Метаданни
Данни
- Серия
- Джо Пикет (16)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Off the Grid, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милко Стоименов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Си Джей Бокс
Заглавие: Извън системата
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 24.03.2016
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Мария Славкова
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-402-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14969
История
- —Добавяне
Шеста част
Новата банда на гаечния ключ
Някъде в бездната на самотата, отвъд пустошта и свободата, лежи капанът на лудостта.
22
Иби се надигна от стола си и попита Нейт:
— Знаеш ли какви поражения е в състояние да нанесе един електромагнитен импулс?
— Горе-долу.
— Електромагнитният импулс е в състояние да унищожи всяко електронно устройство, озовало се в обсега му на действие. Става въпрос за телефони, компютри, автомобили, всичко, което използва електрически ток. С други думи, всичко, за което се сетиш. Един мощен импулс може да извади от строя цялата електропреносна мрежа на страната. Той не просто изключва различните апарати и устройства, а поврежда всички процесори, всички интегрални схеми, така че да не могат да бъдат използвани отново. Може да стопи пулта за управление и свързаните с него системи на една електроцентрала и тя никога повече да не заработи.
Нейт се облегна на стола.
— И вие правите бомба, с която да постигнете това?
— Не, не, никаква бомба — отвърна Иби, обиден, че Нейт изобщо е споменал тази дума. — Разбира се, ракетата с ядрен заряд е един от начините за създаване на мощен електромагнитен импулс. Подобно устройство е в състояние да повреди електропреносната мрежа и да потопи в мрак цялата страна, с изключение на изолирани градчета, заводи или учреждения, които разполагат със собствено захранване или генератори. Това би предизвикало мащабни разрушения и смърт. Не мога дори да си представя колко хора ще умрат, ако страната остане без електричество за по-продължителен период от време.
— Ако не е бомба…
— Не е бомба.
Нейт не скри недоверието си и повдигна вежди.
— Виж какво — обясни Иби, — за да конструираш устройство, достатъчно малко, за да стопи интегралните схеми на мобилен телефон от разстояние половин метър например, се нуждаеш от съвсем елементарна интегрална схема, деветволтова батерия, високоволтов кондензатор, волтметър, превключвател и медна жица. Всичко това може да се купи от който и да било магазин за електроника или железария в страната, това не е държавна тайна. Когато завършиш устройството, размерите му няма да надвишават тези на книга с меки корици. Не съм инженер, но дори аз мога да сглобя такова нещо. Не е сложно, не е нито неврохирургия, нито ядрена физика.
— И кой работи върху това устройство?
— В екипа ни има дипломирани инженери. И те като теб и мен са недоволни от действията на правителството. Поставих им задачата да конструират по-голяма и по-мощна версия на уреда, който току-що описах. Много по-голяма.
— Видях голям камион в първата барака — отбеляза Нейт.
— Всъщност са два, паркирани един до друг — поясни Иби. — Ще разположим гигантските устройства в ремаркетата на камионите, за да можем да изстреляме висококонцентриран импулс. Остават ни броени дни, докато ги завършим.
Иби отвори вратата на бараката, направи знак на Нейт да го последва и заяви:
— Точно след една седмица ще сложим край на незаконното следене на американски граждани. Правителството няма да разбере какво точно се е случило.
Нейт тръгна подир Иби, който го отведе до втората барака. Хвърли поглед през рамо, докато го следваше. „Доброволците“, включително Шеридан, очевидно бяха заобиколили третата барака и бяха влезли в импровизираната трапезария. Долови отделни думи от разговорите, които водеха в ранното утро.
— Искам си оръжията — каза Нейт.
— Съжалявам, но следваме стриктна политика в това отношение. Никой тук не носи оръжие. Ще си ги получиш, когато напуснеш лагера.
— Преживявал съм тежки моменти, когато съм оставал без оръжие.
— Да, чувал съм.
— Забелязах, че тази политика не важи за Саид и главорезите му.
— Те са нашата охрана, Нейт. Нормално е да са въоръжени.
Нейт поклати глава, но Иби не му обърна внимание.
— Когато открих това ранчо, с изненада установих, че бившият му собственик се е подготвил да оцелее в ядрена война. Построил е невероятно подземно скривалище — продължи Иби. — Не забравяй, че ранчото датира от началото на шейсетте. Не съм бил роден тогава, но съм чел за параноята, обхванала американците тогава. Очевидно собственикът е смятал, че руснаците могат да пуснат някоя атомна бомба право над главата му насред цялата тази пустош. Отначало ми се стори абсурдно, но противоатомното му скривалище се оказа доста полезно. Екипът и доброволците работят в него, а шпионските сателити не могат да засекат какво всъщност правим.
