Ч. Дж. Бокс
Извън системата (30)

30

Десетина минути по-рано Джо бе погледнал през надупченото от куршуми предно стъкло на пикапа на Фил Паркър и бе решил, че вижда мираж. Напуканото стъкло, помисли си той, сигурно изкривява и увеличава изображенията, тъй като автомобилният конвой, който виждаше, включваше два огромни камиона.

Подаде глава през отворения прозорец и присви очи. Не, не беше мираж. Далече на хоризонта слънцето хвърляше отблясъци върху хромираната предна решетка на първия. Зад него се движеше още един. Два от белите пикапи, които бе видял по-рано, водеха колоната, а третият и четвъртият стояха в края на процесията.

— О, не! — възкликна Джан. — Това са камионите, за които ти казах. Онези с устройствата за електромагнитни импулси!

— Твоят приятел Иби — отбеляза Джо.

— Сигурно отиват в Юта.

— Имат си и придружители. Това означава, че или камионите са били отвлечени, или твоето приятелче Иби ги е чакало да го съпроводят до целта.

— Моля те, престани да го наричаш моето приятелче. Обидно е.

— Явно ти е влязъл под кожата, а?

— Почакай само докато се запознаеш с него — отвърна тя. — Такива хора вече не се срещат — истински лидер, честен и вдъхновяващ, вярващ в Бог.

Джо не попита в кой бог. Вместо това каза:

— Щом ние сме ги видели, това означава, че и те са ни видели. Трябва да доизмислим какво да правим.

— Ще говоря с него — заяви уверено Джан.

— С кого?

— С Иби, разбира се.

— Значи мислиш, че е с тях? Че е в някой от камионите, които идват срещу нас?

Джо поклати глава. Пикапът на Паркър бе така надупчен от куршуми, че не можеше да вдигне повече от трийсет километра в час. Налягането на маслото бе близо до нулата, показанията за температурата на двигателя отдавна бяха навлезли в червената зона. Ако обърнеше и направеше опит да избяга, щеше да изгуби състезанието за броени минути. Ако ли пък спреше, двигателят можеше да не запали отново.

— Ами ако Иби не е с тях? — попита Джо. — Ако са му отнели оръжията и преследват собствени цели?

— Най-вероятно ще ни убият — заяви тя след секунда. — В края на краищата убиха Фил без никаква причина. Няма да искат да съобщим на властите за тях.

— Съгласен съм.

— Какво ще правим?

В гласа й се прокрадна вледеняващ страх, напълно основателно при това, помисли си Джо. Сякаш клещи стягаха гърдите му, а пръстите на ръцете му започнаха да изтръпват върху волана.

— Онзи тип, когото застреля, не носеше радиостанция, а тази на Фил не работи — отвърна той. — Това означава, че останалите не знаят какво се е случило с него. Би трябвало да очакват да се приближава към ранчото с пикапа с тялото на убития ловен инспектор отзад.

Тя кимна. Чакаше да чуе останалата част от плана му.

— Решат ли, че в кабината е техният човек, може да се разминем без проблеми — каза той.

— В такъв случай трябва да скриеш лицето си с черен шал.

— Да, но не разполагаме с такъв — отвърна Джо.

— Ще проверя с какво разполагаме — каза Джан и се обърна, за да порови в нещата на Фил на задната седалка.

Камионите се приближаваха. Бяха на километър и половина — два, но скъсяваха дистанцията по-бързо, отколкото на Джо му се искаше. Нямаше съмнение, че са го видели и са решили, че зад волана стои техният човек, защото не бяха предприели никакви агресивни действия. Той погледна наляво, после надясно през отворените прозорци в търсене на път, по който би могъл да подкара пикапа с по-висока скорост или да го скрие. Знаеше обаче, че подобен може да съществува само във въображението му.

— Открих две червени ризи — обади се Джан, — но не и черни шалове.

— Не съм изненадан — отвърна Джо.

Срещу нас идват дузина въоръжени мъже, помисли си той. Противникът бе по-многоброен и по-добре въоръжен. Дори да успееше да ликвидира двама от тях, преди да осъзнаят кой всъщност е той, останалите щяха да го убият за секунди. Глупаво би било да се надява на милост. Хората, които бяха отрязали главите на Кутър и на мечката, щяха да го ликвидират, без да им мигне окото.

— Ей! — възкликна Джан. — Намерих нещо!

Оказа се стара рекламна тениска на „Джак Даниълс“, черна на цвят, която лежеше смачкана на топка на пода.

