Олег Михайлов
Суворов (26)

4

Суворов пристигна в Кубан в самото начало на октомври 1782 година и в течение на няколко дни събра необходимите на Потьомкин сведения: личеха познанията за областта, добити преди четири години. Според неговото донесение от 7 октомври към осем хиляди семейства „развратници“, както наричаха привържениците на Батир Гирей, били в състава на Едисанската и Джамбулутската орда, а в третата, Едичкулската, царяло спокойствие.

Успехът на турските агитатори се обясняваше и с вътрешни причини. Зимата 1781–1782 година в Кубан се оказа изключително сурова. Липсата на храна накара ногайците да потеглят към Дон и Манич, но там ги спря атаман Иловайски — тъй като самите казаци бедствуваха. А черкезите отвъд Кубан, според думите на Суворов, „нямат никакъв съюз с ногайците, но идват непрекъснато за грабеж и често стигат до руските граници“. На 8 октомври генерал-поручикът се премести в крепостта „Свети Дмитрий“, където прекара с жена си и взетата от института Смолни Наташа цялата есен и зимата на 1782–1783 година.

Като наблюдаваше действията в Крим, той можа да се убеди, че главните събития този път минават без него. Племенникът на Потьомкин, граф А. Н. Самойлов, се срещна с изгонения от Крим Шахин Гирей и по внушение на генерал-губернатора убеди хана да отстъпи доброволно Крим на Русия. Батир Гирей, който се бе затвърдил на полуострова, се канеше да влезе във връзка с русите, но като научи за съсредоточаването на корпуса на Балмен в Никопол, почна да формира отряди от свои привърженици. През септември в Никопол пристигна Шахин Гирей, който трябваше най-напред отново да бъде въздигнат в ханско достойнство, за да има после отричането му законен характер.

Дьо Балмен изпрати граф Самойлов да овладее с отряда си Перекопската линия. Два батальона егери и 3-ти гренадирски полк завзеха Оркапу и с това откриха за Шахин вратата към Крим. Руските войски напреднаха към Кирас-пазар. Опита се да им препречи пътя с голям, няколкохиляден отряд Алим Гирей, но още при първия удар на Самойлов татарите се разпръснаха. Скоро след това сборен гренадирски батальон залови вожда на метежниците Батир Гирей, който се опитваше да се укрие в Кубан. Шахин Гирей бе върнат на ханския престол.

Не минаха три месеца от установяването му в Бахчисарай и той вече успя да настрои против себе си населението поради своите крайни и неоправдани жестокости. В специална заповед до Потьомкин Екатерина II нарежда „да заяви на хана с най-силни изрази“ да прекрати екзекуциите и да предаде в „ръцете на нашето военно началство своите родни братя и племенници, а така също и другите, които държи под стража“. Намесата на императрицата спаси живота на Гиреите Батир, Арслан и Алим, но Махмут Гирей бе убит с камъни, а мнозина други — чрез изтезания.

Шахин Гирей обяви, че не желае да бъде хан на такъв коварен народ като кримците.

През пролетта на 1783 година по покана на Потьомкин Суворов отново отиде в Херсон, дето бе проведено военно съвещание. Събраните бяха запознати с манифеста на Екатерина от 8 април, с който царицата се обявяваше за освободена от приетите преди това задължения относно независимостта на Крим, поради смутителските действия на татарите, които неведнъж изправяха Русия пред опасността от война с Портата, и провъзгласяваше присъединяването на Крим, Таман и Кубанската област към империята. Със същата дата бе отбелязан и рескриптът на Екатерина II за мерките по опазване на новите области и „отбиване на силата със сила“ в случай на враждебност от страна на турците.

И наистина Портата започна военни приготовления: в Очаков се строяха крепостни съоръжения, пристигаха войски. В отговор Потьомкин заповяда да се укрепи Кинбурн. Но турските демонстрации вече не можеха да отменят станалото: Кримският полуостров, преименуван от императрицата в Таврида, принадлежеше на Русия. Така бе дописана още една страница от историята, започната от Пьотр Велики. Русия се затвърди в Крим, който, по думите на Енгелс, бе за нея „жизнено необходим“.

Като подсили с войски граничните редути и крепости от Таман до Азов, Суворов разработи план за тържественото подвеждане под клетва местните ногайски орди. В Таман за церемонията отговаряше генерал-майор В. И. Елагин, в Копил — генерал-майор Ф. П. Филисов, в Ейск — самият Суворов. В своята заповед до началниците на отрядите генерал-поручикът изискваше „своевременно да се въведе във войските обичаят към татарите да се държат като към истински свои братя“. С подаръци и любезност той бе вече спечелил разположението на неколцина знатни ногайци, сред които бяха султанът на Джамбулуцката орда Муса бей и един от водачите на Едичкулската орда, Джана Мамбет мурза. Клетвата бе насрочена на 28 юни, деня на възшествието на Екатерина II на престола.

