Ч. Дж. Бокс
Извън системата (24)

24

Шеридан огледа останалите осем доброволци в бараката, докато мъжът, когото всички наричаха Иби, продължаваше да говори. Нито един от тези хора не ми харесва. Искам да се прибера у дома, каза си тя.

Опита се да се пребори с това чувство, да го овладее. Не можеше да си събере багажа и да си тръгне само защото се чувстваше некомфортно. Освен това подобно намерение можеше да се окаже трудно осъществимо предвид начина, по който бе пристигнала тук.

По време на закуската бе мълчала, докато останалите бяха разговаряли, и бе отговаряла с леко кимване, когато някой я бе питал нещо. Обсъждаха теми като неравенството, расизма, потисничеството, но най-вече факта, че правителството ги шпионира незаконно и трябва да бъде спряно. Шеридан споделяше същото мнение, но въпреки това бе изпълнена със съмнения. Защо се бе съгласила да дойде? Какво правеше тук? Ако съдеше по думите на останалите доброволци, онова, което възнамеряваха да направят, излизаше извън рамките на закона.

В колежа колегите й бяха водили дълги разговори, които продължаваха цяла нощ. Понякога бе слушала останалите, друг път сама бе вземала участие в дискусиите, в които отговорите на всички проблеми изглеждаха толкова елементарни: достатъчно бе онези идиоти във Вашингтон да се вслушат в студентите, които знаят как да оправят нещата.

Отначало намираше тези разговори за интересни и свежи. Чувстваше се отлично в компанията на млади интелигентни хора, които явно знаеха за света повече от нея и никога не пропускаха възможност да й го напомнят. С годините обаче подобни сбирки и дискусии й бяха омръзнали. Не можеше да реши дали ги е надраснала, или тъкмо обратното, останалите бяха продължили напред, а тя бе останала да джапа в плиткия гьол на провинциалното невежество.

Дори Кира, която обикновено се изказваше гръмогласно по какви ли не въпроси, сега седеше с наведена глава и поднасяше малки хапки воднисти бъркани яйца към устата си. Нямаше нито бекон, нито шунка, а кафето бе силно разредено.

Младеж с рехава брадичка и плетена шапка, смъкната над ушите му не защото му бе студено, а защото смяташе, че така е по-стилно, посочи Шеридан с вилицата си и попита:

— За пръв път ли ти е?

— Кое да ми е за пръв път?

— За пръв път ли си тук? Не помня да съм те виждал преди и… мисля, че щях да те запомня. — Той повдигна вежди и се усмихна.

Шеридан осъзна, че се опитва да й направи комплимент.

— За пръв път съм тук — отвърна тя.

— Как разбра за това, което правим?

Шеридан посочи с брадичка към Кира, която изглеждаше потънала в собствените си мисли. В пикапа, още докато пътуваха по магистралата, Кира й бе казала, че е научила за Дълбоката мрежа, наричана още Невидимата или Скритата мрежа и дори Тъмната страна на интернет, от други активисти в колежа. От тях бе разбрала, че това е скрита, тайна част от интернет, чието съдържание обикновените търсачки не могат да открият. Именно там се намираше уебсайтът, посветен на борбата срещу шпионирането, извършвано от правителството, и съдържащ призив за набиране на доброволци. Кира бе попълнила въпросника и бе изпратила молбата си. Три седмици по-късно бе пристигнало и одобрението.

— И нея не съм виждал — каза младежът, сякаш Кира не можеше да го чуе. — Аз съм Сет — представи се той.

— Шеридан — отвърна тя безучастно. Не искаше да задълбочава разговора.

— Идвам тук през голяма част от уикендите, въпреки че условията този път са ужасни. Преди спяхме вътре на двуетажни легла. Хич не си падам по къмпингуването.

Нито пък Кира, помисли си Шеридан.

Кира, която обикновено бе бледа като платно, сега изглеждаше почти прозрачна. Седеше унило и се хранеше без никакъв апетит. Нощуването в палатката, и то в спален чувал, очевидно й се бе отразило.

Сет попита:

— Вие двете… заедно ли сте?

— Не и в този смисъл — отвърна Шеридан.

Отговорът й го окуражи.

— Значи…

— Не.

— Бързо ме отряза — каза той. В гласа му се прокрадна нотка на разочарование. — Знаеш ли, всички тук се стремим към една цел. Борим се за каузата. Това сближава хората понякога.

Той се засмя, но очите му останаха сериозни. Шеридан осъзна, че бързият й отговор го е засегнал. Предположи, че Сет си пада по празните приказки и забавните компании. И по каквото може да получи от момичета като нея.

