Ч. Дж. Бокс
Извън системата (6)

6

В късния следобед в деня, когато трябваше да отпразнува четирийсет и седмия си рожден ден, Джо Пикет, ловен инспектор в щата Уайоминг, се изкачваше по източния склон на Бигхорн на път към дома си. Шофираше зеления си служебен пикап и тъкмо бе направил десен завой по планинския път, когато екранът на телефона му светна. Джо примижа срещу залязващото слънце и погледна дисплея. Обаждането бе от Джесика Никол Уайт, една от трите специалистки по едри хищници, които извършваха проучвания в района.

Джо намали и отби пикапа и ремаркето, което теглеше, на място, където банкетът бе достатъчно широк да ги поеме. Усети как Рохо, дорестият кон в ремаркето отзад, премества тежестта си, за да запази равновесие. Сигурно е грохнал, помисли си Джо, след цял ден езда из планините. Рохо нямаше търпение да се прибере у дома и да се наспи както трябва. Същото се отнасяше и за Джо. Бе на крак от четири и половина сутринта, тъй като това бе първият ден от ловния сезон.

Бе оседлал Рохо още по тъмно, използвайки единствено светлината на стоповете на пикапа. Пръстите му се бяха вкочанили от студ, а парата от устата му се издигаше на облачета около главата му. Бе яздил в продължение на половин километър, след което бе слязъл, за да сгрее мускулите и да раздвижи ставите си. Да, остарявам и се налага да правя все повече подобни упражнения, бе помислил той. И се бе почувствал по-добре едва когато слънцето бе изгряло и топлите му лъчи бяха проникнали сред гъстата борова гора.

Закусил бе бъркани яйца с бекон, приготвени на огън, в компанията на трима ловци на елени от Вирджиния и през целия ден бе обикалял из планината, за да проверява ловни билети и да следи за спазването на ловните правила.

Джон предпочиташе да изминава на кон разстоянията между ловните лагери, вместо да използва пикапа или атевето си. Лесно проходимите пътища в гората се брояха на пръсти, а с помощта на Рохо можеше да минава напряко сред дърветата и да приближава лагерите относително безшумно. Нямаше никаква причина да нахлува с гръм и трясък и да рискува да подплаши бракониерите или да прогони някой елен, който ловците бяха взели на мушка. Управлението искаше ловците да си тръгнат доволни, защото популацията канадски елени, или уапити, както бе другото им название, започваше да излиза извън контрол.

Рискът от язденето се криеше във възможността някой ловец да вземе коня му сред дърветата за лос или елен и да стреля по него. А също и във вероятността Рохо да се подплаши и да го хвърли от седлото. Добре знаеше, че повече ловци са пострадали от инциденти по време на езда, отколкото поради каквато и да било друга причина.

Денят бе протекъл тихо и спокойно, без никакви изненади. Ловците, на които бе попаднал, се бяха оказали все сериозни хора, които не бяха извършили никакви нарушения, и съответно Джо не бе глобил никого. От двайсет и тримата, които бе проверил, седмина вече бяха отстреляли своя елен. Едрите животни бяха изкормени и висяха от забитите в земята колове.

Ловците, които бе срещнал през деня, споделяха интересни истории и питаха къде се крият елените, какво ще е времето, има ли в района вълци и мечки. Разселването на вълците, които преди време бяха изчезнали от тези места, и нарастващата популация от мечки гризли придаваха по-силна тръпка на лова. Допреди няколко десетилетия най-голямата опасност, която дебнеше ловците, бе вероятността да бъдат простреляни от свой колега, взел ги погрешка за едър дивеч, или сами да пострадат. Сега се тревожеха да не бъдат нападнати и изядени от гризли или преследвани от вълци, колкото и малко вероятно да изглеждаше това.

