Ч. Дж. Бокс
Извън системата (4)

4

Пред ранчото на Бъколц бе паркиран черен джип „Юкон Екс Ел“ с регистрационни табели, които подсказваха, че колата е собственост на федералното правителство. На верандата ги очакваше друг мъж — по-млад, с много къса коса и слънчеви очила. Разкопчаното му сако и начинът, по който разкрачи крака при приближаването на пикапа, подсказаха на Нейт, че е въоръжен и подготвен.

Самата къща бе скромна двуетажна постройка от дървени греди, обшити със застъпващи се дъски, а около нея бяха скупчени плевни, бараки и прочее стопански сгради. Бъколц бе споделил с Нейт, че е израснал в нея и като се изключи поставянето на модерна електроинсталация и водопровод, всичко останало е запазило оригиналния си вид. През лятото вековните тополи хвърляха сянка върху верандата, но през есента изглеждаха голи и сухи. Земята бе застлана с килим от пожълтели листа, над върховете на дърветата бавно се носеше ято диви пуйки.

Когато наближиха къщата, доктор Бъколц срещна погледа на Нейт в огледалото за обратно виждане и се усмихна леко.

— Извинявам се още веднъж, че се получи така.

— Няма проблем — отвърна Нейт от задната седалка.

Ако не друго, то поне бе заинтригуван. Тирел и Волк бяха от хората, които можеха да му създадат проблеми в определени ситуации, но сега като че ли всичко бе под контрол. Дори да се притесняваха от реакцията му, с нищо не го показваха. И двамата седяха на предната седалка с гръб към него. Предполагаше, че са въоръжени, но не бяха извадили пистолетите си. Освен това не бяха помолили Нейт да остави револвера си в къщата, затова мощното оръжие, калибър .500, бе прибрано в кобура под мишницата му.

Или бяха твърде самоуверени, каза си Нейт, или постъпваха глупаво. Спря избора си на първия вариант.

Тирел, Волк и мъжът на верандата му изглеждаха познати. Никога не ги бе виждал, но имаше чувството, че ги познава. Принадлежаха към онази категория хора, с които бе извършвал специални операции.

— От вашите ли е? — обърна се Нейт към Тирел и посочи младия мъж на верандата.

— Разбира се. А вътре има един негов колега.

— Това означава ли, че сте четирима?

— Да.

— Доктор Бъколц, видяхте ли други? — попита Нейт.

— Не. Но тези четиримата пристигнаха сутринта около час след като Родриго потегли. Двамата с Лора тъкмо приключвахме със закуската.

 

 

Доктор Бъколц паркира до черния джип. Тирел му каза:

— Когато влезем вътре, можете да вземете съпругата си и да отидете в друга част на къщата, ако желаете, или да излезете навън и да се заемете с неща, с които човек обикновено се занимава в едно ранчо. Нали разбирате, да поправяте огради, да изкарате телетата на паша и прочее. Но в никакъв случай не бива да присъствате на разговора, който ще проведа с господин Романовски, или да чуете какво ще си кажем.

— Очаквате да ви оставя сами в собствения ми дом? — попита засегнат Бъколц.

— Точно това се надявам да направите. Повярвайте ми, във ваш интерес и в интерес на вашата съпруга е да знаете колкото се може по-малко. А когато приключим, което, надявам се, ще стане скоро, ще запазите тази среща в тайна.

Това не може да се квалифицира като заплаха, отбеляза Нейт. Думите бяха изречени със съчувствие и разбиране. Но въпреки това не бе сигурен дали не крият двоен смисъл.

— Ами ако повикам шерифа? — попита Бъколц. — В края на краищата навлизате незаконно в мой имот и държите жена ми вътре в компанията на един от хората ви.

Тирел вдиша дълбоко и въздъхна театрално.

— Доктор Бъколц, можете да направите каквото си пожелаете. Идете, обадете се на шерифа. Обяснете му защо сме тук, обяснете му, че през последните седем месеца сте укривали в ранчото си бегълци от федералното правосъдие. Направете го, ако искате господин Романовски да бъде арестуван и пратен във федерален затвор. А аз ще проведа един телефонен разговор и ние четиримата ще си тръгнем, без никой да ни обвини в каквото и да било. От вас зависи.

