Джон Стюарт Мил
За свободата (1)

Встъпление

Тема на този опит не е тъй наречената свобода на волята, която за съжаление неуместно се противопоставя на несполучливо назованата доктрина за философската необходимост. Става дума за гражданската или обществената свобода — същността и границите на властта, която обществото законно може да упражнява върху индивида. Това е въпрос, който рядко се поставя и почти не се обсъжда по принцип, но той скрито присъства и влияе дълбоко върху практическите спорове на епохата и много вероятно съвсем скоро ще се признае като жизненоважен за бъдещето. Той съвсем не е нов и може да се каже, че е разделял хората още от най-древни времена. Но сега по-цивилизованата част от човешкия род е навлязла в етап на прогреса, когато този въпрос се проявява при нови условия и изисква различно и по-теоретично изследване.

Борбата между Властта и Свободата е отличителна особеност на най-ранната история, която познаваме, особено историята на Гърция, Рим и Англия. В далечното минало обаче тази борба се е водила между отделни граждани или групи граждани и управлението. Под свобода тогава са разбирали защита срещу тиранията на политическите управници. Смятало се е, че управниците (с изключение на някои по-демократични управления в Гърция) неизбежно заемат антагонистична позиция спрямо управляваните от тях. Това бил или един управник, или управляващо племе, или каста, чиято власт се придобивала чрез унаследяване или завладяване. Във всеки случай, никой не управлявал по угодата на управляваните, но малцина се осмелявали или дори пожелавали да оспорват върховенството на властниците независимо от възможностите за противодействие на проявите на деспотизъм. Властта им се смятала за необходима, но и за много опасна като оръжие, което можели да използват както срещу външните си врагове, така и срещу собствените си поданици. За да се защитят по-слабите членове на общността срещу грабителството на безбройните лешояди, трябвало да се намери хищник, по-силен от всички останали, чиято задача била да ги държи в подчинение. Но тъй като царят на лешоядите, подобно на по-дребните харпии, също бил склонен да напада стадото, необходима била непрестанна бдителност към движенията на неговия клюн и заради това патриотите се стремели да ограничат властта, която управникът можел да упражнява върху общността. Именно в това ограничение те виждали свободата. Опитвали се да я постигнат по два начина: първо, чрез признаване на известни привилегии, наречени политически свободи или права. Посегателството върху тях се смятало за неспазване на задълженията на управника и ако той наистина си позволявал подобни нарушения, съответната съпротива или общ бунт се считали за оправдани. Второто и по-късно възприето средство било установяването на конституционни спирачки, по силата на които съгласието на общността или на някакъв орган, избран да защитава интересите й, ставало необходимо условие за осъществяване на по-важните разпоредби на управленската власт. В повечето европейски страни управленската власт е била в някаква степен принудена да се подчини на първото ограничение. Не така обаче стои въпросът с второто ограничение. Неговото прокарване или цялостно въвеждане там, където само частично е било постигнато, става навсякъде главна цел на свободолюбците. И тъй като хората приемали да се борят срещу един враг чрез друг, както и да бъдат управлявани от господар, стига да получат що-годе сигурни гаранции срещу неговата тирания, техните стремежи никога не надхвърляли тази граница.