 

 

От мястото, на което бе спрял, се виждаха речната долина и градчето Седълстринг в далечината. На петнайсетина километра по-нататък се издигаше синкавата грамада на Вълчата планина, където се намираше домът му. А там го чакаха съпругата му Мерибет и двете му дъщери. Надяваше се да не са направили торта — след като години наред ги бе молил, — а просто да са сложили дузина свещи върху най-обикновен ябълков или прасковен пай.

Жълтият му лабрадор Дейзи, който се бе сгушил на седалката до него, надигна глава и се прозя. Кучето също се бе изморило.

— Джо Пикет — каза той по телефона.

— Джо, обажда се Джесика Уайт. Имаме проблем с Ем Джи петдесет и три.

МГ-53 (което означаваше „Мечка гризли, номер петдесет и три“) бе двеста и петдесет килограмов мъжки екземпляр, който бе навлязъл в района миналото лято, пристигайки от националния парк „Гранд Титон“.

Джипиесът на яката бе проследил маршрута. Мечокът бе дошъл откъм Бриджър-Титон, бе преодолял планините Абсарока и бе прекосил долината на река Паудър, за да се озове в Бигхорн, близо до прохода Бърджис. Явно богатите на дивеч източни склонове на планината бяха допаднали на МГ-53, защото през последните три месеца бе превърнал това място в свой дом.

— Какъв проблем?

— Вероятен контакт с ловец.

— Контакт? Говори като нормален човек, а не като чиновник!

Този път в гласа й се прокрадна паника. Тя обясни:

— Един ловец, когото срещнахме сутринта, се съгласи да вземе предавател. През целия ден наблюдавахме маршрута му, както и този на Ем Джи петдесет и три. Преди петнайсетина минути двете линии се пресякоха.

— Чухте ли изстрели? — попита Джо.

— Не, нито един.

— А видяхте ли нещо?

— Не и от мястото, на което се намираме. Ние сме на три километра от… точката на контакт. Нуждаем се от помощта ти. Не искаме да се окаже това, от което се страхуваме…

Джо също не искаше. Затова отвърна:

— Добре, връщам се. Още ли сте на онази поляна, където ви видях последния път?

— Да.

— Не мърдайте от там. Ще дойда до трийсет минути. Междувременно се свържете с диспечера в управлението и с шериф Рийд в Седълстринг. Помолете го да събере спасителен екип. Предупредете го да въоръжи хората си, тъй като най-вероятно става въпрос за стръвница.

— О, божичко! — възкликна Джесика. — Точно това не искахме да се случи!

— Не се тревожете — успокои я Джо. — Следете екрана, за да знаем накъде тръгва. Има ли начин да се свържете с ловеца?

— Опитахме се — отвърна тя. Джо я чу да преглъща с усилие. — Опитахме се да се свържем по мобилния му телефон… звъняхме поне десет пъти, но тук връзката е ужасна.

— Не му ли дадохте радиостанция? — попита Джо. — За да поддържате директна връзка с него?

— Искахме да… — започна тя, след което гласът й заглъхна.

Джо затвори очи. Миг по-късно ги отвори отново. Междуведомственият екип, който изучаваше мечките гризли, молеше ловците да се включат като доброволци в проучването. Повечето не отказваха. Изискваше се да получат не само джипиес предавател, но и радиостанция. Така екипът можеше да предупреди ловците, в случай че мечката ги приближи. Очевидно този път бяха пропуснали да дадат радиостанция на човека.

— Гризлито е още там — каза Джесика. — Стои на едно място.

— А ловецът мръднал ли е?

Продължителна пауза.

— Не.

Джо се сети за една ловджийска поговорка, която бе чувал безброй пъти през годината, но не я изрече на глас: Преялата мечка е мъртва мечка.

 

 

Джо набра телефона на Мерибет, докато правеше обратен завой на шосето.

Тя вдигна на второто позвъняване.

— Да, Джо? — попита спокойно съпругата му.

Знаеше какво означава подобно обаждане привечер, когато Джо трябваше вече да е на път за дома.

— Ще закъснея — съобщи той.

