Ч. Дж. Бокс
Извън системата (14)

14

Пикапът на Джо затрополи по черните пътища и продължи да се движи по тях през останалата част от деня. Когато шумът от магистралата остана зад гърба му, измина още един час, преди мобилният му телефон да изгуби сигнала. Не след дълго радиото в кабината започна да пращи и той го изключи.

Теренът бе открит, но не толкова равен и безличен, колкото му се бе сторил отдалече. Джо прекосяваше сухи дерета и заобикаляше огромни канари, а по едно време подкара по пресъхнало речно корито, което се изпълваше с вода само по време на някой пороен валеж. През отворения прозорец нахлуваше миризма на прахоляк и хвойна, а слънчевата светлина, невъзпирана от короните на дървета, изглеждаше чиста и сурова.

Джо непрекъснато се оглеждаше за джипа на Нейт, за лагера, който би могъл да издигне, или за сокол, излязъл на лов сред облаците. Знаеше, че през лятото в Червената пустиня идват шепа туристи, но през есента тук не стъпваше жива душа въпреки умерения климат. Не се виждаше нито автосонда за геоложки проучвания, нито екип сеизмолози.

Дивите животни, които срещаше — вилороги антилопи, койоти, зайци или ято тетреви, които крачеха по средата на пътя (наложи се дори да натисне спирачка, за да не ги прегази), — изглеждаха изненадани, но не непременно уплашени.

 

 

Колкото по-навътре в пустинята навлизаше, толкова по-близо му се струваше Нейт, макар да нямаше никакви основания да смята така. Не забеляза следи от автомобилни гуми, стар огън или лагер, останки от дивеч, убит от сокол. В миналото Нейт винаги бе демонстрирал удивителна способност да открива Джо, независимо дали се намираше в планините Бигхорн, в националния парк „Йелоустоун“ или в горите на Титон. Може би този път магията ще подейства в обратна посока, помисли си Джо.

Приятелството му с Нейт Романовски се бе променяло и оформяло през годините и сега, докато шофираше из потъналата в тишина пустиня, Джо реши, че мисията му е начин да вдъхне нов живот на това приятелство. Бе срещнал Нейт преди десет години, когато соколарят бе арестуван за убийство, което не бе извършил. Бе положил доста усилия, за да го освободи, след което Нейт бе дал клетва, че винаги ще защитава семейството на Джо. Този своеобразен обет си имаше и тъмна страна — цяла камара трупове, образувала се през годините, за която Джо предпочиташе да не мисли.

Нейт се превърна в голяма слабост на Мерибет. Джо знаеше, че никой, освен него не може да откъсне с голи ръце ушите или крайниците на друг човек и да се радва на запазено място в сърцето й. Нейт се бе превърнал в неразделна част от историята на семейство Пикет, и то по един необикновен, бурен и непредсказуем начин. Навремето Шеридан, най-голямата му дъщеря, бе вземала уроци по соколарство от Нейт. И той се бе отзовавал винаги когато Джо бе имал нужда от него.

Джо също се бе притекъл на помощ, когато Нейт не бе на себе си след насилствената смърт на две свои приятелки или когато бе работил за кратко за Волфганг Темпълтън, за да „убива хора, които трябва да бъдат убити“. След което Джо бе убедил приятеля си да се предаде в ръцете на закона и да свидетелства срещу Темпълтън. Нейт бе срещнал Оливия Бренън и тя — него.

Може би, каза си Джо, Нейт отново се нуждае от помощта ми. Ако е така, надявам се, да бъда до него в такъв момент.

— Хайде, приятел — изрече Джо на глас. — Покажи се!

Дейзи надигна глава и го погледна.

— Не ти — уточни Джо.

 

 

Джо никога не бе посещавал района на Кирпичения град, но го позна мигом щом видя причудливите скални образувания, пирамидите и каменните колони с кацнали върху тях десеттонни скали. Късното следобедно слънце озаряваше каменните феномени и отдалече те изглеждаха обгърнати от живописни пламъци. Огромните канари хвърляха дълги сенки по червеникавия пясък.

Два коловоза пресичаха от север на юг полето с див пелин, през което се движеше. Когато стигна своеобразното кръстовище, Джо се надвеси през отворения прозорец и видя скорошни следи от автомобилни гуми върху песъчливата почва.

Той спря пикапа и излезе. Дейзи се понесе след него. Той коленичи и огледа внимателно следите. Бяха пресни, от сутринта. Нямаше нито влага, нито вятър, които да ги заличат, затова ясно можеше да види отпечатъка на грайферите върху пясъка. Различи два, а може би три комплекта гуми.

