Ч. Дж. Бокс
Извън системата (3)

3

След като закуси със стек от елен и пържени яйца, Нейт обу джинсите си, облече суичър и завърза обувките си. Къщата бе изцяло на негово разположение, но нямаше желание да се захване с нищо по-различно от онова, което правеше в компанията на Лив. Не намираше никакъв смисъл в свободата, която му предоставяше отсъствието й. Копнееше тя да се върне, макар че причината за нейното заминаване — болната й майка — го накара да се почувства жалък егоист.

И тъй като все още не можеше да прогони спомена за кошмарния сън, преди да излезе, си сложи кобура и пъхна револвера под лявата си мишница.

По-късно през деня, след като нахрани птиците си, Найт реши да се качи на дървото, надвиснало над реката, и да си припомни пустинята, която бе сънувал. Щеше да възкреси образа й кадър по кадър, сякаш наблюдаваше запис от охранителна камера. Може би това щеше да увеличи вероятността да открие някакъв смисъл в кошмара.

Докато отваряше вратата на клетката и изваждаше един гълъб, продължаваше да се чуди какво означава благородният сокол. Изникнаха и други въпроси.

Защо имаше два револвера?

Къде се намираше в съня си? В Афганистан? Или в друга страна?

Откъде познаваше шофьора на първия пикап? И как се казваше той?

И защо очакваше Джо Пикет да бъде някъде наблизо, да се крие или да пази гърба му?

И най-вече, как щеше да се справи с над дузина въоръжени джихадисти, които крещяха и вдигаха вой до небесата?

 

 

Клетката, в която държеше соколите, бе сгушена в закътано местенце между къщата и брега на реката. Нейт собственоръчно бе забил коловете и сковал гредите, след което ги бе покрил с талашитени плоскости и ги бе боядисал в камуфлажно зелено. Островърхият покрив бе покрит със стоманена ламарина и щеше да издържи снега, който щеше да се натрупа през зимата.

Вътре имаше три птици, накацали по дървените си стойки — сокол скитник, прериен сокол и червеноопашат сокол. На главата на всеки бе нахлузена кожена качулка, която покриваше очите. И трите птици се извърнаха към него, когато влезе в клетката. Вътре се носеше тежка миризма на азот от побелелите изпражнения, полепнали като цимент по дървените пръти.

Нейт постави на лявата си ръка петдесетсантиметрова кожена ръкавица като онези, които използват оксиженистите, и придърпа края й със зъби, за да пасне по-добре. С дясната си ръка здраво притискаше гълъба към тялото си. Хвана главата и я завъртя рязко, за да прекърши врата му и да го убие колкото се може по-бързо и по-хуманно. Крилата на гълъба затрептяха в смъртна агония и Нейт протегна ръка, за да го отдалечи от тялото си. Пляскането на крилата привлече вниманието на грабливите птици и те се напрегнаха в очакване.

После той разкъса гълъба. Кръвта на птицата покапа по прашния под. Разнесе се топла, остра миризма. Нейт свали качулките на соколите една по една и развърза кожените връвчици, с чиято помощ бяха завързани за стойките си. Хвана връвчиците с ръка, за да не могат птиците да отлетят, повдигна соколите и започна да ги храни.

А те се нахвърлиха върху храната с безстрастна, хладна ефективност. Разчупваха кости с клюновете си и поглъщаха късчетата месо цели — заедно с перата. Нейт наблюдаваше как гушата на всеки сокол започва да се издува, докато не добие размерите на топка за голф. Често се взираше в очите им, докато се хранеха. Черни, пронизителни, те изглеждаха сякаш бездънни и въпреки годините, прекарани в опити да проникне в душите им, така и не бе успял да го направи. Все му се струваше, че ако трите грабливи птици умееха да говорят, и те щяха да кажат същото за него.

Когато приключиха, отново нахлузи качулките на главите им и привърза връвчиците към металните пръстени на стойките им.

