Ч. Дж. Бокс
Извън системата (26)

26

Нейт остана извън полезрението на приближаващите автомобили — включително на своя джип, управляван от йеменеца — и се върна незабелязано в офиса в първата барака, тъй като предположи, че оръжейният склад се намира именно там.

Позна: бе разположен зад плъзгаща се врата, направена от евтин талашит, подобно на останалото обзавеждане. Нейт видя големия стоманен шкаф за оръжие и възкликна:

— По дяволите!

Всъщност бе масивен стоманен сейф с полирани стени, дръжка във формата на корабен щурвал и ключалка с цифрова комбинация. Подобни сейфове струваха над пет хиляди долара, което означаваше, че Иби се отнася напълно сериозно към намерението си с оръжие да разполагат единствено Саид и хората му.

Нейт бе натрупал известен опит в разбиването на подобни ключалки чрез упражняването на натиск върху тях, пробиване на зъбчатите колелца или налучкване на комбинацията. Отварянето на толкова голям и сложен сейф обаче не бе по силите му. Масивният му вид предполагаше, че едва ли ще се справи без инструменти и дори експлозиви.

Възможно ли бе Сузи Гуденкауф да знае комбинацията? Едва ли, но си заслужаваше да слезе долу и да я попита. Иби със сигурност я знаеше, а също и Саид.

Нейт се поколеба. Ново, непознато до този момент чувство стегна гърдите му: паника. Трябваше да се свърже с Тирел и Волк и да ги уведоми къде се намира и какво става. Въпреки внимателното планиране и безгрижните уверения на Иби, че електромагнитният импулс ще ограничи жертвите до минимум, Нейт знаеше, че това просто не е възможно. Защото и най-добрите планове не се развиват според очакванията.

Присъствието на Саид и хората му — плюс евентуалното попълнение, за което го бе предупредила Сузи — означаваше, че атаката срещу Центъра за обработка на данни едва ли ще е единствена. Когато човек разполага с подобно оръжие, каза си Нейт, изкушението да го използва отново и отново е твърде голямо. Мощни генератори на електромагнитни импулси, които кръстосват анонимно по магистралите на страната… това можеше да доведе до същинска катастрофа. Иби не би могъл да го овладее, не би могъл да го спре, дори най-искрено да възнамеряваше да приключи с атаката в Юта. Устройствата, ако наистина работеха така, както ги описа Иби, можеха да предизвикат невъобразим хаос.

Освен това Нейт трябваше да измъкне Шеридан от ранчото, и то по начин, който да не привлече вниманието на останалите.

Най-важното обаче бе да си върне оръжията. Той отстъпи назад и затвори вратата. Чу двете коли да влизат в ранчото и да паркират в първата барака, отвъд стената на офиса. Саид и хората му угасиха двигателите и затръшнаха вратите. Дочу приглушен разговор на арабски.

Как щеше да им обясни присъствието си тук?

 

 

— Е, как са птиците ми? — обърна се Нейт към Саид, след като влезе в бараката и се запъти към джипа си.

Бе излязъл от офиса и след като бе заобиколил приведен сградата, се бе появил от другата й страна.

Саид го погледна изненадан. Двамата му спътници се изправиха рязко и йеменецът посегна към оръжието си. Погледнаха Саид в очакване на неговите заповеди. Тези тримата са намислили нещо и присъствието ми им пречи, каза си Нейт. И двамата изглеждаха напрегнати и бяха готови да свалят автоматите от раменете си и да го разстрелят.

Той не им обърна внимание. Взе тежката кожена ръкавица от колата си и вдигна благородния сокол, за да го огледа.

— Трябва да ги нахраня — заяви той на Саид. — С нетърпение очаквах да се върнете.

— Не разбирам как с Иби можете да посвещавате толкова грижи на вашите соколи — сви рамене арабинът. — Струва ми се детинско.

— Може и така да е — каза Нейт.

