Ч. Дж. Бокс
Извън системата (23)

23

Хен поведе останалите по друга стълба и Нейт се озова във втората барака. Там един до друг бяха паркирани два големи камиона. На пода между тях бяха оставени електронно оборудване и макари с дебели проводници. Вътрешните стени на бараката бяха облепени с електронни схеми и чертежи.

— Нека видим двете устройства, преди да дойдат доброволците — обърна се Иби към Хен. — Ще се появят всеки момент. — А на Нейт каза: — С радост трябва да призная, че Бил ги стимулира да работят без умора. Всеки уикенд през последните два месеца пристига екип, който да му помага. Сузи използва мрежата си от куриери и те се появяват като по магия. Някои дори разбират доста от техника, а едно момче е отличен заварчик. Повечето обаче се занимават със скучна и досадна работа — изпълняват поръчки, чистят, носят инструменти и оборудване, такива неща. Посвещават на нашата мисия цялото си свободно време, а от нас не се иска нищо друго, освен да ги храним и да им организираме прощално парти в кафенето, когато приключат. Това е последният уикенд, в който имаме нужда от доброволци и не искам да отклонявам вниманието им от работата им.

Нейт кимна. Той също не искаше доброволците, особено Шеридан Пикет, да ги заварят в бараката. Присъствието на Шеридан го бе изненадало. Знаеше, че е умно и смело момиче, но никога не бе предполагал, че изповядва толкова радикални убеждения. От друга страна… тя вече четвърта година беше в колежа.

 

 

Когато тръгнаха покрай камионите, Нейт забеляза отстрани на едното ремарке логото на производител на промишлени акумулатори, а на друго — името на доста известна транспортна компания.

Слушаше с половин ухо обясненията на Хен как камионът с акумулатори пристигнал пълен догоре и как разтоварили само половината от тях и прехвърлили останалите в другото ремарке. Вратите и на двете зееха отворени, а под тях върху пръстения под бяха поставени стоманени рампи.

Устройствата за изстрелване на електромагнитен импулс изпълваха цялата дължина на шестнайсетметровите ремаркета. Нейт бе очаквал да имат футуристичен вид, но те сякаш бяха дошли от Средновековието: големи жълти генератори „Катерпилар“ отзад, свързани с купища акумулатори, масивни стойки от стоманени профили, огромна бобина с медни жици с размерите на малък камион, перфориран накрайник, насочен към отворените задни врати. Нейт имаше представа как работеха устройствата: генераторите зареждаха акумулаторните батерии, промишлените кондензатори и медната бобина усилваха мощността и импулсът се изстрелваше през накрайника, който играеше ролята на оръжейна цев.

На теория, както бе казал Хен, всяко устройство можеше да произведе два изстрела с пълна мощност, преди да се наложи генераторите отново да заредят акумулаторните батерии. Което обаче щеше да отнеме няколко часа.

— Колко изстрела възнамерявате да произведете? — попита Нейт.

Хен и Иби се спогледаха.

— Да речем, че се надяваме да не ни се налага да презареждаме акумулаторите — отвърна Хен.

— Какво мислиш? — попита Иби и отмести поглед от Нейт към вратата.

Отново чуха гласовете на доброволците, но този път по-гръмко отпреди.

— Не знам какво да си мисля — призна Нейт.

Истината бе, че бе впечатлен. Много впечатлен. Конструирането на високотехнологична оръжейна система насред пустинята, при това без външно електрозахранване, бе наистина забележително постижение. Освен това изглеждаше, че Иби се бори за справедлива кауза. Нейт не можеше да се отърве от неприятната мисъл, че в този случай май се намира от грешната страна на барикадата.

— Ще довършим след минута — каза Иби. — Трябва да поговоря с доброволците, когато влязат. Важно е да бъдат мотивирани и да приключат още днес. Иска ми се да бяхме привлекли хора с по-солидни познания в нужната област, но трябва да се справяме с това, с което разполагаме. Установихме, че не можем да ги задържаме повече от един уикенд. Боя се, че лесно се отегчават и не са от най-усърдните работници. Затова е важно да поддържаме мотивацията им.

— Ще се срещнем по-късно — каза Гуденкауф и дръпна Нейт за ръката.

Хен остана с Иби.

Нейт я последва охотно и в мига, в който започна да се спуска по стълбата, която водеше към мрачния коридор, чу доброволците да влизат в третата барака.

 

 

Преди да стигнат до контролната зала, Сузи Гуденкауф дръпна Нейт настрани и стисна ръката му.

— Мислиш, че те желая, нали? — прошепна тя.

— Не съм сигурен.

— Може би наистина го искам, но не точно в този момент.

Нейт присви очи.

— Виж — каза тя, — Иби мотивира доброволците, а Саид ще се върне всеки момент с джипа и соколите ти. Нямаме много време, затова трябва да ме изслушаш. Не те познавам, но очевидно Иби ти има доверие. Това, за което те моля… умолявам, е да се грижиш за него. Да го пазиш. Захванал се е с нещо, което не е по силите му, и отказва да го признае дори пред себе си.

