Ч. Дж. Бокс
Извън системата (7)

7

— Мечката се движи — съобщи Джесика Уайт на Джо, макар че той вече бе чул думите на Марша Мийд по радиостанцията.

— В каква посока? — попита Джо, а Уайт повтори думите му.

— На юг — отвърна Мийд.

— На юг — повтори Уайт и вдигна поглед.

— Отдалечава се от нас — заключи Джо. — Това ме кара да се чувствам малко по-спокоен.

— И мен — призна Уайт.

Вървяха пеша сред гъста широколистна гора. Джо водеше Рохо за поводите, докато се провираха сред израсналите едно до друго дървета и прескачаха повалени дънери. Мина му през ума възможността двамата с Джесика да яхнат Рохо, но конят бе прекалено изморен, а и гората бе прекалено гъста. Причината да го вземе бе вероятността да му се наложи да носят трупа на Бъб.

За най-голямо изумление на Дейзи Джо я бе затворил в кабината на пикапа си и бе вдигнал прозорците догоре. Не искаше да рискува живота на лабрадора си.

 

 

Слънцето продължаваше да огрява планинските склонове високо горе, но вътре в гората цареше сумрак. Единствените звуци, които Джо и Уайт чуваха, идваха от катерички, които не можеха да видят (така животните се предупреждаваха за появата им), и от тежките стъпки на Рохо по дебелия килим от борови иглички.

Джесика Уайт носеше портативен тракер. Устройството за проследяване на джипиес сигнали висеше на врата й до радиостанцията. Въпреки това бе заявила, че предпочита да поддържа контакт с Марша Мийд и Тайлър Фринк в микробуса, вместо да използва тракера. Електрониката, с която разполагаха те, имаше далеч по-големи възможности, бе обяснилата на Джо.

Отначало той бе сметнал решението й за странно, но после бе осъзнал, че Джесика се страхува и има нужда да поддържа непрекъснат контакт с колегите си. Бе свикнала да провежда изследванията си, като седи пред компютъра и анализира данните на монитора, вместо да обикаля из планините. В противен случай, каза си Джо, онова, което може да срещне, ще й се стори твърде реално.

 

 

Преди да потеглят, Джесика бе помолила Фринк да увеличи честотата на излъчванията на яката на МГ-53 до петнайсетсекундни импулси. Интервалът от двайсет минути е твърде голям, бе заявила тя. Прекалено много неща могат да се случат за това време. Подобна мярка се бе сторила разумна на Джо, макар да знаеше, че така батерията ще се изтощи много по-бързо.

Джо бе въоръжен с четирийсеткалибров полуавтоматичен пистолет „Глок“ и дванайсетмилиметрова пушка „Ремингтън“. Бе заменил патроните с едри сачми с още по-смъртоносни. В кобура до седлото на Рохо имаше и полуавтоматична карабина М-14, заредена с патрони „Уинчестър“. На колана си бе окачил нов флакон със спрей против мечки.

— Правил съм го и преди — успокои той Уайт. — Преди десетина години имахме проблеми със стръвница в Бигхорн. Видях я да напада човек в гръб. Още не мога да забравя тази сцена. Не преставам да се удивявам на бързината и силата на гризлито.

— Уби ли я? — попита тя, макар да знаеше отговора.

— Не.

Думите му я изненадаха.

— Оказа се прекалено бърза. Избяга.

— Видя ли я отново?

— Не.

— Това е добре. И за двама ви. Какво ще правиш, ако срещнем Ем Джи петдесет и три?

Джо се поколеба за миг, сетне каза:

— Каквото е необходимо.

— Точно от това се страхувах — отвърна Джесика.

 

 

МГ-53 бе по-млад и по-едър от гризлито, което Джо бе срещнал преди десет години. Тежка суша по онова време бе накарала някои мечки от „Йелоустоун“ да напуснат територията на парка в търсене на храна. Федералното правителство бе възстановило популацията от сиви вълци в резервата и това бе нарушило баланса в него, пораждайки ожесточена конкуренция за храна между хищниците. Онази стръвница бе страховит, сто и осемдесет килограмов звяр, изпълнен с отчаяние.