Саид го наблюдаваше с непроницаемо изражение и често поглеждаше часовника си. Нещо щеше да се случи.

— Искам си пистолета — отсече Нейт.

— Точно в този момент това е невъзможно — отвърна Саид. — Иди си поиграй с птиците. Защо ти е пистолет? Когато си играеш с птиците, не ти трябва оръжие. Нали така?

Йеменецът се подсмихна. Очевидно познанията му по английски бяха по-обширни от тези на сириеца, който стоеше с каменно изражение на лицето.

— Защото — отвърна Нейт — може да ми се наложи да ви убия.

Изчака секунда-две, след което се усмихна. Саид не отвърна на усмивката му.

 

 

Външната врата се отвори и в помещението влетя Хен. Дневната светлина нахлу зад гърба му и го превърна в неясен силует. Изглеждаше възбуден.

— Иби тук ли е?

Появата му доведе до отслабване на напрежението.

— Не — отвърна Саид.

— Трябва веднага да говоря с него.

Нейт забеляза, че Хен държи нещо в ръка. Продълговат инструмент или нещо подобно.

— Защо? — попита Саид.

— Един от доброволците излязъл навън… отишъл към реката. Твърди, че ходил по малка нужда, но според мен може да е скрил там малко трева. Знаеш ги какви са.

Саид повдигна вежди, сякаш за да попита: Какво ме засяга?

— Открил това — каза Хен и пристъпи напред.

Когато се отдалечи от прага, където ярката слънчева светлина замъгляваше чертите му, Нейт видя какво държи в ръката си: сателитния телефон, който бе скрил в дупката на гризача. Саид го взе и го огледа.

— Доста модерно оборудване — обясни Хен. — Някой трябва да го е вкарал тайно тук и да го е скрил навън. Отначало си помислих, че може да е някой от доброволците, но защо ще го прави? Може да съм параноичен и да има съвсем друго обяснение, но смятам, че някой ще използва този телефон, за да се обади часове преди да завършим мисията.

Саид завъртя телефона в ръката си.

— Къде го е намерил?

— В пресъхналото речно корито — отвърна Хен. — На стотина метра от третата барака.

Нейт следеше внимателно реакцията на Саид. Секунда по-късно погледът на Саид срещна неговия.

— Твой ли е?

— Да.

Йеменецът и сириецът едновременно свалиха автоматите си от рамо. Макар да не гледаше към тях, Нейт почувства как кръглите им дула се взират в него като две широкоразположени очи.

— Нося го, в случай че колата ми се повреди в пустинята — обясни Нейт. — Както знаеш, мобилните телефони губят обхват там. Нямах представа каква е ситуацията тук и не исках някой да ми вземе телефона. — Помълча и добави: — Както ми взехте оръжията.

Хен изпита видимо облекчение и въздъхна дълбоко.

— Слава богу! — възкликна той. — Какви ли не мисли ми минаха през главата!

— А на мен продължават да ми минават — отвърна Саид.

— Телефонът е изключен — каза Нейт. — По принцип го държа изключен. Включвал съм го само веднъж, в нощта, когато някой се опита да ме убие. Обадих се на приятелката си, за да й кажа, че съм добре.

Нейт не предложи повече обяснения.

— Мога да проверя — отвърна Саид. — Ще разбера, ако лъжеш.

— Нямам нищо против.

Саид включи телефона. Дисплеят светна. Нейт затаи дъх, докато Саид преглеждаше менюто.

— Няма входящи разговори — обяви той. — Едно обаждане до неизвестен номер, продължило трийсет секунди.

— Нали ти казах.

Саид продължи да изучава сателитния телефон. Трябваше да вземе решение. През това време дулата на автоматите не помръднаха и на сантиметър.

— Мисля, че приключихме тук — каза Хен. — Приключихме, нали? Трябва да се върна при камионите и да завърша приготовленията.

