Ч. Дж. Бокс
Извън системата (21)

21

Джо поклати смаяно глава, докато се приближаваше към тъмната купчина на земята. Вече не се съмняваше какво ще открие. Реакцията на Дейзи го потвърди. Тя се криеше зад краката му и от само от време на време подаваше глава, след което изскимтяваше жално. Не искаше да се приближава повече. Във въздуха се носеше тежък мирис на кръв и мускус.

Два черни гарвана вече бяха открили трупа и бяха започнали да пируват. Бяха кацнали върху него и не помръднаха, докато Джо не им изсъска.

При всяка стъпка под краката му проскърцваха не само камъчета и песъчинки, но и празни гилзи 7,62×39 мм. Много празни гилзи. А сред тях беше не просто мъртвата, а обезобразена мечка гризли. Бяха изстреляли доста куршуми, за да я убият. Бяха лоши стрелци, но резултатът бе смъртоносен. Изстреляш ли достатъчен брой куршуми по което и да било живо същество, все някой от тях ще засегне жизненоважен орган или ще счупи кост. Задният крак на мечката бе почти откъснат от тялото, а гъстата й козина бе покрита с кръв.

Джо заобиколи мъртвото животно. Главата бе отрязана, а четирите лапи липсваха. Под тялото започваше да се събира гъста черна кръв, която миришеше доста силно. Яката, на която пишеше МГ-53, бе захвърлена встрани сред локва кал и кръв.

Пред очите му изникна сцената, в която мечката се бе изправила пред него в целия си ръст, и в ушите му отново прогърмя мощният й рев. А сетне това…

Джо пое дълбоко дъх и затвори очи. Фактът, че мечката бе преодоляла толкова голямо разстояние, го изненада. Изненада го и още нещо — историята за маршрута на гризлито, която бе разказал на Фил Паркър, се бе потвърдила с най-голяма точност.

Беше разгневен и отвратен от стореното от мъжете в онези коли. Бяха убили мечката по такъв зверски начин, след което я бяха обезглавили и отнесли главата и лапите й като трофеи.

Джо ненавиждаше ненужното убиване на диви животни. Тук, сред това обширно открито пространство, мечката не бе представлявала никаква заплаха за мъжете в пикапите, а те я бяха преследвали като ловци, подгонили последния бизон. Не бяха отрязали нито едно парче месо, нито бяха одрали кожата й.

Той събра дузина гилзи с характерните за този калибър капсули и ги прибра в страничния джоб на раницата си. Отряза кичур козина от трупа. Намереше ли главата и лапите, щеше да поръча ДНК анализ, който да покаже дали са принадлежали на МГ-53. Записа в бележника си точното време и местоположение, макар да знаеше, че едва ли ще успее да открие повторно това място. Прибра в раницата си и окървавената яка с предавателя. Доказателство за онова, което бе намерил.

Съжаляваше, че не разполага с обичайното си професионално оборудване — цифров фотоапарат, джипиес, радиостанция, пикап, — което да му позволи да преследва убийците. Зарече се, че срещне ли ги отново, ще ги накара да си платят.

— Съжалявам — обърна се Джо към останките на мечката. — Наистина съжалявам. — А на Дейзи рече: — Що за диваци са тези хора?

* * *

Когато Джо надзърна изпод широката периферия на шапката си, видя, че слънцето напича неуморно над главата му, а в далечината — някъде в северните покрайнини на пустинята — се мержелее бяло петно. Първата му мисъл бе: пикапите се връщат. Мигом приклекна. Нямаше къде да се скрие, но реши, че ако колите се намират достатъчно далече, може да открие пресъхнало речно корито, където да се спотаи, докато отминат.

Лицето му бе почервеняло от слънцето, макар че температурата бе едва двайсетина градуса. Широката периферия на неговия „Стетсън“ го предпазваше от пряк досег с лъчите, но те се отразяваха от гладката повърхност и изгаряха лицето, врата, ръцете му. Същото му бе се случило веднъж, когато бе излязъл на риболов с лодка в една планинска река: беше изгорял от отраженията на слънчевите лъчи във водата.