Към определеното време степта при Ейск се покри с шатрите на шест хиляди номади. Руските войски се построиха в батальон — карета, с развети знамена, като на парад. Суворов, при всички ордени, посрещна татарските старейшини и стигналия преклонна възраст Муса бей. След обедната служба в полковата църква в кръга на ногайските водачи бе прочетен манифестът за присъединяването на Кримското ханство, Таман и Кубанската област към Русия. Според мюсюлманския обичай, старейшините положиха клетва пред Корана, като на мнозина от тях веднага бяха дадени чинове на щабни и старши офицери от руската армия. След това старейшините се разотидоха по своите орди и заклеха пристигналите с тях ногайци.

Започна угощение. За гостите бяха приготвени сто печени вола, осемстотин овни и петстотин ведра водка. Старейшините обядваха заедно със Суворов и неговия щаб, по масата обикаляше голям потир, наздравиците следваха една подир друга при виковете „ура!“ и „аллах!“, грохота на оръдията и стрелбата на пушките. Скоро русите и ногайците се размесиха съвсем, появиха се музикални инструменти — татарска флейта кура, турска цигулка, — разнесоха се прекъслечните печални източни песни. След свършването на угощението започнаха надбягвания с коне, при които казаците си съперничеха с ногайците. Вечерта — ново угощение, което се проточи дълго след полунощ. Както отбелязва един биограф на Суворов, „ядоха и пиха до безсъзнание; мнозина ногайци платиха за прекаляването с живота си“. На другия ден, по случай именния ден на престолонаследника, празникът продължи. Чак сутринта на 30 юни гостите се сбогуваха приятелски и тръгнаха да скитат из степта. „За присъединяването на разни кубански народи към Всеросийската империя“ Суворов бе награден на 28 юли 1783 година с учредения година преди това орден „Свети княз Владимир“ 1-а степен.

Възцареното на Кубан спокойствие обаче не можеше да измами Суворов. „Като гледаше лекомислието на тези ногайски народи“, генерал-поручикът предвиждаше нови вълнения и смутове. При това намиращият се в Таман Шахин Гирей се държеше двусмислено и въпреки своето обещание да замине за Русия „сееше разни плевели в ордите“. Потьомкин не преставаше да напомня на Суворов за необходимостта от внимателна политика в отношенията с кубанските татари. Той настояваше да се уважава тяхната религия и да се наказват жестоко осквернителите „като църковни метежници“, обещаваше да отърве ногайците напълно от наборна повинност и да намали всички данъци.

За да предпазят ногайците от турското влияние, Потьомкин и Суворов решиха да издействуват преселването им отвъд Волга или в тяхната „прародина“ в Уралските степи. Моментът, изглежда, бе много удобен. В рапорт до Потьомкин от 6 юли генерал-поручикът набеляза сроковете — втората половина на август, за да могат установилите се на новите места номади да си накосят сено. Защо почва да ги преселва още през юли е трудно да се каже сега. В случая стана така, че Потьомкин изпрати предписание да се почака с преселването. Заповедта закъсня.

В края на юли една тълпа от три до четири хиляди казака, т.е. ногайски семейства, се събраха при крепостта Ейск и оттам потеглиха към Дон. Но като се отдалечиха едва на сто версти от укреплението, на няколко места изведнъж се разбунтуваха ногайците от Джамбулуцката орда. Част от тях завиха на юг и неочаквано нападнаха пост на Бутирския полк. Завърза се сражение, дойдоха руски подкрепления; разбитите ногайци се хвърлиха към реката Ее и по-нататък към Кубан, преследвани от драгуни и казаци. Мнозина от тях загинаха в камъша или се удавиха в реката. Останалите ногайци от Джамбулуцката орда нападнаха придружаващата ги военна команда при реката Кагалник. Те унищожиха голям брой от верни на Русия свои съплеменници; ранен бе и Муса бей. Няколко хиляди семейства избягаха отвъд Кубан.

На 30 юли ногайците освободиха враждебния на Русия султан на джамбулуците, Тав, който стана душа на въстанието. Като събра големи тълпи въоръжени татари, към които се присъединиха и черкези, султан Тав обсади внезапно на 23 август Ейското укрепление. Степта, дето два месеца преди това мирно пируваха руси и ногайци, стана място на ожесточено сражение. В крепостта бяха жената на Суворов и малката Наташа, а самият генерал беше около Копил. Три дни малобройният гарнизон отбиваше яростните пристъпи. Тъй като се бояха от появата на руските войски, лошо въоръжените тълпи на Тав султан се изтеглиха на 25 август отвъд Кубан.

