Ч. Дж. Бокс
Извън системата (31)

31

— Конете пристигат — обяви Нейт. — Точно по график.

Джо вдигна глава. Бе заел позиция на върха на скалистия хребет на петдесетина метра зад Нейт и джипа му. На север на хоризонта се надигаха облаци прахоляк.

— Досущ като в съня ми — продължи Нейт.

Джо само кимна.

Измина час и половина, откакто Шеридан бе повела трите жени към Кирпичения град, разположен на около пет километра от мястото, на което се намираха Нейт и Джо. Джо ги бе следил с поглед, докато топлинните вълни не размиха силуетите им. Сега вече се бяха изгубили напълно от очите му и той предположи, че са стигнали целта си и са се скрили зад някоя каменна колона или червена канара на Катедралата. Така поне се надяваше.

Бе оставил раницата си между два камъка с размери на футболна топка на върха на хребета и бе опрял автоматичната си карабина М-14 върху нея. Върху камъка отдясно бе поставил резервен пълнител с 30 патрона, за да му бъде под ръка. Разполагаше с половин кутия муниции и се чудеше дали по време на престрелката ще има възможност да замени празния пълнител.

Чувстваше се ужасно самотен. Невъзможно бе да се свърже с Шеридан, с губернатора, с колегите, с Мерибет. Червената пустиня бе сурово и красиво място и той съжаляваше, че не го познава по-добре. Но определено не искаше да умре тук.

Под него Нейт се грижеше за своите соколи и оглеждаше хоризонта от време на време. Джо наблюдаваше как проверява — при това няколко пъти — патроните в револверите си.

— Ей, Нейт — извика му той. — Това ми прилича на сцена от Дивия запад.

— А ние сме двама самотни каубои — съгласи се Нейт.

— Имаме ли план Б? — попита с надежда Джо.

— Не — отвърна Нейт. — Сънят беше само един.

Джо обмисли думите му.

— Добре е да го знам.

Нейт изсумтя.

 

 

Ослушваха се и се оглеждаха в продължение на петнайсет минути, преди на север да прозвучат силни експлозии. Джо предположи, че се дължат на оръдейната канонада от хеликоптерите. Редом с бумтенето на оръдията се разнасяха и по-слаби единични изстрели от малокалибрено оръжие, на които отговаряха продължителни автоматични откоси.

После настъпи тишина.

Джо чу електронно жужене и когато погледна надолу, видя Нейт да вади сателитния телефон от джоба си и да го поднася към ухото си. Слуша събеседника си в продължение на цяла минута, после свали слушалката и изруга на глас.

— Тирел каза, че „Апачите“ са унищожили единия камион километър преди магистралата, но вторият се е измъкнал и в момента се движи по шосето сред тежък трафик и те не могат да стрелят по него. Следят го от въздуха, но горивото им е на привършване. Взривили са един от пикапите, но останалите три са избягали.

— И са тръгнали към нас? — попита Джо.

— Разбира се — отвърна горчиво Нейт. — Ако онези идиоти, които отговарят за операцията, бяха атакували конвоя, вместо да унищожават ранчото, щяха вече да са приключили.

— Това означава ли, че камионът продължава към Юта? — попита Джо.

— Да.

— И как ще го спрат?

— Не знам и не ме интересува — отсече Нейт.

— Мен пък ме интересува — прошепна на себе си Джо.

 

 

Табунът диви коне се носеше като пълноводна река към Нейт и джипа. Джо не откъсна поглед от тях, докато тропотът на копитата им не заглъхна в далечината. Бяха едри, диви животни, изпълнени с първична енергия, с нашарени от белези козини и сплъстени гриви. Със своята тежест и сила разтърсваха земята под краката си. Джо не пропусна нито уплашените очи, нито жълтите зъби, нито пясъка и камънака, които летящите копита хвърляха във въздуха.

Когато прахолякът слегна, Джо видя, че Нейт е взел големия благороден сокол от джипа и го държи на ръката си в дебела ръкавица. На гърба на птицата, с помощта на тънка сизалова връвчица, бе привързан сателитен телефон.

Нейт го пусна.

Отначало соколът размаха тромаво крила, после — очевидно привикнал с необичайната тежест на гърба си — набра височина. Полетя право към Джо, който се сниши, когато птицата премина толкова ниско над главата му, че вятърът от дългите й мощни крила едва не събори шапката му. Соколът се устреми към далечен перест облак в синьото небе.