В хода на човешкия прогрес, обаче, настъпил момент, когато хората престанали да приемат за естествена необходимост управниците да представляват независима власт, противостояща на интересите им. Започнало да им се струва далеч по-приемливо висшите държавни служители да им бъдат нещо като наместници или пълномощници, които могат да бъдат отзовавани по тяхна угода. Само по този начин можело да има сигурност, че с управленската власт никога няма да се злоупотреби в тяхна вреда. Постепенно тази нова потребност за временни и изборни управници се превърнала във важна цел на усилията на демократическите партии там, където ги е имало. Тази цел до голяма степен изместила предишните опити за ограничаване на властта на управниците. Повела се борба управленската власт да произтича от периодичния избор на управляваните и в нейния ход някои хора започнали да мислят, че се отдава прекалено голямо значение на ограничаването на самата власт. Такова ограничаване, както им изглеждало, могло да бъде средство, насочено срещу владетели, чиито интереси постоянно влизали в разрез с народните. Новото, което вече ставало необходимо, било управниците да се отъждествяват с народа, техните интереси и воля да съвпадат с неговите интереси и воля. Народът не се нуждаел от защита срещу собствената си воля. Нямало място за опасения, че тази воля ще се самотиранизира. Достатъчно било владетелите да са действително отговорни пред народа, да бъдат лесно сменяеми от него, за да може той да им повери властта и да подчини използването на собствения си диктат. Тяхната власт трябвало да бъде властта на самия народ, изразена в концентрирана и удобна за прилагане форма. Този начин на мислене или по-скоро чувстване бил разпространен сред последното поколение на европейския либерализъм и той все още преобладава на континента. Онези, които приемат някакви ограничения върху управлението, освен при абсолютно неприемливите според тях форми на властта, представляват блестящи изключения сред европейските политически мислители. Подобни настроения щяха да преобладават и в Англия, ако не се бяха променили обстоятелствата, които известно време ги подхранваха.

В политическите и философските теории, обаче, както и при хората, успехът разкрива грешки и недъзи, които поражението може да скрие от погледа. Идеята, че народът няма нужда да ограничава властта над самия себе си, може да е звучала аксиоматично, когато демократичното управление е било само една мечта или разказ за отдавна отминали времена. Тази идея остава почти ненакърнена дори след такива временни отклонения като френската революция. Най-лошите от тях обикновено са били дело на шепа узурпатори и не са настъпвали вследствие продължителното функциониране на демократични институции; по-скоро са били внезапни и конвулсивни изблици срещу монархически или аристократически деспотизъм. Идва време, обаче, когато върху значителна площ от земната повърхност се създава една демократична република, която скоро се проявява като един от най-мощните членове на общността на народите. Така изборното и отговорно управление става обект на наблюдение и критика, но вече като действителен и многозначителен факт. Оформя се мнението, че изрази като „самоуправление“ или „власт на хората над самите себе си“ не отразяват истинското положение на нещата. Оказва се, че „хората“, които упражняват властта, не са винаги същите, върху които тя се упражнява, а въпросното „самоуправление“ не значи управление на всеки върху самия себе си, а на всеки от всички останали. Освен това, волята на народа практически означава волята на най-многобройната и активна негова част, мнозинството или онези, които са успели да се наложат като мнозинство. Следователно, народът може да пожелае да потиска част от себе си и срещу тази възможност са нужни мерки точно толкова, колкото и срещу всяка друга злоупотреба с властта. Затова ограниченията върху управленската власт над индивидите не губят важността си дори когато властимащите редовно се отчитат пред общността, т.е. пред нейната най-силна част. Този възглед се възприема еднакво добре както от учени-мислители, така и от онези важни класи в европейското общество, на чиито реални или предполагаеми интереси демокрацията е противник. В политическите теории „тиранията на мнозинството“ вече принадлежи към злините, срещу които обществото трябва да е нащрек.

Подобно на други тирании, тиранията на мнозинството първоначално и все още масово предизвиква страхопочитание, тъй като се осъществява чрез дейността на органите на обществената власт. Някои мислещи люде обаче са усетили, че когато самото общество е тиранин, обществото като цяло спрямо отделните индивиди, които го съставят, средствата за тиранизиране не се ограничават само с действия, които то може да извърши чрез политическите си функционери. Обществото може да изпълнява и наистина изпълнява собствените си разпоредби. Ако обаче издаде неправилни разпоредби или каквито и да е разпоредби за неща, в които не му е работа да се меси, то упражнява обществена тирания, която е по-страшна от много форми на политическо потисничество, тъй като, макар и да не прибягва до крайни наказания, на практика обществото оставя доста по-малко възможности за бягство, прониквайки много по-дълбоко в личния живот и поробвайки душата. Така че не е достатъчно да се осигури защита срещу тиранията на управник; необходима е и защита срещу тиранията на господстващото мнение и настроение, срещу тенденцията обществото да налага с други средства, освен чрез съдебни санкции, своите идеи и методи като норми на поведение върху онези, които не са съгласни с тях, да спира развитието и по възможност да пречи на формирането на всяка индивидуалност, която не приема неговите подходи и да принуждава всички да се изграждат по неговия модел. Има граница на законната намеса на колективното мнение в личната независимост. Намирането на тази граница и запазването на нейната ненарушимост е точно толкова съществено за добруването на хората, колкото и защитата срещу политическия деспотизъм.

