Ч. Дж. Бокс
Извън системата (17)

17

Кобурът с револвера тупна на земята, а Нейт вдигна ръце с длани, обърнати към Саид. Мъжът отдясно пристъпи напред, за да вземе пушката му. Бе преметнал автомата с цевта назад, така че да може да стреля по палатките, ако Нейт направи заплашително движение.

Когато мъжът отляво взе кобура, Саид погледна Нейт право в очите и посочи с брадичка през рамо. Искаше да се отдалечат от палатките и Нейт да го последва към най-близката барака. Нейт кимна и тръгна след него.

Всичко, което Саид прави, помисли си Нейт, е продиктувано от желанието му да се отдалечат от палатките и да отидат на друго място. Поради някаква причина Саид не искаше хората, които спяха вътре, да разберат какво се бе случило току-що. Нейт нямаше да спечели нищо, ако наруши тишината, а най-вероятно щеше да изложи на опасност живота на хората в палатките.

Трябваше да научи повече.

 

 

Саид вървеше най-отпред, Нейт го следваше. Двамата стрелци бяха на няколко крачки зад тях, застанали от двете му страни.

Когато се скриха зад ъгъла на първата барака, Саид се обърна, протегна ръка и даде знак на Нейт да спре. Сетне завъртя пръст, за да му покаже, че трябва да се обърне с гръб към него.

Нейт изчака секунда, сетне просъска:

— Това не е добра идея.

Саид погледна човека отзад и Нейт се приготви за удар. Дали щяха да стоварят приклад на автомат върху главата му, или да го изритат в краката и да го свалят на земята?

Вместо това чу стъпки и почувства студеното докосване на метал по врата, преди през тялото му да преминат единайсет милиона волта, изстреляни от електрошоков пистолет „Стън Мастър“. Имаше чувството, че очите му ще изскочат от орбитите. Краката му омекнаха и той падна на колене против волята си. Ушите му пищяха оглушително.

И преди бе прострелван с тейзър като част от подготовката си за специални операции, но тогава бе знаел какво да очаква и съответно се бе подготвял. Сега реагира толкова зле, защото изстрелът дойде напълно неочаквано. Мускулите му потрепваха в конвулсии, сякаш под кожата му бяха пропълзели безброй електрически змии. Не можеше да контролира нито крайниците, нито главата си, която бе клюмнала безпомощно напред, сякаш вратът му бе стъбло на увехнал слънчоглед.

С периферното си зрение видя Саид да се навежда с дълга пластмасова лента в ръце. Макар и останал без сили, Нейт запази достатъчно присъствие на духа, за да свие юмруци зад гърба си и да окаже достатъчно съпротива, за да опре кокалчетата на пръстите си едно в друго и да не позволи да вържат китките му една върху друга. Последва продължително съскане, съпровождащо затягането на лентата.

Едва след минута успя да се съвземе дотолкова, че да изправи глава. Видя, че Саид го оглежда, за да провери дали не се е изпуснал. Увери се, че всичко е наред, и процеди през стиснати зъби:

— Следващия път ме послушай.

Нейт поклати глава с надеждата да проясни съзнанието си. Вкус на метал и дим изпълни устата му. Електрическият ток бе пронизал пломбите му.

— Ще запомня това — заяви дрезгаво той.

Двамата мъже, застанали отстрани, се пресегнаха, хванаха го под мишниците и го изправиха. Краката му трепереха, но успя да се задържи прав.

— Благодаря, че не изкрещя — каза Саид.

 

 

Минаха покрай затворените врати на първата барака. Когато се изравни с нея, Нейт хвърли поглед през един счупен прозорец и видя голям автомобилен фар с размерите на чиния, покрит целия с размазани насекоми, и крайчеца на хромирана радиаторна решетка.

— Гледай право напред — изсъска Саид зад рамото му.

Нейт обаче бе видял каквото му трябваше: ухилената зъбата радиаторна решетка на влекач „Питърбилт“. Запита се дали и ремаркето е тук. Бараката бе достатъчно дълга, за да побере камион с размерите на тир. И бе достатъчно широка не за един, а за два.

— Отиваме в третата сграда — каза Саид на висок глас.

Бяха се отдалечили достатъчно от палатките и можеха да говорят нормално, без да шепнат.

Когато минаха покрай втората барака, Нейт отново хвърли поглед през един от прозорците. Вътре бе прекалено тъмно, но все пак успя да различи силуетите на безразборно паркирани пикапи, трактор, мотори. Долови и мирис на разлят бензин.

— Искам да говоря с Иби — каза Нейт, когато приближиха страничната врата на третата барака.

— Ще говориш с него.

— Искам да знам какво става тук. Вие май сте сбъркали и пустинята, и страната.

Никакъв отговор от Саид.

— Кой спи в онези палатки?

Саид се обърна.

— Какво те е грижа? Какво общо има това с лова на соколи в пустинята?