— Така и не можах да се привържа към тази птица — обясни Нейт, след като соколът отлетя. — Винаги съм я възприемал като шпионин. Не искам да имам нищо общо с нея.

Джо нямаше представа как да възприеме думите му.

— Тирел и шайката му никога няма да ни открият с помощта на джипиеса — продължи Нейт. — Ще проследят полета на сокола. А до следобед той ще стигне до Колорадо или Юта.

Джо изчака секунда-две и попита:

— За добрите ли работиш или за лошите?

— В този момент не съм сигурен дали между тях има някаква разлика.

Джо обмисли думите му, докато Нейт сваляше качулките и развързваше кожените връвчици на другите два сокола и ги пускаше да летят.

— Ще се справят по един или друг начин — каза Нейт.

Джо разбра смисъла на този жест и това само задълбочи чувството му на обреченост. Миг по-късно Нейт се провикна:

— Чуваш ли? Идват. Приготви се!

Джо изпълзя зад скалите и се просна по очи. Поривите на вятъра носеха рева на двигателите. Джо вдигна бинокъла и погледна на север.

И тогава ги видя: три бели пикапа.

 

 

Нейт застана пред джипа и се разкърши. Първо протегна ръце и свали юмруци надолу, после размърда рамене. Докато правеше това, не откъсна нито за миг поглед от приближаващите автомобили.

В предните си джобове бе сложил резервни патрони — калибър .500 в десния и .454 в левия. Всеки от тях бе с размерите на дамско червило, но доста по-тежък.

Макар да бе познавал Иби съвсем за кратко, не можеше да мисли за него в минало време, като за покойник. Стореното от Саид и хората му бе толкова жестоко, толкова ужасно, че имаше само един начин да му отвърне.

Да убие змията.

 

 

Джо почувства как с приближаването на пикапите дишането му се учестява. Направи опит да се успокои и да прогони страха, който бе толкова силен, че можеше да го заслепи, и насочи мислите си към Шеридан, Мерибет, Луси и Ейприл. Представи си всяка една от тях на мястото, където би трябвало да се намира в момента: Шеридан в безопасност в Кирпичения град, Мерибет в библиотеката, Луси в училище, Ейприл… не успя да си представи какво прави Ейприл. Никога не успяваше. Запита се дали ще ги види отново. Студени тръпки полазиха по гърба му от тила чак до кръста.

Прииждащите бяха толкова много. И се движеха бързо. Беше добър стрелец. Бе използвал оръжието си най-вече за да сложи край на мъките на ранен дивеч, но дали умееше да поразява целта, когато става въпрос за бързо движещи се обекти? Не бе сигурен, че ще осигури на Нейт прикритието, от което приятелят му се нуждаеше. Не бе сигурен дали който и да било можеше да му го осигури.

Когато пикапите наближиха, мислите на Джо се насочиха към мъжете в кабините и каросериите. Запита се какъв ли е броят им и за какво ли си говорят.

Сигурно и тях някъде ги очаква любящо семейство. В края на краищата те бяха човешки същества със своите мечти и амбиции, отдадени на своя бог и на своята мисия.

Сетне поклати глава. Независимо дали бяха от „Ислямска държава“, „Ал Кайда“ или друга подобна организация, независимо дали бяха съпрузи, бащи и синове, това нямаше никакво значение в момента. Те бяха врагове и получеха ли възможност, несъмнено щяха да убият и него, и Нейт, и жените в Кирпичения град, без да им мигне окото. Щяха да постъпят с тях, както бяха постъпили с мечката, с Иби, с Кутър.

Устата му пресъхна, а сърцето му заби силно. Погледна оръжието си и видя, че предпазителят е спуснат. Ядоса се на себе си, вдигна го и вкара патрон в магазина. Беше готов.

 

 

Нейт държеше .454-калибровия револвер в лявата ръка, а .500-калибровия в дясната, но размисли и размени оръжията. Не биваше да стреля с тях едновременно, защото резултатът щеше да бъде два неточни изстрела. Това не беше сцена от филм. Затова щеше да се прицели и да стреля първо с дясната си ръка, след което да редува оръжията при необходимост.