Доктор Бъколц поклати глава.

— И, моля — продължи Тирел, — не намеквайте, че сме заплашили вас или вашата съпруга, защото не сме го правили. Когато пристигнахме тук, вие лично ни поканихте в дома си. Съпругата ви ни предложи кафе. През цялото време е била свободна да стане и да напусне къщата, когато пожелае. Попитайте я, ако не ми вярвате.

Волк добави:

— Всички сме на една и съща страна.

— Наистина ли? — попита Бъколц.

— Наистина.

— Добре, добре — отстъпи докторът. — Това устройва ли те, Нейт?

Тирел и Волк се извърнаха към него.

— Ще изслушам предложението им.

— Разумен отговор — отбеляза Волк.

 

 

Късо подстриганият младеж на верандата закрачи към Нейт, докато той изкачваше стъпалата към входната врата. Непознатият вдигна слънчевите си очила на челото и погледът му блесна по начин, който сепна Нейт. Младежът протегна ръка.

— Нейт Романовски, за мен е истинска чест да се запозная с вас. От доста време следя кариерата ви.

— Аз нямам кариера — отвърна Нейт, докато се здрависваше с него.

— В такъв случай би трябвало да кажа кауза — усмихна се младежът.

— И кауза нямам — възрази Нейт.

— Какво ще кажете да сложим край на любезностите и да влезем вътре? — попита нетърпеливо Волк.

 

 

Тирел, Волк и Нейт се настаниха край кухненската маса, докато докторът и Лора Бъколц се оттеглиха в библиотеката на горния етаж. Преди да се качи по стълбите, домакинът се обърна и погледна през рамо Нейт, сякаш го виждаше за последен път. Нейт не бе сигурен дали наистина не е така.

— Всичко е наред — увери го той.

Когато двамата се качиха горе и затвориха вратата след себе си, Тирел попита:

— Да започваме ли?

Думите му прозвучаха повече като изявление, отколкото като въпрос.

Нейт кимна. Тирел се пресегна и отвори лаптопа, който бе оставил в средата на масата.

— Налага се да разговаряме тук, защото се нуждая от защитена срещу подслушване връзка с интернет — обясни той. — Знаех, че в къщата изобщо няма интернет.

— Така е.

— Нито стационарен или мобилен телефон, нищо, с което да се свържеш с външния свят — продължи Тирел. — Кредитни карти, заеми, абонаменти, разрешителни, данъчни формуляри…

— Имам осигурителен номер — усмихна се иронично Нейт.

— Който никога не използваш — отбеляза Тирел. — Знаем го, повярвай ни.

Волк изрецитира:

— Пет-едно-шест, три-три, три-едно-едно-осем. С код от Монтана.

Нейт повдигна вежди. Волк беше прав.

— Вероятно сме събрали цялата информация, която някой може да събере за теб — каза Тирел. — И подобно на колегата отвън, смятаме, че тя съдържа доста неща, които заслужават нашето уважение и възхищение. Годините ти в специалните операции са били доста… специални. Всички, с които си работил, те оценяват изключително високо. Разбира се, онези, които пожелаха да разговарят с нас. Докладите от черните операции, в които си участвал, са впечатляващи. — Той се поколеба за миг и продължи: — Но явно си поел по свой собствен път, след като си станал експерт по специални операции при Скитниците, нали така?

Нейт не отговори.

Скитниците бяха ударен екип, който не фигурираше в нито една ведомост и извършваше неща, които правителството никога не би признало, че е одобрило. Провалеше ли се по време на мисия, нито един официален представител на Съединените щати нямаше да поеме отговорност, защото командната структура бе строго секретна. Нейт и колегите му знаеха, че съществуването на Скитниците е известно едва на петима души във Вашингтон, но не знаеха имената на нито един от тях.

Скитниците обаче рядко се проваляха.

