Олег Михайлов
Суворов (2)

2

На брега на Яуза, срещу своята крепост за младежки военни игри Пресбург, Пьотр бе основал Преображенското и Семьоновското селище за първите гвардейски полкове. През 1689 година в Преображенското селище бе изграден от дърво Съезжи двор (наречен по-късно Генерални), място за управление на редовната руска армия. Указът на Пьотр от 8 ноември 1699 година предлагаше на тези, които „искат да постъпят на служба, да се явят в Преображенское, във войнишкия дом…“ Указът бе подписан от генералния писар на Преображенския полк Иван Суворов.

Младият цар се бе отбивал неведнъж в неговия дом в Преображенское и лично бе кръстил сина му Василий. През 1722 година, седем години след смъртта на баща си, четиринадесетгодишният Василий Иванович Суворов бе определен за ординарец на Пьотр I. „При този господар — съобщава А. В. Суворов — той започва да служи като ординарец и преводач, а след неговата смърт бива изпратен от императрица Екатерина Първа в лейбгвардията като бомбардир-сержант и скоро след това произведен прапоршчик в Преображенския полк, където продължава службата си до чин капитан…“

За него е писано само между другото и сякаш без желание. Повечето биографи на Александър Василиевич Суворов подчертават, че баща му бил незначителна личност и имал посредствена съдба. Такъв човек, според тях, не е могъл да окаже каквото и да е забележимо влияние върху знаменития си син. И излиза, че генералисимусът на руските войски дължи на него само някои по-специални черти на характера си — пресметливост и пестеливост, които преминават у В. И. Суворов в скъперничество. Огромната сянка, която хвърля фигурата на сина, е заслонила и погълнала бащата.

В действителност Василий Иванович Суворов бил необикновена личност, изиграла забележителна роля в няколко важни за Русия исторически събития. Един от най-младите сред „птиченцата от гнездото на Пьотр“, той в края на живота си достигнал високо положение — станал генерал-аншеф, член на Военната колегия, кавалер на „Андреевския“ орден, на ордените „Света Ана“ и „Александър Невски“, сенатор.

Той бил дворянин от не твърде знатен род. Според съществуващата мода да се извежда произходът непременно от чужденци, Суворови сочели за свой прадед напусналия през 1622 година Швеция Сувор, но историческите данни никак не се свързват с тази легенда. Прадеди на Суворови се споменават още през царуването на Иван Грозни, когато Михаил Иванович Суворов служил като четвърти войвода и дясна ръка на войските в Казанския поход през 1544 година и трети войвода на голям полк през Шведския поход в 1549 година.

Мястото царски ординарец при Пьотр не е било нито „долно“, нито още повече лакейско — предполагало по-скоро адютантски задължения. Може дори да се каже, че тази служба е била школата, през която са минали много известни личности. С това звание започнал „полудържавният властелин“ Меншиков, а също така Румянцев и Потьомкин — родоначалници на исторически фамилии.

В края на двадесетте години Суворов бил произведен вече прапоршчик и се оженил за Евдокия, дъщеря на дяка Федосей Мануков. През 1728–1730 година двата гвардейски полка — Преображенският и Семьоновският — стояли неотлъчно в Москва, в своите селища на Яуза, младият Пьотр II искал да превърне първопрестолния град в място за постоянно пребиваване на гвардията. Евдокия получила като зестра от баща си, вицепрезидент на Вотчинната колегия, каменна къща, разположена в началото на Арбат, недалеч от църквата „Николай Чудотворец“.

Тук, четири години след смъртта на Пьотр Велики, на 13 ноември 1729 година се ражда Александър Василиевич Суворов^[1].

Кариерата на баща му била рязко забавена след възцаряването на Ана Йоановна през 1730 година. По природа истински патриот, В. И. Суворов се стараел очевидно да отделя колкото може по-малко внимание на службата през време на бироновщината, макар и да не се е укривал на село, както правели мнозина други. На 16 февруари 1730 година той бил произведен в чин подпоручик от Преображенския полк и едва на 27 април 1737 година — поручик. През 1738 година, като прокурор от действуващата армия, бил командирован заедно с гвардейския поручик Фьодор Ушаков в Тоболск, за да разследва изпадналия в немилост княз И. А. Долгоруки, което според тогавашния обичай се извършвало „с пристрастие“, което значи с изтезания. В Сибир Суворов прекарал повече от година.