Дейзи стоеше до него и дишаше тежко с изплезен език. Джо усещаше горещия й дъх във врата си. Той вдигна бинокъла и завъртя внимателно пръстена, за да фокусира изображението. Не беше бял пикап, а бяла риза или фланелка.

Човекът с бялата риза също вървеше пеша. Крачеше бавно, много бавно, право към Джо.

— Що за глупак би тръгнал пеша из тези места? — попита той на глас Дейзи. — Искам да кажа, освен нас?

Той коленичи отново и подпря лакти на сгънатите си колене, за да стабилизира изображението. Въпреки увеличението се наложи да изчака пет минути, преди да различи фигурата в далечината. Оказа се онази привлекателна жена от кафене „Мустанг“, на която мястото й определено не бе там… Джан-нещо-си. И не крачеше никак бавно, беше изпълнена с воля и решимост. Размахваше енергично ръце и гледаше целеустремено напред.

Нямаше нито шапка, нито раница, нито туристическа щека. Беше поне на двайсет, двайсет и пет километра от магистралата и на доста повече от кафенето, а никъде около нея не се виждаше каквото и да било превозно средство. Очевидно — ако Джо можеше да съди по езика на тялото й — искаше да стигне целта си колкото се може по-бързо.

 

 

Джо бе доволен, че тя се движи право към него. Чудеше се след колко ли време ще забави ритъм, ще вдигне глава и ще го види да седи на песъчливия хълм. Тя го направи едва когато се озова на стотина метра от него, и замръзна за миг.

Джо наблюдаваше лицето й през бинокъла, макар от толкова близко разстояние това да бе почти воайорство. Сега не му се стори толкова млада и нахакана, колкото при първата им среща. Останките от грима се бяха разтекли на струйки по лицето й, косата й бе слепена на влажни кичури.

Джан спря и постави ръце на кръста си, за да подчертае учудването си. Изглеждаше едновременно ядосана и разтревожена. Поклати глава и го погледна отново, за да се увери, че не е мираж. След като установи, че не е помръднал от мястото си, Джан въздъхна, свърна леко и се насочи право към него.

Джо се изправи със стон. Мускулите му вече се бяха схванали, стъпалата му пареха. Защо Джан не бе донесла кофа с ледена вода, за да ги натопи в нея?

Тя обаче не само не разполагаше с ледена вода, ами не разполагаше с никаква вода. Абсолютно никаква. Не разполагаше с нищо, освен ризата на гърба си, прашните си тесни джинси и силната си воля да стигне някъде възможно най-бързо. Когато приближи, Джо видя, че устните й са подути.

— Джан, нали?

— Да.

— Искаш ли вода? — попита той.

— О, господи! Да! — възкликна тя. — Благодаря ти!

Джо свали раницата от раменете си, извади пълната до половина бутилка (всичката вода, с която разполагаше) и й я подаде. Тя разви капачката, надигна бутилката и отпи жадно.

— Не пий прекалено бързо — предупреди я Джо. — Карай по-бавно, за да не ти прилошее.

Джо отлично знаеше, че на тази надморска височина в Скалистите планини дехидратацията настъпва изненадващо бързо въпреки равния терен и относително ниските температури. Туристите в района често страдаха от началните й симптоми, но ги отдаваха на т.нар. „височинна болест“. В действителност за тях бе виновно обезводняването на организма.

Джо избегна погледа й, докато тя пиеше. Стори му се невъзпитано да я наблюдава в такъв момент. Изчака я да приключи и да му върне бутилката. Остана съвсем малко вода, но това нямаше особено значение. А тя сякаш не изгаряше от желание да му върне бутилката.

— Никога не съм била толкова жадна — каза Джан и изтри устни с опакото на дланта си.

— Тръгнала си без вода, а?

— Нямах възможност да взема.

Той я огледа. Преди да каже нещо обаче, тя попита:

— Ти си онзи ловен инспектор, когото срещнах с Фил Паркър преди няколко дни, нали? Забравих името ти в мига, в който видях венчалната ти халка.

— Да — отвърна Джо и вдигна ръка, за да й я покаже отново.

— И сега се разхождаш самичък из пустинята в компанията на твоето куче.

— Запознай се с Дейзи.

— Здрасти, Дейзи.

Когато чу името си, Дейзи се понесе към жената, за да й предостави привилегията да я погали по главата. Ама че безсрамно куче, каза си Джо.