МГ-53 бе петгодишен двеста и петдесет килограмов мечок, което рязко променяше ситуацията. Някои мъжки гризлита, наричани Сребърни гърбове заради белоснежния оттенък на гъстата им козина, достигаха тегло от четиристотин, дори четиристотин и петдесет килограма, а изправеха ли се на задните си крака, се извисяваха на близо три метра. С един-единствен замах на острите си като бръснач осемсантиметрови нокти можеха да изкормят кон. Гризлитата нямат естествени врагове в природата. Джесика Уайт и Марша Мийд нямаха обяснение защо мечокът е решил да напусне „Гранд Титон“ и да измине такова голямо разстояние. Обстоятелството, че бе преследвал и нападнал Бъб Бийман, щеше да хвърли черно петно върху изследователската им програма. Преялата мечка е мъртва мечка, помисли си отново Джо.

— Ursus horribilis — изрече на глас той латинското название на мечките гризли.

— Не ги наричаме така — отвърна Уайт.

— Разбира се — каза Джо. — Защото не го ли изречете на глас, то не може да означава „ужасна мечка“. Нали така?

 

 

— Чух една теория, която обяснява защо мечките се държат по този начин. Научих за нея от един стар водач — заговори Джо, докато навлизаха още по-навътре в гората. — Не беше биолог. Не мисля, че бе завършил дори гимназия, но бе прекарал целия си живот в лов на лосове и дебелороги овни в най-негостоприемните кътчета на Уайоминг. Искаш ли я чуеш?

Уайт въздъхна и отвърна:

— Разбира се. Обожавам ненаучните теории, които жителите на планините си измислят.

Джо се усмихна и каза:

— Теорията му гласи, че прекомерното изучаване на мечките гризли предизвиква опасна промяна в поведението им.

Тя се ококори театрално.

— Абсурд!

Въпреки това Джо продължи:

— Според него хората непрекъснато упояват, транспортират, измерват, претеглят, проследяват мечките. Още докато са съвсем малки мечета, хората ги залавят, оглеждат зъбите им, поставят им яки с проследяващи устройства. Така животните, които допреди сто години са гледали да стоят колкото се може по-далече от хората, за да не бъдат застреляни, сега израстват в компанията на същества, които си пъхат ръцете в устите им. На практика мечките израстват сред хора. Те са изгубили вродения си страх от нас. А и защо да се страхуват? Освен това може да им се струваме твърде вкусни или лесни за убиване, защото вече не мислим за тях като за „ужасни мечки“.

— Звучи толкова нелепо! — възрази разгорещено Уайт. — Да не би да искаш да кажеш, че хората трябва да продължат да избиват мечките? Сигурно това е искал този твой стар планинец.

— Не знам какво е искал — отвърна Джо. — Теорията му обаче ми се стори интересна.

— И не ти е казал какво решение предлага? — Джесика Уайт повдигна вежди.

— Умря, преди да ми го каже. Едно женско гризли го нападна и го уби в ловния му лагер миналата есен.

— О, много смешно! — възкликна Уайт. Сетне се замисли и продължи с друг тон. — Миналата есен. Близо до Дюбоа?

— Да.

— Ем Джи трийсет и осем. Следеше я друг екип и колегите казаха, че старецът не закачил месото достатъчно далече от палатката. Предположиха, че Ем Джи трийсет и осем е била привлечена от миризмата на еленско месо в резултат на лошите ловни практики на този човек.

— Сигурно е станало точно така, както казват те — отвърна Джо.

— Ако иронизираш… — започна тя, но замлъкна насред изречението, тъй като забеляза, че Джо е отклонил вниманието си другаде и сочи встрани от тясната пътека, по която вървяха.

* * *

Земята между половин дузина борове бе така отъпкана, сякаш някой бе минал оттук с тежка машина. В края на импровизираната полянка се издигаше голяма купчина пръст, сухи клони и парчета борова кора.

На пет-шест метра от купчината видяха ловна пушка с оптичен прицел, грижливо подпряна на едно дърво, сякаш някой бе свалил оръжието от рамо и го бе поставил до дървото, за да се облекчи или да изпуши цигара.