Въпреки че горното твърдение трудно може да се оспори по принцип, неразрешен остава практическият въпрос къде точно да се постави границата, как да се съчетае индивидуалната независимост и обществения контрол. Всичко онова, което придава ценност на живота, зависи от налагането на ограничения върху действията на други хора. Поради това някои норми на поведение трябва да се въвеждат най-напред със силата на закона и после чрез общественото мнение, особено там, където законът не може да се приложи. Какви трябва да бъдат тези норми е основен въпрос в човешките дела. Ако изключим няколко очевидни случаи, по него е направено твърде малко. Различните епохи, да не говорим за отделните държави, са го разрешавали по свой начин, а решението на една държава или епоха често е будела учудване в други времена и на други места. Въпреки това хората от даден период или страна обикновено не смятат, че този въпрос е кой знае колко труден, сякаш по него винаги е съществувало пълно единомислие. Установените правила им се струват очевидни и напълно оправдани. Тази почти универсална заблуда е пример за магическото въздействие на навика, който е не само втора природа, както гласи поговорката, но и непрекъснато погрешно се взема за първа. Ролята на навика за безрезервното приемане на правилата на поведение, които хората взаимно си налагат, се подсилва от разпространения възглед, че става дума за нещо, което отделният човек не трябва да обосновава нито пред другите, нито пред самия себе си. Хората са свикнали да вярват, пък и са били поощрявани в това си мнение от някои, които претендират да бъдат философи, че чувствата им по тези въпроси са за предпочитане пред рационалните основания и че от последните просто няма нужда. Практическият принцип, който ги води при оформяне на мненията им за контрола на човешкото поведение, е чувството, че всеки трябва да действа така, както той и онези, на които симпатизира, искат от него да действа. Никой не си признава, че критерият му за преценка е всъщност собственото му одобрение. Едно мнение за нечие поведение или проява, което не е подкрепено от разумни основания, може да се смята единствено за лично предпочитание. И ако доводите в подкрепа на това мнение не представляват нищо друго освен позоваване на подобно предпочитание, споделено от други хора, то просто става сума от няколко одобрения. За обикновения човек собственото му предпочитание, подсилено по този начин, не само че е напълно задоволително основание, но и единственото, което той може да измисли в защита на онези свои представи за морал, вкус и приличие, които не са ясно формулирани в религиозното му верую. Нещо повече, основанието дори му помага да тълкува това свое верую. Оттук мненията на хората за това кое е похвално и кое осъдително се определят от всевъзможни причини, които влияят върху желанията им, свързани с поведението на другите. Те са толкова многобройни, колкото причините, обуславящи желанията им в други области. Понякога това е собственият им разум, друг път — собствените им суеверия и предразсъдъци, социални и асоциални симпатии, завист или ревност, високомерие или надменност, но най-често желания и страхове, отнасящи се до самите тях — оправданият или неоправданият им егоизъм. Там, където има господстваща класа, основните морални норми на съответната страна произтичат от нейните класови интереси и от чувството й за класово превъзходство. Моралните отношения между спартанци и илоти, плантатори и негри, владетели и поданици, благородници и плебеи, мъже и жени в повечето случаи са се създавали от същите тези класови интереси и чувства. Така породени, тези настроения действат на свой ред върху моралните чувства на членовете на господстващата класа и техните взаимоотношения. От друга страна, когато една класа е загубила надмощието си или пък то е непопулярно, преобладаващите морални настроения често носят печата на нетърпеливо раздразнение от превъзходството й. Друг върховен и определящ принцип на правилата на поведение, както при предприемане на действия, така и при въздържане от тях, които са наложени чрез закони или под натиска на общественото мнение, е сервилността на човечеството към предполагаемите симпатии и антипатии на неговите земни господари или богове. Тази сервилност, макар и по същество егоистична, не е лицемерие. Тя поражда истински чувства на погнуса. Именно тя е карала хората да изгарят на кладата магьосници и еретици. Сред многобройните по-нисши влияния, разбира се, имат свой немалък дял общите и неоспорими интереси на обществото. Тук важно място заемат моралните чувства, но не като разумно основание или сами по себе си, а по-скоро като последица от симпатиите и антипатиите, възникнали от тях. По същия начин симпатии и антипатии, свързани в малка или никаква степен с обществените интереси, са играли решителна роля в установяването на нравствените норми.