— Нищо — отвърна Нейт, — но е свързано с онези тримата, които дойдоха в лагера ми, за да ме убият в съня ми. Реших, че може да знаете нещо за това.

По лицето на Саид не трепна мускулче. Само попита:

— Кои бяха те?

— Не носеха документи за самоличност.

— И къде са сега?

— Двама не се върнаха — каза Нейт. — Но третият е дошъл тук.

Саид повдигна вежди и поклати глава.

— Невъзможно. Никой от нашите хора не би направил такова нещо.

— Тогава ми върни оръжието и ме пусни да си ходя.

На Нейт му се стори странно, че Саид не попита защо двамата мъже не са се върнали или какво точно се е случило в пустинята. Или защо Нейт бе решил, че третият се е върнал в старото ранчо.

— Първо ще поговорим — отвърна Саид, после каза нещо на арабски на двамата мъже с автоматите.

Нейт не разбра нито дума, но очевидно нареждането бе да останат с него и да го държат под око.

За разлика от другите две бараки тази, в която влязоха, бе преградена на по-малки помещения. При влизането си се озоваха в стая с нисък таван и стени, покрити с евтина ламперия, които й придаваха вид на офис. Вътре имаше прашно метално бюро, три стола с твърди облегалки и стара коркова дъска, върху чиято повърхност личаха очертанията на документите и визитките, закачени някога върху нея. Нямаше лампа на тавана, а единствената светлина в помещението бе естествена и проникваше през потъмнелия, издраскан от пясъчните бури прозорец. Подът бе осеян с миши изпражнения.

— Седни — нареди Саид на Нейт.

Вместо това Нейт направи няколко крачки по стария нагънат линолеум и се подпря на бюрото.

Двамата мъже с калашниците взеха по един стол и се настаниха в двата противоположни ъгъла. Добре са обучени, помисли си Нейт. Сядайки така, те елиминираха всяка възможност да се справи с тях едновременно. Атакуваше ли единия, другият щеше да го пререже на две още с първия откос.

— Някой от вас говори ли английски? — попита Нейт.

Начинът, по който го погледнаха, издаваше, че разбират въпроса. Но не казаха нито дума.

Мъжът отляво имаше късо подстригана брада, дълъг нос, чупен няколко пъти, и почти прозрачни устни. Пръстите му бяха дълги и тънки и приличаха на крака на паяк. Носеше широка риза, поне няколко размера по-голяма от необходимото, и панталон от груб зелен плат. От страничния външен джоб на десния крачол стърчеше резервен пълнител за автомата.

Другият отдясно, същият, който бе повтарял тихо някаква мантра, докато бе държал палатката на мушка, бе по-нисък и широкоплещест, с черна кърпа на главата си. Брадата му висеше на рехави кичури, които достигаха малко под брадичката му. Носеше тънко камуфлажно яке в пустинни шарки и избеляла тениска с Батман. От предния джоб на якето, купено явно от някой магазин за армейски стоки, стърчеше електрошоковият пистолет. Нейт обърна специално внимание на тази подробност.

И двамата имаха вид на опитни наемници, и двамата несъмнено бяха получили нареждане да не говорят. Приличаха на джихадистите, които Нейт бе срещал в Близкия изток: ревностни фанатици, посветени на каузата и лишени от каквото и да било чувство за хумор. И смъртоносно опасни. Те са от хората, които се усмихват само когато някой, на чийто врат са стъпили с ботушите си, започва да моли за милост, помисли си Нейт.

Саид оглежда Нейт с присвити очи в продължение на няколко минути. После попита:

— Къде са ястребите ти?

— Соколи — поправи го Нейт. — Всички соколи са ястреби, но не всички ястреби са соколи.

— Това е едно от нещата, които не разбирам.

— Не е нужно да го разбираш.

— Пуснали ги?

А не: Загинаха ли, когато някой атакува лагера ти?

— Те са в колата ми на около пет километра от тук — отвърна Нейт и кимна на запад. — Пусни ме и ще ги доведа. Днес нито съм ги хранил, нито съм ги пускал да ловуват. След като си приятел на Иби, би трябвало да знаеш, че соколарите винаги поставят птиците си на първо място.

— Ще го повикам — каза Саид.

— Иби?

— Разбира се, че Иби.

— И ще ме оставиш тук с тези главорези? Ахмед и Ахмед? Или се казват Мохамед и Мохамед?

Когато произнесе последното име, широкоплещестият тип, който бе използвал електрошоковия пистолет срещу Нейт, се надигна и понечи да се нахвърли срещу него, но Саид каза нещо на арабски и го спря.

После се обърна и предупреди Нейт:

— Не го провокирай. И не забравяй, че причината да си тук е незаконно навлизане в чужда собственост. Дойде в нашия лагер неканен и въоръжен.

— Повикай шерифа тогава — отвърна Нейт.

Саид се усмихна едва доловимо.