Предпочиташе да стреля първо с револвера с оптичен мерник.

Неслучайно, помисли си Нейт, Тайните служби купуват именно „Касул“ .454 от „Фрийдъм Армс“. Причината бе, че този револвер може да спре автомобил. Куршумът лети с такава скорост и има такава енергия, че може да пробие блока на двигателя и да го повреди.

Пикапите се бяха наредили в една линия. Движеха се доста бързо. Нейт присви очи и видя, че Саид шофира онзи най-вляво. Добре, каза си той. Добре.

Отзад долетяха няколко неточни изстрела с калашник. Нейт не помръдна. Да стреляш точно от каросерията на движещ се пикап е напълно невъзможно, както и от гърба на препускащ кон, между другото. Куршумите профучаха над главата му и се забиха в склона зад гърба му.

Двамата с Джо разполагаха с преимущество, докато колите още се движеха и мъжете не бяха слезли от тях, за да се прицелят по-добре. Въпреки това чу един от куршумите да пронизва капака на джипа вдясно зад него и да се забива в склона.

Нейт вдигна .454-калибровия револвер и кръстчето на оптичния прицел попадна в горната част на средния пикап — най-близкият. Стреля. Откатът отхвърли револвера високо над главата му. Без да се колебае нито за миг, Нейт запъна ударника, докато сваляше ръка, и стреля отново.

Пикапът в центъра се забави видимо. Продължаваше да се движи, но по инерция, двигателят му вече не работеше. Изпод капака изригна гейзер зелена охладителна течност и опръска пустинята наоколо. Миг по-късно почти непрогледен облак пара обви предницата на колата.

Нейт насочи вниманието си към пикапа вляво, но Саид бе предвидил хода му, затова натисна внезапно спирачка и превключи на задна. Извърши маневрата толкова рязко, че двама от стрелците отзад бяха изхвърлени от каросерията.

Нейт обаче реагира навреме и стреля два пъти през облаците пара право в двигателя на пикапа и го извади от строя.

Колата вдясно бе свърнала встрани от двата повредени пикапа, затова Нейт завъртя оръжието си и стреля над предната дясна гума. Куршумът също се заби в двигателя, но като че ли не нанесе сериозни щети.

Той прибра нагорещения от стрелбата .454-калибров револвер в кобура под лявата си мишница и стисна здраво .500-калибровия.

 

 

Джо проследи със затаен дъх как Нейт стреля по първите два пикапа. Бам-бам. Бам-бам. Бам.

Мъжете в каросериите изскочиха навън, някои потърсиха прикритие зад колите, други — напълно непонятно — останаха прави и започнаха да си крещят един на друг. Бяха прекалено много, за да ги преброи.

Той насочи вниманието си към третия пикап, онзи, който бе свърнал встрани от останалите и сега се движеше с нарастваща скорост отдясно. Ако шофьорът завиеше рязко, можеше да мине зад гърба на приятеля му и така Нейт да попадне под кръстосан огън. Случеше ли се това, на Джо щеше да му се наложи да излезе от прикритието си, за да може да стреля.

Успееха ли да заобиколят Нейт, това щеше да бъде краят.

Докато пикапът се движеше, Джо залегна по-удобно зад процепа между двата камъка. Макар да държеше здраво карабината, колата подскачаше по камъните и храстите и той не можеше да се прицели добре. Изстреля няколко куршума — бам-бам-бам-бам-бам — по предното стъкло. Продължи да стреля толкова бързо, колкото успяваше да натисне спусъка.

Полетяха празни гилзи и отскочиха от камъка вдясно. Една от тях рикошира и падна в разтворената му яка. Опари врата му, разстрои концентрацията му и той пропусна целта, но продължи да натиска спусъка. Накрая горещата месингова гилза започна да го пари толкова болезнено, че той трябваше да спре да стреля и да я извади от дрехите си.

Когато вдигна поглед, видя две тела да се гърчат в коловозите зад пикапа. Явно изстрелите му не бяха отишли нахалост.