Тръгна по пътя, като вървеше отстрани и прескачаше туфите див пелин и малките кактуси. След петнайсетина метра попадна на по-широко място, където следите не се препокриваха.

— Едната кола е дошла от юг, после същата кола се е върнала — каза Джо на Дейзи. — Виждаш ли тук? А другите, по-тесните гуми са дошли от север и са минали направо върху по-старите следи.

Дейзи го погледна и размаха опашка. Искаше да й хвърли парче дърво, а тя да се втурне и да му го донесе.

— Предполагам — продължи Джо, — че първият автомобил е пътувал в онази посока, после се е върнал обратно. Някой го е последвал с втората кола. Знаеш ли, че джиповете имат по-тесни гуми от пикапите?

Той сложи ръце на кръста и огледа хоризонта във всички посоки. Вероятно след около час щеше да се мръкне. Нямаше начин да разбере къде са отишли колите, оставили тези следи, нито дори в коя посока са продължили. Знаеше, че се намира близо до границата с Колорадо на юг и с Юта на югозапад. И знаеше, че се намира далече, много далече от който и да било асфалтиран път.

Джо засне следите от гуми с мобилния си телефон и отбеляза координатите в ноутбука си.

— Можем да тръгнем по следите или да си устроим лагер, преди да се стъмни. Какво ще кажеш?

Дейзи си помисли, че е крайно време да й хвърли парче дърво, което да му донесе обратно. Затова продължи да го гледа настойчиво и да маха с опашка. Джо се върна до пикапа, взе от задната седалка пластмасова играчка за кучета и я запрати към пустинята.

Десетина минути по-късно той заяви на задъханата Дейзи:

— Добре, да потегляме. Ще тръгнем по следите, но ще се върнем тук, преди да е станало прекалено късно.

 

 

Минути преди да се наложи да включи фаровете или халогените под бронята, Джо се изкачи по дълъг полегат склон, откъдето можеше да огледа широката падина пред себе си.

На два-три километра в далечината се издигаше отдавна изоставено ранчо: няколко постройки в различна степен на разруха, озарени от последните лъчи на залязващото слънце. Не очакваше да се натъкне на стара ферма тъкмо тук, тъй като цялата земя наоколо бе собственост на федералното правителство, или по-точно на Бюрото за управление на държавните земи. Вероятно, каза си Джо, навремето собственикът е сключил някаква по-специална сделка с федералните или парцелът му е бил изключен от плановете им по времето, когато са сложили ръка на всички земи наоколо.

Той огледа внимателно ранчото и забеляза, че пътят е препречен от широка порта, покрита с бодлива тел. Спря пред нея и видя веригата и тежкия катинар с код. Джо го хвана и го дръпна. Понякога фермерите само се преструваха, че заключват. Този път не извади късмет.

Взря се в пътя и видя, че два — а не три — от автомобилите бяха преминали през портата. Едната кола наистина бе минала оттук. Не забеляза обаче следите от по-тънките гуми, които бе видял по-рано. Изследва внимателно оградата и в двете посоки и забеляза, че шофьорът или пътниците на другата кола бяха спрели на стотина метра на изток и бяха извадили два от дървените стълбове, на които се крепеше бодливата тел. Най-вероятно ги бяха оставили на земята, притиснати с някаква тежест и бяха преминали върху тях, за да продължат преследването. Не откри мястото, откъдето бе минала втората кола.

Огледа старото ранчо и не откри следи нито от коли, нито от хора, не забеляза никакви признаци, че то е обитавано. Сградите бяха потънали в мрак, а никъде в пустинята не се виждаше и следа от електропровод.

Джо не искаше да навлиза незаконно в чужда собственост. Не и тази вечер. Вместо това извади далекогледа си и го монтира на триножника, който постави в каросерията на пикапа. Приведе се, погледна през окуляра, фокусира изображението и изследва сградите една по една.

Нямаше никакво съмнение, че ранчото е изоставено отдавна. Къщата, в която бе живяло семейството на фермера, бе изгоряла и от нея бе останала само една овъглена коруба с хлътнал покрив и счупени прозорци. Успя да различи петната от дим по външните стени, точно над рамките на прозорците. Старият навес зад къщата се бе наклонил силно наляво, а малката барака до него бе рухнала сама. От двете страни на руините се издигаха четири дървета. Дърветата не растат там, където няма дъжд, помисли си Джо.