— Нали знаеш, че понякога заравят плячката и се връщат по-късно — прошепна Джо.

Джесика Уайт кимна с широко облещени очи.

— Смяташ ли, че е там? — попита тя и посочи купчината.

Джо кимна. Сред клоните се виждаха парчета от дрехи и окървавена плът.

Уайт се свърза с Мийд в микробуса и я помоли да провери координатите им, за да разберат местоположението си.

— Да — отвърна Мийд. — Точно на мястото сте.

Джо приклекна и извади джипиес устройство сред разкопаната пръст.

— Това ли дадохте на Бъб? — попита тихо той.

Джесика кимна. Радиостанцията й изпращя.

— Джес, Ем Джи се връща. Чувате ли ме?

Тя вдигна радиостанцията.

— Да, чуваме те. Сигурна ли си за Ем Джи петдесет и три?

— Сигурна съм. Движи се бързо.

— Знае, че сме намерили плячката му… — обясни Джо.

 

 

Рохо опъна поводите, които Джо стискаше в ръка и изпръхтя. Конят или бе чул приближаването на мечока, или бе подушил миризмата му.

— Леко, леко — опита се да го успокои Джо.

— Какво ще правим? — попита стреснато Уайт.

— Приготви се — отвърна Джо.

Отведе Рохо встрани от пътеката и завърза поводите около ствола на един смърч.

— Чувам го да приближава — каза Уайт и затърси флакона на колана си. Изтърва го и той падна на земята. — О, господи…

Джо също го чу. МГ-53 се носеше по пътеката като товарен влак, чупеше клони и проправяше просеки сред храсталака. Разнесе се гърлен рев, който изправи Рохо на задните му крака. Джо не бе сигурен дали конят няма да скъса поводите, или да скърши дървото и то да падне върху тях. По главите им се посипаха борови иглички. С периферното си зрение видя Уайт да търси флакона и неволно да го изритва настрани.

В дясната си ръка Джо държеше собствения си флакон, а в лявата — ловната си пушка. Мечокът приближаваше толкова бързо, че нямаше представа кое да захвърли настрани. Усети как земята под краката му започва да се тресе.

Сред дърветата откъм юг се мержелееше едър, приведен към земята тъмнокафяв силует. Джо си спомни, че тичаща мечка гризли е в състояние да настигне галопиращ кон. Нямаше начин да се измъкнат.

Случилото се отне броени секунди. Мечокът си проправи път сред храстите на петнайсетина метра от тях и спря. Джо виждаше малките очички, разположени дълбоко в черепа, и гърбицата между плешките. Късата козина около устата бе сплъстена от засъхнала кръв — кръвта на Бъб Бийман. Пластмасовата яка с джипиеса обгръщаше масивния врат. Мечокът се залюля напред-назад като двеста и петдесет килограмов юмрук, готов да нанесе фатален удар.

Джо долови объркването му. Пред него стояха три мишени — Джесика Уайт, Рохо и Джо — и той не можеше да реши коя да атакува първо. Джесика се разкрещя и замаха с ръце, прилагайки един от двата метода, за които се предполагаше, че прогонват нападателя. Другият бе да се престориш на мъртъв. Никой не бе сигурен кой метод върши по-добра работа. Джо погледна през рамо и видя, че флаконът с газ все още лежи на земята.

МГ-53 разпъна рамене, отметна глава назад и нададе такъв страховит рев, че Джо щеше да го сънува до края на дните… ако, разбира се, въпросният край не настъпеше още днес. Сърцето му се разтуптя, едва успяваше да си поеме дъх.

Без да се замисли, Джо вдигна флакона със спрей, избута предпазителя и натисна червеното копче. Той изсъска и изстреля към МГ-53 конусовиден фонтан от червена мъгла. Джо знаеше, че спреят би трябвало да действа на разстояние девет метра в продължение на девет секунди, както и че аерозолът съдържа висока концентрация капсаициноиди, или свръхконцентриран лют пипер.

Червеният облак обгърна мечока и той изрева отново, но този път като куче, което някой е сритал. Обърна се на сто и осемдесет градуса и полетя на юг по пътеката.