Така симпатиите и антипатиите на обществото или на някаква влиятелна негова част са главен фактор в практическото определяне на общите правила, чието спазване се регулира от закона и общественото мнение. Общо взето, онези, които в мислите и чувствата си са изпреварвали обществото, никога по принцип не са атакували това положение, макар в конкретни случаи да са се сблъсквали с него. Въпросът, който повече ги е занимавал, е какви неща обществото би трябвало да харесва или да не харесва, а не дали неговите симпатии и антипатии могат да имат силата на закон за индивида. Те са предпочитали да се опитват да променят отношението на хората по конкретни въпроси, по които самите са имали еретическо мислене, вместо да се обединят с всички еретици в защита на свободата. Единственият случай, когато се е заемала принципна позиция и се е отстоявала последователно от повече хора на различни места, се отнася до религиозните убеждения. Този случай е поучителен в много отношения и не на последно място с това, че представлява ярък пример за несъвършенството на т.нар. морално чувство. Защото odium theologicum (религиозната омраза) у един искрен фанатик е неоспорима проява на морално отношение. Онези, които за първи път отхвърлят веригите на т.н. Вселенска църква, всъщност са били точно толкова против религиозната търпимост, колкото и въпросната църква. Когато конфликтът отшумява, без да излъчи пълен победител, и всяка църква или секта се ограничава с надеждата да запази поне съществуващия си периметър, малцинствата, виждайки, че нямат шанс да станат мнозинства, се принуждават да молят онези, които не са могли да спечелят, да им разрешат да се различават от тях. И така, единствено на това бойно поле правата на индивида в противовес на обществото се утвърждават на една широка принципна основа и претенцията на обществото да упражнява насилие върху инакомислещите открито се оспорва. Великите писатели, на които светът дължи религиозната свобода, която има, утвърждават свободата на съвестта като неотменимо право и напълно отхвърлят възможността на едно човешко същество да носи отговорност пред другите за религиозните си убеждения. И все пак, нетърпимостта е толкова естествено качество на човешкия род, че религиозната свобода практически не съществува, освен в случаите на религиозно безразличие, което не желае да бъде смущавано от теологически спорове. В съзнанието на почти всички вярващи, дори в най-толерантните страни, задължението за търпимост се приема с мълчаливи резерви. Един търпи несъгласие по отношение на църковното управление, но не понася несъгласие с догмата. Втори толерира всички с изключение на папистите и унитаристите. Трети приема всички, които вярват в религията на Откровението. Разни други проявяват още по-голяма широта, но се спират пред вярата в някакъв друг бог или в отвъдния живот. Там, където настроението на мнозинството е все още истинско и силно, то настоява всички да му се подчиняват.