— Какво имаш предвид? — попита Нейт.

Тя стисна ръката му още по-енергично. Оказа се доста силна.

— Иби е харизматичен лидер. Той е страхотен човек, искрено отдаден на каузата. Успя да ни събере тук и да ни мотивира да работим при тези условия месеци наред и ние го правим, защото вярваме в каузата, вярваме и в него. Само много специален човек е в състояние да ме измъкне от Пало Алто и да ме доведе в пустинята, за да му помагам. Той е истински американски патриот и аз — както и всички останали тук — вярвам в него. Кой би предположил, че мюсюлманин, който дори не е роден в тази страна, ще има куража да стори онова, което покорното безмозъчно човешко стадо не може да направи? Аз обаче мисля, че той е в голяма опасност… може би всички ние сме в голяма опасност.

— От страна на АНС?

— Вероятно, ако знаеха с какво се занимаваме — отвърна тя. — Не, мисля, че опасността идва отвътре.

Тя се притисна по-силно в него и гърбът на Нейт опря в стената. Огледа се и в двете посоки, за да се увери, че в коридора няма жива душа.

— Когато Саид пристигна, появата му ми се стори логична — продължи Сузи. — Бил Хен и останалите са обикновени компютърни маниаци, а ние се нуждаем от охрана. Озовах се тук благодарение на контактите си с богати хора от света на модерните технологии, които ни помогнаха с финансирането на този проект. Ние не сме войници, а активисти. Отнесохме се добре със Саид, защото изглеждаше толкова отдаден на каузата… толкова верен на Иби.

Може да не си личи на пръв поглед, но постепенно Саид взе нещата в свои ръце. Като че ли Иби дори не го осъзнава. Саид е нетърпелив, иска от нас да приключим колкото се може по-бързо. Когато парите намаляха, Саид ме свърза с хора, които да помогнат с финансирането, и парите наистина дойдоха, но… нещо не беше наред. Знам, че средствата бяха осигурени от фиктивни корпорации, създадени с цел пране на пари. Успях да ги проследя до Близкия изток и Европа. Исках да проуча по-подробно този въпрос, но Саид продължи да обсебва властта тук. Докато работех по сделката за акумулаторите, Саид просто отвлече един камион от магистралата и го докара тук. Един Господ знае какво се е случило с шофьора — потрепери тя. — Иби му има доверие, но не и аз. Не и след като доведе онези двамата. Знаеш ли как се озоваха тук?

Преди Нейт да успее да отговори, тя каза:

— Прекосили са мексиканската граница. Единият е йеменец, другият — сириец.

Нейт повдигна вежди.

— Кой кой е?

— Високият и слабият с брадата е от Йемен. Дебелият гадняр е сириец.

— Той ме простреля с електрошоков пистолет — каза Нейт и докосна с пръсти следите от изгаряне на врата си.

— Не ме изненадва — отвърна Сузи. — Късно снощи видях сириецът да се измъква два часа след като Иби отпрати онези доброволци. Имах чувството, че ги е качил на колата си и ги е отвел някъде.

— Знам къде са ходили — каза Нейт. — Иби има ли представа?

— Не. Беше слязъл долу при Хен, за да доизпипат някакви детайли. Сириецът се върна два часа по-късно. Беше сам.

— Каза ли на Иби?

— Не иска да чува оплаквания от Саид и хората му — отвърна бързо тя. — Смята, че се опитвам да опазя територията си. Освен това колкото по-близо сме до завършването на проекта, толкова по-фокусиран върху мисията става той. Предпочита да не обръща внимание на нещата, които го разсейват… като мен.

От интонацията, с която тя изрече тези думи, Нейт заключи, че отношенията между Иби и Сузи Гуденкауф са отишли отвъд колегиалните. Поради някаква причина обаче двамата се бяха разделили.

Тя пое дълбоко дъх и продължи:

— Мисля, че са свързани с „Ислямска държава“ или „Ал Кайда“. И мисля, че ще използват електромагнитните импулси за терористични цели.

— Какво?

— Помисли само какво могат да направят терористи, които разполагат с подобно оръжие, освен да разрушат Центъра за обработка на данни в Юта. Според мен искат да сложат ръка на нашите устройства. Представи си само какво могат да направят с тях — да атакуват правителствени сгради, болници, стадиони, старчески домове, електроцентрали, каквото се сетиш.

На Нейт му се зави свят. Законната, официално обявена задача на центъра в Юта бе събирането на електронни данни, които чрез анализ да помогнат за идентифицирането на терористи. Ако съоръжението на АНС излезеше извън строя, лошите типове по цял свят щяха да станат неконтролируеми. Освен това той много добре можеше да си представи на какво е способно устройство за електромагнитен импулс, монтирано в каросерията на камион, който се движи по магистралите на Америка. То можеше да бъде използвано за свалянето на самолети по време на излитане и кацане, дерайлиране на влакове, създаване на смущения в електропреносната мрежа, изваждане от строя на радарни инсталации, чиято цел е да предупреждават за ракетни атаки.

Сузи помълча и каза:

— Създадохме опасно оръжие.