— Това може да е единственият ни шанс — каза тя. — Ето, сваляй червената риза…

Докато караше, тя му помогна да съблече червената риза, смачка я на кълбо и я хвърли отзад. Обърна тениската наопаки и я нахлузи през главата му. Дрехата миришеше на пот, алкохол и силния одеколон с аромат на мускус, който Паркър използваше. Джо си представяше как в свободното си време Паркър обикаля баровете в Роулинс, облечен с нея.

Джан я нагласи така, че ръкавът да заприлича на маска за лице.

— Може и да стане — заяви тя, след като го огледа внимателно.

— Дано — отвърна той с приглушен глас. — А сега хвани Дейзи и се скрийте на пода. Не бива да ви виждат.

Тя разбра и кимна бързо. Дейзи нямаше нищо против да се сгуши на пода с Джан.

— Заговорят ли ме, ще се престоря, че не ги чувам — каза Джо. — Ако ни спрат…

— Знам — довърши Джан вместо него. — Знам.

 

 

Джо продължи да кара. Ръцете му се изпотиха върху волана, дишането му се учести. Все по-трудно му бе да удържа предните колела на пикапа в коловозите, издълбани в пясъка.

Когато се озоваха на петдесетина метра от водещия пикап, Джо напусна черния път и подкара из пустинята, защото коловозите бяха прекалено тесни, за да се размине с камионите. Когато се изравниха, шофьорът на първия пикап и спътникът му кимнаха и Джо им отвърна със същото.

Огромната глава на мечката бе привързана за предния капак на пикапа и отдалече наподобяваше някакъв странен елемент от украсата му. Гъстата козина на звяра бе изцапана със сплъстена кръв и прах, а езикът му висеше между острите жълти зъби. Джо потисна противоречивите емоции, които напираха в него — и отвращение, и първичен страх.

Стрелците в каросерията отзад седяха под по-висок ъгъл спрямо пикапа на Паркър, но вместо да погледнат в кабината му и евентуално да видят Джан и Дейзи, проявиха по-голям интерес към тялото на мъртвия ловен инспектор. Един от тях посочи трупа и изигра сценката с разстрела на Паркър, докато разказваше на останалите какво точно се е случило. Друг от спътниците му се засмя.

Двата камиона вдигаха толкова много прах, че успя да се размине с пикапите в края на колоната, без никой от хората в тях да може да го разгледа добре. Протегна лявата си ръка през прозореца, размаха я в прахоляка и двама от стрелците му отвърнаха вяло.

Главата на Кутър бе привързана за капака на втория пикап. Очите му бяха затворени, а кожата на лицето му бе нашарена от сиви струйки мръсотия от прахта по черния път. Когато се разминаха и с третия пикап, облакът прах се разсея за миг и Джо зърна мечите лапи.

— Не се надигай! — нареди той дрезгаво на Джан.

— Добре.

 

 

След разминаването Джо се върна обратно в коловозите. Сърцето му биеше толкова силно, че се запита дали Джан не го чува. Проследи отдалечаването на камионите и пикапите в огледалото за обратно виждане. Две минути по-късно обяви:

— Май ни се размина.

— Мога ли да се изправя? — попита Джан.

— Да.

Тя се надигна на предната седалка, а Дейзи се настани между двамата.

— Отървахме се на косъм — въздъхна Джо.

Изведнъж го налегна страшна умора. Притокът на адреналин започваше да спада и той изпитваше само изтощение.

— Не мога да повярвам, че номерът с тениската успя — заяви Джан няколко минути по-късно. — Сигурно ще искаш да я носиш до края на живота си. Това е късметлийската ти тениска.

— На Фил обаче не е донесла късмет — отвърна той и я свали от главата си.

— Видя ли Иби? — попита тя.

— Може би. Бяха доста. А и не знам как изглежда.

— По дяволите!

— Опиши ми го — каза Джо.

Тя го изгледа подозрително, сетне каза:

— Висок, мургав, красив. Интелигентен и изискан.

— Възраст?

— Около трийсетте. — Тя бръкна в задния джоб на джинсите. — Ето, на тази снимка сме двамата в Сан Франциско.

Джо очакваше да извади телефон, но в ръката си тя държеше тънък портфейл.

— Нали не си забравил как изглеждат фотографиите върху хартия? — попита го тя.

Прелисти няколко ламинирани снимки и отдели една. На нея Джан прегръщаше поразително красив мъж. В далечината се виждаше мостът „Голдън Гейт“.

— Не мога да бъда сигурен, повечето от тях носеха маски. Но не е сред тези, които видях.

— Убили са го — заключи Джан.