Потьомкин беше силно ядосан от неочаквания обрат на нещата и бе готов за всичко да обвинява Суворов, като посочваше, че „тамошните народи са загубили всичкото си доверие в нас, като са видели постъпките, които не отговарят на тържествените обнадеждавания“. Възползувани от това, че руските укрепления покрай Кубан бяха разрушени през 1779 година, черкезите нападаха военните постове и мирните ногайци. Зад Кубан се събраха метежните сили на Тав султан. Според Потьомкин при създадените условия оставаше само една мярка — поход по левия бряг на Кубан, „за да се пресече подобна дързост“ веднъж завинаги.

Прикритият нощен поход по дясната страна на Кубан, без път, през заблатена, отчасти гориста местност, започна от района на Ески Копил. За десет денонощия изминаха едва сто и тридесет версти, но затова пък придвижването остана в пълна тайна. Не бе забелязано нищо нито от постовете на планинците, разположени от другата страна на реката, нито от самите ногайци. На 30 септември Суворов издаде по отряда заповед, с която определяше реда на форсирането на реката и изброяваше всички по-нататъшни действия. Извънредно трудното преминаване бе извършено към два часа през нощта, а в ногайските станове просто не разбраха нищо за близката беда. Завършването на операцията не се нуждаеше от голямо военно изкуство.

След жестоката сеч по двата бряга на река Лаба бяха заловени голям брой пленници. В знак на покорност ногайските мурзи изпратиха на Суворов бели знамена. Трябва да се отбележи, че Потьомкин не остана никак доволен от експедицията и настояваше за репресии. Генерал-поручикът разбираше по-добре от фаворита опасностите от подобна политика и избягваше наказателните акции. В отговор на заповедите за наказване на метежните ногайци той доложи на 27 ноември на Потьомкин, че „една продължителна операция срещу тях в късна есен е вредна за войските“ и помоли за отсрочка до началото на идното лято или даже до преминаването на горещините.

Като считаше, че успокояването на развълнуваните от станалото мирни орди е далеч по-важно от нови походи, Суворов след завръщането си от Кубан посети най-близките до Ейск аули, прояви дружелюбие към началниците и старейшините, като особено приятелски се държа с Муса бей. Този почти стогодишен, но здрав мурза, някогашен враг на русите, а после станал техен съюзник, имаше, според думите на военния историк добро сърце, „постоянно помагаше на бедните, отличаваше се с вярност и постоянство към своите приятели, ненавиждаше разкоша, спазваше в своя бит забележителна чистота и спретнатост, беше смел ездач и весел събеседник, обичаше добре да си хапне и порядъчно да пийне; освен всичко тава към Суворов изпитваше бащинска любов“. Генерал-поручикът му се отплащаше с взаимност и не пропускаше случая да потвърди своето приятелство. Когато узна, че Муса бей си търси нова жена, Суворов му помогна да се снабди с млада красива черкезка.

Постепенно в Кубанския край се възцари мир.

Суворов използуваше всяка възможност да приучи своите подчинени към невзискателност и готовност да понасят трудностите на войната. Самият той бе непретенциозен, скромен а не обичаше и у другите чуждото за правилата на военния ред контене. Не търпеше също така хвалебните и препоръчителни писма. Като се канеше веднъж да провери постовете и се готвеше да излиза, в палатката му се яви млад придворен от Петербург с писмо в ръка. Той бе с модерен лъскав кафтан и копринен камзол, също такива чорапи и ботуши с червени токове и златни токи. Главата му беше напудрена, косите фризирани и прихванати с мрежа на тила. Сред благоухание от парфюми контето почна да мята крака в менуетна стъпка и подаде на генерала писмо от близките си. Старите Бикови молеха Суворов да вземе под свое покровителство пристигналия от Париж млад човек, да се помъчи да изгони от него френските глупости и да го направи полезен на отечеството.

— Значи това си ти, Мишенка?… — рече генералът, като прочете писмото. — И не ме ли познаваш? А аз те зная още мъничък, носил съм те на ръце и много обичам баща ти. Боже мой, какъв юнак си станал! Да се целунем, Миша. — Суворов го прегърна, но веднага отскочи и го огледа от глава до пети. — Ти знаеш ли, Миша, какво е казано в писмото?

— Зная, mon general — отговори парижанинът, — наредено ми е да остана при вас няколко седмици и да се науча на някои неща.

Суворов се престори напълно доволен.

— Добре! Боже мой, добре! Ние с тебе ще направим bon voyage. Искаш ли? И то още сега. Само че виж, ще можеш ли?

