Ч. Дж. Бокс
Извън системата (8)

8

Джо се прибра в малката си къща на Бигхорн Роуд след полунощ. Бе капнал от умора, но отдели петнайсетина минути, след като паркира пикапа и ремаркето отпред, за да разседлае Рохо и да го отведе в конюшнята отзад, където му хвърли малко сено. Единственият член на домакинството, който все още не бе заспал, бе Тюб, кръстоска между корги и лабрадор, който тичаше от прозорец на прозорец, за да проследи какво точно прави Джо. Муцуната му едва се подаваше над перваза.

Дейзи влезе първа и двете кучета допряха носове. Дейзи също бе останала без сили, затова се излегна насред антрето, където Джо бе съблякъл якето и ботушите си.

Къщата бе потънала в тишина, с изключение на шепота, който долиташе от телевизора в дневната. Не бе очаквал някой да е буден толкова късно и когато прекоси хола на път за кухнята, изпита смесица от чувство на вина и самота едновременно. От часове мечтаеше как ще си налее двоен бърбън, когато се прибере, и сега възнамеряваше да направи тъкмо това.

Мерибет се събуди рязко и подскочи на дивана. Джо се стресна. Изобщо не я бе забелязал.

— Най-после — каза тя и отметна кичур руси коси, паднал пред очите й.

Красива е дори без грим, помисли си Джо. Очите й се разшириха за миг, докато осъзнае къде се намира. Обикновено Мерибет се събуждаше бавно-бавно.

— Добре ли си? — попита той.

— Сънувах кошмар — отвърна тя. — Колко е часът?

— Един — погледна часовника си Джо.

— Един — повтори Мерибет. — Рожденият ти ден мина.

— Да.

Тя понечи да продължи, но нещо в Джо я накара да извика:

— Джо, това по дрехите ти кръв ли е?

Той сведе поглед. Ръкавите му бяха покрити с черни петна, а джинсите му бяха станали корави от засъхналата кръв.

— Мисля, че да.

Мерибет бе свикнала съпругът й да се прибира у дома, покрит с кал и мръсотия, понякога дори с животинска кръв, мазнина и козина. Но това бе човешка кръв. Кръвта на Бъб Бийман.

— Съблечи се в коридора — каза му тя. — Ще ти донеса халата.

Той се обърна, за да изпълни инструкциите й, а тя отметна одеялото и се запъти към спалнята.

 

 

Седяха край масата в кухнята, Джо с бърбън в ръка, а Мерибет с чаша вино.

— Хубав пай — каза той. — Благодаря, че го направи. Прасковеният ми е любим.

— Странно, но и момичетата го харесаха.

— Може би трябва да поставим началото на нова традиция.

— Може би — усмихна се тя.

Деветнайсетгодишната Ейприл се бе прибрала у дома специално за рождения ден на баща си и след като празненството така и не се бе състояло, бе останала да спи в старото си легло. В момента живееше под наем в Седълстринг. Делеше апартамента с друго момиче и спестяваше пари за пролетния семестър в колежа. След като се бе възстановила от раните, получени миналата пролет, тя се бе върнала на старата си работа в магазина на Уелтън за облекла в каубойски стил. Джо и Мерибет наблюдаваха с вълнение възстановяването й. Добрата Ейприл се бе завърнала.

Осемнайсетгодишната Луси завършваше гимназия и неотдавна бе избрана за кралица на бала. Новината бе посрещната със смесени чувства. Луси бе жизнерадостна блондинка с ведро излъчване, мила и добра. Водеше активен социален живот и не се замисляше за следване в колеж или за бъдещето въобще, което изпълваше Мерибет с разочарование.

Двайсет и две годишната Шеридан, която следваше в Университета на Уайоминг, бе решила да се насочи към наказателното право. За целта обаче трябваше да учи още една година, за да положи съответните изпити. Не се бе прибрала у дома за рождения ден на баща си, което не бе проблем, смяташе Джо, тъй като и той самият не се бе прибрал. Искаше му се да остане насаме с нея и да я разпита за плановете й след дипломирането, за които тя не говореше. От време на време подхвърляше, че ще отдели една година, за да обиколи света или за да се посвети на соколарството, което Мерибет не приемаше особено ентусиазирано.

Джо все още не можеше да си представи как ще се промени домът им, когато и трите им дъщери завършат гимназия или колеж. Сигурен бе, че и Мерибет не е в състояние да си го представи, макар тя несъмнено разсъждаваше по-често върху това. От години не съм използвал банята на долния етаж, помисли си Джо. В нея винаги е някое от момичетата.

 

 

— Къде е това гризли сега? — попита Мерибет, след като Джо й разказа събитията от изминалата вечер.

— Никой не знае — сви рамене той. — Изгубиха сигнала.

— Това не е добре.

— Така е. Ще трябва да изчакаме, докато някой го забележи и съобщи.

— Възможно ли е батерията да се изтощи толкова бързо?

Джо й обясни ситуацията и мерките, които се бе наложило да вземат. Сподели й, че е подочул разговорите между членове на спасителния екип, според които е трябвало да застреля мечока, вместо да го пръска със спрей.

— Обясни ли им защо си постъпил така? — попита Мерибет.

— Не. Те са млади, изпълнени е нетърпение да убият някой звяр. Нямат представа, че неведнъж съм се сблъсквал с мечки, които не умират никак лесно. Дори не подозират на какво е способна едно ранено гризли.

Мерибет въздъхна разочаровано. Джо знаеше, че тя се дразни, когато той не обяснява добре на останалите причините за своите действия.