— Не можем да бъдем сигурни.

— Щом не е с тях, значи са го убили — заяви тя. — Никога не би им позволил да вземат камионите.

— Съжалявам.

Тя закри лице с ръце и се разрида. Звукът стресна Дейзи, която погледна Джо за обяснение. Плачът премина в хлипане.

— Проклети животни! Съсипаха всичко! Сигурен ли си, че не си го видял?

— Деветдесет и пет процента — отвърна Джо.

— Трябва да ги избием всичките — просъска тя.

— Всяко нещо по реда си.

 

 

— Чуй — каза Джан с облещени от уплаха очи и сграбчи Джо за рамото. — Връщат се, за да ни убият.

Скръбта бе преминала в гняв, а сега на мястото на гнева идваше шок. Гласът й звучеше глухо.

Той също го чу. Тихо боботене.

— Не са те — отвърна Джо.

— Кой тогава?

Преди да успее да отговори, от юг се появиха четири хеликоптера в бойна формация. Летяха бързо и по всичко изглеждаше, че са се насочили към сухата долина, където се намираше старото ранчо.

— Това са добрите — заяви Джо. — Рулън трябва да е уведомил федералните и да е вдигнал хеликоптерите от базата в Колорадо.

— Слава богу! — възкликна Джан.

— Да — отвърна той и двамата се спогледаха радостно.

Тя понечи да каже нещо, но думите й потънаха в оглушителното свистене, съпровождащо изстрелването на ракети изпод крилата на хеликоптерите.

— Сбогом, гадове! — извика Джо.

Но вместо да мине над главите им и да унищожи камионите, първата вълна ракети „Хелфайър“ полетя в противоположната посока и земята потрепери от множеството експлозии, разтърсили сухата долина.

Атакуват ранчото, помисли си Джо. Следващата му мисъл бе: Шеридан!

 

 

Разрушаването на постройките в старото ранчо премина невероятно бързо. Джо спря пикапа на хребета над долината и видя как пикиращите хеликоптери създават същински огнен ад. Земята се разтърси от експлозии, когато трите големи бараки полетяха във въздуха една след друга. Пряко попадение порази къщата и от нея остана само димящ кратер. Над пустинята се издигнаха черни валма дим и прах, досущ като огромни юмруци, а старите сухи пристройки бяха обхванати от буен огън.

 

 

Хеликоптерите се издигнаха плавно и елегантно, обърнаха се, подредиха се във V-образна формация и полетяха на юг. Бяха приключили тук.

Мисията изпълнена.

Джо се подпря на очукания пикап. Не бе сигурен, че краката ще го издържат. Ушите му пищяха от взривовете и едва чу Джан, която го питаше:

— Дали са успели да се измъкнат? — А после: — Защо, Джо? Защо унищожиха ранчото?

Джо Пикет обаче бе онемял.

 

 

Острият мирис на дим ги достигна след няколко минути. Джо извърна глава, защото очите му започнаха да се пълнят със сълзи. Поне можеше да обвини дима за това. Той огледа долината на изток и запад. Не бе забелязал следи от автомобили, нито от хора, които да се измъкват от сградите, преди ракетите да ги унищожат.

Джан продължаваше да задава въпроси, но той не можеше да й отговори. Обърна й гръб, зарея поглед на север, към безкрайната пустош, не видя нищо и не чу нищо. В гърлото му обаче сякаш заседна студен камък, който започна да расте и да расте и нямаше никакво намерение да спре, докато не го погълне целия.

 

 

Въпросите на Джан и пищенето в ушите му попречиха да чуе и ръмженето на двигателя на приближаващия се автомобил, и стъпките, които проскърцаха по каменистия склон.

Но когато чу Нейт да казва: „Доведох Шеридан с мен“, Джо вдигна рязко глава. Приятелят му добави:

— Не знам обаче кой ще каже на майка й. Не искам да съм в една и съща стая с него в този момент.

Джо се обърна и опря облекчен ръце на капака на пикапа. Трябваше да се подпре, защото коленете му започнаха да треперят. Странно, но образът на Шеридан, който изникна в съзнанието му в този момент, датираше от времето, когато тя бе на седем и имаше дълга руса коса, усмивка с липсващи зъби, слаби крачета и големи зелени очи.

Пред него обаче стоеше двайсет и две годишна студентка. Тя слезе от джипа на Нейт, отскубвайки се от прегръдките на две други жени: съквартирантката й от Ларами, която Джо бе срещал само веднъж и никак не я бе харесал, и трийсетинагодишна жена с разрошена коса, която изглеждаше дезориентирана. Жената вдигна поглед и махна с ръка на Джан, която й отвърна. Явно се познаваха.