Юношата горещо помоли да го вземе със себе си.

— Е добре, тогава върви да се преоблечеш.

— Не, mon general! Аз и така съм готов да вървя.

Суворов се обърна към адютанта:

— Наредете веднага да приготвят един по-бърз кон за рекрута!

Бързият преход по стръмнини и баири продължи без почивка четиридесет версти. Изнемогнал от умора и жажда, младият човек бе принуден да слуша по пътя разказите на генерала за историята на тези места и за красотите на природата.

— Мишенка! Погледни: тук някога е имало венецианско укрепление, а това пък е построено от татарите… Я виж, Миша, чучулига се издига към небето и колко сладко пее! Ето ято пъдпъдъци, ето друго ято — скорци! А колко много гъски и лебеди има в кубанските тръстики! И колко е хубаво, колко спокойно е навсякъде… Наистина рай!

На Миша не му беше до старините и земния рай. От тясното казашко седло не му бяха останали не само чорапи на прасците, но целите му крака бяха изподрани и в кръв.

След завръщането им Суворов запита изпокъсания и мръсен парижанин:

— А познаваш ли, Миша, инженерната наука? Умееш ли да чертаеш планове?

Той само гледаше генерала и от умора не можеше да промълви дума.

— Я ми подай коженото сандъче!

Суворов извади математическо пособие, лист хартия и дъска и накара Биков да начертае план за полево укрепление:

— Лицето отпред петдесет аршина, изходните ъгли на пет аршина и четиридесет градуса…

Михаил не разбираше.

— Боже мой, Мишенка, че какво си учил в Париж? Така ти даже къщата и бостана си няма да оградиш! Не е хубаво! Но ние с тебе ще се понаучим на това-онова!

Като разгледаха внимателно устройството на укрепленията и си починаха малко, те хапнаха войнишка кашица със сланина и сухари. Суворов нареди да донесат бутилка старо рейнско вино, наля малка чаша и като я подаде на Михаил, каза: Мишенка, изпий това! То е много добро, когато се пие с мярка и след работа, а когато се употребява в излишък, е, бога ми, вредно!

Когато се разделяха с младия човек, генералът го посъветва:

— Ти си юнак, руски богатир! И баща ти беше храбрец, беше богатир! Свали от себе си тези тленни дрипи, Миша. Ти си войник. Я си облечи нашенски, а тия френски парцали дай на пране.

Суворов обходи повече от шестстотин версти. Михаил си почина след небивалото за него преди това пътешествие и се яви пред генерал-поручика в боен кавалерийски мундир. Беше остригал до кожа, по руски, косата си и беше станал истински витяз. Суворов го погледна, просълзи се и го целуна.

— Миша, ти си герой! Съвсем като баща си някога!

Пълководецът прекрасно разбираше, че покрай ползата за самия Биков, който бързо стана образцов воин, този случай ще послужи за поука на всички мамини синчета и доморасли парижани.

Края на 1783 и началото на 1784 година Суворов прекара в южните предели на Донската област, в Уст-Аксайския стан, а през февруари се премести в крепостта „Свети Дмитрий“. Още преди това бе получил нареждане от Потьомкин да възобнови преговорите с Шахин Гирей за отпътуването му в Русия. Съдбата на последния кримски хан обаче бе решена едва през последните месеци на 1784 година, вече след напускането на областта от Суворов. Генерал-поручик Ингелстром въведе с хитрост батальон пехота и голям кавалерийски конвой в Таман. Шахин Гирей бе принуден да се съгласи на преместването във Воронеж. След това той живя в Калуга, тъгуваше и молеше Екатерина II да му разреши да си отиде в Турция. Там бе приет с външно изразена почит, но бе откаран на остров Родос и по заповед на султана вероломно убит.

В Истамбул руските дипломати спечелиха нова победа. Посланикът Я. И. Булгаков успя на 28 декември 1783 година да постигне подписването на тържествен акт, според който Портата признаваше Кубан и Таманския полуостров за владения на руската императрица и се отказваше от всякакви претенции за Крим. По такъв начин този труден въпрос бе уреден в решителния си етап без военни действия. Новата обстановка не изискваше специални войски в Кубан. От март 1784 година цялата граница от Каспийско до Азовско море минаваше под ведомството на командира на Кавказкия корпус П. Потьомкин.

След като предаде войските на генерал-поручик П. С. Леонтиев, Суворов замина за Москва на ново назначение и получи командуването на Владимирската дивизия. Преди да замине затам обаче, той неочаквано се появява в Петербург. По това време вече става окончателното скъсване между него и Варвара Ивановна. Нови подозрения го карат да се обърне с молба към Синода. Този път той обвинява жена си във връзки със секунд-майора И. Е. Сирохнев. Генералът се разделя с невярната Варвара Ивановна, определя й издръжка най-напред от хиляда и двеста рубли, а след това увеличава тази цифра до три хиляди и ревниво следи някой от роднините да не изрази съчувствие към нея.