— Имаш вид на човек, който не е сигурен, че мястото му е тук — продължи той и се приведе напред.

— Все още не съм си съставила окончателно мнение.

— Добре… това е добре — отвърна Сет. — Не искам да бъда линдзван.

— Линдзван?

— Ще ти обясня по-късно — обеща Сет и се огледа, за да се увери, че никой не го е чул.

 

 

Шеридан се опита да не съди прибързано останалите доброволци, но поне на пръв поглед те й изглеждаха като банда неудачници. Бяха все младежи, на които им трябваха по шест-седем, че и повече години, за да завършат. Идваха от университети в Колорадо, Юта, Монтана и Уайоминг, където следваха някакви неясни специалности. Вместо да приключат с образованието за обичайните четири години, те живееха в алтернативен свят на политически заговори и обществени каузи, както и в непрекъснато търсене на изплъзващата им се социална справедливост.

Скоро след пристигането си в ранчото Шеридан осъзна, че не иска да има нищо общо с тях, и се ядоса на Кира, че я е поканила само защото разполага с оборудване за къмпинг. А още по-ядосана бе на самата себе си, че бе приела да дойде.

Единственият приятен момент, реши Шеридан, бе речта на този Иби. Той наистина я впечатли: загрижен за интересите на обществото, пламенен, харизматичен. Беше роден водач, който умееше да привлича околните за своята кауза и да ги вдъхновява, включително и нея. Шеридан почувства как патриотичната му треска пленява и нея.

Освен това беше соколар. Също като Нейт.

Въпреки това Шеридан възнамеряваше да си тръгне при първа възможност.

 

 

Предишната нощ се бе впуснала в приключение, но приятното чувство бързо избледняваше.

Бяха пристигнали в кафене „Мустанг“, разположено на магистрала 1–80, точно в седем вечерта съгласно инструкциите, които Кира бе получила. Останалите доброволци също бяха започнали да пристигат един по един и поведението им подсказа на Шеридан, че се познават от преди. Барманът — името му бе Кутър — наля на всички по халба „Корс“ и им поднесе пържено сирене със зеленчуци. Във въздуха се носеше силна миризма на марихуана. Младежите, която я бяха донесли, заявиха, че са я купили съвсем легално в Колорадо.

Шеридан мигом съжали, че е дошла облечена в обичайните си дрехи: джинси, каубойски ботуши и суичър с емблемата на Университета на Уайоминг. Така изпъкваше сред останалите, които — включително Кира — бяха облечени предимно в черно.

Доброволците бяха донесли раници и войнишки торби, които оставиха на купчина до вратата. Сновяха по малкия дансинг, пушеха, пиеха и си разказваха какво са правили от последната им среща насам.

Шеридан се приведе към Кира и попита:

— Сега какво следва?

Кира само сви рамене. Отвърна й, без да я погледне:

— Предполагам, че ще разберем.

— Не съм сигурна, че искам да участвам.

— Хайде де! Точно сега ли те хвана шубето?

— Къде отиваме? Всички заедно ли ще пътуваме?

— Нямам представа.

— И защо носят всички тези неща?

— Защо продължаваш да ми задаваш въпроси, на които не мога да ти отговоря? — ядоса се Кира.

Шеридан остана с впечатлението, че Кира не иска да я възприемат като страхлива или скучна, каквато е приятелката й със суичъра с емблема на Университета на Уайоминг.

— Мога ли да помогна? — прозвуча женски глас зад тях.

Шеридан се обърна и се озова лице в лице с привлекателна жена между двайсет и пет и трийсет години, с интелигентен поглед и иронична усмивка. Макар да бе облечена с джинси, елек и туристически обувки, мястото й не бе тук.

— Аз съм Джан — представи се тя, прелисти някакви документи и попита: — Коя от вас е Кира?

— Аз — отвърна приятелката на Шеридан.

Джан кимна и заяви на Шеридан:

— Съжалявам, но ти ще трябва да си тръгнеш.

— Защо? — попита Шеридан. — Къде да отида?

— Там, откъдето си дошла — отговори Джан. — Не си кандидатствала. Не си одобрена. Следваме доста строга политика в това отношение.

И макар Шеридан да бе започнала да се разколебава по отношение на начинанието, изведнъж се почувства неловко. А Кира изглеждаше направо съсипана.

— Вижте какво — заяви тя, — попитах онлайн дали може да дойде. Човекът, с когото си писах, не ми каза, че не може, затова реших, че няма проблем.

— Има проблем — отвърна Джан.