МГ-53 си отиде.

 

 

Над главите им продължаваха да се сипят борови иглички, тъй като Рохо се мяташе бясно и така опъваше поводите, че те се скъсаха и изплющяха като пистолетен изстрел. Звукът сепна Джо и той осъзна, че продължава да натиска бутончето на флакона, който отдавна бе празен. Въпреки това продължаваше да съска.

Рохо хукна на север, чупейки клони по пътя си, а гризлито продължи на юг.

Джо си пое дълбоко дъх и затвори за миг очи. Сърцето му туптеше, в крайниците му бушуваше адреналин. Свали ръката с флакона и го пусна на земята.

— Мислех, че ще умрем — каза Уайт.

— Аз също — отвърна той тихо.

— Изпуснах си спрея и… май ще трябва да се преобуя.

Джо изсумтя.

— Очаквах да използваш пушката.

— Спреят май свърши по-добра работа — отвърна Джо. — Ами ако бях пропуснал или само го бях ранил? Щеше да ни нападне.

— Взе правилното решение — каза тя и приклекна. Джесика Уайт също усещаше ефекта от преживяния ужас. Джо го виждаше по треперенето на ръцете, които отново закачиха на колана й флакона със спрей.

— Може би — отвърна Джо и погледна на север. — Чудя се къде ли изчезна конят ми.

 

 

Обезобразеното тяло на Бъб Бийман лежеше под купчина клони и парчета борова кора. Джо долови миризмата на кръв и вътрешности. Засне местопрестъплението с мобилния си телефон, преди да разрови купчината. Искаше да се увери, че Бийман не е оцелял като по чудо, затова приклекна и пъхна ръка в една дупка сред клоните, за да напипа гърлото на ловеца и да потърси пулс. Джесика Уайт остана на пътеката, сякаш там намираше сигурно убежище. Очевидно не искаше да види отблизо какво е в състояние да причини на човек една мечка гризли.

— Можеш ли да я проследиш? — обърна се тя към Мийд с напрегнат от уплаха глас. — Връща ли се?

— Не, продължава на юг. Какво стана?

— Ем Джи петдесет и три стоеше точно пред нас… Можех да погледна право в очите му…

От разговора й с Мийд Джо разбра, че шериф Рийд и спасителният му екип са пристигнали на поляната. Както и че Рохо е долетял в галоп откъм гората с празни стремена, които подскачали по хълбоците му. Един от помощниците на Рийд го хванал и го качил в ремаркето.

 

 

— Имаме проблем — заяви Уайт след тих, но напрегнат разговор с Мийд или Фринк.

— Още един ли?

Джо продължаваше да ровичка в купчината. Пръстите му бяха лепкави от кръв. Бе открил една от китките на Бийман, но не бе доловил пулс. Плъзна ръка по тялото в опит да напипа главата. Опитваше се да не мисли какво прави.

— Предавателят скоро ще остане без захранване — каза тя. — Увеличихме честотата на излъчванията, за да следим придвижването му в реално време, но батерията отслабва и не след дълго със сигурност ще изгубим сигнала.

Джо я слушаше с половин ухо. Пръстите му бяха напипали острите очертания на ключицата на Бийман.

Джесика Уайт продължи:

— Предавателят разполага с толкова малко енергия, че дори не можем да го изключим дистанционно. Ще продължи да излъчва, докато… просто спре. Трябва бързо да открием тази мечка и да сменим батериите. Ако яката спре да излъчва, няма да имаме представа къде се намира.

Джо затвори очи и направи опит да се концентрира. Стори му се, че долавя съвсем слаб ритмичен пулс на врата на Бийман. Ето го отново.

Той се обърна и извика:

— Кажи на шериф Рийд, че Бъб е жив… макар и на косъм. Екипът му трябва да дойде тук час по-скоро и да закара Бъб в болница, преди да се стъмни.

— Но…

Джо изрева:

— Забрави за момент за твоята мечка. Никой няма да я успокои, за да можеш да смениш батериите на яката й. Намерят ли я, ще я застрелят. Задачата ни сега е да направим всичко възможно, за да спасим един човешки живот.