Тя се заселва в Москва, дето на 4 август 1784 година ражда син, Аркадий. Всички опити от нейна страна за помиряване остават без резултат. На писмата си Варвара Ивановна не получава отговор, даже на завърналата се в института Смолни Наташа е забранено да пише на майка си.

Трябва да кажем, че чистотата и строгостта във възгледите на Суворов за брака и семейните отношения рязко се отличават от „свободните“ нрави, които господствуваха в двора. Това бе наистина „развратен век“ и първата жена на империята — Екатерина II — даваше лошия пример за това. Голям брой мъже „рогоносци“ предпочитаха да гледат през пръсти на лудориите на своите жени, само да не предизвикат гнева на царицата или на нейните фаворити. Суворов прояви и характер, и сила на волята, като се реши на рязък и открит разрив с жена си, въпреки че самата Екатерина II се бе заемала неведнъж да ги помирява. Неговата постъпка бе и косвен упрек за поведението на самата императрица.

Предишната „Варюта“ бе умряла за Суворов, но озлоблението към нея бе заменено постепенно от пълна и трайна забрава. За да не му напомня нищо за нея, генералът й даде даже ново, неприлично прозвище, а в други случаи преднамерено не я назоваваше по име. Той не мислеше да се връща към семейното огнище, като искаше да си умре самотен, и остана верен на себе си: почина, без да се помири с виновната в неговите очи жена. Суворов гледаше твърде строго на брачните задължения и беше безпощаден към тези, които нарушаваха тяхната святост. Лично той не можеше да бъде упрекнат в нищо: докато жена му носеше неговото име, той й бе верен.

В Петербург генерал-поручикът навести любимата си дъщеря в Смолни, отиде в Зимния дворец и предаде според установения ред чрез прочутия камердинер Захар Константинович Зотов молба за аудиенция при господарката по случай недавнашното получаване на ордена „Свети Владимир“. Екатерина II го прие както обикновено рано сутринта и след свършването на разговора, рече:

— Вие днес обядвате с мен.

Той не пропускаше случая да покаже своята неприязън към всичко придворно и като срещна там слугата за печките, започна почтително да му се кланя.

— Ваше превъзходителство — внимателно забеляза дежурният офицер, — това е служител от най-нисш разряд.

— За бога, батюшка — в скоропоговорка възрази Суворов, — аз съм новак при двора! Трябва да спечеля приятели за всеки случай.

Той се спря и замижа с едно око:

— Днес огняр, утре пред покоите, в други ден — бог знае какво!…

Ясно беше, че новото назначение ще го разочарова скоро. Докато ръководеше дивизията от своето имение Ундол, разположено недалеч от Владимир и купено през 1776 година очевидно с получени в наследство от бащата пари, генерал-поручикът почна да скучае. Той жадуваше за истинска работа. Канцеларщината и стопанско-предприемаческите грижи го отвращаваха. В Ундол той изглеждаше повече помешчик, отколкото командир, но помешчик необикновен и странен.

Денят на Суворов започваше от тъмно: той скачаше, обливаше се с вода, тичаше из стаите в дълга долна риза, упражняваше се по езиците, като високо повтаряше турски, полски или италиански думи и фрази. След това обличаше платнена куртка или — в студено време — лек сукнен плащ и лично вдигаше селяните на работа. След закуската преглеждаше кореспонденцията и пишеше „заповеди“ до управителите и старейшините.

По това време неговият верен Ефим Иванов бе вече възрастен, напусна службата и замина да ръководи едно от именията. Новият камердинер, Прошка Дубасов, който бе отракан, съобразителен и хитър, му носеше обширната поща. Генерал-поручикът се нахвърляше преди всичко на периодиката и книгите: „Московские ведомости с Экономическим Магазейном“, „Петербургские немецкие ведомости“, „Енциклопедически вестник, издаван от дружеството на литераторите в Лиеж“ — „Journal encyclopédique, par une sosiété des gens de lettres à Lìège“ — този вестник, излизал от 1756 до 1793 година, Суворов обичаше особено много. Но най-много се зарадва веднъж на книгата на Фонтенел „О множестве миров“, преведена от френски от Кантемир и считана от Синода за вредна; още през 1756 година бе докладвано на императрицата за изземването й от тези, които я притежават. Генералът отдавна я търсеше.