— Има ли още пай? — попита той.

 

 

— А Бъб Бийман?

Джо се облегна и въздъхна.

— Починал е на път за болницата. Честно казано, раните му бяха ужасни. — Той потръпна неволно при спомена за тях. — Хората не разбират какви поражения могат да нанесат ноктите или зъбите на една мечка.

— Не ми ги описвай — побърза да го спре Мерибет.

— Няма.

— Беше ли у тях?

Джо отвърна, че вече е ходил у семейство Бийман.

— Трейси бе научила още преди да пристигнем. Разбрала за случилото се от информацията, която онзи техничар от управлението, Тайлър Фринк, публикувал в Туитър. Очевидно е предавал с най-големи подробности хода на спасителната операция. Следващия път, като го видя, ще му фрасна един в мутрата.

— Ужасен начин да научиш за смъртта на съпруга си! — възкликна смаяна Мерибет.

Джо продължи:

— Нямам представа защо е следвала Фринк в Туитър, но е факт, че го е правила. Понякога тези учени така се вторачват в своите изследвания, че дърветата им пречат да видят гората. Забравят, че става въпрос за реални хора.

— Ейприл учеше заедно със сина на Бъб. Каза, че бил симпатичен. В прогимназията също има един Бийман. Сега хлапетата са без баща. Още утре ще се погрижа да създадем някакъв фонд или да направим нещо друго. Може да съберем пари и в библиотеката.

Джо кимна. Оценяваше колко прагматична можеше да бъде Мерибет и колко бързо преминаваше от чувства към действия.

— Разбира се, ние лично няма да можем да дарим кой знае каква сума — призна тя.

Солидните болнични сметки за лечението на Ейприл и медикаментозната кома, в която я бяха поставили лекарите, бяха наистина главозамайващи. Мерибет прекарваше по няколко часа седмично в борба със застрахователната компания, чиито служители, изглежда, бяха също толкова объркани относно покритието на полицата им, колкото и Мерибет. Не успееха ли да решат проблема обаче, семейство Пикет щеше да се окаже с дълг от няколкостотин хиляди долара към болницата в Билинг. Пари, с които не разполагаха. Това можеше да ги разори. Проблемът с болничните сметки не позволяваше на Джо и Мерибет да мигнат по цели нощи. Тя дори бе предложила да се свърже с майка си Миси Ванкюран, която, доколкото знаеха, бе избягала заедно с Волфганг Темпълтън. Миси разполагаше с милиони долари благодарение на поредицата си от седем брака. И всеки нов съпруг бе по-заможен от предходния.

Обстоятелството, че Мерибет обмисляше възможността да се свърже с майка си, подсказваше на Джо колко отчайващо е финансовото им състояние. Много му се искаше да намери решение или някой да му помогне.

А междувременно можеше само да се надява застрахователната компания да покрие разходите им.

 

 

— Не мога да повярвам колко е късно, а ние още сме будни — каза Мерибет и погледна часовника над печката.

Джо довърши пая си и си наля още малко бърбън върху кубчетата лед.

— Никога не сме стояли до толкова късно.

— Аз съм виновен.

— Разбира се, че ти си виновен. Не забравяй, че утре трябва да присъстваме на онази среща с Колтър Алън.

Той простена.

— Губернатор Рулън също ще бъде там — добави Мерибет. — Малко е необичайно, не мислиш ли?

Джо поклати глава. Дори той знаеше, че не е логично губернатор демократ да лобира за кандидат на републиканците.

— За малко да забравя. Рулън иска да те види — каза Мерибет.

— Знаеш ли по какъв повод?

— Позвъниха от кабинета му. Изглежда, не са успели да се свържат с теб по мобилния. Искаш ли да чуеш съобщението, което оставиха?

Джо кимна. Мерибет свали телефона от стената и въведе кода за прослушване на записаните съобщения. Служителка от кабинета на губернатора каза: Изчакайте да ви свържа с губернатор Рулън… Чу се изщракване, последвано от характерното боботене на Рулън: Надявам се, че си готов за още една задача, рейнджър.

Това бе цялото съобщение.

— Това ли е всичко? — попита Джо.

— Да. Имаш ли представа за какво става въпрос?

Джо поклати глава озадачен.

— Свързано ли е с мечката? Може да е чул за нея и да не иска да загинат и други ловци. Нямам представа.

— Ще ти липсва, нали? — попита дяволито тя.

— Не и когато прави такива неща — отвърна Джо.

 

 

Джо и Мерибет продължиха да разговарят и след като бяха угасили лампите.

— Когато се прибрах, каза, че си сънувала кошмар. За какво беше?

— О, нищо!

— Трябва да е било нещо ужасно. Изглеждаше доста уплашена.

След малко Мерибет призна:

— Сънувах Нейт.

— Нейт? — попита Джо и се надигна, като се подпря на лакът.

— Да, знам. Няма никаква логика, след като не се е обаждал от месеци, но сънувах много странен сън с него.

— Аз пък никога не го сънувам — подразни я Джо.

— Не беше такъв сън — оправда се тя.

— А какъв?

Мерибет помълча за миг и продължи:

— Беше странен, но и много реалистичен. Все едно и аз бях там. В съня ми Нейт стоеше насред някаква пустиня. И ти беше там, но не можех да те видя. Просто знаех, че си там.

— Хммм.

— Имаше три пикапа, които караха право към него. В каросериите им седяха въоръжени мъже. И крещяха…