— Разбира се, че ще закъснееш.

Мерибет работеше в общинската библиотека. Често оставаше до късно, тъй като управителният съвет на библиотеката се бореше за въвеждането на данък от един цент, а със събраните средства възнамеряваше да разшири старата сграда и да я модернизира. До местните избори оставаха две седмици. Днес си бе тръгнала по-рано, за да подготви празника. Макар съпругът й отдавна да не даваше и пет пари за рождените си дни, винаги очакваше с нетърпение сбирките на цялото семейство.

— Съжалявам — каза Джо. — Вероятно имаме ранен ловец. Нападнало го е гризли.

— Познаваме ли го?

— Не знам още — призна Джо. — Ще ти се обадя веднага щом разбера кой е.

— Имаш ли представа кога ще се прибереш?

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Рохо надничаше през прозорчето на ремаркето, сякаш искаше да му зададе същия въпрос. Както и Дейзи от седалката до него.

— Не.

— Приготвили сме ти пай — каза Мерибет.

— Най-после!

— Надявам се да ти опазя поне едно парче.

Джо се засмя.

— Пази се! — каза тя. — Гледай да не те изяде някоя мечка.

— Не се притеснявай. Прекалено съм жилав.

 

 

В щата Уайоминг имаше точно петдесет ловни инспектори и номерата на служебните им значки отразяваха мястото им в йерархията. В момента Джо носеше значка номер двайсет, тъй като Бил Хейли, който притежаваше значка номер едно, се бе пенсионирал през лятото. Както обикновено, Джо носеше джинси, ботуши с връзки, стара шапка „Стетсън“, покрита цялата с петна от пот, и червена униформена риза с емблемата на управлението и бродирана върху нея вилорога антилопа. Пикапът, който играеше ролята на мобилен офис, бе претъпкан с карти, бележници, оръжия и всевъзможно оборудване.

Джо Пикет заемаше длъжност, с каквато нито един друг инспектор не можеше да се похвали: служител за връзка с изпълнителната власт. Това означаваше, че от време на време трябваше да изпълнява задачи, възложени му от губернатор Рулън, които излизаха извън обичайните му задължения. Рулън често го наричаше „моя рейнджър“ за голямо неудоволствие на директора на управлението Лиса Грийн-Демпси, която не обичаше да дели хората си с никого. Рулън обаче пет пари не даваше за чувствата й.

Течеше последният месец от втория и последен мандат на губернатора и може би това бе причината да не е звънял от доста време. Джо се чудеше какво ли ще прави в свободното си време Рулън, харизматичен, но и своенравен политик. Чудеше се и дали новият губернатор ще поднови специалния му статут, макар да не бе сигурен, че иска да работи с друг.

Бъдещият губернатор се казваше Колтър Алън, адвокат и собственик на ранчо в района на Биг Пайни. Откакто бе спечелил — и то с големи усилия срещу трима други кандидати — първичните избори, никой не се бе съмнявал, че той ще е следващият губернатор. Кампанията му бе минала под лозунга „Да дадем урок на федералните“, който до голяма степен дублираше посланията на останалите републикански претенденти.

Джо дори не знаеше името на кандидата на демократите, когото независимият Рулън бе решил да не подкрепи. Знаеше само, че е професор в някакъв колеж. И не бе имал никакъв шанс. Напълно в духа на необичайните политически традиции на Уайоминг, характерни единствено за този щат, Рулън бе демонстрирал симпатии към Алън и публично бе предложил да му помага в първите дни. Нещо повече, Рулън го бе правил още преди самите избори.

Джо все още не си бе създал окончателно мнение за Колтър Алън. Инспекторът в Биг Пайни няколко пъти се бе натъквал на него и не бе останал с добри впечатления. Колегата му подозираше, че Алън не гледа с добро око на Управлението по лов и риболов. Джо не бе сигурен, че гласоподавателите в Уайоминг са си направили труда да погледнат отвъд типичното за щата име на Алън, службата му като морски пехотинец и победата му в шампионата по родео в гимназията.