— Налучкал си, Матвеич! Налучкал! Изнамерил ми Фонтенел! — Мършавият, попрегърбен, с хлътнали бузи и редки посивели коси, събрани отпред в къдрица, Суворов почна с юношеска разпаленост да скача из стаята. Младши адютантът Матвеич бе определен да управлява московския му дом при Никитските врати. Той снабдяваше своя началник с всичко необходимо — от облекло до музикални инструменти и книги. Само през 1785 година командирът на Владимирската дивизия бе похарчил за изписване на книги и вестници около 60 рубли — прилична сума за онова време.

Наредбата на неговата стая беше смесица от изисканост и скромност: на вратите имаше богати завеси с дантели, висяха картини в позлатени рамки и икони в скъпа обковка; но имаше също така и прости небоядисани столове и такава маса.

Дойде време и за писмата, които Прошка му подаде върху поднос. Докато четеше донесенията на управителите и старейшините, Суворов мърмореше от време на време, сякаш отговаряше на далечния подател.

— Пиши, Матвеич, кратко, но подробно и ясно, пък и без излишни комплименти… По-ясно и със собствената си ръка пиши. И да не харчиш много пари за поща. За носене на писмата пари да не се дават, а ти самият ходи на пощата!

Повика Прошка с глава:

— Къде е тютюнът от Матвеич?

Прочутият генерал взе като познавач две щипки, затисна една след друга лявата и дясната си ноздра, вдъхна тютюн, затвори очи, кихна с наслада, но веднага се намръщи и гневно избухна:

— От такъв тютюн за смъркане ме боли глава! Да се купува чрез познавач! Трябва да се гледа какво има вътре, а не опаковката. Да не е позлатена магарешка глава!

Той захвърли далече пакета, който Прошка бързо отнесе, да потисне обаче усмивката на хитрото си лице. Той вече познаваше достатъчно своя господар, и не се боеше от неговата избухливост. Дошлият канцеларист се зае да записва нарежданията на Суворов.

На старейшината на село Рождествено:

— При неплодородие да се помага на селянина от всички взаимообразно без всякаква заработка, като се разпределя на останалите семейства по съвест пред свещеника, и то своевременно.

Селянинът Михаил Иванов има една крава!!! Би трябвало старейшината и останалите да бъдат глобени, че са допуснали той да стигне до една крава, но сега за първи и последен път им се прощава. Да се купи на Иванов друга крава от парите за моята аренда.

Данъци в пари от рождественските селяни вече да не се вземат, а недоборите да се заличат и на виновните да се опростят…

Малолетните деца под 13 години никога да не се приемат на работа вместо техните майки.

На ундолския старейшина:

— Добре да се следи за небрежните към децата бащи и да не се позволява да бъдат носени по къщите, особено болните от шарка, което води до излишна смърт.

На многодетните да се дава помощ… На гостилничаря Сидор и неговата съпруга да се дават провизии както обикновено, а на децата им до 5 години половин дажба; над 5 години — пълна, като на възрастни; на новородено винаги да се дава рубла.

На управителя на новгородския наследствен имот Балко:

— Много от децата на моите слуги са пораснали, така че е време да се женят. Момичета няма, а да се купят тук е значително по-скъпо, отколкото по вашия край. Заради това моля да купите за тях четири девици от 14 до 18 години, и то както се случи — от селянките или прислужничките. За тази цел употребете от парите за арендата от 150, па макар и до 200 рубли. Лицата им да не се оглеждат много, стига да са здрави.

Прошка доложи за идването на селяни с прошение. Двама брадати мужици, най-заможните в селото, се поклониха до пода и подадоха на генерала хартия. Общината молеше да се отмени нареждането за покупка на новобранци в околността. Суворов по правило не даваше своите селяни за войници, а нареждаше да се търсят доброволци наоколо. Половината цена плащаше той сам, а останалото трябваше да дават селяните. Тъй като цената за новобранеца стигаше до 200 рубли в асигнации, те считаха сделката неизгодна за тях и предлагаха да дадат в замяна на наборниците някои бездомни скитници.

Суворов решително отказа:

— Новобранците сега да се купят и занапред винаги да се купуват. Скитниците да не се дават никога за наборници. — Той се замисли малко, но веднага добави: — Не бивало да им се позволява да скитат из околността. Още след тези пости скитникът да се ожени и да му се уреди от всички домакинство.

Когато свърши работата, той мина в специалната „птича стая“. Тук, в най-голямото помещение на къщата, бе уредена нещо като зимна градина. Още от есента насаждаха в бъчвички борчета, ели и брезички, налавяха синигерчета, червенушки, щиглеци и ги пускаха в тази горичка. През пролетта, през страстната седмица, Суворов им връщаше свободата, „Птичата стая“ се почистваше най-редовно: тук стопанинът се разхождаше, почиваше, обядваше.