Иби замълча и вдигна глава.
— Мечтая един ден да застана тук, да погледна нагоре и да видя небето, облаците, а може би и моите соколи, без някой да ме шпионира и да се пита какво ли правя. И никой да не записва всяка моя стъпка. Или да позвъня на семейството си, без някой да подслушва разговора ни. Не искам прекалено много, не смяташ ли? — Иби сведе поглед, но не и преди Нейт да забележи влагата в очите му. — Не че семейството ми има представа къде се намирам или с какво се занимавам — каза той. — Ако баща ми знаеше… Боже опази!
Влязоха във втората барака, която се оказа пълна с превозни средства и оборудване. Миризмата на овчи тор, останала отпреди много десетилетия, бе примесена с изпарения от разлят бензин и мирис на прах. Подът бе от отъпкана пръст и тъй като помещението не бе преградено на по-малки стаи като третата барака, приличаше на огромна пещера. Лястовички, свили стотици гнезда с формата на луковици, прелитаха високо над главите им.
— Останали са няколко гълъба, които не съм уловил, за да нахраня соколите — каза Иби. — Можеш да се възползваш от тях, ако пожелаеш.
— Благодаря.
Когато се озова в бараката, Нейт усети леко вибриране под краката си.
— Генератори — обясни Иби. — Както можеш да очакваш, ние сме напълно независими в това отношение. Получаваме вода и електричество от собствени източници. Понякога се чувстваме доста самотни, затова позволявам на хората да излизат през уикендите, но само нощем. — Усмихна се и продължи: — Не че имат голям избор къде да отидат. Уомсътър или Роулинс, разбираш какво имам предвид, нали? Има и една малко кафене на междущатската магистрала, на което съм съсобственик. Не е кой знае какво, но повечето младежи отиват тъкмо там, когато решат, че трябва да сменят обстановката.
Нейт познаваше заведението. Навремето работеше като стриптийз клуб.
Иби пристъпи към една врата в ъгъла на бараката, която приличаше на вход към изба, или по-скоро към убежище против бури и торнада. В стената, иззидана от тухли от сгурия, бе вкопана двойна хоризонтална врата. Преди да постави ръка на дръжката, Иби се надвеси над ръждясалата кутийка от бира, оставена на перваза до вратата, и каза:
— Аз съм.
От вътрешната страна прозвуча глухо изщракване. Очевидно в кутийката от бира бе скрит микрофон.
Иби повдигна вежди и се усмихна широко. Явно много се гордее с това място, каза си Нейт.
— Внимавай къде стъпваш — предупреди го Иби.
Противоатомното скривалище имаше дебели бетонни стени и заемаше почти цялата дължина на бараката. От жиците, закрепени по тавана, висяха голи електрически крушки, които обливаха помещението с ярка бяла светлина и хвърляха тъмни сенки по ъглите. Нейт се озърна, докато се спускаха по стръмната стълба, и видя четири-пет любопитни лица да вдигат погледи иззад грубо скованите си бюра и работни маси.
Иби изчака Нейт да слезе по стълбата и да се присъедини към него, след което го представи на останалите:
— Това е Нейт Романовски. Мой брат от света на соколарството. И което е по-важно, когато става въпрос за мисията ни, той е брат на всички нас.
Петдесетинагодишен мъж с тъмен гащеризон се провикна:
— Добре дошъл в нашия свят.
Нейт кимна в отговор. Мъжът наистина приличаше на инженер: очила за четене, разрошена коса, нос като луковица, загрубели ръце, омазани с машинно масло инструменти, щръкнали от всеки джоб на гащеризона му.
— Това е Бил Хен — каза Иби. — Нашият главен инженер. Бил е участвал в изграждането на Центъра за обработка на данни „Юта“, но е останал с впечатлението, че съоръжението ще се използва единствено за издирване на терористи. Когато възразил срещу начина, по който информацията се използва на практика, на бърза ръка се оказал безработен.
— Смятах, че върша нещо благородно — каза Хен. — Което правя в момента. Съпругата ми Дона дойде с мен и сега се грижи за готвенето.
— Бил може да отговори на всички технически въпроси — поясни Иби. — Проектът е негово дело от самото начало.
Хен кимна набързо, след което продължи да запоява някаква интегрална схема на бюрото си.
Към тях пристъпи млада жена с делово, почти строго изражение, къдрава черна коса и котешки поглед. Висока, стройна, в отлична форма. Беше облечена с тесен сив панталон и велурен елек върху блуза с дълги ръкави.