Саид посочи с глава отворената врата, ясен знак за инженера, че може да си върви. Когато Хен се запъти към изхода, той нареди:

— Повикай Ибрахим и елате и двамата тук.

Хен се намръщи.

— Сега ли? Сега ли да повикам Иби?

— Да.

— Казах ти, че правим последните проверки. Нямам никакво време.

— Доведи го — настоя Саид. — Няма да ни отнеме много. Кажи му, че ще го чакам в офиса.

По време на този разговор Нейт не забрави нито за миг, че телефонът, който Саид държеше в ръката си, е включен. Колкото по-дълго продължеше това, толкова по-голяма бе вероятността Тирел и Волк да определят местоположението му. Молеше се да не проявят глупостта да се обадят. Можеше да си представи какво ще се случи, когато телефонът започне да звъни. Саид щеше да отговори на повикването и да чуе цяла тирада от рода на: Защо-по-дяволите-си-изключи-телефона, която щеше да доведе не само до изобличаването на Нейт, но най-вероятно и до смъртта му.

— Какво толкова спешно има, че да не може да изчака? — попита Хен с поруменяло лице. — Ще прекараме два часа в кабината на някой от тези камиони на път за Юта. Тогава можем да говорим колкото си искаме!

— Казах ти да го повикаш! — нареди Саид.

Хен вдигна ръце и излезе ядосан от бараката. Нейт проследи с поглед как Саид изключва сателитния телефон. Подаде го на сириеца и каза няколко думи на арабски. Мъжът кимна, свали автомата си и взе телефона. Саид бръкна в джоба си и връчи на сириеца и ключовете от джипа. Изхождайки от жестовете и езика на тялото, Нейт предположи, че Саид нарежда телефонът и ключовете от колата му да бъдат заключени в сейфа при оръжието му. А това означаваше, че сириецът също знае комбинацията.

Телефонът бе останал включен между минута и половина и две. Нейт нямаше представа дали Тирел и Волк разполагат с техническата възможност да засекат координатите му за толкова кратко време. Нито как ще постъпят дори да разберат къде се намира в момента.

— Отиваме в офиса — каза Саид на Нейт, като с поглед нареди на йеменеца да ги последва и да държи Нейт на мушка.

— Можеш ли да ми кажеш защо? — попита Нейт.

Саид се поколеба за миг и отвърна:

— Сега аз командвам. Трябва да уведомя Ибрахим за промяната в плановете.

Нейт изтръпна при мисълта какво могат да означават изразите сега аз командвам и промяна в плановете.

 

 

Иби отвори вратата на офиса, видимо раздразнен от прекъсването. Хен го следваше по петите. Нейт се бе настанил на един стол в ъгъла, където му бяха наредили да седне, а йеменецът държеше автомата си насочен към него от около четири-пет метра — достатъчно разстояние, за да не може Нейт да се нахвърли срещу него, без да получи няколко куршума в гърдите.

Сириецът стоеше в другия ъгъл на метър от вратата, зад която бе скрит сейфът. Гърбът му бе опрян в стената, а дулото на автомата му бе насочено надолу, но държеше приклада с изпънат показалец. Можеше да се завърти и да натисне спусъка за по-малко от секунда.

— Какво става? — обърна се Иби към Саид. — Знаеш, че се готвим да…

Той не довърши изречението, когато видя Нейт в ъгъла и забеляза позициите, които бяха заели сириецът и йеменецът. Саид стоеше в средата на стаята с ръце, скръстени на гърдите. Не можеше да има никакво съмнение, че е поел контрол над ситуацията.

— Затвори вратата — заповяда Саид.

Хен се подчини, след което се обърна с въпросително изражение. Погледът му сновеше между Саид и Иби. Саид каза нещо на арабски, което прозвуча едновременно категорично и извинително. Иби поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Говори на английски. Ще говорим на английски. Какво означава, че има промяна в плановете?