Хранеше се в седем часа сутринта. На масата преди всичко се слагаше чашка кимионова водка, която генералът изпиваше с ряпа. По време на обеда — чаша кипърско вино и любимата му английска бира. Суворов, който бе невзискателен към виното, което употребяваше в малки количества, бе твърде настоятелен, даже придирчив, когато ставаше дума за бирата и особено за чая, и убеждаваше Матвеич да не икономисва разходите по тази точка.

Той спазваше свято постните дни и тогава ядеше сурово кисело зеле с квас, ряпа със сол и конопено масло, фарширована щука по еврейски, бели гъби, приготвени по различен начин, банички с гъби. През другите пък — обичаше говеждо в гърненце на фурна, чорба от кисело зеле, калмицка чорба, бешбармак, пелмени, варена щука под названието „щука със синя перка“ и различни каши. Понякога той прекаляваше с овесената и елдената и тогава Прошка казваше:

— Александър Василиевич! Позволете! — и протягаше ръка към чинията.

— Аз искам да ям, Прошка!

— Не е позволено!

— Кой не позволява, Прошка?

— Негово превъзходителство генерал Суворов.

— Генералът трябва да се слуша! Боже мой, трябва. — И Суворов преставаше да яде.

През зимата следобед бягаше с кънки и се пързаляше на шейна от нарочно заледената височинка пред къщата. Съседите не посещаваше често, а повече ги приемаше у дома си. Обичаше да се храни в компания и да се позабавлява, особено да потанцува, което той наричаше „да поскача“. За празниците се готвеше овреме, като си изписваше от Москва аншуа, цветно зеле, френски кагор и други сладки вина „за дами“. За същата цел служеха тъмната стая, сандъкът за игра на залагане, жълтият орган, масата за игра на карти, шашките, доминото, картите за гадаене. Всичко това изпращаше от Москва Матвеич.

Много се грижеше Суворов и за музиката. В Ундол той образува хор и оркестър, изпращаше в Петербург инструментите за поправка, като веднъж изразходва за това двеста рубли. Певците обучаваше платен познавач на италианските методи от Преображенския полк. Бяха набавени различни ноти — симфонии на Плейл, квинтети, квартети, серенади на Вангали, трио от Крамер, нови контраданси, полонези, менуети, църковни концерти. През целия си живот Суворов най-много обичаше религиозната музика.

Той организира нещо като драматичен театър и сам се занимаваше със служителите си, като ги напътствуваше:

— Представлението служи за упражняване и невинно веселие.

— Васка е добър комик, а Никита ще бъде по-добър трагик. Само че той трябва да се обучава в израза според запетаите, точките, двоеточията, въпросителните и възклицателните знаци. С римите ще върви лесно.

— При стиховете трябва да се спазва ритъмът, както тактуването при инструментите, без което в думите няма да има нито яснота и сладост, нито очарование.

През лятото генералът ходеше из селото в платнена куртка, влизаше в разговор със селяните, пееше и четеше в църквата и лично биеше камбаната. Занимаваше се с благоустрояване на своето имение, сам забиваше колчетата по линията на брезовите и липовите алеи, дърветата по които са се запазили до днес. Следеше за реда и в другите си имения, като отстраняваше злоупотребите на управителите и старейшините. Определеният от него по това време оброк не беше голям: три рубли в асигнации от човек, като селяните се ползуваха от всички владения: гори, езера, реки, ливади, освен запретените. Той бе състрадателен към изпадналите в беда и сиромашия, ако безделието не ги бе довело до подобно нещастие. Към селските деца се отнасяше с особено, трогателно внимание.

Жителите на Ундол дълго си спомняха как техният генерал-помешчик бе раздавал на дечицата бонбони и медени питки и бе изисквал от родителите да се грижат във всяко отношение за тях.

— Пазете особено децата на слугите, обличайте ги топло и удобно, давайте им здрава и достатъчна храна и следете за тяхното възпитание в благочестие и ученолюбие…

През време на Отечествената война от 1812 година всички жители на Ундол отидоха в гората, тъй като се опасяваха от нападение на предни френски отряди. „Всички ние си спомнихме нашия Суворов — казва тогава един от старците — не доживя до французите.“

 

 

Никакви стопански грижи не можеха да отвлекат генерал-поручика от любимото му дело. Тъй като се боеше да не го забравят на село, казваше: „Смърт на легло — това не е войнишка смърт.“ Все повече се отегчаваше от „приятното безделие“ и безпокоеше с молбите си Потьомкин:

„Изтеклата година прекарах на село при някакви войски, като очаквах от ваша светлост особено командуване за мен. Имам най-доброто село в страната, но все едно ще е за мене, светлейши княже, където и да получа по ваше благоволение особено командуване, па макар и на Камчатка…

Аз служа, милостиви господарю, повече от 40 години, и почти шестдесетгодишен имам едно желание — да нося усърдно височайша служба с оръжие в ръка. Продължителното ми пребиваване в долен чин ме приучи на груби постъпки при най-чисто сърце и не ми позволи да се науча на светски обноски; тъй като прекарах живота си при полеви условия, късно е да свикна с тях.