В Англия поради особените обстоятелства на нашата политическа история бремето на общественото мнение е по-тежко, но в замяна на това пък бремето на закона е по-леко, отколкото в повечето други европейски държави. Освен това съществува значителна подозрителност към пряката намеса на законодателната или изпълнителната власт в личното поведение. Тя не е толкова поради някакво справедливо чувство на уважение към независимостта на индивида, колкото поради все още разпространения навик да се гледа на държавата като на орган, чиито интереси са противоположни на обществените. Мнозинството още не се е научило да чувства управленската власт като своя, нейните преценки като свои. Когато това стане, държавата може да посегне на личната свобода, както общественото мнение вече е направило. Засега обаче има натрупани достатъчно настроения, които лесно могат да избликнат, в случай че законът упражни контрол върху индивидите по отношение на неща, в които те не са свикнали да бъдат контролирани, независимо дали става дума за въпроси, подлежащи на юридически контрол. Тези настроения, доста полезни като цяло, често са колкото подходящи, толкова и неподходящи в конкретни ситуации. Всъщност, не съществува установен принцип за редовна проверка на уместността или неуместността на държавната намеса. Хората решават според собствените си предпочитания. Например, когато някои сметнат, че може да се направи добро или да се поправи зло, те активно подтикват държавата да предприеме съответни действия, докато други предпочитат да понесат всякакви социални злини, вместо да видят създадена нова социална служба. Във всеки конкретен случай хората се подреждат от едната или другата страна според тази обща насоченост на настроенията си, според степента на заинтересоваността си към нещо, което държавата е желателно да направи или пък според убеждението си, че тя ще го направи или няма да го направи по предпочитания от тях начин. Много рядко обаче те се ръководят от някакво последователно мнение за това какви неща трябва да прави една държава. Струва ми се, че в резултат на тази липса на правило или принцип често еднакво грешат и двете страни. Намесата на държавата ту неуместно се иска, ту неуместно се заклеймява.

Целта на този опит е да утвърди един прост принцип, който трябва да залегне във взаимоотношенията между обществото и индивида във връзка с контрола и принудата, независимо дали използваните средства са физическа сила във формата на юридически санкции или моралният натиск на общественото мнение. Този принцип се състои в това, че единствената цел, която оправдава индивидуалната или колективна намеса на хората в свободата на действие на отделния човек, е самозащитата. Единствената цел, заради която може правомерно да се упражнява власт над някой член на цивилизована общност против волята му, е другите да се предпазят от вреди. Собственото му физическо или морално благо не е достатъчно оправдание. Той не може законно да бъде принуден да извърши или да не извърши нещо, защото така би било по-добре за него, той би станал по-щастлив или пък според другите би било по-мъдро или по-право да се постъпи именно така. Тези доводи могат да послужат в спор, в разговор, опит за убеждаване или в молба, но не и за принуда или за оправдание на някакво злодеяние спрямо този човек, ако той не се подчини. За да се оправдае подобен подход, трябва да се обоснове, че поведението, от което някой е желателно да се отклони, е вредно за другите. Частта от поведението на личността, заради която тя е единствено отговорна пред обществото, е частта, засягаща другите. В частта, засягаща самата личност, нейната независимост е абсолютна по право. Индивидът има върховна власт над себе си, над своето тяло и дух.

Може би е излишно да казвам, че този принцип е валиден само за зрелите човешки същества. Не говоря за децата и непълнолетните според закона младежи и девойки. Ония, които все още се намират в положение на зависимост и за тях се грижат други, трябва да се защитават от собствените им деяния, както и от външни вреди. По същата причина няма да се занимавам с онези изостанали етапи на общественото развитие, когато народът просто още не е пораснал. Трудностите в началото на естествения прогрес са толкова големи, че едва ли средствата за тяхното преодоляване подлежат на избор. Затуй онзи владетел, който е изпълнен с желание за усъвършенстване, е оправдан в подбора на средствата, с които постига целите си, защото иначе те могат да останат непостижими. Деспотизмът е законна форма на управление при варварите, ако целта е тяхното облагородяване и средствата са оправдани, когато постигат тази цел. Свободата като принцип е неприложима при състоянието на нещата, предхождащо времето, когато хората вече подлежат на усъвършенстване чрез свободна и равноправна дискусия. Дотогава не съществува нищо друго освен абсолютно подчинение на някой Акбар или Карл Велики, стига да се намери такъв. Но веднага щом хората добият способност да се усъвършенстват по убеждение или чрез убеждаване (този момент отдавна е настъпил за народите, с които се занимаваме) принудата, пряка или във формата на наказание и страдание, наложена поради неподчинение, вече е неприемлива като средство за защита на тяхното благо, а е оправдана единствено като средство за опазване сигурността на другите.