— Нямаше ли пикап? — попита го Джан.

— Имах.

— Но въпреки това вървиш пеша? Да не се е повредил или нещо подобно?

— Нещо подобно.

Водата й подейства наистина ободряващо, забеляза Джо. Лицето й възвърна обичайния си цвят, погледът й живна. Остана смаян колко бързо се случи всичко това.

— Не е ли странно да се срещнем тук? — попита тя. — Да се натъкнем един на друг? Двама души, които се опитват да прекосят пеша Червената пустиня? Какви са шансовете това да се случи?

— Нищожни.

— Ако не бях атеистка, щях да благодаря на Господ, че те срещнах. Мисля, че спаси живота ми.

Неохотно му върна бутилката и той я прибра в раницата си.

— Аз пък вярвам в Господ — отвърна Джо.

Тя кимна и на лицето й се появи онова объркано изражение, което бе забелязал малко по-рано.

— Ти си ловен инспектор. По служба ли си тук? Занимаваш се с каквото там се занимават ловните инспектори?

— Точно сега единствената ми работа е да се добера до магистралата и да се кача на автостоп, преди двамата с Дейзи да капнем от умора.

Джан не го попита защо не носи телефон или радиостанция. Това му се стори необичайно.

— И аз правя същото… горе-долу — каза тя.

— Но вървеше в обратната посока.

Погледът й се зарея някъде на юг, след което Джан кимна мрачно.

— Закъде си се разбързала така? — попита Джо.

Тя се замисли продължително, преди да отговори:

— Трябва да предупредя Иби.

— Кой е Иби?

— Един познат. Страхотен човек. Намира се в опасност и дори не подозира.

— И този Иби живее в пустинята?

Джан го изгледа предпазливо.

— Да.

— И си решила да тръгнеш пеша от кафенето, за да го предупредиш? — попита скептично Джо.

— Не, не бях решила да вървя пеша — отвърна гневно тя, — но така се получи.

Извади от джоба на джинсите си старомоден компас, отвори го и го постави върху дланта си. Компасът нямаше никакви електронни части.

Когато стрелката посочи север, Джан погледна над рамото на Джо. Той проследи погледа й на юг-югоизток.

— Там се намира старото ранчо — каза Джо.

— Значи си минал покрай него?

— Да. В него стават доста подозрителни неща.

— Подозрителни за теб, вдъхновяващи за мен.

— Толкова вдъхновяващи, че си решила да отидеш пеша до там? — попита Джо.

Тя го изгледа с присвити очи. В погледа й се четеше объркване.

— Не, нещо се случи в кафенето. Наложи се да се измъкна през задната врата, и то колкото се може по-бързо. Скочих в микробуса на Кутър, преди да ме наранят, и тръгнах направо през пустинята, за да намеря Иби и да го предупредя. Оказа се обаче, че датчикът за горивото в резервоара е повреден — продължи Джан и повиши глас. — Показваше, че е три четвърти пълен, докато всъщност се оказа, че има осем-девет литра. Бензинът ми свърши преди няколко километра и аз тръгнах пеша. — Джан сведе поглед към туристическите си обувки. — Нещо се е объркало, и то сериозно.

— А свързано ли е с четири бели пикапа, пълни с разни откачалки?

Тя остана изненадана.

— Откъде знаеш за тях?

— Срещнах ги преди два часа. Те обаче не ме видяха.

— Ако те бяха видели, нямаше да си тук. — Тя потрепери въпреки горещината. — Онова, което направиха с Кутър…

Не довърши изречението. Обви ръце около раменете си, сякаш си припомняше неотдавнашна психологическа травма. Толкова тежка травма, помисли си Джо, че я е накарала да изостави микробуса и да продължи пеша без храна, вода или каквото и да било друго.

— Какво се случи с Кутър? — попита Джо.

— Не разбираш ли? Точно сега не мога да си губя времето в приказки с теб. Оценявам жеста с водата, но трябва да вървя. Трябва да предупредя Иби.

Тя го заобиколи и закрачи в посоката, в която бе вървяла, преди да срещне Джо.

Той извика подире й.

— Когато стигна магистралата, мога да повикам помощ. Какво да им кажа?

