Олег Михайлов
Суворов (70)

6

В Гларис русите получиха почивка: на войниците бяха раздадени по фунт сирене и пшеничени сухари. Докато ариергардът на Розенберг повече от два дни се точеше през планината Брагел, вече покрита със сняг, останалата войска набираше сили за новия поход.

— На оръжие! — извика часовият от полка на Ребиндер и в миг скочиха и застанаха мирно закалените в боя мустакати бойци.

— Остави, остави… — махна с ръка беловласият командир на полка, старец, който ходеше с ботфорти без подметки, на мястото на които бяха подгънати парчета, отрязани от полите на генералски сюртук: — Здравейте, братя!

Войниците дружно поздравиха любимия генерал.

— Ядохте ли сирене? Дадоха ли ви сухарчета?

— Ядохме, ядохме! Най-покорно благодарим!

— Зная, че е малко след толкова продължителен глад, но потърпете. Бог ще помогне, ще бъдем сити. Ще прогоним останалите французи, и в Швабия! Поправете пушките! Привържете по-яко щиковете!

— Слушам! Ще се стараем! — чуваше се отговор.

Ребиндер се приближи до окичения с медали стар Михайло Огнев.

— А, здравей, Михайло Михалич! Я, братко, поправи ми малко ботфортите с нещичко.

— Слушам, ваше превъзходителство! Аз имам кожа — отговори с усмивка войникът. — Ето тази взех от французин при нощната битка. Нищо, че е сурова, ще я направя годна.

— Как от французин? — изуми се Ребиндер. — От неговата кожа?

— Да, ваше превъзходителство! Аз снех кожата от него, само че тя беше говежда. Истинска, той беше ял заедно с другарите си крава, а кожата бе прорязал в средата и я бе наденал през главата си на раменете против дъжд. Хитър беше!… Сваляйте ботфортите. Ей, до кръв сте раздрали родителските си подметки!

— Благодаря ти, Миша! — разчувствуван каза Ребиндер. — Всички вие, целият полк ме обичате. В тукашните планини ми изпращахте ту едно, ту друго, ту картофче, ту цвекло и за това бащински благодаря!

— А как е нашият бащица? Как е той? Здрав ли е? — запита Огнев генерала.

— Много е загрижен батюшка Александър Василиевич от коварните замисли на Тугут — отговори Ребиндер.

В действителност след пристигането в Гларис Суворов разбра, че е пропаднала и последната надежда за помощ и съдействие от австрийците. Без всякаква причина генерал Линкен бе напуснал долината на река Линт и бе отстъпил в Граубинден. Сега трябваше да се мисли не как да се оправят работите на съюзниците в Швейцария, а как да се спаси честта и славата на Русия, как да се запази от поражение и унищожение останалата войска. В Гларис фелдмаршалът събра военен съвет. Състоянието на армията беше ужасно: хората бяха напълно изпаднали, изгладнели, нямаха патрони и артилерийски заряди. Като отчиташе всичко това, командуващият се отказа от предишния план да си пробива път към австрийците и реши да изведе войските по околния, безопасен, но тежък път през Шванден, Елм, Рингенкопф, Паникс, в долината на Рейн.

Армията тръгна на път през нощта на 23 срещу 24 септември. Пръв вървеше Милорадович, после войските на Розенберг и Дерфелден, а в ариергарда Багратион. При реката Зернфт пет хиляди французи минаха в настъпление. Багратион веднага спря своя двехиляден отряд и го престрои. Неприятелят откри оръдеен огън; русите нямаха оръдия и действуваха повече с щик. Необходимостта да пазят последните патрони само увеличаваше тяхната твърдост и упоритост. В пълен ред ариегардът се изтегли привечер отвъд селото Мат. Цяла нощ русите бодърствуваха под дъжда и снега, тъй като очакваха преследване.

След полунощ на 25 септември 1799 година войските отново потеглиха на път през превала Паникс, където снежната покривка стигаше до половин метър. Нагоре по високия хребет се виеше пътека, по която можеше да се минава само поединично. От върха, накъдето и да погледнеш, се виждаха като огромна снежна пустиня Граубинден и Тирол. Влажна гъста мъгла обгръщаше треперещите войници, дъжд и сняг се сипеше и навяваше, а силният вятър поваляше на земята. Нощта на 25 срещу 26 бе прекарана от голямата част от войските на превала Паникс и бе особено тежка. Всеки се прикриваше както може, като си диреше убежище от вятъра и студа.

Спускането от Паникс след мразовитата нощ беше още по-трудно от изкачването. Вятърът беше навеял снега в долчинките, като бе открил върху скалите тънък слой лед. Десетки войници се плъзгаха, падаха в пропастта и загиваха. В долините трябваше да се минава през реки до колене в ледената вода. Войнишките калпаци, шапки и букли не запазваха главите и ушите от планинския вятър, от студа и вихрушката. Нямаше вече нито трошица храна. Когато при излизането от теснината войниците от авангарда видяха два вола, те веднага се хвърлиха върху тях, разсякоха ги, направиха ги на парчета и запалиха огън. Всеки, като се почне от фелдмаршала, сам печеше своето парченце месо на пръчка или на шпага.

Суворов, чието здраве се бе разклатило още в Италия, се мъчеше колкото може да не издава с нищо своята слабост. Дълго време той търпеливо понасяше виелицата, студа, вятъра, дъжда, глада, изнемогнал от слабост се шегуваше с войниците:

— Юнаци! Руски витязи! Прескочете тази планина — близо е! Не е далеч!

Но към края на похода той също отпадна, измени се в лице, стана кожа и кости. При преминаването през Паникс двама яки казаци водеха коня му и държаха самия него. От време на време фелдмаршалът искаше да се изтръгне от тях и многократно казваше:

— Пуснете ме, пуснете! Аз сам ще вървя!

Но усърдните пазачи мълчаливо продължаваха своята работа, а понякога спокойно отговаряха: „Седи си!“ — и Суворов се подчиняваше.

Войниците се спуснаха до селището Кур, където ги очакваше топлина, хляб, порция месо и водка. През сълзи гледаше старият пълководец своите богатири — боси, оголели, изнемощели — и устните му шепнеха:

— Алпийските планини са зад нас: ура! Руските орли надминаха римските!

Дългият списък на такива победи като Кинбурн, Фокшани, Римник, Измаил, Прага, Ада, Требиа, Нови бе блестящо завършен с безсмъртния швейцарски поход.