Ч. Дж. Бокс
Извън системата (28)

28

След като разделиха мъжете от жените, бойците на Саид подкараха двете групи към втората барака и наредиха на всички да седнат на земята на разстояние пет-шест метра един от друг.

Макар никой от тях да не изрече нито дума на английски, грубите команди и жестове подсказаха на Шеридан и останалите, че трябва да седят с наведени глави, без да разговарят. Бяха трима, въоръжени с автомати. Единият й се стори познат, бе го видяла сутринта заедно със Саид, но другите двама бяха пристигнали с пикапите.

Появата на четирите автомобила я бе уплашила поради три причини. Саид поздрави новопристигналите, докато скачаха от колите, което означаваше, че ги познава. Направи го, докато изтриваше окървавените си ръце в дрехите на мъртвия Иби. Това пък означаваше, че пристигането им е било предварително планирано, и то тъкмо в деня, когато оръжията трябваше да бъдат завършени и готови за стрелба. И накрая, те бяха толкова много, че вероятността някой от инженерите или доброволците да се измъкне незабелязан бе нищожна.

Изведнъж се почувства глупава, уплашена, уязвима — пешка в далеч по-мащабна и ужасяваща игра, отколкото можеше да си представи.

 

 

Един от мъжете бе застанал с насочен автомат зад насядалите доброволци и членове на екипа, а другият бе отпред. Третият, помощникът на Саид, сновеше напред-назад между двете групи заложници и ги гледаше така, сякаш ръцете го сърбяха някой да се изправи и да оспори властта му.

Шеридан видя, че Сет надига глава, за да каже нещо на човека на Саид. Жестът му бе посрещнат с жесток ритник в лицето. Сет извика и падна напред. Покри с длани счупения си нос, а между пръстите му потече кръв.

Кира Хардън седеше до Шеридан с облещени от ужас очи. Двете се спогледаха уплашено.

Един от доброволците, студент от Университета в Колорадо, извика, че е мюсюлманин, и призова да го пощадят. Човекът на Саид кимна и се приближи към младежа, който започна да се надига от мястото си. Имаше вид на готов да мине от другата страна и да вземе автомат в ръка, но помощникът на Саид вдигна своя и простреля — БАМ! — младежа в главата. Той се строполи безжизнен на земята. Останалите извикаха ужасени и извърнаха погледи от потрепващото тяло на мъртвеца. Бараката се изпълни с остър мирис на барут, допълнен от миризма на кръв.

Ушите на Шеридан писнаха от близостта и силата на изстрела.

Сузи Гуденкауф, за която Шеридан бе разбрала, че е доста близка с Иби, не спираше да хлипа. Тя бе навела глава между коленете си и цялото й тяло трепереше. Шеридан проследи тревожно как човекът на Саид, който несъмнено бе чул Сузи, пристъпва към нея и казва нещо на арабски.

Сузи не реагира.

Шеридан затвори очи, стисна зъби и зачака нов изстрел. Изпита облекчение, когато големите дизелови двигатели на камионите в съседната барака изръмжаха силно и отвлякоха вниманието на убиеца.

Стените се разтресоха от звука, а земята завибрира, когато двата огромни тира напуснаха бараката един след друг и спряха отвън с работещи двигатели.

Шеридан чуваше поне половин дузина разговори, водени от другата страна на стената. Новодошлите говореха с гърлен тон, а интонацията им подсказваше, че бързат. Очевидно бяха превъзбудени и нямаха търпение да потеглят.

За да направят какво?, зачуди се Шеридан.

Кира се приведе към нея и прошепна:

— Всички ще умрем!

Боботенето на двигателите заглуши гласа й и убиецът не я чу. Дори Шеридан едва я чу.

— Виждала съм видеоклипове — продължи Кира. — На тях строяват голяма група мъже с оранжеви гащеризони на плажа и прерязват гърлата им едновременно. Гледала ли си ги?

Шеридан поклати бързо глава. Нямаше търпение Кира да млъкне.

— Или ще ни накарат да коленичим, ще застанат зад нас и ще пуснат по един куршум в главите ни. Поне ще стане бързо. Няма да разберем, че се случва… докато не се случи. Надявам се само да не направят с нас някое от онези други неща, които правят на хората… да ни изгорят живи или да ни разпънат на кръст… или да ни оставят тук, в пустинята.

Помълча малко и продължи:

— Може пък да постъпят така само с мъжете. Може да ни оставят живи известно време. Сещаш се какво имам предвид, нали? — И отново: — Това е най-гадният уикенд в живота ми!

— Шшшт, моля те!

— Страх ли те, че могат да ни убият?

— Разбира се — отвърна Шеридан. — Видя какво направиха с Иби и с онзи идиот от Колорадо.

— Излиза, че ритникът в главата на Сет не е най-лошото, нали?