Изобщо през тежкото за Русия царуване на Ана Йоановна В. И. Суворов се занимавал повече със стопанството си, като увеличил през следващите години своето недвижимо имущество и оставил по този начин на сина си значително състояние. Не особено богат, но заможен за онова време помешчик, той владеел имения с триста крепостни от „мъжки пол“ в Пензенски, Переяславл-Залески и Суздалски уезд.

Детството на Александър Василиевич Суворов премина на село, а след това в московския дом в предградието Покровско (къщата на Арбат бе продадена през 1740 година). Момчето беше дребно на ръст, хилаво, слабичко, лошо сложено и грозничко, но затова пък весело, подвижно и съобразително. То растеше самотно, тъй като по това време Суворови нямаха други деца. Присъствуваше на разговорите на баща си с приятели и познати, а самият Василий Иванович го занимаваше с разкази за недавното минало, за времето на Пьотр I и за водените от него войни.

Когато малкият Саша се научи да чете, намери в библиотеката на баща си книги с военно и историческо съдържание, които будеха у него особен интерес. Разбира се, пестеливият В. И. Суворов не можеше да притежава добра библиотека и в нея бяха попаднали случайни, при това трудни за детското разбиране книги. Всичко това не смущаваше никак малкия читател.

Както помним, на младини Василий Иванович Суворов бе служил при особата на Пьотр не само като ординарец, но и като преводач. Забележителните способности на Суворов-старши да изучава езици бяха отбелязани много по-късно от Екатерина II, която се отзова за него като за човек „много образован“, който „говореше, разбираше или можеше да говори на седем или осем мъртви или живи езици“. Трябва да се предполага, че блестящите си лингвинистични способности А. В. Суворов наследява от баща си. Момчето скоро започва да чете свободно на френски.

Сред неговите детски герои беше Карл XII, кралят-юноша, който безстрашно се бе впускал в най-рисковани военни авантюри. Неговите безразсъдства станаха ясни на юношата по-късно, когато под влияние на баща си се обърна към исполинската фигура на Пьотр. През целия си живот Суворов се чувствува овладян от неговото дело, в негово лице виждаше истинския национален вожд и през тежките години на Павловите гонения на всичко руско поддържаше, че „съм носил и няма да изоставя до края на живота си «кокардата» на Пьотр Велики“.

Още през юношеските си години Суворов си избра за пример „герои от древни времена“: Александър Македонски, Юлий Цезар, Анибал, Конде, Тюрен, принц Евгений Савойски, маршал дьо Сакс — пълководци, превърнали войната в изкуство, които се сменяха един друг и разпалваха въображението на момчето. Понякога той оставяше книгата, качваше се на бързия си кон и препускаше въпреки лошото време, дъжда и вятъра. Обичаше да се къпе, играеше на ашици и топка, катереше се по дърветата. По природа болнав, юношата се зае да кали своето здраве, като се претоварваше с физически упражнения; даже в студ носеше леки дрехи, поради което често се простудяваше и боледуваше. Баща му не на шега се тревожеше, тъй като в постъпките му виждаше само странности. Още тогава започнаха да го наричат чудак. Василий Иванович обаче трябваше да мисли за бъдещето на сина си.

Знае се, че Петър I бе задължил всички дворяни да служат и бе забранил да се дава офицерски чин на онези от тях, „които не познават основно войнишкото дело“. Те намираха начин да заобикалят духа на закона, като спазваха неговата буква. Знатните дворяни записваха децата си в гвардията още при раждането им или в ранна възраст за капрали и сержанти (през 70-те години например само в Преображенския полк се наброяваха над 1000 такива сержанти). „С израстването“ вървяха и чиновете в армията.

Суворов-старши беше твърде практичен, за да не се възползува от подобна привилегия. Офицер от Преображенския полк, при това с познанства и връзки в гвардията, той все пак не направи онова, което се смяташе по негово време за нормално. Причината беше не само в телесната слабост на малкия Суворов. Очевидно по време на бироновщината, когато свирепствуваше страшната Тайна канцелария, бащата изобщо се стремеше да се държи в сянка, не се натрапваше за служба (но и не се отказваше) и с молби никого не безпокоеше.

За Суворов-старши всичко се промени едва след възкачването на трона на Елисавета Петровна.