— Сузи Гуденкауф — представи се тя. — Приятно ми е да се запознаем.
Нейт се здрависа с нея.
— Сузи е нашият директор по комуникации и услуги — каза Иби. — И тя като Бил е с нас от самото начало.
— Комуникации? — възкликна Нейт. — Мислех, че използвате куриери.
— Така е — отвърна Гуденкауф. — Но това е само част от работата ми. Може би най-малката част.
Нейт откри, че дълбоките й кафяви очи го привличат и сякаш го омагьосват. Тя също не извърна поглед.
— Най-големият талант на Сузи е създаването на мрежа от съмишленици — поясни Иби. — Тя установи контакти с изумително голям брой хора, които споделят нашите възгледи. Създаде система за набиране на ресурси, която ни позволява да продължим работата си. Както можеш да си представиш, купуването на части, машини и оборудване, от които се нуждаем, поглъща твърде много пари. И трябва да стане по начин, който да не привлече внимание и да не доведе властите до нас. Сузи разполага с хора и на Източното, и на Западното крайбрежие, които й имат пълно доверие, и то до такава степен, че изпращат пари в брой по куриер.
Гуденкауф каза:
— Ако Бил се нуждае от половин тон медни проводници, които да бъдат доставени на определено място по протежение на магистрала 1–80, аз трябва да се погрижа той да ги получи. Ако се нуждае от промишлени акумулатори или от два големи генератора „Катерпилар“, намирам начин да му ги осигуря. Ако Иби поиска да пие чай с мляко, трябва да организирам и тази доставка.
Иби кимна.
— С други думи, ако и вие имате нужда от нещо… — Сузи се усмихна леко и не довърши изречението.
Нейт се направи, че не схваща неприкритата покана.
— Да продължим ли обиколката? — обърна се Иби към Нейт.
— С удоволствие, но преди това имам един въпрос.
— Технически ли е?
— Общо взето.
— В такъв случай попитай Бил.
Хен го погледна с очакване. Нейт заговори:
— Бил съм в чужди инсталации и съоръжения с изградена защита срещу атака с електромагнитен импулс. Виждал съм клетки от медни проводници около електронното оборудване, които могат да погълнат импулса и да отклонят енергията му към земята. Не мога да допусна, че АНС не е построила подобни защитни екрани около сървърите в Центъра за обработка на данни. Или вашият уред е толкова мощен, че да пробие подобен щит?
Хен кимна.
— Разполагат с щит около суперкомпютъра, който нашето устройство най-вероятно няма да пробие. Импулсът може да се окаже достатъчно мощен, за да проникне вътре и да извади едно-друго от строя, но не и да създаде унищожителния ефект, на който се надяваме.
Нейт погледна Иби.
— Помислили сме за това — отвърна Иби. — Всъщност Бил реши проблема в самото начало на проекта. Открихме начин да заобиколим защитата.
— Знам какво ми каза — че никой няма да пострада — възрази Нейт. — Но съм участвал в достатъчно специални операции и знам, че винаги се случва нещо неочаквано. Ами ако вътре има някой с пейсмейкър на сърцето? Импулсът няма ли да го убие?
— Възможно е — призна Иби. — Молим се това да не се случи. Повярвай ми, подобни мисли не ми позволяват да мигна нощем. Но в края на краищата трябва да приемем възможността за неволни косвени жертви. Звучи жестоко, но е самата истина.
— Нещо като повреждането на колата на онзи шпионин, за когото ми разказа? — попита Нейт. — Надявам се да успее да стигне до магистралата, без да загине в пустинята.
Нейт и Иби се измерваха с погледи в продължение на няколко секунди, преди Иби да извърне очи.
— Ще бъде много жалко. Повярвай ми, правим всичко възможно, за да ограничим евентуалните щети. Има толкова много други начини да извадим от строя Центъра за обработка на данни — с бомба или директна атака, — но мисля, че избрахме този, който най-малко да навреди на хората. Надявам се да ни признаеш поне това.
Нейт изсумтя. Нито да, нито не. Иби се обърна към Хен.
— Разведи ни наоколо.
— Нещо против да се присъединя и аз? — попита Сузи Гуденкауф и хвана Нейт под ръка.
