Ч. Дж. Бокс
Извън системата (25)

25

— Това извор ли е? — попита Джан Стокъп с присвити очи и посочи някакво мътно синьо-зелено петно, разположено под причудливо скално образувание в далечината. — А може и да е просто сянка.

Джо поднесе бинокъла към очите си и фокусира изображението. Не видя нито езерце с вода, нито бълбукащ ручей, но земята под скалите изглеждаше тъмна. Кал.

— Да — отвърна той. — Имаш отлично зрение.

Очевидно бе пропуснал извора по време на сутрешния си преход, но в интерес на истината, тогава бе минал на запад от тук и изворът се бе оказал зад гърба му.

Едва ли можехме да го открием в по-подходящ момент, помисли си той. Изпихме последната капка вода преди един час. Осъзна колко отчаян е бил, когато се скара на Дейзи, че е разляла прекалено много вода. Още съжаляваше за случката.

— Намерихме вода тъкмо когато ни трябваше най-много — заяви Джан ентусиазирано. Пресегна се и го хвана за ръката. — Може би трябва да прекарвам повече време с оптимисти като теб.

* * *

Джо напълни двете пластмасови шишета с вода, която бе преточил през старата си филтрираща помпа. Изворът приличаше повече на малка локва, в която се просмукват подпочвени води. Възтоплата вода изпълваше вдлъбнатина, широка не повече от две педи, в която бълбукаха мехурчета. Не помнеше кога за последен път е сменял филтъра, но се надяваше да работи все още. При всички случаи обаче щеше да пие от водата. Просто нямаше друг избор.

Водата бе мътна, с алкален вкус, но никой не се оплака. Джан отпи първа, последваха я Джо и Дейзи. Джо коленичи в калта, за да попълни запасите им. Докато помпаше, огледа земята около калния извор. Следите наоколо му разкриха много неща.

Той се изправи, зави капачката на второто шише и каза:

— Тук е.

Джан го погледна озадачена.

— Нейт. Плюс още един соколар и трети човек, за когото не мога да кажа нищо по-определено.

— И как разбра всичко това? — попита тя.

— Просто се огледах.

— Просто се огледа? — учуди се Джан.

Джо посочи пръстта, отъпкана от диви коне, пустинни елени и други животни. Имаше и следи, оставени от рис, лисица и множество птици.

— Погледни тук — каза той и посочи отпечатъците от туристически обувки, осеяли калната земя, и грайферите от гуми наоколо.

— Трима мъже — заяви Джо. — Двама са дошли пеша от юг, а третият е пристигнал с автомобил.

Сетне посочи голямо петно, което приличаше на разсипана бяла боя, близо до отпечатък от копито на елен.

— Екскременти на сокол — поясни той.

Отдалечи се от извора и посочи по-малко бяло петно, разположено между отпечатъци от ботуши.

— Още един. Това означава, че тук е имало една по-голяма птица и една по-малка.

— И къде са отишли? — опита Джан.

— Вероятно на същото място, където отиваме и ние — отвърна Джо.

 

 

— Значи си женен — каза тя.

Вървяха на юг рамо до рамо. Джо се зарадва на въпроса, защото отклоняваше вниманието му от първите акорди на „Кон без име“, които отново бяха зазвучали в главата му.

— Да. От доста години.

— Бракът ти щастлив ли е?

— Да.

— Често съм изпитвала влечение към щастливо женените мъже — каза Джан. — Те не са толкова много. Може би причината се крие именно в обстоятелството, че са такава рядкост. Дали пък предизвикателството…

Джо отказа да захапе хвърлената въдица. Накрая Джан се засмя.

— Темата май не ти допада?

— Не.

— Тогава да я сменим. Имаш три дъщери. Шеридан е най-голямата, нали?

Той кимна.

— Наистина — продължи Джан, — ти като че ли не го осъзнаваш, но аз мога да преброя на пръстите на едната си ръка моите познати, израснали в семейство, в което майката и бащата се обичат, запазили са брака си и са отгледали нормални деца. Това е рядкост. Ти си като изкопаемо от праисторическата епоха — заключи тя. — Трябва да те изложат в природонаучния музей.

— Благодаря.

— Аз почти не виждах баща си. Разбира се, държеше се добре с мен предвид факта, че бе тесногръд консерватор и традиционалист. Купуваше ми скъпи подаръци, но обръщаше много повече внимание на новата си съпруга и второто си семейство, отколкото някога бе обръщал на нас. Когато се запознах с новата му жена, открих, че тя е само с пет години по-голяма от мен. Настояваше да я наричам Атина, все едно сме сестри. И се държеше мило с мен.

Джо не каза нито дума.