Нейт посвещаваше няколко часа дневно на събирането на храна за соколите. Предпочиташе гълъби заради високото им съдържание на протеини и мазнини, а също и патици, пъдпъдъци и зайци. Хранеше всяка птица и с миниатюрни камъчета, скрити в месото, които щяха да се озоват в хранопровода й и да подпомогнат смилането и усвояването на утринното меню.

До вечерта щяха да огладнеят отново, но тогава щеше да заведе една от тях на лов. Останалите две щяха да вечерят с гълъби или патица в клетката. Редуваше птиците, защото все още не можеше да им се довери и да ги пусне едновременно. Освен това прерийният сокол бе най-новата му придобивка и не смяташе, че птицата е готова да полети заедно с останалите.

А когато соколите ловуваха, Нейт играеше ролята не на ловец, а на ловджийско куче. Задачата му бе да пусне сокола и да се опита да подплаши потенциалната плячка, независимо дали на земята или във въздуха.

Нейт очакваше с нетърпение деня, когато щеше да пусне едновременно и трите сокола и да наблюдава какъв хаос щяха да предизвикат в небето.

 

 

Тъкмо привързваше кожената каишка на червеноопашатия сокол, когато в далечината избоботи автомобилен двигател. Идваше откъм ранчото, което се намираше на около шест километра северно от къщата.

Двамата с Лив посрещаха гости толкова рядко, че Нейт се стресна. И се зарадва, че е взел оръжието си, преди да нахрани птиците сутринта.

Сетне чу добре познатото характерно тракане и раменете му се отпуснаха.

Пикапите от ранчото винаги носеха в каросериите си всевъзможни боклуци, инструменти и какво ли още не, досущ като колата на Родриго рано сутринта. И тъй като колите се движеха по тесни черни пътища и издълбани в засъхналата кал коловози, предметите в каросериите им тракаха. Всеки пикап разполагаше с различен набор вещи отзад, затова подрънкваше по свой собствен уникален начин. А това, помисли си Нейт, прави невъзможно незабелязаното промъкване на някой каубой или ратай.

Затвори вратата на клетката и зачака. Тракането приближаваше.

Скоро се показа предницата на новичкия форд 250, който принадлежеше на собственика на ранчото, доктор Кърт Бъколц.

 

 

Нейт мигом забеляза, че д-р Бъколц не е сам в кабината — придружаваха го двама мъже. Което бе странно. Доктор Бъколц никога не водеше тук други хора. Освен това изглеждаше притеснен. Извивката на устните му подсказваше, че е бил принуден да доведе двамата непознати.

Бъколц бе прекарал детството си тук, преди да постъпи в медицинския институт и да се превърне в преуспяващ хирург в Омаха. Завърнал се бе в ранчото след смъртта на баща си и продължаваше да работи на половин щат в болницата в Карбън. Бе споделил с Нейт, че това му помага да покрива загубите на ранчото. Подобно на повечето собственици в района, и той разполагаше със земя в излишък, но парите все не стигаха. И макар цените на телешкото да се бяха вдигнали, приходите от продажба на животни и сено едва успяваха да покрият разходите. Единственият начин да изкараме някакви пари от ранчото, признаваше докторът, е двамата с жена ми да го продадем изцяло или да го разделим на парцели, които да предложим на строителни предприемачи. А това никога няма да се случи, заричаше се той.

Доктор Бъколц бе слаб, жилав и пъргав, с дълъг остър нос и сребристобяла коса. Бе по-висок, отколкото изглеждаше, защото имаше навика да се привежда в кръста и да поглежда нагоре изпод гъстите си бели вежди. Бе доста начетен и имаше резки, дори малко груби маниери. Никога не криеше мнението си, че „страната отива по дяволите“. Именно затова предоставяше подкрепа и убежище на хора като Нейт, които системата бе поставила извън закона.