Редно е да упомена, че няма да се възползвам от никаква възможност да защитя тезата си чрез идеята за абстрактното право като нещо независимо от полезността. Смятам, че полезността е висшата апелационна инстанция по всички морални въпроси. Разбира се, ползата, схващана в най-широк смисъл, основана на неизменните интереси на човека като прогресиращо същество. Твърдя, че тези интереси оправдават подчинението на индивидуалната стихия на външен контрол само по отношение на онези действия, които засягат интересите на други хора. Ако някой извърши деяние, увреждащо другите, налице е достатъчно основание за неговото наказание според закона. В случай че е невъзможно да се приложат юридически санкции, той трябва да бъде наказан с всеобщо неодобрение. Съществуват също така много положителни действия в полза на другите, които индивидът може законно да бъде принуден да извърши. Например, да даде показания в съда, да участва в националната отбрана или в някоя съвместна дейност, необходима за обществото, което го защитава. Той може да извърши и неща, от които да имат полза други индивиди, например, да спаси живота на свой ближен, да помогне на беззащитните срещу посегателства, изобщо неща, за които носи отговорност пред обществото, ако не извърши, особено, когато е очевидно, че трябва да ги извърти. Човек може да причини зло на другите не само с действия, но и с бездействие, като и в двата случая той е отговорен пред тях за нанасяне на вреда. Вярно е, че употребата на принуда заради бездействие трябва да бъде много предпазлива. Да се търси от някого отговорност задето е причинил зло на другите е правило. Да се търси от някого сметка, че не е предотвратил зло е в сравнение с предишния случай изключение. Всъщност има много ясни и сериозни случаи, които потвърждават изключението. Във всички неща, които засягат външните отношения на индивида, той е отговорен де юре пред онези, чиито интереси са накърнени, ако е необходимо и пред обществото, което ги защитава. Често се намират основателни съображения да не се търси отговорност, но те трябва да произтичат от специфичността на конкретния случай. Може да се касае за ситуация, в която се предполага, че индивидът ще действа по-добре по собствено усмотрение, отколкото ако върху него се упражни контрол; може контролът, който обществото би упражнило върху него, да предизвика по-лоши последици от онези, които трябва да се предотвратят. Когато подобни съображения изключат търсенето на отговорност, съвестта на деятеля заема празното съдийско място, за да защити интересите на другите, които нямат външна защита. По този начин той ще бъде още по-строг към себе си, тъй като случаят не позволява намесата и оценката на ближните.

Съществува обаче една област, в която обществото, за разлика от индивида, има само косвен интерес. Тази област обхваща онази част от живота и поведението на личността, която засяга единствено нея или пък ако засяга другите, то това става само с тяхното свободно, доброволно, неподведено съгласие и участие. Когато казвам, че засяга единствено само личността, аз имам предвид буквално и на първо място само нея, защото всичко, което я засяга, може чрез нея да засегне и други. Възраженията, които евентуално може да възникнат във връзка с такива случаи, ще бъдат разгледани в следващата част. И така, ето какъв е реалният периметър на човешката свобода. Първо, тя обхваща вътрешната сфера на съзнанието и изисква свобода на съвестта в най-широк смисъл, свобода на мисълта и чувствата, абсолютна свобода на мнението и отношението по всички въпроси, практически и теоретически, научни, морални и теологически. Свободата на изразяване и публикуване на мнения попада привидно под друг принцип, тъй като принадлежи към онези аспекти на човешкото поведение, които засягат другите. Но тя е неотделима от свободата на мисълта, защото е еднакво важна и има същите основания за своята необходимост. Второ, принципът изисква свобода на вкусовете и заниманията, на планиране на собствения живот според индивидуалната природа и характер, свобода да правим, каквото искаме с произтичащите от това последствия, без другите да ни пречат, при условие че не им вредим, независимо че те може да смятат поведението ни за глупаво, своенравно или погрешно. Трето, от тази свобода на личността следва в същите рамки свободата на организиране на човеците — свобода да се обединяват с всякаква цел, стига тя да не е обществено вредна. Естествено, лицата, които се свързват, трябва да са пълнолетни и да не са обект на принуда или измама.