Специалният им статут бе причината за главозамайването на командира им Джон Немечек и последвалото разпадане на екипа. Нейт нямаше нищо против, тъй като Немечек го бе предал. Впоследствие той бе ликвидирал някогашния си командир.

Тирел продължи:

— Справил си се отлично с укриването от правосъдието през последните седем месеца, а в наши дни това е задача, която би затруднила всекиго. Оттогава се опитваме да те открием. Доколкото знаем, никога не си използвал телефон, не си влизал в интернет, не си изпращал есемес или имейл. Да не говорим, че не си използвал кредитна карта. Дори нямаш банкова сметка. Очевидно не си плащал данък общ доход.

— Не съм имал никакви доходи — отвърна Нейт.

— Въпреки това пак трябва да подадеш декларация и ти го знаеш. Но не сме дошли тук от името на данъчните. Искам да кажа, че си се справил по-добре от повечето хора, които издирваме на американска земя. Разполагаме с достъп до охранителни и наблюдателни камери в цялата страна и така и не успяхме да те засечем нито веднъж. Почти невъзможно е човек да не попадне в полезрението на обществена или частна зона с видеонаблюдение.

— Обществена или частна? — поинтересува се Нейт.

— Имаме достъп и до едните, и до другите — ухили си Тирел. — Влезеш ли в кварталния магазин за кутия мляко, мигом ще разберем.

— Софтуер за разпознаване на изображения — уточни Волк.

— Как тогава ме открихте? — попита Нейт.

— Уви — отвърна Тирел с престорена искреност, — на Оливия Бренън й се е наложило да проведе няколко разговора през последния месец, нали?

Нейт се досети. Когато Лив бе научила, че майка й е неизлечимо болна, веднага бе отишла в града, за да й се обади, а и за да говори с лекарите в Луизиана. Бе използвала единствения обществен телефон, останал в градчето Саратога, както и взети назаем телефони в магазинчето и минимаркета.

Нейт не скри учудването си:

— Следили сте всички изходящи обаждания от долината Плет?

Тирел повдигна вежди.

— Господин Романовски, ние следим всеки разговор в Съединените щати. Не е нужно да концентрираме усилията си върху дадено място. Виждаме и чуваме всичко. Би трябвало да го знаете.

— За кого работите? За Агенцията за национална сигурност? — попита Нейт.

Тирел и Волк се спогледаха.

— Не точно — отвърна Тирел.

— За кого тогава? На челата ви е написано, че сте федерални агенти.

— Толкова ли е очевидно? — попита Волк.

— Да.

— Може би трябва да си пуснем дълги коси и да ги вържем на опашки или да започнем да отглеждаме ястреби — обърна се Волк към Тирел. — Тогава няма да приличаме на федерални агенти, нали?

— Може би — съгласи се Тирел и продължи: — Позволи ми да започна малко по-отдалече. Разказвам ти повече, отколкото е необходимо да създам атмосфера на доверие. Имам чувството, че не би ни сътрудничил, ако не научиш достатъчно.

Нейт кимна и се опита да овладее гнева, който го обземаше.

— Нейт Романовски, обичаш ли страната си? — попита Тирел. Въпросът бе зададен напълно сериозно.

— Да. — И отговорът бе даден напълно сериозно.

— Обичаш ли правителството си?

— Това е друго нещо — отвърна Нейт.

— Прочетох споразумението, което си сключил миналата година със специален агент Стан Дъдли от ФБР — Тирел почука с пръст по екрана на компютъра. — Приел си да изпълниш няколко условия, които са довели до освобождаването ти от федерален арест. С други думи, сключил си сделка с федералното правителство.

Тирел плъзгаше пръст по екрана, докато четеше.

— Да видим какво пише тук… Съгласил си се да носиш електронна гривна, за да могат властите да следят движенията ти във всеки един момент.

Тирел вдигна глава от екрана и погледна Нейт.

— Носих я, но я срязаха в болницата. Този документ не ме задължава да се снабдя с нова.

— Формално погледнато, е така… Добре, ще приема обяснението ти — кимна Тирел и продължи: — Поел си задължението да се обаждаш всеки ден на агент Дъдли по мобилния телефон.