И тъй като пикапът намали скорост без никаква видима причина и не се опита да заобиколи Нейт, Джо реши, че може да е уцелил и шофьора. Стрелците наскачаха от каросерията. Някои паднаха на земята, изгубили равновесие, други останаха на крака. Пикапът спря внезапно, сякаш някой бе натиснал спирачката докрай, при което останалите мъже отзад залитнаха към кабината или изпопадаха на земята. Вратата до шофьора се отвори рязко и от там изскочи мъж, облечен целият в черно, който се разкрещя и посочи към Джо.

А Джо почувства как го обзема паника. Сега разбра смисъла на израза „мъглата на войната“, използван за пръв път от Клаузевиц, за да опише несигурността и объркването, които обикновеният войник изпитва по време на сражение. Под него облечените в черно противници тичаха сред облаците дим и пара. Трудно му бе да се концентрира върху някоя мишена, трудно му бе и да обхване с поглед бойното поле, да осмисли случващото се на него.

Джо се прицели внимателно в гърдите на мъжа, излязъл от колата, и натисна спусъка. Нищо. Бе свършил патроните.

Претърколи се по гръб, извади празния пълнител и сложи нов.

Преди да успее да се изправи, скалистият хребет около него сякаш експлодира. Полетяха куршуми, които вдигаха облачета прах или се забиваха в камъните, зад които се криеше. Раницата му заподскача като жива. Един куршум удари ложата на карабината му и отчупи парче от нея. Остана белег като от отхапано.

Оцелелите стрелци от третия пикап се бяха организирали и концентрираха огъня си върху него. А в долината под Джо продължаваха да отекват автоматични откоси и тежки, премерени гърмежи от .500-калибров револвер. Нейт бе приковал вниманието на хората от първите два пикапа.

 

 

Нейт се скри зад джипа. Куршумите разкъсаха на парцали гюрука му, други се забиха във вратите и калниците, но Нейт презареди спокойно двата револвера и хвърли поглед към позицията на Джо на хълма. Видя, че я обстрелват с автоматично оръжие. Но не можа да види Джо.

Бе ранен на две места: проходна рана в лявото бедро и друга в десния седалищен мускул. Раната в бедрото кървеше обилно и кръвта се стичаше по крака в обувката му. Ако не я бе видял, нямаше да разбере, че е ранен, защото другата бе доста по-болезнена: имаше чувството, че е седнал върху горещ въглен, който никога няма да изстине.

Вместо да изскочи зад предния капак на джипа, както очакваха противниците му, Нейт се приведе и заобиколи отзад. Надзърна иззад колата си и видя, че прътите, върху които кацаха соколите, са натрошени на парчета.

Поне птиците ми ще преживеят този ден, помисли си Нейт.

Очакваше оцелелите да се скрият зад обвитите си в дим коли и да го вземат на прицел. Така би постъпил всеки опитен, добре трениран войник, каза си той.

Само че тези срещу него бяха луди.

Петима от тях хукнаха към позицията му. Всичките крещяха Аллаху Акбар. Саид не беше с тях, което изобщо не изненада Нейт.

Изчака трима от петимата да се наредят в редица един зад друг и изстреля един куршум в гърдите на първия. И тримата рухнаха на земята.

Това бе първият му троен изстрел.

Случилото се зашемети останалите двама, които спряха и зяпнаха смаяно. Нейт се справи с тях с по един изстрел в главата.

Да, напълно откачени са, помисли си той. Но въпреки това са прекалено много. Не бе сигурен дали ще успее да ги удържи, преди кръвта му да изтече. Главорезите от третия пикап продължаваха да обстрелват позицията на Джо на хълма. Ответна стрелба не се чуваше. Ушите му писнаха. Не проумя причината. Да не би да бе ранен в главата? Или във врата? Нима тази оглушителна какофония щеше да е последният звук, който чуваше?

 

 

Джо лежеше по гръб. Куршумите от калашниците свистяха на сантиметри от очите му. Макар да не смяташе, че е ранен, не можеше да бъде сигурен. Толкова много куршуми се бяха забили в скалите около него, че бяха отчупили безброй остри късчета камъни, които бяха пронизали ръцете, гърдите, краката, лицето му. Цялото му тяло бе изтръпнало.

Настъпи моментно затишие, което той използва, за да се претърколи отново по корем и да отвърне на огъня. Докато се обръщаше, явно бе подал лявото си рамо прекалено високо, защото онези долу го видяха и започнаха да стрелят. Остра болка прониза горната част на рамото му, сякаш го бяха ударили с бейзболна бухалка.