— Ще ударим Центъра за обработка на данни — отвърна Саид. — В края на краищата там се пазят записи на разговори, които нашите хора не искат да бъдат анализирани. След това обаче ще вземем камионите и ще ги използваме срещу други цели.

Очите на Иби припламнаха от гняв и той сви юмруци.

— Не! Категорично не! Ще дадем урок на властите и с това ще приключим! Няма да използваме тези оръжия срещу други цели!

— Това не зависи от теб, Ибрахим — отвърна Саид. — Не зависи дори от мен. Моите командири смятат, че ще проявим глупост, която граничи с богохулство, ако не използваме тези оръжия срещу американските неверници. Те смятат, че ще извършим грях, ако не ги използваме, и аз споделям мнението им.

Саид превключи на арабски и говори в продължение на няколко минути. Гласът му бе премерен, но Нейт виждаше, че думите му въздействат върху Иби като удари с парен чук. Нейт успя да различи част от тях: джихад, дхимитуд, Аллах… Останалото обаче бе напълно неразбираемо.

— Парите за създаването на тези устройства не са дошли от Близкия изток — прекъсна го гневно Иби. — Те не са твои! Не можеш да се разпореждаш с тях!

Саид сви рамене, сякаш за да каже: Какво от това?

— Знаеш какво правим. Много добре знаеш — отвърна Саид отново на английски. — Не е необходимо да конструираме собствени оръжия, да прахосваме време и пари за подобни неща. Не и при положение че можем да ги оставим да създадат технологията, а после да им я вземем. Това е надпревара във въоръжаването, но такава, при която те осигуряват и нашите оръжия.

— Но ти не ги вземаш от тях — апелира Иби. — Ти ги вземаш от мен.

— Не виждам разлика.

— Нищо не разбираш — каза Иби. — Ние не водим война. Ние изразяваме позиция, и то по категоричен начин. Това е най-важното нещо, което съм правил през живота си… единственото стойностно нещо в него. Не можеш да ми го отнемеш, не можеш да го отнемеш на всички нас, които вярваме в каузата, и да го превърнеш в нещо… жестоко. Нещо средновековно.

— Правя го в името на Аллах — отвърна Саид. — Останалата част от нашата армия вече е на път. Очаквам я да пристигне всеки момент.

 

 

— Това означава, че отдавна планираш това — каза Иби. Думите му не прозвучаха като въпрос. — Кажи ми, от самото начало ли го замисли? Още когато се запознахме и ти разкрих какво искам да направя? Когато се съгласих да дойдеш тук и да поемеш охраната?

Саид не отговори, обърна се към сириеца и кимна. Явно му дава знак за нещо, което са договорили предварително, помисли си Нейт. Сириецът също кимна и се насочи към вратата, подминавайки Иби и Хен. От задния джоб на панталона му стърчеше сноп бели пластмасови свински опашки.

— Къде отива? — попита Иби.

— Трябва да поставим под контрол целия ти екип и онези глупави доброволци — отвърна Саид. — За момента ще ги събере пред третата барака.

— А после какво? — попита уплашено Иби.

Саид не отговори. Не беше необходимо.

— Не можеш да го направиш — замоли го Иби. — Това противоречи на всичко, за което се боря, на всичко, в което вярвам. Не разбираш ли, че трябва да оставим тези неща в миналото. Когато разговаряхме, смятах, че си съгласен с мен. Държеше се така, сякаш приемаш думите ми.

Саид кимна.

— И двамата добре знаем, че когато изричаш лъжа в името на справедлива кауза, това не е лъжа. Не си забравил урока за такия от ученето си в медресето, нали? Та ти си толкова образован!

— Такия означавала лъжеш неверниците, за да ги победиш — отвърна Иби. — Аз не съм неверник!

— Според нас си точно такъв.

— Моля те, не го прави — каза Иби.

Саид просто сви рамене. Обърна се към Хен и му нареди:

— Трябва да дойдеш с нас, в случай че нещо с устройствата се обърка.