— Телефонът пострада, когато попаднах в засада, устроена от двама мъже с пушки. От ФБР не ми предоставиха нов.

Тирел се усмихна.

— Още една формалност, но адвокатите ни смятат, че буквата на закона е на твоя страна. А какво ще кажеш за следната клауза: „Лицето се задължава да сътрудничи с всички федерални разследвания срещу Волфганг Темпълтън и неговата престъпна мрежа. Лицето се задължава да даде показания пред съда, ако Министерството на правосъдието поиска това от него. Лицето се задължава да участва във всички местни операции, свързани с Волфганг Темпълтън, ако Министерството на правосъдието поиска това от него, и да действа като агент на обвинението по време на гореспоменатите разследвания“.

— Не е имало никакъв процес, доколкото знам — обади се Нейт.

Преди още да се стигне до сключване на това споразумение, Джо Пикет бе убедил приятеля си Нейт да даде показания пред щатски съд срещу Темпълтън, който бе ръководил мащабна мрежа за поръчкови убийства. Централата на престъпната му дейност се намираше в ранчото му в Блек Хилс, Уайоминг. Темпълтън бе наел Нейт да изпълни поръчка, която трябваше да е честна и почтена, но се оказа, че не е. След като Нейт го бе предал на властите, Темпълтън бе избягал с частен самолет и оттогава никой не бе успял да го издири и арестува.

— Това свързано ли е с Темпълтън? — попита Нейт.

— Не — призна Тирел. — ФБР би го арестувало с удоволствие, да не говорим, че има и определен политически натиск това да се случи, но, не, не сме дошли тук заради Волфганг Темпълтън. Аз лично одобрявам повечето убийства, които той е извършил. Разчистил е някои авгиеви обори, пред които законът се оказа безсилен.

Нейт поклати глава и каза:

— Не се вписваш в образа на типичния федерален агент.

Тирел сви рамене и продължи да чете документа.

— Тук пише, че се отказваш от правото си да носиш оръжие.

— Допуснах грешка — обясни Нейт. — Тогава нямах представа, че Дъдли иска да ме използва като примамка. Искаше да остана невъоръжен, за да може Темпълтън да ме погне и когато ме спипа, ченгетата да го арестуват. Дъдли заложи капан, от който се възползваха съвсем други хора, не тези, които трябваше. Попаднах в него, без да имам възможност да се защитя. Споразумението нарушава Втората поправка и едва не загинах заради него. Не бях осъден престъпник. Не беше редно.

— Съгласен съм, че подобно условие не е обичайно за споразумения от подобен род, но подписът ти под него е факт.

— Така е, подписах го, макар че не трябваше да го правя. Това е постъпка, с която не се гордея. Но тогава бях готов да подпиша всичко, за да се измъкна от затвора.

— Искаш да кажеш, че имаш право да решаваш кои клаузи от споразумението да спазваш и кои не? Че ще се съобразяваш само с онези, които те устройват?

Нейт отвърна:

— Добре знам разликата между справедливо и несправедливо. Да ме превърнат в мишена, без да имам възможност да се защитя, не беше справедливо.

Тирел отмести пръст от екрана и почука по масата, за да подчертае думите си:

— И така, господин Романовски, смяташ ли, че личната ти представа за справедливост стои над всичко останало?

— В случая, да.

— Разбирам — отвърна Тирел и се облегна на стола си.

— Пропуснахте две неща — заяви Нейт. — Със същия този документ приемам молбата на губернатор Рулън и се задължавам да не извършвам престъпления на територията на щата Уайоминг. Това е задължение, което съм спазил.

Волк погледна изненадано Тирел.

— Може ли един губернатор да сключва подобни сделки?

Тирел завъртя театрално очи.

— Явно не познаваш губернатор Рулън. Този човек не се съобразява с никакви правила и прави каквото си иска. Явно е прочел някъде, че навремето подобна сделка е сключил и Бъч Касиди. Подобни предложения са били отправяни към привилегировани престъпници.

— Спазих това условие — прекъсна го Нейт. — Дъдли ме накара да обещая да не поддържам контакт с Джо Пикет и семейството му. Не съм нарушил и тази клауза.

