Ч. Дж. Бокс
Извън системата (16)

16

А то спря два часа и половина по-късно.

Нейт се бе промъкнал към старото ранчо, като следваше песъчливото корито на пресъхналата река, изпълнен с благодарност към високите скалисти брегове, които го скриваха. На всеки двайсетина минути се изкачваше по източния бряг и надзърташе внимателно, за да провери докъде е стигнал. Тъй като сухата река се виеше като серпентина, понякога изминаваше близо километър, без да се приближи кой знае колко до целта си, сякаш ранчото бе някакъв мираж, който никога нямаше да достигне.

Когато навлезе сред импровизираното сметище, осеяно с изоставени ръждясали пикапи, развалени ръчни перални и кълбета бодлива тел, разбра, че се намира съвсем близо до целта.

Макар да бе доста рано, Нейт предположи, че ще чуе нещо, ако приближи още повече: мотори, автомобили, тракане на машини. Когато обаче се озова на двеста метра от ранчото, над него продължаваше да тегне същата тишина, както и в началото на пътя. Порутените постройки наоколо сякаш поглъщаха всеки звук в околността.

 

 

Оказа се, че сухата река дели постройките на две. Нейт спря малко преди да навлезе в самия център на ранчото, и остана скрит зад някакъв трънак, откъдето можеше да огледа района с бинокъл. Не откри нищо интересно. Три големи бараки с потъмняла олющена боя, увиснали стрехи и липсващи парчета гофрирана ламарина от покрива. Доколкото можеше да види, всички прозорци бяха счупени и от рамките стърчаха остри като бръсначи парчета обезцветено стъкло.

Двуетажната къща още се държеше, но едва-едва. Нямаше никакво съмнение, че пожар е изпепелил вътрешността й преди много години.

Единственият признак за някаква дейност, който забеляза, бяха следите от гуми около бараките, които се събираха пред затворените гаражни врати. Някой бе карал между тях и най-вероятно бе влязъл вътре, при това съвсем скоро. В двора обаче не се виждаха никакви селскостопански машини.

Ето една от характерните черти на планинските пустини, каза си Нейт. Всяко движение, независимо дали е направено от машина или животно, оставя отпечатък върху земята, и то за дълго. Само вятърът или дъждът — първият често явление по тези места, но вторият голяма рядкост — можеха да ги заличат след време.

 

 

Когато продължи надолу и погледна отново, този път от различен ъгъл, видя нещо, което го озадачи: няколко разноцветни палатки, опънати в привиден безпорядък между барака две и три. Преброи шест. Беше рано сутринта и къмпингарите още спяха.

В това нямаше никаква логика, макар опитът му в специалните операции да го бе научил да очаква неочакваното.

Къмпингари!?, не можеше да повярва Нейт.

Ако не друго, постави под съмнение здравия им разум. Уайоминг изобилства с паркове, гори, планини и куп недокоснати от човека места. И тези хора са дошли тук, при положение че разполагат с далеч по-добър избор?

Припомни си звука от мотори предишната нощ и предположи, че къмпингарите са намерили убежище в старото ранчо.

 

 

Нейт се плъзна обратно по склона, за да обмисли ситуацията.

Едва тогава забеляза продълговата пластмасова кутийка с камуфлажни шарки, поставена под една скала на другия бряг на сухата река. Бе добре скрита зад туфи крехка жълтеникава овсига, но Нейт ясно видя кръглото й черно око и късата антена отстрани.

Безжичен детектор за движение. Разпозна марката и модела. „Спайпойнт“, захранван от една деветволтова батерия, който бе в състояние да засече всяко нарушение в охранявания периметър в радиус триста метра. А разстоянието между Нейт и бараките бе доста по-малко.

Той изруга и се пресегна да изключи детектора, когато чу проскърцването на ръждиви панти и тежки стъпки откъм третата барака, най-близката до него.

Нищо. Нито гласове, нито движение.

Нейт свали карабината от рамото си и я подпря на един бодлив кактус, после извади револвера си. Пъхна сателитния си телефон в някаква дупка от гризач и покри отвора с камък. После се обърна и се заизкачва по стръмния бряг. Ръката с револвера висеше отпусната до тялото му. Усещаше, че мъжете приближават, но не можеше да ги види или чуе.