— Татко, толкова съжалявам — каза Шеридан и се скри зад гърба на Нейт, сякаш се срамуваше да се покаже.

— Има за какво.

— Ако не беше Нейт… — започна тя и се извърна, за да погледне през рамо облаците черен дим, които се издигаха над мястото, където допреди минути бе имало ранчо.

— Благодаря ти, че я измъкна — каза Джо на Нейт. — Между другото, търсех и двама ви.

— И ни намери — отвърна Нейт. — Или по-скоро, ние те намерихме.

— Какво, по дяволите, се случи там?

Джо знаеше, че приятелят му е най-спокоен именно насред най-големите опасности.

— Какво се случи? Четири хеликоптера „Апачи“, въоръжени с ракети въздух-земя „Хелфайър“ — отвърна той. — Дойдоха, за да не оставят следа — от лошите, от инженерите, от всички. Трябваше да се превърнем в косвени жертви.

Джо поклати смаяно глава.

— Ами екипът? — обърна се Джан към жената, която слезе от джипа.

— Измъкнаха се с атеветата — отвърна Сузи Гуденкауф. — Освен един доброволец и… Иби.

Джан и Сузи се прегърнаха. Едната от тях заплака. А може би и двете. Джо се обърна към Нейт.

— Защо не удариха камионите?

— Не съм сигурен, макар че имам теория — отвърна Нейт през стиснати зъби.

— Възможно ли е да не са знаели? Възможно ли е да са се опитвали да унищожат оръжията в ранчото, но да са закъснели с петнайсет минути?

— Всичко е възможно — каза Нейт.

В този момент двигателят под капака на зеления пикап на Фил Паркър се разтресе и заглъхна.

— Разбира се — отбеляза горчиво Джо.

Нейт се обърна с гръб към него. Сложи ръце на кръста и зарея поглед към огъня, който бушуваше в долината под тях. Разсъждаваше усилено.

* * *

— Мама знае ли? — попита Шеридан.

Баща й я прегърна и отстъпи крачка назад, за да я огледа. Джо реши, че дъщеря му изглежда добре, макар и малко омърляна и опърпана. В очите й прочете онзи отнесен поглед, който познаваше от детските й години, когато бе виждала тревожни, понякога дори страшни неща, но не им бе позволявала да я пречупят. Винаги бе успявала да запази своята сила и решимост.

— Не — отвърна Джо.

— Ще й кажеш ли?

— Знаеш отговора на този въпрос.

Шеридан затвори за миг очи.

— Надявам се да не се побърка от притеснение. Нямах представа в какво се забърквам. Никой нямаше…

— Кажи, че аз съм виновна за всичко — обади се съквартирантката й Кира, която се бе облегнала на джипа с ръце, кръстосани на гърдите. — Няма да ми е за пръв път да поема цялата вина.

— Моля те — отвърна й Шеридан. — Не сега. В момента изобщо не става въпрос за теб.

Кира изсумтя и извърна поглед.

— Ще се тревожим за това по-късно — каза Джо. — Сега сме шест души, два сокола и едно куче, които трябва да се сместят в един джип. Да не забравяме и че към магистралата се е запътил конвой от автомобили, пълни с главорези.

Нейт се изсмя мрачно.

— Като изключим другото, как мина уикендът?

— Какво означава това? — попита Кира.

Нейт не й обърна внимание. Обзе го ледено спокойствие. Джо знаеше, че ще се случи нещо.

— Мисля, че знам какво следва — обърна се той към Джо. — Нещо против да поема нещата в свои ръце?

— Ще ни измъкнеш ли от тук, без никой да пострада?

— Ако искаш гаранции, не мога да ти ги дам.

Джо се поколеба за миг.

— Добре, действай. По-добре от мен знаеш какво става тук.

— Окей — отвърна Нейт. — Шеридан, отведи трите дами на североизток към онези скали там. — Посочи към скалите, които се издигаха над безкрайната пустош, и продължи: — Това е Кирпичения град. Там има доста места, където да се скриете. Каквото и да чуете или видите, не се показвайте.

Шеридан погледна баща си с вдигнати вежди. Той кимна и зачака Нейт да даде някакво обяснение. Такова обаче не последва.

— Тръгвайте — подкани я Нейт. — Не разполагаме с много време.

— Защо не можем да вземем джипа? — попита Кира.

— Защото знам какво ще се случи — отвърна Нейт. — Сънувах го. В съня ми джипът беше с мен.