Вместо да отговори, Джан му махна за „сбогом“, без да извърне глава.

Когато се отдалечи на петнайсетина метра, тя спря и се обърна бавно.

— Джо Пикет?

— Да.

— Познаваш ли момиче на име Шеридан?

— Имам дъщеря, която се казва Шеридан.

— Руси коси, зелени очи, на двайсет и една-две? Студентка в Университета на Уайоминг?

— Точно така.

Джан посочи някъде на юг.

— Тя е с Иби.

Сякаш някой стовари юмрук в корема му. Мерибет бе споменала, че дъщеря им ще прекара уикенда на къмпинг. Но…

— Чакай — спря я той. — Идвам с теб.

— Ами ако не искам компания?

— Няма да се отървеш от мен. Освен това ще имаме възможност да поговорим. Като за начало можеш да ми кажеш какво прави Шеридан при този Иби.

 

 

След четирийсет и пет минутен преход на югоизток, по време на който се върнаха по пътя, откъдето бе дошъл Джо, спряха да изпият последната вода край обезобразения труп на мечката гризли. Главата му се замая от разкритията на Джан. Тя явно нямаше нищо против да сподели информацията с него, а той бе добър слушател. Това бе едно от качествата му. След като я изслуша обаче, нямаше търпение да открие Шеридан и да я измъкне от онова място.

Постави под съмнение част от нещата, които според Джан Иби бе намислил, но тя явно му вярваше. Затова Джо запази подозренията за себе си — например как Иби бе успял да запази контрола си върху операцията, как бе успял да организира високотехнологично производство без вода, електричество или каквато и да била друга инфраструктура, — за да насърчи Джан да продължи да говори.

Цялата тази смесица от конспирации, технологии и политика, забъркана насред пустинята, му се струваше толкова нереална. Въпреки това трябваше да признае, че в думите й открива известна логика: организацията по набирането на средства, отдадеността на каузата, идеологията… Добре разбираше, че това може да бъде осъществено единствено в пълна изолация, в противен случай властите щяха да научат.

В интерес на истината, Джан нямаше представа как Иби е успял да организира всичко. Тя едва ли не го боготвореше, не изпитваше и капка съмнение в неговия идеализъм и знаеше отлично своето място в цялата схема. Онова, което не разбираше, или по-точно онова, което не можеше да разбере, бе случилото се същата сутрин.

Бе чула, че Иби се е натъкнал на друг соколар в пустинята, но нямаше представа как изглеждаше той, а името Нейт Романовски не й говореше нищо.

Колкото повече научаваше Джо, толкова повече се засилваха подозренията му, че Нейт е замесен по един или друг начин. Нейт се чувстваше повече от отлично в онази мъглява територия отвъд правилата и границите.

Джо знаеше — и то не от вчера, — че не би могъл да съществува там. Вече бе изпитал на гърба си какво е да си извън системата, откъснат от света, макар и за няколко часа.

И не му бе харесало.

 

 

За пръв път изпитваше задоволство, че не може да се свърже с Мерибет, защото тя щеше да се ужаси и поболее от тревога от това, което щеше да й каже. В същото време обаче Мерибет можеше да му даде полезен съвет, защото обикновено разсъждаваше по-трезво и хладнокръвно от него. Можеше да се възползва и от умението й да действа ефективно под напрежение, както и от обширната мрежа от контакти с щатските власти и правоохранителните органи, които тя мигом можеше да задейства и да изпрати подкрепление.

Джан потръпна, когато видя отблизо останките на мечката, и бързо извърна поглед. Мухите бяха намерили трупа и кръжаха около него в плътен облак.

— Те са били — заяви тя на Джо. — Направиха същото и с Кутър.

— Отрязали са му главата?

Джан кимна.

— Щях да бъда следващата, ако не бях избягала през задната врата. Но щяха да го направят, след като ме изнасилят. Прочетох го в погледите им. Никой никога не ме бе гледал по този начин.

Джо се замисли. Сети се за последния път, когато бе видял Шеридан… май беше миналия месец, когато си бе дошла у дома един уикенд. Изглеждаше толкова свежа, привлекателна, интелигентна, независима, досущ като майка си.

— В такъв случай да тръгваме — каза той.