Общество, в което тези свободи не се уважават, не е свободно, независимо от формата на управление. Нещо повече, никое общество не е напълно свободно, ако тези свободи не са абсолютни и неограничени. Единствената свобода, която си заслужава да се нарича „свобода“, е тази, която ни позволява да се стремим към собственото си благо по свой начин, при условие че не лишаваме другите от подобно право или не пречим на усилията им да го добият. Отделният човек е същинският пазител на собственото си богатство, телесно, духовно и интелектуално. Човечеството ще спечели повече, ако позволява на своите членове да живеят както те намерят за добре, отколкото ако ги принуждава да живеят по нечия обща воля.

Макар че тази доктрина далеч не е нова и за някои може да звучи банално, тя е напълно противоположна на преобладаващото обществено мнение и практика. Обществото е изразходвало (според разбиранията си) също толкова усилия да накара хората да се съобразяват с неговите норми за лично, колкото и за обществено съвършенство. Подкрепяни от философите, древните общности са се смятали в правото си да регулират всяка лична проява чрез обществената власт на основание, че държавата е дълбоко заинтересована от цялостната телесна и духовна дисциплина на всеки свой гражданин. Този начин на мислене може би е бил оправдан за малките републики, заобиколени от могъщи врагове и изложени на постоянна опасност от външни нападения и вътрешни безредици. При тях дори един кратък период на отпускане или самоконтролиране е могъл лесно да се окаже фатален, така че те просто не са могли да си позволят да чакат благотворните и трайни резултати от свободата. В съвременния свят значителната големина на политическите общности и най-вече разделението на светската и духовната власт (което постави управлението на човешката съвест в други ръце, различни от онези, които ръководят светските дела на хората) ограничиха намесата на закона в личния живот. Но механизмите за морално потискане действат по-енергично срещу отклоненията от господстващото мнение за личните интереси, отколкото за обществените. Религията, най-мощният фактор при формирането на моралните чувства, почти винаги е била ръководена или от амбициите на някаква йерархия, стремяща се към контрол върху цялото човешко поведение, или от духа на пуританството. Някои съвременни реформатори, които се обявяват за отявлени противници на старите религии, всъщност по нищо не отстъпват нито на църквата, нито на сектите, в силата, с която утвърждават правото си на духовно господство. Това се отнася особено за г-н Конт^[1], чиято социална система, изложена в „Система на позитивистичната политика“ се стреми да установи (по-скоро с морални, отколкото със законови средства) едно деспотично отношение на обществото към индивида, надминаващо политическите идеали на най-строгите блюстители на дисциплината сред древните философи.

Като оставим настрана специфичните възгледи на отделни мислители, в света съществува и една растяща склонност да се разширява неправомерно властта на обществото над индивида чрез общественото мнение и законодателството. И тъй като тенденцията във всички промени, извършващи се в света, е да се укрепи обществото и да се намали властта на индивида, това посегателство не е от злините, които отмират по естествен път, а тъкмо обратното — по естествен път то се увеличава и става все по-страшно. Предразположението на хората в ролята на управници или съграждани да налагат своите мнения и наклонности като норма на поведение за другите, се поддържа най-енергично както от най-добрите, така и от най-лошите чувства, присъщи на човешката природа. Затова това предразположение се потиска само когато липсва власт, но тъй като властта нараства и ще нараства, освен ако не й се противостои с морални убеждения, трябва да очакваме, че при сегашните обстоятелства то ще се засили.

За удобство при разглеждането на темата, вместо веднага да преминем към общата теза, най-напред ще се ограничим с един отделен неин аспект, където споменатият принцип, ако не изцяло, то поне донякъде се признава от преобладаващото в момента мнение. Този аспект е свободата на мисълта. От нея е невъзможно да се отдели сродната й свобода на словото и писането. Въпреки че тези свободи до голяма степен формират политическия морал на всички държави, които твърдят, че имат свободни институции и религиозна търпимост, философските и практическите основания за тях едва ли са много добре известни на обикновените хора, а болшинството водещи мислители на епохата не ги оценяват напълно, както би се очаквало. Тези основания, когато правилно се разберат, ще се окажат приложими и към други дялове на темата, а изчерпателното обсъждане на тази страна на въпроса ще бъде най-доброто въведение към останалите му части. Затова прося извинения от онези, за които онова, което се каня да кажа, няма да е ново и за това, че ще се спра още един път на проблем, който се дискутира вече три столетия.