Хен пребледня.

— Жена ти ще остане тук. Ако искаш да я видиш отново, ще ни помагаш и ще правиш каквото ти кажем. — Саид се обърна към Иби и продължи: — Можеш да дойдеш с нас в Юта и да докажеш своята лоялност. Можеш да останеш с нас. Но не и ако продължаваш да държиш на своето. Прекалено дълго си живял на Запад, приятелю. Съзнанието ти е заразено с погрешни идеи.

Нейт забеляза, че Саид изобщо не споменава неговото бъдеще. Йеменецът също го забеляза и стисна здраво автомата. Очевидно очаква знак от Саид да натисне спусъка, помисли си Нейт. Но не това го тревожеше най-много, а задачата, с която Саид бе натоварил сириеца. Можеше да си представи как той подкарва невъоръжените инженери и доброволци — включително Шеридан — към третата барака. Какво щеше да прави там? Да ги строи в редица? Да ги накара да коленичат под дулото на автомата?

Иби изправи рамене.

— Опиташ ли се да поемеш нещата в свои ръце, това ще стане само през трупа ми.

Саид кимна с глава. Нямаше нищо против. Нейт за пръв път видя устните на Иби да потрепват в нервен тик. Сякаш най-сетне започваше да осъзнава какво всъщност се случва, сякаш усещаше как нещата се изплъзват от контрола му.

— Какви други мишени? — попита той.

Изражението на Саид омекна.

— Списъкът е дълъг. Болници, летища, сървъри, които да изключат достъпа до интернет, полицейски участъци, военни бази… Набелязали сме също електроцентрали и подстанции. Електропреносната мрежа на тази страна се оказа твърде уязвима. Можем да я извадим извън строя, ако нещо не ни попречи.

— Господи! — възкликна Иби.

— Знаеш ли, че ако ударим само девет ключови подстанции, можем да оставим цялата страна без електричество в продължение на осемнайсет месеца? Осемнайсет месеца. Много неща могат да се случат за осемнайсет месеца.

— Така е — каза Иби. — А през това време ще загинат милиони.

— Ще дойдеш ли с нас?

Иби сведе глава и задиша тежко.

Отвъд стените на офиса прозвучаха тревожни гласове. Сириецът бе изкарал от подземието инженерния екип и доброволците и ги бе подкарал към третата барака.

— Не мога да повярвам, че това се случва! — възкликна Иби. — Ти не помагаш на нашите хора, ти им вредиш!

Саид не отговори.

— Планирах операцията в продължение на четирийсет и седем месеца. Финансирах я — продължи Иби с треперещ глас. — Работихме без почивка, от дванайсет до осемнайсет часа дневно. Събрахме постоянен екип от петнайсет патриоти, които пожертваха личния си живот.

Объркан е, помисли си Нейт. Говори неадекватни неща.

Саид го слушаше, но започваше да губи търпение. Иби говореше бързо, може би прекалено бързо, при това на английски, и Саид не разбираше всичко, което казваше. А и пет пари не даваше.

— Четирийсет и седем месеца работа. От дванайсет до осемнайсет часа на ден — повтори Иби. — Петнайсет чудесни мъже и жени, посветили целия си живот на едно нещо — да не използват електромагнитния импулс за убийството на невинни хора, като ги лишат от електричество, транспорт, комуникации.

— Стига! — прекъсна го Саид с твърд тон. — Думите ти само показват колко уязвими са тези неверници. Не са непобедими, както смятахме. Ударим ли ги, ще рухнат. Толкова са уязвими. Не могат ли да позвънят по телефона, да изпратят съобщение или да включат осветлението, бързо ще се предадат. Те са страхливци.

Иби го погледна със сълзи в очите.

— Сега ще ме последваш отвън.

Хен покри лицето си с шепи. Съзнаваше, че е обречен.

