страни. Всъщност, стремежът е да се ограничи използването им срещу преобладаващото мнение, срещу непреобладаващото те не само че могат да се използват с всеобщо одобрение, но и онзи, който ги използва, вероятно ще получи похвала заради честност, усърдие и справедливо възмущение. Най-голяма вреда обаче се нанася, когато тези оръжия се използват срещу сравнително беззащитните. Нечестната полза, която се извлича от нечие мнение от този начин на утвърждаването му, се трупа на сметката на общоприетото мислене. Най-пагубното нарушение при една такава полемика е клеймосването на другомислещите като лоши и неморални хора. На този вид клевета са изложени най-вече ония, които поддържат непопулярни възгледи, защото обикновено са малцинство без влияние и никой друг не се интересува те да получат справедливост. Но поради естеството на ситуацията тези, които атакуват утвърденото мислене, са лишени от такова оръжие — не могат безопасно да го използват, а дори и да могат, то ще се стовари върху собствената им кауза. Изобщо, възгледите, които се противопоставят на общоприетото мнение по даден въпрос могат да бъдат изслушани само когато се представят с добре премислен и умерен език, като най-предпазливо се избягват всякакви излишни обиди. Разбира се, при най-малкото отклонение от този маниер те ще губят почва. От друга страна пък, неограниченото злословие от страна на установеното мислене наистина пречи на хората да изразяват противни мнения, както и да се вслушват в онези, които ги поддържат. Така че, в интерес на истината и справедливостта е много по-важно да се ограничава именно този вид използване на ругателен език. И ако трябваше да се избира, много по-необходимо е да се отблъскват атаките срещу безбожието, отколкото срещу религията. Очевидно е, обаче, че властта и законът не трябва да се занимават с тия неща, докато общественото мнение би трябвало винаги да определя присъдата си според обстоятелствата на всеки конкретен случай: да заклеймява всеки, който, независимо чия страна защитава, проявява неискреност, злонамереност, фанатизъм или нетолерантност. Тези порочни качества не бива да се свързват със страната, която съответният човек е взел, ако и тази страна да е противна на нашата. Трябва да се отдава заслужено уважение на всеки един, каквато и позиция да застъпва, стига той да е в състояние спокойно да разбере и честно да каже какво всъщност представляват неговите опоненти и техните идеи, без да преувеличава нищо в тяхна вреда, без да скрива нищо, което може да се каже в тяхна полза. В това се състои истинският морал на публичната дискусия. Макар и често той да се престъпва, мисля си с радост, че все пак има доста полемици, които до голяма степен го спазват и много повече други, които добросъвестно се стремят да го постигнат.

Бележки

[2] Учители на учените — цитат от „Ад“ на Данте Алигиери, песен четвърта, 134. Б.пр. ↑

[3] Самюел Джонсън (1709–1784) — английски литературен критик, лексикограф, представител на неокласицизма през късното английско Просвещение. ↑

[4] Арнолдо Бремански — радикален църковен реформатор от XII век, проповядвал бедност. Изгорен в Рим през 1155 г. ↑

[5] Фра Долчино — фанатичен водач на сектата на апостолиците, проповядващи бедност. Изгорен от Инквизицията през 1307 г. ↑

[6] Джироламо Савонарола (1452–1498) — италиански религиозен и политически реформатор, проповядващ съпротива срещу греховността и моралното падение. Обесен и изгорен във Флоренция. ↑

[7] Много назидателен е начинът, по който един гонител се развихри и предизвика масов изблик на най-лошите качества на националния ни характер по повод на бунта в Сепой. Не си заслужава да споменаваме за буйствата на разни проповедници-фанатици и шарлатани от амвона. Но водачите на евангелистката партия обявяват за свой принцип, че при управлението на места, където има индуисти и мохамедани, няма да се отпускат средства за поддържане на училища, ако там не се изучава Библията. Естественото продължение на това е, че държавна работа ще получават само истински или обявили се за такива християни. Според източници един заместник-държавен секретар казал следното в реч пред избиратели, произнесена на 12 ноември 1857: „Търпимостта на правителството към тяхната вяра (вярата на сто милиона британски поданици) към суеверията, които те наричат религия, забави утвърждаването на британското име и попречи на благотворния растеж на християнството. Търпимостта беше големият крайъгълен камък на религиозната свобода в нашата страна, но не им позволявайте да злоупотребяват с тази скъпоценна дума. Според неговото разбиране тя означава пълна свобода на всичко, свобода на религията, но сред християните, които имат обща основа. Това значи търпимост спрямо всички секти и деноминации на християни, които вярват в една и съща медиация.“ Искам да обърна внимание на факта, че един човек, за когото е преценено, че е достоен да заема висока длъжност в едно либерално управление, поддържа доктрината, че всички, които не вярват в божествеността на Христос са извън обсега на търпимостта. При такава идиотска проява как може да се храни илюзията, че религиозните преследвания са изчезнали веднъж завинаги? ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Стюарт Мил За свободата (2)

Метаданни

Данни

За свободата

Информация

История

Сваляне / Връзки

За свободата на мисълта и дискусията

Джон Стюарт Мил
За свободата (2)