Прозвуча животински рев. Неговият животински рев.

Когато оранжевите пламъци, съпътстващи болката, изчезнаха най-сетне от погледа му, той извърна глава и погледна раната. Едва успя да фокусира поглед. Куршумът бе откъснал пагона на червената му униформена риза и от раната течеше кръв на тласъци. Цялата му ръка бе изтръпнала. Съмняваше се, че ще може да хване оръжието и да стреля отново.

Джо затвори очи, помоли се наум, въпреки агонията опря приклада в рамото си и погледна през мушката. Не бе сигурен дали ще издържи болката от отката, след като натисне спусъка. Пропълзя зад цепнатината в скалите, опря цевта върху раницата и… като че ли загуби съзнание.

Оглушителен рев разтърси небето. Над камъните около Джо се надигна прашна вихрушка и той стисна силно очи, за да не се напълнят с мръсотия. Миг по-късно затрещя трийсетмилиметрово оръдие.

 

 

Унищожаването на трите пикапа и стрелците около тях от единствения върнал се хеликоптер „Апачи“ бе страховита гледка. Откосите разкъсаха хората на Саид на парчета, белите им пикапи се превърнаха в димящи купчини разкривен метал.

Нейт видя как Саид излиза зад своя автомобил, обръща се с лице към хеликоптера и вдига ръце във въздуха. Явно искаше да се предаде.

Нейт се замисли върху това как Саид бе накарал собствените си хора да се пожертват, а самият той се бе скрил — и онази нощ, когато те нападнаха лагера му, и сега, при пристигането на хеликоптера. Саид обичаше другите да вършат най-трудната работа или жертвите му — като Иби например — да са с вързани ръце и без оръжие.

В тази секунда Нейт го мразеше така, както не бе мразил никого. Вдигна бързо револвера, прицели се в едната му скула и натисна спусъка.

Обезглавеното тяло на Саид остана право за миг, после се олюля, преди оръдейният огън да го превърне в димящо мокро петно върху пустинята.

По дяволите, помисли си Нейт. Убихме го два пъти. Жалко, че не можем да го направим и трети път.

* * *

Когато хеликоптерът кацна, Нейт постави празните си оръжия на предния капак на джипа, за да се виждат отдалече, и вдигна ръце с дланите навън. Прималяваше му от загубата на кръв и трябваше да се подпре на колата, за да остане прав. Дългата му руса коса се вееше на вятъра, който хеликоптерът вдигаше. Затвори очи и остана така, докато не чу витлата да забавят ход и да спират и не почувства силата на вятъра да намалява.

Когато отново отвори очи, видя двама пилоти с шлемове и зелени гащеризони да слизат от машината и да се отправят към него. Носеха автоматични карабини. Крачеха предпазливо сред бойното поле и се оглеждаха внимателно, да не би някое от телата, разпръснати наоколо, да оживее отново. Единият пристъпи към Нейт и вдигна визьора на шлема си. Беше млад, с бледа кожа и лунички по носа. Сивите му очи се взираха хладнокръвно в Нейт.

— Добре че решихме да минем оттук на път за базата. Така се натъкнахме на вас — каза той.

Нейт измърмори някаква благодарност, сетне посочи към върха на хълма.

— Имам приятел там — каза той. — Нямам представа дали е оцелял.

Вторият пилот кимна и се отправи към скалистия хребет.

— Нямам нито гориво, нито муниции — каза първият пилот, докато оглеждаше Нейт. Лицето му изразяваше загриженост, която не успя да скрие. — Ще ти помогна да стигнеш до хеликоптера, за да извадя комплекта за първа помощ и да се опитам да спра кръвта.

Нейт проследи погледа му към левия си крак, който бе почернял от кръв, която пълнеше обувката му и капеше по земята.

— Приятелят ми… — каза Нейт, който полагаше неимоверни усилия да не изгуби съзнание.

— Сложи ръка на рамото ми — каза пилотът. — Трябва да те заведа там.

Нейт се възпротиви. Нали той бе изпратил Джо на хълма. Не може да го остави. Изведнъж го налегна смазващо усещане за загуба.

— Намерих един тук — извика вторият пилот от върха на хълма. — Не съм сигурен дали е жив или мъртъв…