— Тя ми е приятелка — настоя Кира. — Тя е с мен. Гарантирам за нея. — Тя посочи оборудването им за къмпинг. — Всичко това е нейно. Аз нямам нищо. Не си падам по излетите сред природата. Дори не мога да карам кола. Моля ви…

Кира изглеждаше толкова жалка и нещастна, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Това направи молбата й доста убедителна.

Джан ги изгледа продължително.

— Ще направя изключение само защото изпитваме отчаяна нужда от хора, а и защото тя гарантира за теб. — Обърна се към Шеридан и добави: — Част от редовните ни доброволци са се забъркали в неприятности по повод една демонстрация в Боулдър, Колорадо, и хората не достигат. Трябва да попълниш формуляр. Има клауза за поверителност, която ти забранява да разгласяваш каквато и да било информация, свързана с нашата работа и участието ти в нея. Има и куп други клаузи, разбира се.

Шеридан се колебаеше. Не искаше да бъде отхвърлена и да остане сама, но в същото време ентусиазмът, с който бе посрещнала това начинание, бързо се изпаряваше. Все пак не можеше да изостави Кира.

— Ще го попълня — отвърна тя.

Кира посрещна думите й с облекчение.

След като вписа — макар и неохотно — всевъзможни лични данни и прие клаузата за конфиденциалност и носене на съдебна отговорност за нерегламентирано разгласяване на информация, Шеридан приключи с попълването на формуляра и го върна на Джан.

Джан го прегледа. Очевидно всичко бе наред. Погледна имената им във формулярите и каза:

— Шеридан Пикет и Кира Хардън. И двете сте за пръв път сред нас, затова — добре дошли. Както може би сте се досетили вече, подхождаме с голямо внимание към някои неща. На първо място обаче бих искала да ви благодаря официално, че дойдохте. Нямате представа колко ценна е помощта ви за нас.

Шеридан кимна. Джан погледна часовника си и каза:

— Навън вече се стъмва, което означава, че скоро ще започнем.

— Какво ще започнем? — попита неуверено Шеридан.

Усети погледа на Кира върху себе си, но не й обърна внимание.

— Първо, знае ли някой, че сте тук или какво ще правите този уикенд? Приятели, роднини, познати?

Шеридан и Кира поклатиха глави.

— Добре. Второ, и двете ще трябва да оставите мобилните си телефони тук. Не се тревожете, ще бъдат на сигурно място. Носите ли други електронни устройства? Лаптопи, таблети и прочее? Нещо, което може да предава и приема данни?

— Не — отвърна Шеридан, а Кира поклати безмълвно глава.

— Оръжия или нещо подобно? — продължи да ги разпитва Джан.

Шеридан й връчи спрея си против мечки.

— И никакъв алкохол и упойващи вещества. В това отношение сме категорични. Правим го за ваша собствена безопасност. Ще бъдете заобиколени от тежко оборудване и машини и не искаме някой да пострада. Надявам се да проявите разбиране.

— Ами тревата? — попита Шеридан и кимна през рамо към групичката, която пушеше марихуана.

— Те знаят правилата. Тревата остава тук.

— Доста строги правила — отбеляза Кира.

Шеридан знаеше, че съквартирантката й обича да пали цигара преди закуска всяка сутрин.

— Строги, но безопасни — отвърна небрежно Джан. — Ако не можете да ги спазвате, знаете къде е вратата.

Кира заби поглед в тежките си туристически обувки и отвърна:

— Не това имах предвид. Нямам нищо против.

Джан продължи:

— След няколко минути неколцина членове на екипа ни ще пристигнат от пустинята. Можете да оставите колата си тук. Те ще ви отведат до мястото, на което отиваме. Някоя от вас може ли да кара атеве?

Кира погледна Шеридан с безизразно лице.

— Аз мога — отвърна Шеридан. — Научих се да го карам с баща ми.

— Да, имаш вид на момиче, които знае да кара мотор — усмихна се одобрително Джан. — В такъв случай двете ще пътувате заедно. В пустинята не бива да откъсвате поглед от водача. Изгубите ли го, може да не успеем да ви намерим. Разбирате ли ме?

— Да — каза Шеридан.

— Добре тогава.

Джан ги потупа по рамената, докато минаваше покрай тях на път към група доброволци, които я посрещнаха като стара приятелка, която не са виждали от дълго време.

— В какво, по дяволите, ме забърка? — обърна се Шеридан към Кира.

Кира сви рамене и заяви:

— Благодаря ти, че дойде. Оказа се по-готина, отколкото очаквах.

Шеридан едва се сдържа да не отвърне: Не, оказах се по-глупава, отколкото си очаквала.