— Мога да те отегча до смърт с компютърен жаргон — ухили се Бил Хен, докато водеше Нейт и Иби по бетонния коридор, който свързваше работната зала с голямо помещение, разположено под първата барака. — Петафлопита, възли, процесори, квадрилиони изчисления с плаваща запетая в секунда, системи за охлаждане и какво ли още не, но за един неспециалист е по-лесно да мисли за суперкомпютъра като за гигантски мозък, а за всичко около него — като за органи, които съществуват, за да поддържат мозъка в добра форма и да му позволят да функционира правилно. Ако органите откажат и кръвта спре да циркулира в тялото, мозъкът ще умре доста бързо. — Хен спря и се завъртя, за да покаже с ръце цялото помещение. — Създаването на един суперкомпютър поглъща милиарди долари в свързани помежду си хардуерни системи, както и софтуер, разбира се. Той може да прави милиарди изчисления с единици и нули в секунда. На всеки ват електричество, който използва, отделя по един ват топлина. Това е положението. Тези компютри се нагряват доста бързо, а ние трябва да ги охлаждаме, за да продължат да функционират. Виждал ли си вентилаторите в старите настолни компютри? Е, тези вентилатори неслучайно са сложени там.
И така, суперкомпютрите трябва да се охлаждат непрекъснато — ако трябва да бъда точен, оптималната температура е около осемнайсет градуса, — в противен случай платките и чиповете ще се повредят и ще престанат да работят. Когато проектираш помещения за суперкомпютри, трябва да имаш предвид, че на всеки квадратен метър площ, предназначена за „мозъка“, трябва да предвидиш четири квадратни метра за инсталации, които да охлаждат този „мозък“. Това е най-важното, непрекъснато да охлаждаш „мозъка“. Като температурата не бива да варира. Започне ли да скача в по-широки граници, платките се повреждат и всичко отива по дяволите. Ето защо тук, в западните щати, има толкова много сървъри на компании, предлагащи облачни услуги — продължи Хен. — Висока надморска височина, сух въздух, дълги зими. Всичко това означава по-ниски температури. Затова са построили Центъра за обработка на данни „Юта“ именно в този щат.
Как охлаждаш един мозък? С помощта на вода и въздух, но най-вече на вода. Караш охлаждащата течност да циркулира над компютъра, под компютъра, през компютъра… Учените все още не са измислили нищо по-добро от обикновената студена вода, а повярвай ми, опитвали са какво ли не. Така че всяко съоръжение, което разполага със суперкомпютри, трябва да изгради и резервоар за вода и охладителна инсталация, за да може водата, нагрята от компютрите, да изстине отново. Затова край подобни центрове за обработка на данни се издигат охладителни кули. В случая водата играе ролята на кръвта за човешкия мозък.
А за да може тази вода да циркулира непрекъснато, има и електрическа подстанция, свързана с електропреносната мрежа. Разбира се, направили са резервно копиране на данните, или бекъп, както се казва. Направили са и резервни копия на резервните копия. Най-важното нещо обаче е охлаждането. Ако поради някаква причина електрозахранването спре, в една от сградите има аварийни акумулаторни мощности, които да гарантират циркулирането на водата. Но дори тези акумулатори не могат да издържат повече от няколко часа и тогава идва ред на модерни генератори. Те са в състояние да осигурят електричество и вода неограничено време, стига да им се подава нужното гориво.
Гуденкауф стисна лекичко ръката на Нейт.
— Обичам тази част — каза тя. — Сега Бил ще ти обясни как ще изпържи болния мозък на американското правителство.
— Ще действаме като умен и хитър боксьор — обясни Хен. — Вместо да нанасяме удари в главата, ще нанесем поредица от удари в тялото. Ще извадим от строя инфраструктурата, която охлажда мозъка. Убием ли тялото…
— … и главата ще умре — завърши Нейт.
— Именно!
— Бил знае всичко за Центъра за обработка на данни — обади се Иби. — Познава най-уязвимите места на охладителните кули, знае къде можем да ударим електроцентралата, как да извадим от строя охладителните съоръжения. Изключим ли ги веднъж, мозъкът ще се изпържи, ще се превърне в непотребна буца силиций, която няма да може да бъде използвана отново.
Нейт поклати скептично глава.
— Не мисля, че хората в този център ще стоят със скръстени ръце и ще гледат как суперкомпютърът им се топи от горещина, а данните им се изпаряват. Не могат ли да изключат съоръженията ръчно, преди температурата да достигне критични нива?
— Разбира се — отвърна Хен, — макар да не е лесна работа и поне част от данните ще бъдат унищожени, преди да изключат суперкомпютъра, но… да, могат да го направят.
— Това означава, че ще съхранят цялата информация, която вече са събрали, нали? — продължи Нейт. — И след като възстановят всички щети, които им нанесете, пак ще разполагат с всичките си записи. Ще им отнеме известно време, но заработят ли веднъж инсталациите, всичко ще тръгне постарому и няма да им се налага да започнат отначало.