Мерибет бе предупредила Джо, че ще трябва да се срещнат с Колтър Алън по време на посещението му в Седълстринг следващата седмица. Тя искаше да получи одобрението му за т.нар. данък библиотека, а хората на Алън бяха изпратили съобщение до шефа на Джо, че новият губернатор очаква с нетърпение да се запознае с него. Както обикновено, Джо не искаше да участва в каквито и да било политически мероприятия, но се чувстваше длъжен да отиде и да подкрепи съпругата си. От самия Колтър Алън зависи, каза си Джо, как ще се представи пред избирателите. Щатът имаше толкова малко население, че политиката тук бе твърде лично дело, което се вършеше в пряк контакт с избирателите. От време на време губернаторският пост попадаше в ръцете на някой демократ като Рулън, който умееше да общува с хората. Помнеше имената им и не управляваше, ръководен от партийните си интереси. Джо не се съмняваше, че ако правилата на играта позволяваха трети мандат, Рулън щеше да спечели с огромно мнозинство, макар седемдесет процента от избирателите да бяха републиканци.

Алън бе третият губернатор, под чието ръководство щеше да работи Джо. Бе арестувал първия, Бил Бъд, за риболов без билет и бе работил на пряко подчинение на втория. Чудеше се колко ли още губернатори щеше да смени.

 

 

Изследователският екип, който проучваше големите хищници, се бе разположил на по-малко от километър от рекичка, наречена Лудата жена. Разполагаше с два автомобила, джип със служебни номера и микробус със сателитна чиния, антени и куп електронно оборудване. Екипът се ръководеше от Джесика Никол Уайт и в него влизаха Марша Мийд, биолог, и Тайлър Фринк, техник. Джо бе разговарял с тях няколко пъти през изминалата седмица и те бяха разяснили целите на своето проучване.

В резултат на зачестилите „срещи“ между хора и гризли през последните няколко години три щата — Айдахо, Монтана и Уайоминг — се бяха съгласили да проведат съвместно изследване, за да разберат какво всъщност става. Доколкото знаеше Джо, само през тази година рибар в парка „Йелоустоун“ и турист в националния парк „Гранд Титон“ бяха нападнати и убити от две различни мечки. В Монтана смъртните случаи бяха три, а в Айдахо — два. С изключение на фотографа, който бе проявил глупостта да се приближи прекалено до мечка и малките й в Айдахо, останалите шест смъртни случая бяха абсолютно непровокирани.

Ловният сезон създаваше куп нови проблеми, тъй като планините се изпълваха с хора, които навлизаха в обичайните територии на мечките, а площта на тези територии нарастваше с всяка изминала година. Големият брой хора означаваше голям брой срещи с мечки и голям брой смъртни случаи. Властите на трите щата и федералното Управление по лов и риболов се надяваха едновременното изследване върху мечките да им помогне да разберат по-добре поведението им.

Джесика бе признала на Джо, че част от първоначалните резултати са озадачили изследователите. След като яките с джипиес предаватели бяха заменили простите, но надеждни радиопредаватели, учените бяха в състояние да проследят движението на мечките с невероятна прецизност. Вместо да ги следят единствено от близко разстояние, изследователите използваха вече спътникови технологии, за да наблюдават животните от всяко място и от всеки компютър. Бяха научили например че женска на име Етил е изминала близо четири хиляди и седемстотин километра за три години, разстояние, което до този момент изследователите смятаха за немислимо. Етил бе прекосила Монтана и Айдахо, като бе преодоляла планини и реки и бе преминала през задрямали градчета и села. Бе опустошавала контейнери за смет зад мотели и магазини и се бе крила в храсталака край една детска градина в продължение на цели две нощи, без местните да я забележат.