Нейт премълча инцидента по време на последната си среща със семейство Пикет в Билингс, Монтана, когато бе елиминирал заплаха срещу тях. Но това не можеше да се квалифицира като контакт…

— Уморих се от приказки — каза Нейт. — Нали щяхте да ми направите предложение. Говорете или ме пуснете да си ходя. Дори нямам представа що за федерални агенти сте.

Тирел се обърна към него и каза:

— Такива като нас има стотици. Ние служим във всяко министерство и федерална агенция във Вашингтон. Ние сме част от правителство в сянка, поставило националната сигурност за свой приоритет. Наричаме се Росомахите, по името на бунтовниците от филма „Червена зора“. Сещаш ли се, онези хлапета, които използваха партизански тактики, за да защитят демокрацията. Опитваме се да защитим страната от управляващата политическа класа, която мисли единствено за собствените си интереси и няма куража да се изправи срещу истинските заплахи. Надяваме се да ни помогнеш.

— Не съм подходящ. Не се интересувам от политика — отвърна Нейт. — Искам само да ме оставят на мира. Искам да си живея живота.

Волк се ухили и се облегна назад.

— Това означава, че се интересуваш от политика. Добре дошъл сред нас.

* * *

— Росомахите не принадлежат към нито една политическа партия — обясни Тирел. — Може да се изненадаш, но аз съм член на Демократическата партия, а Волк е закоравял републиканец. Мненията ни се разминават по куп въпроси, но сме единодушни, стане ли въпрос за националната сигурност. Знаем, че страната ни е изложена на опасност от външни и вътрешни врагове. Има хора, които се опитват да ни подчинят на своите интереси или да ни ликвидират, а нашите така наречени лидери си въобразяват, че играят по правилата, а всъщност правила няма.

— Не разбирам какво общо има това с мен — отбеляза Нейт.

Волк се приведе напред.

— Когато Брайън каза, че имаме хора във всяко министерство и всяка агенция, той имаше предвид, че можем да уредим някои неща… или да ги накараме да изчезнат. Правителствените структури са толкова раздути, че не се поддават на управление и контрол и никой никога няма да разбере какво сме помогнали да се случи или какво сме уредили да изчезне. Ние знаем, че трябва да спечелим тази война сами, без да разчитаме на „лидерите“ във Вашингтон. Ако я спечелим… когато я спечелим, отново ще можем да обсъждаме проблемите на вътрешната политика. Не я ли спечелим обаче, край на всичко.

— Отново повтарям — настоя Нейт, — не разбирам какво общо имам с това.

— ФБР и други федерални агенции те издирват от години — обясни Тирел. — Можем да те предадем на някоя от тях, стига да решим. Можем да им предадем и Оливия Бренън. Но не искаме да го правим. Искаме да свалим всички федерални обвинения срещу теб. Имаме наши хора на ключови позиции в Агенцията за национална сигурност, ЦРУ, Пентагона, Министерството на правосъдието, ФБР… Сред нас има дори членове на кабинета на президента и на Съвета за национална сигурност. Освен това знаем какво трябва да направим, за да постигнем една или друга цел.

— Никой няма да те издирва. Дори няма да присъстваш в нито една база данни на правоохранителните агенции. Агент Дъдли ще поиска да отвори досието ти и ще открие, че то е било изтрито от сървърите.

— И защо трябва да ви повярвам? — попита Нейт.

Тирел въздъхна, докато натискаше няколко клавиша на лаптопа си. Сетне завъртя екрана.

В първия момент Нейт не разбра какво вижда. Изображението приличаше на моментна снимка от Гугъл Мапс: двулентов павиран път, който пресича обширна равнина, покрита с див пелин. Приличаше на обикновена фотография.

— Ще увелича — каза Тирел и натисна един клавиш.

Секунда по-късно Нейт успя да различи кабината на пикап и съдържанието в каросерията му, докато автомобилът се движеше по шосето. Нямаше други коли. Изображението му напомняше на онези снимки на вражески конвои или бронирани машини, които бе виждал миг преди да бъдат поразени от ракета. Едва сега осъзна, че това е пикапът на Родриго.