— Да, така е — съгласи се Нейт.

— Нещата излизат от контрол — продължи тя. — Ами ако Саид отнеме двете устройства от Иби? — Сузи отново потръпна. — Трябва да останеш близо до него и да се погрижиш да не пострада. Моля те, не им позволявай да наранят Иби… или когото и да било от нас. Може би ще успееш да ги вразумиш — продължи тя. — Не знам защо са го направили, но след като са те допуснали до своя кръг, би трябвало да те уважават. Може би ще успееш да поговориш с тях, да им обясниш спокойно и разумно, че трябва да оставят Иби на мира, че трябва да ни оставят да изпълним мисията си.

Нейт се усмихна.

— Какво толкова смешно казах? — засегна се Сузи.

— Все едно да поговоря със змия. Змиите са змии. Тигрите са тигри. Не можеш да промениш същността им със спокойни и разумни разговори. Единственото, което можеше да направиш, е да ги убиеш.

От думите му я побиха тръпки.

— Те са само трима — каза Нейт. — Трябва да си върна оръжията. Имаш ли представа къде ги държат?

Сузи сви рамене.

— Има оръжеен склад под трета барака. Предполагам, че нещата ти са там, но помещението се заключва. Има и още нещо — добави Сузи с разширени от уплаха очи. — Мисля, че Саид очаква да пристигнат още от хората му.

— Защо мислиш така?

— Доброволците спят в отвратителни помещения. И макар атмосферата тук да се оказа по-купонджийска, отколкото бихме искали, те не бива да излизат навън, където може да ги засече някой спътник. Този уикенд обаче ги помолиха да си донесат оборудване за къмпинг, за да могат да нощуват навън, на палатки. Това е нарушение на мерките за сигурност, които сме приели, но въпреки това не му обърнах внимание в първия момент. Но ако Саид се нуждае от помещенията… — не довърши изречението си тя. После продължи: — Саид изпраща съобщения посредством моята мрежа. Не ги чета и нямам представа къде отиват. През последния месец обаче той разпрати много съобщения.

Нейт отново си спомни съня, който бе сънувал в ранчото на Бъколц. В този сън враговете му бяха повече от куршумите, с които разполагаше. Бе имал достатъчно време, за да си припомни съня, и то многократно. И нито веднъж не успя да се отърси от усещането, че нещата няма да завършат добре за него. Сънят обаче не му бе подсказал, че на опасност е изложен животът и на други хора.

Трябва да взема телефона и да измъкна Шеридан от тук, каза си той.

* * *

Нейт благодари на Сузи Гуденкауф и се запъти към контролната зала. Не обърна внимание на любопитните погледи на хората от екипа на Иби, докато минаваше покрай тях, макар да кимна на мъжа с разрошена коса, застанал до стълбата. Нейт крачеше така устремено, че рошавият отстъпи встрани, за да му направи път, и дори не го попита къде отива.

След като излезе на повърхността и прекоси бараката, той затвори вратата след себе си и се огледа. Навън нямаше никой.

Бързо бе взел своето решение. Като че ли Иби имаше съвсем благородни намерения. При други обстоятелства Нейт най-вероятно би се присъединил към него. Казаното от Сузи обаче му подейства като прословутата лъжичка катран в кацата с мед.

Наведе се ниско и премина покрай прозорците на първата барака. Не искаше някой да го забележи. До него достигнаха откъслечни фрази от речта, която Иби изнасяше пред доброволците:

— … създателите на тази страна са били смели и почтени патриоти, които са пренебрегнали личните си интереси в името на своите идеали, в името на свободата…

Нейт спря до първата барака. От тук можеше да огледа пустинната долина на запад. Празните палатки се намираха между него и пресъхналото речно корито, което бе използвал, за да се промъкне в ранчото.

— В едно свое писмо до Джеймс Мадисън Томас Джеферсън пише следното: „за обществото бунтът от време на време е полезен и необходим, както бурите в природата“.

Далече на хоризонта, на много километри от ранчото, забеляза две миниатюрни точици. Приближаващи се автомобили: този на Саид и неговият джип. Вероятно разполагаше с минута-две, за да вземе сателитния си телефон, да сложи батерията и да го скрие отново, преди онези да пристигнат. Ако побързаше, можеше дори да стигне до третата барака и да открие оръжейния склад…

— Един ден, приятели, ще отправите поглед назад и ще разберете, че вашите усилия са помогнали на всички нас, които се борим да защитим принципите и идеалите, на които е основана тази страна. Ще разберете, че ще сте внесли своя принос в усилията да върнем Америка…

 

 

В първия момент Нейт реши, че е сбъркал дупката, защото, когато бръкна в нея, не откри телефона. Изруга и огледа склона, опитвайки се да си припомни откъде е минал и къде е застанал. Не, заключи той, това е мястото. И тогава осъзна, че някой го е изпреварил и е взел телефона.

Саид, сириецът и йеменецът приближаваха. Чуваше в далечината шума от двигателите.

Това не е сънят ми. Все още не е, помисли си Нейт. В съня си той бе въоръжен и… обречен. В момента се чувстваше просто обречен.