 

 

Шеридан обичаше да шофира из пустинята по тъмно. Вятърът вееше косата й, а сухият въздух носеше непознати миризми. Кира седеше зад нея, обгърнала кръста й с две ръце.

Щом напуснаха кафенето и магистралата остана зад гърба им, навлязоха в мрачен и самотен свят без светлини, без пътища, без електрически стълбове и каквито и да било други следи от цивилизация. Гумите вдигаха облаци прах и понякога Шеридан изоставаше, за да вижда по-добре, а и за да диша по-чист въздух. Нито за миг обаче не изгуби от поглед сдвоените стопове на водещото атеве. Кира бе залепила глава за гърба й и на моменти се притискаше така силно към нея, че Шеридан едва си поемаше дъх.

След около час с изненада установи, че се движат втори в групата и останалите доброволци са изостанали далече след нея. Забеляза, че неколцина от „членовете на екипа“, докарали моторите, са останали в кафенето, вероятно за да натоварят някакво оборудване и да се върнат на „мястото“ с пикап. А също и за да изпият няколко бири в компанията на Кутър.

 

 

Издигането на палатки в тъмнината породи множество оплаквания. Шеридан си бе взела фенерче и използва светлината му, за да опъне своята палатка. Кира се оказа напълно безполезна в случая. Тя не правеше нищо друго, освен да стои отстрани, да пристъпя от крак на крак и да държи спалния си чувал в очакване палатката да стане готова. Когато Кира влезе вътре, Шеридан зае фенерчето си на двама доброволци, които също имаха проблеми.

Когато и тя влезе вътре и дръпна ципа, завари Кира сгушена в спалния си чувал. Съквартирантката й се оплака с унил глас:

— Цялата съм в прах. Имам песъчинки дори в очите. Забравих си четката за зъби…

— Ще оцелееш и така.

— Сигурна съм, че няма да мигна цяла нощ. Представям си как излизам по нужда, а навън ме дебне вълк, който ми се нахвърля и ме изяжда.

— Тук няма вълци.

— Тогава мечка.

— Да, мечки може да има — отвърна Шеридан.

— О, чудесно! Споменах ли, че мразя къмпингите и палатките?

— Досетих се вече.

Шеридан заспа с усмивка на лице.

 

 

Докато слушаше Иби, който казваше, че това е последният уикенд, в който се нуждаят от помощта им, и по това време другата седмица новината за стореното от тях ще е обиколила света, Шеридан затвори очи за миг.

Не искаше да става известна, не искаше да се забърква в неприятности. Ако съдеше за работата по събралите се тук доброволци, не би трябвало да има високо мнение за нея.

Макар че нито за миг не се усъмни в искреността на Иби, в съзнанието й непрекъснато се появяваше смръщеното в гримаса на неодобрение лице на баща й.

А гласът на майка й питаше къде й е бил умът.

Разбира се, Шеридан не одобряваше събирането на метаданни за невинни хора, което правителството извършваше. Не е редно, мислеше си тя. Но знаеше също така, че никога не е изпращала съобщения или имейли, никога не е водила разговори, които да могат да бъдат тълкувани като опасни. Скучни, да. Но не и опасни.

Не бе изненадана, че Сет е застанал до нея, докато Иби говореше. Когато тя се приведе към него, той мигом извърна глава.

— Какво означава линдзван? — прошепна тя.

Той се огледа и приближи устни до ухото й.

— Линдзи беше голяма досадница — отвърна Сет. — Още щом дойде тук, започна да недоволства от условията на настаняване, а после заяви, че ако не й позволят да живее постоянно тук, ще разтръби на целия свят за проекта. Непрекъснато се оплакваше и заяждаше, държеше се като свадлива примадона. Изобщо не е трябвало да одобряват кандидатурата й. Започна да лази по нервите на всички още от първия ден.

Шеридан кимна, подканяйки го да продължи.

— Има един тип, който отговаря за охраната. Саид. Каза, че ще я отведе до колата й, за да се върне на работа. Всички се събрахме и ги изпратихме с аплодисменти, когато потеглиха. Така и не я видяхме повече. Затова казваме, че най-лошото нещо, което може да ти се случи тук, е да бъдеш линдзван.

— Опазила ли е тайната на проекта? — попита Шеридан.

Сет сви рамене.

— Какво стана с нея?

— Нямам представа и не ме интересува — отвърна той. — Знам само, че когато два дни по-късно се върнахме в кафенето, колата й беше още там.

Студени тръпки полазиха по гърба на Шеридан.

— Затова гледай да не бъдеш линдзвана — посъветва я Сет.