— Оливия е в тази кола. — Нейт усети в гърдите му да се надига гняв.

— На път за летището в Денвър — уточни Тирел. — Ще я следим по целия път до там. Ще я заснемем, докато се регистрира за полета. Ще я заснемем и на излизане от летището в Ню Орлиънс.

— Това е заплаха — отбеляза Нейт.

— В никакъв случай — възрази Тирел и се престори на обиден. — Показвам ти го само като доказателство, че разполагаме с достъп до най-добрите правителствени системи за наблюдение. Показвам ти го, за да разбереш, че не говорим празни приказки.

Каквато и да бе целта на Тирел, Нейт бе бесен от случващото се. Искаше да прелети през масата и да им откъсне главите. Преди няколко месеца със сигурност щеше да го направи. Никога не бе харесвал самоуверени, властни типове като Тирел и Волк, независимо за кого работеха. Сега обаче не биваше да мисли единствено за себе си. Трябваше да се грижи и за Оливия. Тя не заслужаваше да падне косвена жертва за някогашните му деяния. Затова бе длъжен да разбере какво имат да му предложат тези двамата.

Всъщност май нямаше друг избор. Той стисна зъби и отвърна:

— Какво искате да направя, за да изчистите моето досие и това на Лив?

— Ето така ми харесваш! — възкликна Тирел и се ухили.

Намеси се Волк:

— Не очаквай от нас писмено споразумение като онова, което си сключил с Дъдли. Не оставяме писмени следи. Не оставяме и записи.

— Вероятно няма да се изненадаш — продължи Тирел, — ако ти призная, че истинското ми име не е Брайън Тирел, както и неговото не е Кийт Волк. Истинските ни имена нямат никакво отношение към случая, както и агенциите, които представляваме. Предложението ни обаче остава в сила и е непоклатимо: изпълниш ли мисията, гарантираме, че никой няма да те закача за нищо до края на дните ти. Материалите, събрани с цел да бъдете изправени пред правосъдието, просто ще изчезнат. Освен това ще изпитваш удовлетворение от факта, че си ни помогнал да спасим страната, която обичаш, че си ни помогнал да опазим свободата и американския начин на живот.

Тирел и Волк замълчаха. Нейт беше на ход. След цяла минута мълчание, той най-сетне попита:

— Защо аз, след като разполагате с толкова много хора на различни позиции в правителството?

— Причините са много — отвърна Тирел и започна да ги изброява, почуквайки с показалец върху масата. — Първо, притежаваш уникален опит в областта на специалните операции. Второ, залозите са твърде високи — и за двете страни, — но може да се стигне до сделка. Трето, познаваш планините наоколо и се чувстваш комфортно в тях. Никой местен няма да реши, че мястото ти не е тук, за разлика от нас. Освен това се радваш на определена слава. Хора като доктор Бъколц познават репутацията ти. Невъзможно е да създадем подобна легенда на някой от нашите агенти.

— Превърнал си се в нещо като фолклорен герой с либертариански идеали и инстинкти на убиец — ухили се Волк.

— Не мисля, че това описание ми допада — отвърна нетърпеливо Нейт. Обърна се към Тирел и попита: — Това ли е всичко?

— Не. Пропуснах нещо много важно: ти си майстор соколар. Ако искаш, вярвай, но сред Росомахите няма нито един соколар.

— Защо това е толкова важно?

— Ще стигнем и дотам — отвърна Тирел и завъртя лаптопа, за да отвори нов файл. — Преди това искам да те попитам — излизал ли си на лов с твоите соколи в Червената пустиня.

— Червената пустиня? Тук, в Уайоминг?

— Че къде другаде?

— В Уайоминг?

— Следим за потенциална терористична дейност на територията на всичките петдесет щата.

Тирел се приведе напред и почука с пръсти по масата, за да подчертае всяка дума, която изричаше отново:

— Всичките. Петдесет. Щата.

Нейт нямаше никакво желание да работи с тези хора. Но нямаше избор и го знаеше.