Според Джесика учените бяха направили и по-неприятни, дори зловещи открития. Бяха помолили част от ловците да се включат на доброволни начала в проекта и да вземат със себе си джипиес. Така екипът можеше да следи едновременно движенията и на хората, и на мечките и да ги картографира. Не след дълго откриха, че в гората мечките са в състояние да следят хората напълно незабелязано. В отделни случаи животните се бяха доближили на петнайсетина метра от нищо неподозиращите ловци. В други случаи мечките бяха дебнали хората, както дебнат всяка друга плячка.

Новите данни породиха големи спорове и противоречия, които сякаш само се задълбочаваха. Всяка от заинтересованите страни зае различна позиция: застъпници за правата на животните, туристи, биолози, еколози, привърженици и противници на лова, планински водачи и къмпингари, спортни клубове. Статия, публикувана неотдавна в „Ню Йорк Таймс“, предизвика всеобщ интерес и повдигна въпроси, на които Джо не можеше да отговори:

— Мечките гризли винаги ли са следвали подобно поведение, или то е нещо ново?

— Ако има промяна в поведението им, от какво е предизвикана?

— Възможно ли е да е настъпила промяна в гените на мечките, която да ги е накарала да възприемат хората като храна?

— В състояние ли е изучаването на поведението на мечките да запълни естествената пропаст между хората и големите хищници?

— Трябва ли хората да стоят далече от горите, за да намалят вероятността за среща с мечка?

 

 

Когато Джо пристигна в лагера на изследователите, видя, че Джесика Никол Уайт и Марша Мийд са доста разстроени. И двете работеха за управлението в Джаксън Хол и това им личеше. Облеклото и маниерите им издаваха типичния за това курортно градче манталитет.

Уайт наближаваше трийсетте и бе облечена с пухен елек и джинси и носеше очила, които трябваше да й придадат по-интелектуален вид. Бе вързала кафявата си коса на конска опашка. Мийд бе предпочела каубойския стил с ботуши, широка риза, която бе пуснала свободно над джинсите си, и шапка „Кинг Роупс“, особено популярна сред почитателите на родеото в Уайоминг. И двете жени изглеждаха интелигентни и образовани и явно бяха добри в професията си. Бе ги посъветвал, освен със защитен спрей против мечки, който винаги трябва да държат под ръка, да се въоръжат и с едрокалибрено оръжие, в случай че някой от обектите на тяхното изследване прояви прекомерно любопитство. Идеята обаче не им бе допаднала.

Макар през деня да бе сравнително топло и температурите да се бяха вдигнали до десетина градуса, сега, когато слънцето се скриваше зад планинските върхове на запад, започваше да застудява осезаемо. Във въздуха се носеше аромат на борове и салвия. Есента не бе напреднала чак толкова, че стръкчетата трева да започнат да се прекършват под стъпките му.

Уайт му махна с ръка през отворената врата на микробуса и Джо паркира в края на поляната, до дърветата.

— Трябва да видиш това — каза му тя.

Мийд стоеше до нея бяла като платно. Явно бе в шок.

Когато Джо приближи с шапка в ръка, видя Тайлър Фринк, техникът, да се обляга назад на стола си в микробуса.

— Обадихте ли се на шериф Рийд? — попита Джо.

— Да. Каза, че може да дойде най-рано след час. — Уайт явно беше ядосана.

— Това са повече от петдесет километра. Наистина ще му трябва един час, за да измине разстоянието от града до тук — обясни Джо. — В интерес на истината, шерифът реагира доста бързо.

— Но тогава вече ще е тъмно — повиши тон Уайт.

— Така е — призна Джо. — Покажете ми с какво разполагате.

Надникна вътре и Фринк му посочи монитора, разположен върху малкото бюро. Тайлър Фринк имаше разчорлена коса, поне няколко размера по-голям от необходимото суичър и очила с черни пластмасови рамки. Изглеждаше толкова не на място в планините, колкото и самият микробус, натъпкан с електроника. Когато двамата с Джо се бяха срещнали за пръв път, Фринк бе заявил, че предпочита да го наричат „Ти-Фринк“. Добре, Тайлър, бе отвърнал Джо.