Саид кимна на йеменеца, който държеше Нейт на мушка. Жестът му означаваше: Знаеш какво трябва да направиш.

 

 

Нейт чу възбудените гласове, когато Саид блъсна Иби и Хен пред себе си с дулото на автомата, отвори вратата и излезе.

Погледна към йеменеца. Арабинът се разкъсваше между необходимостта да държи Нейт на мушка и желанието да надзърне през прозореца и да види какво ще стане. Когато в крайна сметка погледна навън, Нейт скочи от стола си, направи лъжливо движение наляво, отклони цевта и я стисна здраво. Йеменецът се приведе напред, за да издърпа оръжието си от ръцете му, но Нейт заби рязко чело в лицето му и счупи носа му.

Арабинът падна на колене, но не изпусна оръжието. Нейт пъхна десния си показалец зад спусъка, за да не му даде възможност да стреля. Затова, когато йеменецът натисна силно, спусъкът опря в пръста на Нейт и автоматът не произведе изстрел. Нейт се пресегна с лявата си ръка и напипа обвитата с кожа дръжка на назъбения нож, който йеменецът бе мушнал в колана си. Измъкна го и преди противникът му да успее да реагира, го заби до дръжката право под гръдната кост и оттам в сърцето. Йеменецът замръзна и езикът му увисна през отворената уста.

Нейт издърпа калашника от ръцете му и разтърси дясната си ръка. Показалецът не само го болеше, но и започваше да се подува.

Той насочи дулото към пръстения под до потрепващото в конвулсии тяло на йеменеца и стреля два пъти. Изстрелите прозвучаха оглушително в затвореното пространство и несъмнено щяха да отекнат и навън. Те щяха да уведомят Саид, че йеменецът е извършил възложената му задача.

Замириса на барут. Нейт хвърли бегъл поглед през замъгления прозорец, докато тичаше през стаята. Сцената, която завари, оправда очакванията му: целият екип на Иби и всички доброволци бяха строени покрай олющената от дъжда и вятъра стена на третата барака. Сириецът ги охраняваше с насочен автомат.

Саид бе накарал Иби и Хен да застанат отпред, сякаш Иби отново се канеше да държи реч. Но когато Иби вдигна ръце и понечи да ги предупреди, Саид пристъпи зад гърба му и разряза гърлото му от ухо до ухо. Така даваше ясен знак, че Иби вече не командва парада. Всички ахнаха ужасени. Две жени изпищяха.

Когато Нейт се наведе под прозореца, последното нещо, което видя, бяха ножът на Саид, забит във врата на Иби, и фонтанът от кръв. Бе преживял какво ли не и добре знаеше, че ужасът, породен от тази проява на жестокост, и стоновете на ужасените свидетели ще го преследват до края на дните му.

Сега обаче трябваше да се заеме с други неща. Отвори талашитената врата и застана пред сейфа. Измина известно време, преди да проумее, че Иби му бе отправил последно послание, преди да срещне неминуемата си смърт.

Четирийсет и седем. Дванайсет. Петнайсет. Осемнайсет. Петнайсет. Едно…

Докато въвеждаше внимателно комбинацията, чу тихо ръмжене на двигатели, което постепенно прерасна във вой. Вой на автомобили, които пристигаха в ранчото.

Спря, за да погледне през рамо и да види колите да преминават една след друга покрай прозореца. Четири бели пикапа — с един повече, отколкото в съня му — с каросерии, пълни с въоръжени мъже, досущ като в съня му. Двама от тях погледнаха през прозореца, докато минаваха, но Нейт бе сигурен, че няма как да го видят в тъмната стая.

Сузи Гуденкауф се бе оказала права.

Едва сега осъзна какво е видял на предния капак на водещата кола: отрязаната глава на мечка гризли. Към радиаторните решетки на втория и третия пикап бяха привързани с тел отрязани мечешки лапи.

Откъде, по дяволите, са намерили мечка, помисли си Нейт.