В Съединените щати действаше цяла мрежа от хора като д-р Бъколц, която се разрастваше с всеки изминал месец. Те бяха загърбили обществото като цяло, но продължаваха да подпомагат общностите, в които живееха. Не се причисляваха към онези, които се канеха да преживеят евентуална ядрена война, но в случай на нужда бяха далеч по-подготвени от тях да се погрижат за самите себе си, своите семейства и приятели. Отнасяха се към федералното правителство и елитите от двете крайбрежия — Източното и Западното — като към врагове. Нейт се чувстваше комфортно в компанията на хора като д-р Бъколц, а те на свой ред му отвръщаха с дискретност и му предлагаха убежище.

От време на време Бъколц идваше в къщата, която бе предоставил на Нейт и Оливия, за да изпие едно-две питиета в тяхната компания. И винаги носеше по някоя бутилка хубав бърбън. Веднъж бе заявил на Нейт: „Тази страна е била създадена от бунтовници, които са се били за справедлива кауза. Не от представители на елитите или корпорациите и определено не от политици. Готов съм да направя каквото е необходимо, за да опазя духа им жив“.

 

 

Воден от инстинкта си, Нейт се скри зад дънера на една стара канадска топола и извади оръжието си. Изщракването на петлето и завъртането на барабана бяха ясно доловим сигнал, който постави всичките му сетива нащрек. Реката изведнъж заромоли по-силно от обичайното и тракането в каросерията на пикапа прерасна в какофония. Горчивият прашен мирис на канадската топола сякаш опари обонянието му. Лицата на двамата мъже, които седяха до доктора, изведнъж изникнаха на фокус.

И двамата пътници бяха около петдесетте. Мъжът, който седеше в средата, до доктора, бе гладко избръснат, добре облечен и се взираше напрегнато в пътя. Бе късо подстриган по начин, характерен за агентите на ФБР, имаше брадичка на кинозвезда и очила с черни рогови рамки.

Мъжът, който седеше до другата врата, имаше изпъкнала челна кост, бръсната глава, широк нос и остър поглед. Лицето му приличаше на свит юмрук, готов да нанесе удар във всеки един момент.

Нейт се прицели между веждите на гологлавия тип. Можеше да елиминира първо него, след което да убие и другия с мигновен втори изстрел. Отдавна бе усвоил техниката на бързата стрелба с револвер: трябваше само да запъне ударника, докато изравняваше цевта след силния откат от предишния изстрел. В състояние бе да изстреля петте куршума почти толкова бързо, колкото и с автоматично оръжие, но с далеч по-голяма точност. Щеше да му отнеме едва две секунди и половина.

Ами ако непознатият в средата бе опрял пистолет в ребрата на доктора?

Нейт се поколеба, но не свали оръжието.

Доктор Бъколц намали и спря, после угаси двигателя. Разстоянието между тях бе двайсетина метра. Мъжът в средата вдигна бавно ръце, за да може Нейт да ги види. Каза нещо на плешивия и миг по-късно той също вдигна ръце.

Нейт не свали револвера, а огледа внимателно дърветата и храстите от двете страни на пикапа. Щеше да забележи и най-малкото движение, да чуе и най-тихия звук. Сами ли бяха дошли двамата непознати?

Не чу нищо, освен въртенето на вентилатора, който охлаждаше двигателя.

Мъжът в средата каза нещо, след което прозорците на двете врати се плъзнаха надолу.

— Сега ще излезем — заяви мъжът в средата. — Не сме въоръжени, затова фойерверките са излишни. Много добре знаем на какво си способен с този твой револвер. Доктор Бъколц и съпругата му не са пострадали по никакъв начин, нали, докторе?

Нейт впери поглед в собственика на ранчото. Когато кимна с глава, изглеждаше угрижен, но не и уплашен. Ако мъжете в пикапа са дошли да ме ликвидират, каза си Нейт, едва ли щяха да подходят по този начин. Нямаше да се насочат право към къщата и да се превърнат в толкова лесни мишени.