На екрана се виждаше сателитно изображение на долината, пресечена от две линии.

— Червената линия е Ем Джи петдесет и три — поясни Фринк и опря пръст в монитора. — Виждаш, че се движи от запад на изток през гъсти гори.

— С каква честота излъчва яката? — попита Джо.

— Настроена е да изпраща сигнал на всеки двайсет минути.

— Не е ли прекалено много? — попита скептично Джо.

Батерията беше един от основните проблеми, свързани с новите яки с джипиес устройства. Колкото по-често излъчваха те, толкова по-бързо се изтощаваше батерията. Джо го знаеше, защото бе чувал изследователи да се оплакват по радиостанцията от „изгубени“ мечки.

— Наистина е много — оправда се Уайт, която надзърташе през рамото на Джо. — Но така увеличаваме времето на излъчване, ако смятаме, че има голяма вероятност да установят контакт с хора.

— Ясно — съгласи се Джо.

— Синята линия е ловецът — обясни Фринк, превключи на друг монитор и плъзна пръста си по него.

— Знаем ли как се казва? — попита Джо.

— Бъб… нещо си — отвърна Фринк. — Да не повярваш! Бъб! — ухили се той.

— Бъб Бийман — кимна Джо. — Познавам го. Свестен човек.

Всъщност Бъб Бийман се правеше, че ремонтира покриви в Уинчестър, но периодично влизаше в окръжния затвор за притежание на наркотици. На първи септември го бяха глобили, защото бе отстрелял прекалено много плачещи гургулици. Бъб определено не можеше да се нарече образцов гражданин, но Джо се опитваше да внуши на изследователите, че Бъб не е опитно зайче, а човешко същество. Досегашният му опит от общуването с биолози показваше, че понякога те разглеждаха света от гледната точка на животните, които изучаваха, и пренебрегваха интересите на обикновените хора, които всъщност плащаха заплатите им.

Фринк и Никол Уайт се спогледаха. Явно обмисляха думите на Джо.

— Продължавайте — подкани ги той.

— Бъб също се движеше от запад на изток. Следваше извивките на реката. Изображението, което виждаме, е от десет сутринта.

— Къде е вашата мечка? — попита Джо.

— Ей тук — отвърна Фринк и увеличи мащаба.

— На какво разстояние се намират в този момент?

— Около два километра. Разделят ги високо било и гъста гора. А сега виж това — каза техникът и кликна върху следващото изображение. — Това е ситуацията към десет и четирийсет.

Джо присви очи. Червената линия завиваше рязко към синята.

— В този момент мечката е на около четиристотин метра от Бъб.

— Възможно ли е гризли да подуши човек от разстояние два километра? — попита Джо.

— Малко вероятно е, но е възможно — отвърна Уайт, която стоеше зад гърба му. — Мечките притежават удивително обоняние. Веднъж наблюдавахме една, която се отправи към умиращ канадски елен на пет километра от нея. Предполагаме, че се ориентираше благодарение единствено на силното си обоняние.

— С други думи, подушила го е — отбеляза Джо.

— Да.

— Чухте ли някакви изстрели? — попита той.

Уайт се обърна към Марша Мийд.

— Помниш ли, когато каза, че си чула два изстрела? Кога беше това?

— Около десет и половина — отговори Марша. — Не си погледнах часовника.

— Мечките хранят ли се с вътрешностите, които ловците оставят? — продължи Джо.

След като изкормеха някое едро животно, ловците често оставяха вътрешностите и червата му на купчина в гората. Птиците започваха да кръжат отгоре и така показваха на ловните инспектори къде са ударили едър дивеч.

— Да — отвърна Уайт.

— В такъв случай двата изстрела биха могли да прозвучат като покана за обяд за вашето гризли.

— Възможно е — призна Уайт, — но се надявам да не се случило.

