Ч. Дж. Бокс
Извън системата (15)

15

По-рано същата нощ Нейт Романовски проследи отпечатъците от гумите на колата, с която Номер три бе избягал, и така се озова пред заключената порта на старото ранчо. Спря в подножието на хълма, извади два стълба от оградата и внимателно положи ръждясалата бодлива тел на земята, за да може да мине отгоре й с джипа си. Реши да не се насочва направо към сградите, където предположи, че се е скрил Номер три. Откритото пространство между оградата и ранчото бе прекалено голямо и бе невъзможно да се приближи незабелязано.

Вместо това подкара покрай оградата, но от вътрешната й страна, насочвайки се на запад. Движеше се максимално тихо, без фарове. Използваше лунната светлина, за да се ориентира в местността. Когато видя постройките в плитката падина, Нейт се огледа неспокойно през рамо в търсене на светлини или каквито и да било следи от човешка дейност. Успокои се едва когато се отдалечи на пет-шест километра от портата и превали висок хълм, който го скриваше от сградите и от всеки, който би могъл да го наблюдава.

Оградата бе издигната преди десетилетия и колкото повече се отдалечаваше от заключената порта, толкова по-лошо бе нейното състояние. Ръждясалите метални стълбове отстъпиха място на дървени колове, а в големи участъци бодливата тел просто бе паднала на земята. Много отдавна за нея не бяха полагани никакви грижи, а онзи, който я бе издигнал, явно бързо бе загубил ентусиазма си и колкото по-надалече от портата бе отивал, толкова по-немарливо я бе правил. В задната част на ранчото тя не бе нещо повече от редица счупени или килнати колове, от които висяха кълбета бодлива тел.

Нейт предположи, че това си има обяснение. Или някой работник бе проявил небрежност, след като се бе отдалечил от погледа на собственика на ранчото, или самият собственик бе проумял колко глупаво е да се опитва да огради пустинята.

 

 

Пътят свърши. Склонът надолу бе толкова стръмен, че бе невъзможно да се премине с кола. Нейт изключи двигателя и слезе, за да огледа мястото.

Видя пресъхнало корито, оформено преди много, много години, когато реката се е виела на меандри из долината. Дори и сега изглеждаше внушително, макар дъното да бе покрито с пясък вместо с буйни води. Вероятно, каза си Нейт, тук потича някое ручейче единствено след поройни валежи. Ако съдеше по контурите на долината, коритото най-вероятно бе преминавало покрай старото ранчо. Който и да бе притежавал мястото, май се бе надявал реката да осигури достатъчно вода за хората и животните.

Никакъв шанс.

 

 

Пресъхналото корито бе подходящо за скривалище. Можеше да кара по протежение на стръмните склонове, докато реката направеше завой и скриеше автомобила от погледите на хората. Така никой нямаше да може да го види нито от юг, нито от север, откъдето бе дошъл. А погледът на всеки, който застанеше на изток или на запад, щеше да премине над неравната гола пустош. Протритият бежов брезент на гюрука бе в същия цвят като терена наоколо, затова едва ли можеше да бъде забелязан от самолет или от някой от шпионските спътници на Тирел и Волк.

Нейт не бе сигурен защо му доставя толкова голямо удоволствие да разстройва плановете на Тирел и Волк и да ги държи в неведение относно местоположението си, но това бе самата истина.

 

 

Нейт премести птиците си под една скала, надвиснала над сухото речно корито, и завърза кожените им връвчици за старите корени, които прорязваха склона като оголени стоманени кабели. После седна направо върху чакъла на дъното и опря гръб в склона. Зави се с прокъсаното вълнено одеяло, което държеше под седалката и което миришеше на бензин и птичи изпражнения. Затвори очи и се опита да поспи.

 

 

В два и половина чу форсирането на мотори в далечината. Звукът дойде от изток, откъм старото ранчо, където го бяха отвели следите от гуми.

Нейт се изправи, извади револвера и зачака моторите да се появят.

Не се появиха и след петнайсетина минути отново се възцари тишина.

Нещо странно става в това старо ранчо, помисли си Нейт. И каквото и да е то, явно е достатъчно важно за някого, че да изпрати двама убийци, единият със сабя, а другият с автомат, да му видят сметката.

Ще ми паднете в ръцете, помисли си той.

* * *

Нейт се събуди два часа преди изгрев-слънце и се озова лице в лице с чифт бледожълти вълчи очи. Мършавият койот бе търсил храна по обичайния си път и с изненада бе установил, че има нещо непознато пред него, и бе доловил във въздуха острата миризма на един човек и три птици.

Каква чудесна плячка за един хищник. Твърде гладен при това.

Нейт грабна револвера си и замахна рязко. Цевта се стовари между очите на койота, който изквича като домашно куче, след което се претърколи по сухия бряг. Изправи се неуверено на крака и се олюля като пияница.

— Ей, койоте! — изръмжа Нейт. — Остави птиците ми на мира!

Той проследи с поглед хищника, докато се скрие сред храсталаците, но не натисна спусъка. Стигаше му толкова смърт за днес. А и това му е работата на койота — да си върши койотските дела. Какъв е смисълът да го убива? Въпреки това върза птиците за импровизираната им стойка в джипа, за да не може никой хищник да се добере до тях.

Още преди слънцето да изгрее, Нейт тръгна пеша по пресъхналото корито с револвер в кобура под мишницата и пушка на гръб. Взе малка раница с два литра вода, бинокъл, муниции и сателитен телефон.

Утрото бе сухо. Духаше лек северен вятър, благодарение на който въздухът изглеждаше по-студен, отколкото всъщност бе. Сребристите облаци високо в небето закриваха неизгрялото още слънце и забулваха източния хоризонт с воал от оранжеви дантели. Въздухът миришеше на прах и пелин.

Хубав ден за лов, помисли си Нейт. Бе поставил батерията в телефона, преди да тръгне, но не го бе включил. Тирел и Волк не можеха да му се обадят, да го скастрят или да му дадат заповеди. Това бе целта му. Но можеха да проследят движението му към старото ранчо. И да разберат, когато това движение внезапно спре.