— Съжалявам, Нейт — извика доктор Бъколц през отворения прозорец. — Не ми оставиха избор.

Мъжът в средата даде знак на колегата си да отвори вратата.

— Запазете спокойствие — каза плешивият, докато излизаше.

— Напълно спокоен съм — отвърна Нейт, който бе насочил оръжието си към челото му. — А сега заобиколете вратата и застанете пред колата. Дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.

Мъжът кимна и изпълни нареждането. Беше висок и широкоплещест, облечен с евтини джинси, риза и памучно яке с множество джобове. Все издути до пръсване, забеляза Нейт. Това не му хареса. Затова нареди:

— Съблечете якето и го оставете на земята.

— Ще се изцапа — възрази непознатият.

Мъжът, който седеше в средата, го погледна и той размърда рамене, за да позволи на якето да се плъзне по ръцете и да падне в краката му.

Вторият се измъкна от кабината и застана до плешивия. Беше по-висок, но по-слаб и изглеждаше в отлична физическа форма. Бе облякъл тънко яке „Норт Фейс“ върху чиста, безупречно изгладена карирана риза. И неговите джинси, подобно на тези на плешивия, изглеждаха безупречно. Нейт реши, че и двамата изглеждат толкова нелепо тъкмо защото бяха положили усилия да се облекат като местни. И двамата имаха вид на военни. Нейт го бе забелязал още в първия миг.

Мъжът с очилата заяви:

— Нейт Романовски, трудно е да те открие човек.

— Това е целта — кимна Нейт.

— Аз съм Брайън Тирел, а това е Кийт Волк. Издирваме те от месеци.

— Защо? — попита Нейт, макар да знаеше отговора.

Тирел отвърна:

— Бих искал да кажа, че правителството ни е натоварило със задачата да дойдем тук и да предложим помощта си, но имам чувството, че предложението ни няма да бъде посрещнато с радост.

Нейт не отговори.

— Затова ще премина направо към същността на въпроса — продължи Тирел. — Ти си беглец от правосъдието. Живееш извън закона. Видях документи, с които обвинението разполага и които ще бъдат използвани срещу теб и Оливия Бренън във федералния съд. Както обикновено, прокуратурата се е престарала, но дори да успее да докаже половината обвинения, ще останете зад решетките до края на дните си.

Нейт кимна.

— Означава ли това, че не сте дошли да ме арестувате?

— Дошли сме тук, за да направим предложение и да сключим сделка. Приемеш ли я, ще се погрижим всички обвинения срещу теб и госпожица Бренън да отпаднат. Няма да се налага да живеете извън системата.

— Харесва ми да живея извън системата — отвърна Нейт.

— Знам. Затова те открихме толкова трудно и затова очакваме да проявиш интерес към нашето предложение, ако не за друго, то поне за да изчистиш досието на госпожица Бренън.

Тирел изглежда доста самоуверен, помисли си Нейт. Но беше прав за Лив. Би направил всичко възможно, за да я отърве от федерален затвор.

— Ако ни придружиш до дома на доктор Бъколц, ще научиш повече подробности — добави Тирел.

Нейт не свали револвера си.

— И защо не можете да ми ги съобщите тук?

— Виж какво — каза Волк, който не успя да прикрие нетърпението си, — ако искахме да те убием, вече щеше да си мъртъв. Ако искахме да те арестуваме, вече щяхме да сме ти надянали белезниците. Дойдохме чак до тук, защото Тирел се надяваше да те вразуми. Аз лично бих подходил по друг начин, но той е шефът.

— Шефът на какво? — попита Нейт.

— Това е част от разговора, който трябва да проведем — обясни Тирел. После се обърна към Бъколц. — Ще ни върнете ли в прекрасния ви дом?