— Както и да е — каза Джо и се обърна отново към Фринк. — Ако Бъб е произвел тези два изстрела, напълно възможно е да е пропуснал. Той не би оставил мъртвото животно, а показанията на монитора изключват възможността да е преследвал ранен дивеч. Явно е продължил напред след изстрелите.

— Така изглежда — каза Фринк. — Ще покажа местоположението час по час.

Стомахът на Джо се присви, докато наблюдаваше компютъра. В единайсет часа мечката се бе намирала на по-малко от сто метра от Бъб. Той очевидно не я бе забелязал, защото бе престоял на едно място от дванайсет до два. Джо предположи, че Бъб е спрял на някое удобно място, откъдето да наблюдава планинския поток в долчинката под него. Вероятно бе дебнал уапити и междувременно бе обядвал. Може дори да бе подремнал. МГ-53 също бе там, и то през цялото време. Не се бе отделяла от Бъб.

В три часа Бъб бе продължил. Мечката го бе последвала, тъй като на екрана разстоянието между двете линии бе по-малко от сантиметър. В планината това би трябвало да съответства на шейсет-седемдесет метра, помисли си Джо. Той знаеше, че в местността, в която бе ловувал Бъб, гората е много гъста и ловецът не би могъл да види мечката, дори да знае, че тя е там.

— Тогава ли се опитахте да се свържете с него? — попита Джо.

— Да — отвърна Уайт, — но той не отговори.

— А какво се случи с радиостанцията, която сте забравили да му дадете? — продължи Джо.

— Не сме забравили да му я дадем — каза Уайт, — а някой е забравил да зареди батерията й снощи — обясни тя и погледна обвинително Фринк.

— Ей, откога това е мое задължение? — възрази той разгорещено. — Аз отговарям за следенето на сигналите и събирането на данните. Къде в длъжностната ми характеристика пише, че трябва да се грижа батериите на вашите радиостанции да са винаги заредени? Да не би да ми плащате допълнително, когато полагам извънреден труд?

— Предполага се, че това е твое задължение.

— Предполага се — повтори Фринк с такава интонация, сякаш това бе най-абсурдното нещо, което бе чувал някога. — Вижте какво, не сме виновни за случилото се. Не носим никаква отговорност. Нямахме представа, че Ем Джи петдесет и три ще тръгне след Бъб. Откъде можехме да знаем?

На Джо му идваше да му фрасне един.

— Ще обсъдим това по-късно, Фринк — процеди тихо Уайт.

— Добре — отстъпи той с дълбока въздишка. Погледна Джо и посочи монитора. — Това е моментът, в който нещата се объркаха.

Двете линии се пресякоха между три и десет и три и половина. Проследяващите устройства изпращаха сигнал на всеки двайсет минути, но в този интервал те не промениха местоположенията си.

— На какво разстояние от тук се намират? — попита Джо.

— Пет километра — отговори Уайт.

Джо огледа терена на запад, в посоката, където се бе намирал Бъб. Отвъд поляната се издигаше същинска стена от дървета, която се простираше, докъдето му стигат очите.

— Невъзможно е да отидем до там с кола — каза Джо. — Но ако вземем коня ми и тръгнем веднага, ще стигнем за по-малко от час.

Фринк побърза да се облегне на стола си и да вдигне ръце в жест, който означаваше: Без мен!

— И без друго не искам да идваш — заяви Джо. Обърна се към Джесика Уайт и Марша Мийд и продължи: — Една от вас трябва да остане тук и да упъти шерифа, когато пристигне. Другата може да дойде с мен.

— Аз ще дойда — отвърна Уайт и посегна инстинктивно към флакона със спрей, окачен на колана й, за да се увери, че е там.

— Обзалагам се, че вече съжаляваш, че не си взела пушката — усмихна се Джо.

— Тук сме, за да спасим мечките, а не да ги убиваме — отвърна Уайт.

— Не казвай това пред никой от роднините на Бъб.