Науката ме просвети в добродетелта: аз лъжа като Епаминонд, тичам като Цезар, постоянен съм като Тюрен и правдив като Аристид. Не познавам извъртанията на хитростта и ласкателството към моите връстници, често съм лош. Не съм изневерил на думата си пред нито един неприятел, бях щастлив, защото повелявах на щастието.

Успокойте душата на невинния пред вас, за което аз пред Страшния божи съд отговарям, и ми поверете самостоятелно командуване… Изтръгнете ме от безделието, но не мислете при това, че от нещо макар и малко… съм бил недоволен, само че не мога да живея в разкош.“

Покрай другите си качества, неговото писмо е забележително с това, че ни напомня за цялостната Суворова личност: това, което у други би звучало като самохвалство, у него изглежда, макар и не твърде скромно, но напълно правдиво. Суворов не само притежаваше забележителен военен талант, но и знаеше това.

В своята автобиография той пише за дейността си по това време твърде малко: „През 1784 година бях назначен във Владимирската дивизия, а през 1785 година ми бе заповядано да бъда в Санктпетербургската дивизия. На 22 септември 1786 година бях, при повишението по старшинство, всемилостиво произведен генерал-аншеф и изпратен в Екатеринославската армия.“ Новото назначение отговаряше на желанията му и доказваше вниманието на Потьомкин към него.

В края на 1786 година генерал-аншефът беше към 3-та дивизия на Екатеринославската армия; през март следващата година Потьомкин му възложи допълнително „командуването“ на част от войските на границата „с полско назначение“; тогава пък пребивава при „херсонския корпус“. По такъв начин председателят на Военната колегия и генерал-фелдмаршал Потьомкин назначава Суворов за началник на всички войски в пределите на обширния район, който се простираше по двете страни на Днепър, от полската граница на югозапад и до пределите на Таврида на югоизток.

Замисляше се пътуването на Екатерина II и австрийския император Йосиф II в южните области на Русия. Царицата искаше да се запознае с Екатеринославското наместничество и Крим, с изграждането на Черноморската флота, с южната армия, защитница на новите причерноморски владения, и да демонстрира пред съюзника си мощта на империята. Трябваше да се разсеят и клеветите на придворните против Потьомкин за непригодността на последните териториални, придобивки, непроизводителните разходи по тяхното заселване и устройство, относно фиктивността на южната флота и леката конница, съществуващи уж само на книга в донесенията на генерал-губернатора, за нелепостта на реформите в облеклото и снаряжението на армията и т.н. Тук вече Суворов бе необходим на Потьомкин. Според председателя на Военната колегия никой от екатерининските генерали не можеше по-добре от Суворов в кратко време да подготви, а след това да покаже на Екатерина II и Йосиф новостъкмените, добре снаряжени и обучени войски.

Суворов и Потьомкин бяха напълно единодушни по отношение на войника и характера на обучението му. Дадените от Потьомкин наставления сякаш повтаряха любимите мисли на Суворов:

„В заключение искам хората да бъдат обучавани с търпение и начините за по-добро изпълнение да бъдат разяснявани добре. Да не се позволява в никакъв случай на унтерофицерите и капралите да наказват с бой, а ленивите да се подтикват с пръчка, като преди всичко прилежните и с добро поведение войници се изтъкват, което поражда похвално честолюбие, а с него и храброст. Всяка принуда, като например: изпъната стойка, силни удари при хватките с пушка, трябва да бъдат премахнати, а да се добие добър вид при свободно държане на тялото. Да се следи за чистоплътността, толкова необходима за запазването на здравето, за поддържането чисти амуницията, дрехите и обувките. Да се доставя добра храна и да се калайдисват по-често котлите. За подобни грижи полковият командир може да се отличи, защото аз ще гледам това, а не вредното контене, което притеснява тялото.“

Суворовата 3-та дивизия и няколко леки кавалерийски полка бяха настанени на лагери близо до самия Кременчуг, по това време столица на Новоросийския край, където на път от Киев Екатерина II се канеше да прекара няколко дни. Предполагаше се, че тя ще спре за по-продължително време и в Херсон.