— Увлечението по разни каузи наследих от майка ми — продължи Джан. — Израснах с нея по митинги. Веднъж дори ни бяха снимали на първата страница на „Лос Анджелис Таймс“ как ченгетата ни влачат по улицата по време на антивоенен протест. Тогава бях на седем и косата ми бе вързана с розова панделка. Плачех, но въпреки това бях толкова сладка.

Начинът, по който го каза, накара Джо да се усмихне.

— Единственото смислено нещо, което баща ми направи за мен, бе да създаде попечителски фонд — каза Джан. — Искаше да използвам част от парите за колеж. Така и стана. Останалата част трябваше да инвестирам в някакъв бизнес. Като него. Вместо това помогнах с тях на хора като Иби, които да ги вложат в по-смислени начинания. Ако баща ми знае какво съм направила с парите му, ще получи удар. Може пък подсъзнателно да съм се опитвала да постигна тъкмо това.

— Предполагам — отвърна Джо.

— Радвам се, че Шеридан е социално активна.

Джо я изгледа.

— Не одобряваш това, което прави, така ли? — попита Джан.

— Тя е на двайсет и две. Отгледахме я, възпитахме я както трябва… е, заслугата е най-вече на майка й. Шеридан е достатъчно голяма сама да взема решения.

— Изненадващо либерален възглед — отбеляза Джан с нотка на сарказъм.

— Дори тези решения да са глупави — довърши Джо. — Защото… я погледни докъде се е докарала…

— Не съм съгласна. Харесвам Шеридан. Харесвам всички наши доброволци. Повечето от тях не искат нищо повече от свобода и социална справедливост. Искат да си върнат страната.

Джо сви рамене.

— Аз пък искам да си върна дъщерята.

— А аз — да предупредя Иби.

Всеки от тях потъна в собствените си мисли. Изминаха половин километър, преди Джо да попита:

— Колко мъже имаше в онези пикапи сутринта?

Лицето й помръкна.

— Мисля, че успях да преброя единайсет. Нахлуха един след друг в кафенето. Не можех да повярвам на очите си…

— Откъде бяха?

— Не мога да кажа, но определено не бяха родени в Америка. Абсолютно сигурна съм в това. Всичките бяха някъде от Близкия изток.

— Уплаши ли се?

Тя се поколеба.

— Не мога да кажа, че се уплаших от етническата им принадлежност, и определено не се уплаших от религиозните им убеждения — каза Джан. — Това би влязло в противоречие с всички мои принципи. Мразя, когато някой съди за хората по външния им вид, по цвета на кожата или по това в кой бог вярват. Ненавиждам подобна нетолерантност.

След известна пауза тя продължи:

— Като оставим всичко това настрана, изглеждаха заплашително и бяха въоръжени. Затова отговорът ми е: да, уплаших се.

— Как пристигнаха?

— Дойдоха с четири пикапа.

— А откъде?

— Мисля, че идваха от Мексико. Имаха вид на хора, които са пътували цяла нощ. Доколкото разбрах, не са имали никакви проблеми на границата и са дошли направо тук. Разбрах го, защото Кутър говори… говореше малко арабски. Научи го от Иби. Кутър им задаваше разни въпроси, докато им приготвяше „Ал Кабза“.

— Поддържаха ли контакт с някой друг? — попита Джо.

— Всички имаха мобилни телефони. Двама дори извадиха айфони. И много се ядосаха, когато откриха, че няма сигнал. Развали им се настроението.

— Някой от тях заговори ли те?

— Само ме зяпаха. Беше отвратително.

— Кутър предизвика ли ги с нещо, за да го убият?

— Кутър не направи нищо. Държеше се както обикновено. — Тя замълча, потръпна и продължи: — Случилото се още е пред очите ми. Двама от тях влязоха в кухнята с Кутър, за да гледат как приготвя храната. Той продължи да се опитва да говори с тях на арабски… обичаше да завързва подобни неангажиращи разговори. Не проявяваше излишно любопитство. А те продължиха да пристъпват към него… все по-близо и по-близо, сякаш наистина се интересуваха как приготвя храната.

После, когато постави и последния сандвич в чинията и обслужи всички, мъжът, който остана в кухнята, пристъпи спокойно зад гърба му. Видях го да държи голям нож. Хвана Кутър за косата с една ръка, а с другата преряза гърлото му. Стана толкова бързо… наистина бързо. Не се поколеба нито за миг. Шурна кръв… пръскаше като от маркуч… изцапа навсякъде. После убиецът започна да реже врата на Кутър… напред-назад. Звукът беше ужасен. Никога няма да го забравя.