— Сънувал си? — попита удивена Кира. — Ти какво? Да не си някакъв шаман или нещо подобно?

— Той е човекът, който днес ни спаси живота — смъмри я Шеридан. — А сега си затвори устата и ме последвай, за да му дадем възможност да го направи отново.

Джан и Сузи се подчиниха мълчаливо. И двете са в шок и нямат сили да спорят, помисли си Джо.

Шеридан целуна баща си по бузата.

— Обичам те, тате. Благодаря ти, че дойде за мен.

— Разбира се — отвърна той. — И аз те обичам, миличка. Но не ме карай да го правя отново.

Тя се засмя.

— Вземи това — каза Джо и й подаде ловната пушка. — Знаеш какво да правиш, ако се наложи. Вземи и Дейзи.

Шеридан метна пушката на рамо и каза:

— След мен, дами.

Когато групата се събра, тя хвърли поглед назад и се ухили:

— Пази се, тате.

— Обещавам.

— И ти, Нейт.

Нейт само изсумтя.

 

 

Джо проследи с поглед четирите жени, които се отправиха към Кирпичения град. Дейзи не се отделяше от Шеридан. Бе толкова топло, че маранята замъгляваше очертанията на причудливите скални феномени.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Джо.

— Не.

— Какъв е планът?

Нейт бръкна в джоба на ризата си, извади сателитен телефон и го включи.

Когато някой вдигна от другата страна, Нейт каза:

— Обзалагам се, че си изненадан да ме чуеш точно в този момент.

Джо не успя да долови отговора.

— Тирел, трябва да призная, че нямах представа какво гадно копеле си. Същото се отнася и за приятелчето ти Кийт Волк, или каквито там са истинските ви имена. Сега обаче се прецакахте и нямате представа какви неприятности ви очакват. Ако не седнете мирно и не ме изслушате, доста хора ще умрат. Това ще бъде най-голямата катастрофа след Единайсети септември, а може би дори по-голяма. Ще се разправям с вас, когато това приключи. Сега трябва просто да ме изслушате.

 

 

През следващите пет минути Джо стоеше, забил поглед във върховете на туристическите си обувки, докато Нейт описваше двата камиона — единия с логото на производителя на акумулатори, а другия с това на известна транспортна компания — и товара на всеки от тях. Съобщи предполагаемите им координати и обсъди със събеседника си най-подходящия начин за атака от въздуха.

— Знам, че са изстреляли всичките си ракети — възрази нетърпеливо Нейт. — Въпреки това ги накарай да обърнат. Тези „Апачи“ разполагат с трийсетмилиметрови оръдия. Повече от достатъчно, за да унищожат устройствата за изстрелване. Доколкото знам, лошите разполагат само със стрелково оръжие. Каквото и да решите обаче, не им позволявайте да изстрелят импулс по вас, защото могат да свалят хеликоптерите. Кажете на пилотите да ги ударят колкото се може по-бързо и с цялата си мощ. Да изравнят всичко със земята. Кажете им, че видят ли да се отварят задните врати на камионите, това означава, че ги вземат на прицел. Кажи на хората си да избият всички!

Виж какво — прекъсна Нейт обясненията на своя събеседник, — нямате време да изпращате изтребител или безпилотен самолет. Не върнете ли тези „Апачи“ още сега, ще ги изгубите на магистралата или ще ударите други камиони и ще убиете повече цивилни, отколкото се опитахте да убиете тук. Не ги ли унищожите, преди да стигнат до нея, задниците ви ще се окажат във федерален затвор. Ще станете много прочути, но няма да се радвате на добра слава. Ще оставя телефона включен, за да ме уведомите какво е станало — След дълга пауза Нейт продължи: — О, не се тревожете за нас. Ще се справим, ако се върнат.

Изключи телефона и се усмихна на Джо. Приятелят му попита:

— Всичко наред ли е?

Нейт сви рамене.

— Качвай се — подкани го Нейт и кимна към джипа. — Внимавай само да не дразниш птиците.

* * *

Когато джипът заподскача по коловозите, прорязали скалистия хребет, Джо отбеляза:

— Отдавна не се бяхме виждали, Нейт.

— Така е, Джо.

— Знаеш ли, Мерибет сънува същия сън. Разказа ми го на следващата сутрин.

— Хммм.

— Знаеш, че не вярвам много-много на сънища и подобни глупости, нали?

— Да, и това е една от причините да те харесвам, Джо.

— Дали това ще е краят за нас?

Нейт помисли по въпроса и сви рамене.

— Вероятно. Съжалявам, но не знам как свършва онзи сън.