Ако не видят оръжието ми, каза си Нейт, няма да имат причина да стрелят по мен. После се сети, че едва ли ще се нуждаят от причина. В края на краищата той бе навлязъл незаконно на територията на старото ранчо.

С всяка стъпка се приближаваше към мига, в който щяха да го забележат. В полезрението му се появиха покривите на бараките, последвани от счупените прозорци на втория етаж. Видя трима мъже. Очевидно бяха дошли от втората барака, вдигнати под тревога от детектора за движение. Имаха вид на араби и всеки от тях държеше АК-47 с дълъг пълнител.

Мъжът в средата бе Гази Саид.

Той е първи, помисли си Нейт.

Миг по-късно и Саид го забеляза и в очите му проблесна пламъче. Явно го бе познал. Двамата, които вървяха от двете му страни, още не го бяха видели. Нейт не каза нищо, а Саид просто продължи да се взира в него.

Време е да свалим картите.

След като прострелям Саид, продължи да разсъждава Нейт, ще сваля онзи отляво, защото цевта на неговия автомат сочи малко по-нависоко, следователно може да реагира по-бързо. Вече си представяше движенията, които трябваше да направи. Имаше временно превъзходство пред тях, тъй като те стояха на открито пространство, а той можеше мигом да отскочи назад и да се скрие от погледите им.

Саид изсъска нещо, но Нейт не можа да разбере думите му. Това привлече вниманието на двамата мъже край палатките и те се обърнаха към него. Когато го направиха, Саид просто кимна безмълвно към Нейт и едва тогава те го видяха. Мъжът от дясно понечи да вдигне автомата си. Нейт насочи към него револвера си, но Саид изсъска отново. Този път Нейт различи няколко думи на арабски, макар да не разбра какво означават.

Двамата мъже обаче ги разбраха и вместо да насочат оръжията си към Нейт, всеки от тях избра една палатка и се прицели в нея. Направиха го с плашещо хладнокръвие, сякаш не им бе за пръв път, сякаш не означаваше нищо за тях. Нейт не се съмняваше, че ще изпълнят заплахата си.

След секунда Саид кимна към него, а сетне посочи наляво и надясно.

Странен ход, каза си Нейт в първия миг, но сетне разбра смисъла му. Саид смяташе, че вероятността Нейт да стреля по тях ще бъде по-малка, ако знае, че поне единият ще направи на решето своята палатка, отколкото ако и тримата насочат автоматите си към Нейт. Това бе ход на убиец, който знаеше, че противникът му цени човешкия живот повече от него самия.

Кой беше в палатките?

Сякаш в отговор на безмълвния му въпрос ципът на една жълта палатка се плъзна бавно надолу и от отвора се показа умореното лице на слабичко момиче на колежанска възраст. От носа и ушите му висяха халки, главата бе обръсната до голо. Кожата бе толкова бяла, че изглеждаше почти прозрачна. Нейт прецени, че момичето иска да изглежда силно и самоуверено, но всъщност се чувства неловко и разбира, че мястото му не е тук. То потри очи, погледна към слънцето и направи гримаса. Явно нямаше представа какво се случва около него: че на метър зад палатката му стои мъж с насочен автомат, който всеки миг може да изстреля градушка от мощни куршуми, които да направят на решето тънките найлонови стени. Момичето не бе само, защото обърна глава и каза нещо на някого вътре.

Така и не погледна нито встрани към Нейт, нито през рамо към Саид.

После, явно решило, че е прекалено рано за ставане, се прибра обратно в палатката. Миг по-късно протегна тънката си ръка, покрита цялата с татуировки, и дръпна непохватно ципа на палатката.

Нейт забеляза, че мъжът отдясно повтаря напевно някаква мантра. Дали не бе Аллаху Акбар?

Погледна отново към Саид, който му кимна и произнесе една-единствена дума: Ти.

Нейт кимна в отговор. Аз.

Посланието бе ясно. Ела невъоръжен, гласеше то, съпроводено с мрачна усмивка, или хората в тази палатка ще умрат.