Останалите гледаха като омагьосани и не ми обърнаха никакво внимание. Продължаваха да се хранят и да наблюдават, все едно това се случваше по телевизията. Един от тях стана и засне всичко на мобилния си телефон. А двама други казаха нещо на арабски… декламираха напевно, все едно изричаха молитва или химн.

Джо спря и впери поглед в Джан.

— Как се измъкна?

— Тръгнах към задната част на кафенето, все едно щях да повърна в тоалетната. Чух един от тях да крещи подигравателно след мен. После изскочих през задната врата и взех микробуса на Кутър. Знаех, че винаги оставя ключовете в пепелника. И избягах.

— Защо според теб са го убили? — попита Джо.

— Мисля, че за да ликвидират всички свидетели. Не искаха Кутър да спомене пред някого за появата им. После щяха да постъпят по същия начин и с мен.

— Не те ли преследваха?

— Да, но измина малко време, преди да се организират. Тръгнах на изток по 1–80 и съм сигурна, че ме видяха да излизам на магистралата. Не знаеха, че веднага щом завих зад първия хълм и се скрих от погледа им, напуснах шосето и подкарах право през пустинята. Предполагам, че са продължили още дълго по магистралата, преди да осъзнаят, че са ме изпуснали.

— Радвам се, че си се измъкнала — каза Джо.

— И аз — отвърна Джан.

— Какво те навежда на мисълта, че са дошли заради Иби?

Джан спря и поклати изумено глава.

— Че какво друго ще правят тук?

* * *

Час по-късно стигнаха до зеления пикап на Джо. Изглежда така, както го оставих, помисли си той. А и защо да изглежда другояче? Имаше чувството, че върви от дни, но всъщност бяха изминали само няколко часа.

Дейзи изпадна в лудешки възторг и заподскача край вратата на кабината в очакване да се качи вътре.

Джо свали раницата си и се настани зад волана. Дейзи седна до него.

Преди да завърти ключа, той каза на Джан през отворения прозорец:

— Знам, че е глупаво, но…

Нищо.

— Трябваше да опитам — заяви той, след като излезе.

Дейзи остана вътре, наклонила глава в очакване.

— Какво знаеш за тези електромагнитни импулси, за които спомена? — попита Джо. — Ефектът отминава ли? Колата ще върви ли отново?

Тя поклати глава.

— Доколкото съм чувала от Иби, електрониката се уврежда непоправимо. Но все пак не съм специалистка. Не забравяй, че аз се занимавам с набирането на средства за каузата.

Джо изсумтя. Свали батериите от яката на мечката и ги сложи на мястото на тези в сателитния телефон. Макар в тях да не бе останал достатъчно заряд, за да захранят джипиес предавателя, той се надяваше телефонът да се нуждае от още по-малко енергия. Не се получи. Раменете му увиснаха унило.

— Може би трябва да се откажеш — каза Джан и седна в сянката на пикапа.

— Може би — съгласи се Джо, извади батериите от телефона и ги върна в яката.

Когато направи това, видя, че светодиодите върху предавателя в яката премигват и чу две тихи писукания. Осъзна, че сега е поставил батериите в различна конфигурация. И това, неизвестно как, бе изцедило от тях още малко енергия. Изведнъж се изпълни с надежда.

— Чу ли това? — прошепна той на Джан. Яката изписука отново. — Изпраща сигнал.

— Колко дълго ще издържи? — попита тя.

— Нямам представа.

— И кой ще го чуе?

— Не съм сигурен дали някой ще го чуе.

След като помълча малко, тя попита:

— Ако някой засече сигнала, няма ли да реши, че е открил мечката, а не нас?

— Да — въздъхна Джо.

Замисли се и стигна до извода, че вероятността Джесика Уайт, Марша Мийд или Тайлър Фринк да забележат сигнала е твърде малка. Няма логика да седят пред монитора дни след като са изгубили сигнала. А дори да го забележат, помисли си Джо, най-вероятно ще го отдадат на техническа аномалия. Особено след като писукането спре… както това току-що стана.

— Край — заяви той. — Макар и за миг се изпълних с надежда.

— В такъв случай — каза Джан и се изправи с усмивка, която би трябвало да му вдъхне кураж — се намираме в същото положение, както и преди малко.

Не можеше да не се съгласи с думите й.

 

 

Джо прерови купето, надзърна зад седалката, надникна дори в кутията с инструменти в търсене на допълнително оборудване или храна, с които да облекчат участта си. Трябваше да използва този втори шанс да допълни екипировката си, но без да забравя факта, че каквото и да вземат, ще трябва да го носят на гръб. Пъхна в раницата си двайсет и две калибров револвер с халосни патрони, както и сигнален пистолет с две резервни ракети. Не бе сигурен за какво ще им потрябват, но предпочиташе да е добре подготвен.