Шеридан извърна глава, за да провери дали е възможно Кира да се шегува в такъв момент. Да, съквартирантката й наистина се шегуваше, макар да се озърташе с необичайно пуст и безизразен поглед. Или бе в шок, или бе най-хладнокръвният човек, когото Шеридан бе срещала някога. А може би по малко и от двете.

Странна птица е тази Кира, каза си Шеридан.

 

 

Имаше чувство, че сънува нечий кошмар — чужд, а не свой собствен. Може би това се дължеше на недоспиването предишната нощ или на непознатата обстановка, в която се бе събудила на сутринта. А обстоятелството, че бе станала свидетел на смъртта на Иби и бе видяла как Саид прерязва гърлото му, бе създало онова усещане за нереалност, което изпитваше и в момента.

Като че ли новодошлите, както и Саид и двамата му главорези, не бяха истински хора, а нещо… друго, помисли си Шеридан. Нямаше представа как да общува с тях на чисто човешко ниво. Те като че ли принадлежаха на друга епоха, на друга култура, макар да носеха съвременни оръжия и мобилни телефони. Не изпитваха нищо, освен презрение към Иби и заложниците.

Шеридан осъзна, че за тях студентите, насядали край нея, също не са реални човешки същества. За тях те бяха врагове, измет, отпадъчен продукт от един свят, който ненавиждаха. А може би стояха дори още по-ниско, може би дори не заслужаваха тяхното презрение.

Дали не би трябвало да захлипам като Сузи, или да изгубя връзка с реалността като Кира, помисли си тя. Имаше чувството, че всичко се случва като насън: бяха я вкарали тук като животно в кошара и тя бе седнала на земята, както й бяха наредили, а сега се чудеше кой ли ще бъде следващата жертва. Дали и тя не бе изпаднала в шок като Кира? Възможно ли бе съзнанието й да не й позволява да асимилира случващото се, да не й позволява да реагира, а да я държи на известна дистанция от него?

Беше събота сутрин. В това поне бе сигурна. Сети се за Луси, за Ейприл, за майка си и баща си. Мисълта, че са някъде заедно, й подейства ободряващо, макар да знаеше, че вероятността за това е малка. Толкова рядко се събираше цялото семейство.

Никога не бе предполагала, че ще й липсват така.

В същото време бе доволна, че никой от тях няма представа къде е. Ако знаеха, каза си Шеридан, щяха да изпаднат в ужас.

 

 

Отвън някой форсира един от двигателите и включи непохватно на скорост, при което се раздаде остър стържещ звук. Камионът потегли и Шеридан усети как дизеловите изпарения проникват в помещението, в което ги държаха. Повдигна й се от тази миризма.

Забеляза, че въоръженият мъж в предната част на стаята е с гръб и гледа през прозореца. Очевидно не искаше да пропусне потеглянето на камионите. Помощникът на Саид му изкрещя нещо и мъжът се обърна. Изглеждаше едновременно ядосан и смутен, че е отклонил вниманието си от заложниците.

Когато първият камион премина покрай прозорците и закри слънцето, в бараката мигом настъпи сумрак. Последва го вторият камион. След тях тръгнаха три бели пикапа. Шеридан успя да различи силуетите в черно. Крещяха Аллаху Акбар и размахваха автоматите си във въздуха.

Всичко това приличаше на ужасен комикс, но не беше.

— Къде мислиш, че отиват? — попита Кира. — Дали отиват в Юта?

— Нямам представа.

— Знаеш ли какво? — попита Кира с твърде висок тон. — Току-що осъзнах, че и аз не знам и не ми пука, защото и бездруго ще умра тук. Ще умра по време на някакъв си скапан излет, уж на къмпинг.

— Кира! Моля те!

— Не! — отвърна тя с глас, изпълнен със сарказъм. — Няма да умра, докато правя нещо наистина готино, като да плувам с делфини или да се боря за световния мир. Не, в никакъв случай! Трябва да умра, докато правя онова, което мразя най-много от всичко. Не виждаш ли иронията тук?

Шеридан се огледа. Убиецът се извръщаше към тях. Към мястото, където някой говореше.

— Няма и пред кого да се изповядам — продължи Кира. — Току-що го осъзнах, по дяволите!

— Шшшт! Моля те!

— Шеридан — Кира се задави от внезапно бликналите сълзи, — толкова съжалявам, че те доведох тук.

— Аз също, но престани да говориш.

Шеридан затвори очи и направи опит да си припомни онова чувство, което бе изпитала преди малко при спомена за своето семейство. То я бе утешило, макар и за кратко. Представи си ги седнали около масата на закуска — Луси с ангелско изражение, Ейприл с отегчен вид, майка й в ролята на арбитър между двете, а баща й, който стои край печката и прави палачинки, се оглежда стреснато.

Зърна и Нейт да се обляга на рамката на вратата и да обхожда помещението с поглед. Не помнеше да е бил там и преди. Когато отвори очи и видя тъкмо Нейт да пробягва край прозореца, реши, че още сънува. Осъзна, че това не е сън, едва когато вратата на бараката се отвори рязко и Нейт нахлу вътре.