— Виж какво — намеси се Иби, — за момента не искаме да разкриваме всички подробности, но можем да те уверим, че сме помислили и за това.
Устните на Хен се разтеглиха бавно в усмивка. Нейт виждаше, че инженерът иска да сподели целия си план, защото много, много се гордее с него.
Нейт настоя:
— Главата може да умре, но ще оживее, след като поправят тялото, нали?
— Така е — съгласи се Хен. — Освен, хипотетично, разбира се, ако в софтуера, който управлява целия център, няма компютърен вирус, скрит толкова добре, че никой да не може да го открие. И ако, подчертавам, хипотетично, този вирус не е програмиран да се задейства при рестартиране на цялата система. Ако това се случи, вирусът ще порази системата с такава скорост, че ще повреди всички събрани данни, преди персоналът да успее да реагира.
— Което означава — каза Иби, който очевидно споделяше ентусиазма на Хен, — че ако възстановят съоръженията, ще открият, че разполагат с купища безполезна информация. Ще са изгубили и телефонните записи, и метаданните… Няма да могат да използват абсолютно нищо. Ако искат, ако много искат да продължат незаконното събиране на данни, ще трябва да възстановят всичко отначало. Това ще отнеме години и ще погълне милиарди долари. Надявам се, че дотогава гражданите на тази страна ще се надигнат и ще кажат: „Не, вървете по дяволите! Край на това!“.
— Тъй като познавам миналото ти — обърна се Иби към Нейт, — бих искал да задам един въпрос.
В отговор Нейт повдигна вежди.
Иби пристъпи към входа и включи няколко лампи, които осветиха един ъгъл в помещението, който до този момент бе тънал в мрак. Нейт забеляза карта с надпис ЦЕНТЪР ЗА ОБРАБОТКА НА ДАННИ ЮТА, закачена върху голяма дъска. До картата бяха наредени въздушни снимки на съоръжението и района около него.
— Ето — каза Иби и пристъпи към картата.
Огромният комплекс имаше формата на гигантски фъстък, ориентиран по оста север-юг. Висока ограда очертаваше периметъра. Най-големите постройки бяха разположени в средата на комплекса и бяха означени като „Информационен корпус 1 и 2“ и „Информационен корпус 3 и 4“. Между тях бе разположена продълговата административна сграда.
От двете страни на информационните корпуси имаше електросъоръжения, охладителни инсталации, резервоари за вода, цистерни с гориво и шест охладителни кули, издигнати непосредствено една до друга. Отвъд северния участък на оградата се намираше подстанция, захранвана от далекопровод, който идваше от Блъфдейл. В южния край на периметъра бе разположен център за посетители.
Иби поясни:
— Ако искаш да поразиш това място с два генератора на електромагнитни импулси, монтирани върху камиони, къде би ги разположил?
Нейт приближи към картата и огледа въздушните снимки. Центърът за обработка на данни „Юта“ бе построен в обширна равна долина. На изток се издигаха хълмове. Извън периметъра не се виждаха никакви жилищни сгради. Само полуизсъхнали храсти.
Нейт заби показалец в една от снимките.
— Изглежда, че са разположили контролно-пропускателни пунктове още на шосето, така че няма да успеете да се доберете до центъра за посетители, освен ако не минете с пълна газ през бариерите, което не е вариант. Северният участък, откъм Блъфдейл, изглежда равен, но там няма пътища, по които да приближите.
Погледна Иби и видя, че той кима в знак на съгласие. Нейт посочи хълмовете на запад от съоръженията, които се издигаха на по-голяма надморска височина.
— Тук — каза той и посочи хълмовете. — Ще се намирате над нивото на сградите, но съвсем близо до оградения периметър. Ако насочите едното устройство на югозапад, а другото на югоизток, ще подложите съоръженията на кръстосан огън.
Нейт се приведе и огледа внимателно снимката.
— До това място също не водят пътища, но виждам просеки и коловози, по които са минавали джипове. Склоновете не са толкова стръмни, че да не позволят друг автомобил да ги изкачи. А когато атаката приключи — продължи той, — можете да се оттеглите по магистрала 1–15 на север, после да тръгнете по 1–80 и да се скриете.
Вдигна поглед и видя, че Иби и Хен кимат одобрително.
— Добре е, че получаваме второ мнение от човек, извършвал подобни операции в реални условия — каза Иби. — Това е планът, който двамата с Хен сме съставили.
— А как ще закарате до там два големи генератора, е съвсем друг въпрос — заключи Нейт.
— Да, така е — усмихна се Иби.