Фермерите използваха халосните патрони, за да прогонят животните — най-вече елени, — които нападаха купите им със сено. Сигналният пистолет пък трябваше да маркира местоположението му и да привлече вниманието на спасителния екип във въздуха.

Джо връчи на Джан стара армейска раница, която миришеше на бензин и еленска кръв. Откри я на дъното на кутията с инструменти. Беше я намерил преди време в гората и бе забравил за нея. Преди да й я подаде, сложи в нея парашутно въже, подпалки за огън, кутия патрони и ролка тиксо.

— Тиксото е много полезно нещо, не знаеш кога ще ти потрябва — обясни той.

— Щом казваш — изсумтя недоволно Джан и взе раницата. — Това нещо вони ужасно.

Джо откри избеляла шапка и чифт стари очила, които използваше по време на риболов, и й ги подаде. Тя си ги сложи неохотно.

— И това — връчи й карабината си Джо. — Аз ще взема пушката.

— През живота си не съм стреляла — заяви тя и хвана оръжието, все едно държеше змия.

— Време е да се научиш тогава — отвърна Джо.

— Чудесно — отвърна тя и добави с провлачен южняшки говор: — Да отидем и да гръмнем няколко араби.

— Може да са иранци.

— Каквито ще да са.

 

 

Бяха се отдалечили на не повече от стотина метра от неговия пикап, когато чуха вой на автомобилни двигатели в пустинята. Звукът идваше на вълни, носени от североизточния вятър.

Обърнаха се едновременно. Джо вдигна бинокъла си.

— Бял пикап — заяви той.

Свали бинокъла и огледа хоризонта. Скалистото било, откъдето бяха изстреляли електромагнитния импулс, се намираше право на юг.

Той хвана Джан за лакътя и каза:

— Тичай! Трябва да се скрием зад скалите, преди да ни видят.

 

 

— Приближават пикапа ми много предпазливо — каза Джо. — Онези типове в каросерията са готови за стрелба.

Наблюдаваше случващото се с помощта на бинокъла, надзъртайки през цепнатина в стара пожълтяла канара, една от многото, осеяли скалистото било. Джан се бе сгушила зад гърба му.

— Мисля, че емблемата на управлението ги притесни — отбеляза Джо. — Оглеждат се и се чудят къде ли съм.

Три минути по-късно добави:

— Решиха, че не съм наблизо… Ровят в кабината и кутията за инструменти… Изсипват всичко на земята.

Опита се да си припомни дали не е оставил нещо ценно, нещо, което въоръжените мъже да използват. Като че ли не.

— По дяволите! — възкликна Джо. — Един от тях откри една от червените ми униформени ризи зад седалката. Показва я на другите… Смеят се.

— Облича ли я? — попита Джан.

— Не. Хвърли я на земята и я стъпка.

— Много умно! — отвърна тя.

Без да ги изпуска от поглед, Джо насоча бинокъла си от първия към третия пикап и се взря по-отблизо в колите. Да, номерата бяха тексаски. Успя да различи няколко букви и цифри, но не и цял номер. Това, което видя обаче, го накара да ахне от изумление.

— Какво? — попита Джан.

— Не мисля, че искаш да узнаеш.

— Искам — отвърна подразнена тя.

Джо въздъхна и каза:

— Поставили са главата на мечката върху решетката на първия пикап. А лапите са привързани с тел за предните капаци на втората и третата кола. Това ме вбесява!

Отрязаните лапи бяха с размерите на ръкавици за бейзбол.

— Отвратително! — възкликна Джан. — Не забравяй какво сториха и с горкия Кутър.

— Горкият Кутър — повтори Джо, макар да си мислеше за гризлито.

 

 

Той продължи да наблюдава мълчаливо в продължение на минута-две, после възкликна:

— О, не!

— Сега пък какво?

— Ще чуеш.

Преброи до шест, преди взривът да избухне. Миг по-късно до тях достигна миризмата на горящ бензин, гуми и тапицерия.

— Ама че глупаци! — каза Джо.

— Защо?

— Взривиха пикапа, за да ми попречат да избягам с него. Глупаци са, защото не знаят, че дори не мога да го запаля.

— Това си е за тяхна сметка — отвърна Джан.

— Да — съгласи се Джо с тежка въздишка.

* * *

Джо остана скрит зад канарата, докато и четирите пикапа не потеглиха. Когато се надигна, съвсем ясно видя облаците прах, които се вдигаха след тях. Насочваха се на юг. Право към старото ранчо.