В другия край на двора, точно срещу изгорялата къща, се издигаха три продълговати постройки, разположени успоредно една на друга. Бяха по-дълги и по-широки от онези, които Джо бе виждал по другите ферми, затова реши, че са използвани не само като гаражи за селскостопанска техника, но и като обори за добитък. Вероятно някога ранчото е било огромно, предположи Джо, но овцевъдството не бе донесло очакваната печалба, и то по време, когато в щата се бяха отглеждали милиони овце.

И така, кой бе влизал и излизал от изоставеното ранчо? Кой бе заключил вратата? И кой го бе проследил и не се бе върнал?

* * *

Той използва оскъдната светлина и бавно завъртя далекогледа към трите бараки с надеждата да зърне през прозорците предницата на някой от автомобилите или силуета на някой от шофьорите. Не видя нищо, освен един очукан пикап.

И изведнъж с периферното си зрение засече — или така поне му се стори — искрица светлина зад счупения прозорец на средната барака. Джо се подпря на пикапа и се опита да фокусира изображението и да надзърне през отворения прозорец. В този момент го видя отново: оранжевочервен проблясък, сякаш някой палеше кибрит. Видя и лицето на мъж — мургав, с извит нос — да се озарява в розово за секунда-две, докато палеше цигарата си. Не беше Нейт. Мъжът духна клечката. В мрака обаче остана червената точица, която бележеше крайчеца на цигарата му. Тя започна да се движи от прозорец на прозорец, но когато измина около една четвърт от дължината на бараката, се скри от полезрението му. Изчезна безследно.

Джо продължи да се взира в бараката още десетина минути. Напразно.

 

 

Когато Джо седна зад волана на пикапа си, слънцето се бе скрило напълно. Не се виждаше никакъв източник на изкуствена светлина, дори най-бледа следа от нея на хоризонта. Звездите бяха млечнобели, дълбоки и безкрайни, а старото ранчо се превърна в поредица от черни силуети върху тъмносиния фон на пустинята.

Той се спусна по склона с угасени фарове. Запали ги едва когато се отдалечи на стотина метра от другата страна. Нямаше смисъл да разкрива присъствието си и да уведомява мъжа в бараката, че е бил под наблюдение.

* * *

Малкият огън пращеше и издаваше остър горчив мирис, който Джо никак не харесваше. Но шепата стари, разкривени хвойнови клонки бяха единственото, което бе успял да открие в Кирпичения град.

Бе запалил огъня, за да се сгрее и да освети мястото, но пламъците не се справяха добре нито с едната, нито с другата задача. За вечеря стопли консерва с телешка яхния на примуса. Стори му се много по-вкусна, отколкото би трябвало, но това бе нещо обичайно под открито небе. Дейзи се бе свила на кравай на метър от него, от другата страна на огъня. И тъй като бе забравил да вземе храна за кучета, даде яхния и на нея. Непретоплена, макар да знаеше, че вродената придирчивост и сприхавост, наследени от предците й лабрадори, щяха да го накарат да си плати впоследствие за пропуска да вземе храна за кучета.

Джо бе разпънал палатката си върху твърдата земя, така че отворът й да сочи към огъня, и бе сложил вътре спалния си чувал. Температурата бе спаднала с десетина градуса след залез-слънце, но той нямаше чувството, че ще му е студено през нощта. Въпреки това бе облякъл яке върху ловджийския си елек и бе разпънал сгъваемия си стол, за да не му се налага да ляга направо върху студената земя.

Сега той взе шепа лед от хладилната си чанта и отпи от канчето, в което си бе налял бърбън и вода. Замисли се ранчото и за видяното там. Не стигна до никакъв определен извод.

Пушката лежеше в скута му.

 

 

Имаше чувството, че е полунощ, макар да бе едва осем и половина, когато взе сателитния телефон и позвъни на Мерибет.

— Ало? — изви тя неуверено глас.

— Аз съм — каза Джо.

— О, боже! Не познах номера.

— Това е сателитен телефон. Намирам се на място, където не се ловят нито мобилни, нито радиосигнали.

— Понякога ми се иска да бъда на твое място — заяви тя и добави: — Не, не искам. Това ще ме подлуди.

Разказа му как е преминал денят й и му предаде съдържанието на статията в „Раундъп“, написана от главния редактор Т. Клитъс Глат, който се обявяваше против издаването на т.нар. библиотечни облигации и призоваваше жителите на Седълстринг да гласуват „против“.

— Написал е, цитирам ти го дословно: „Кой се нуждае от библиотеки, след като има интернет? Единствената полза от библиотеките е, че осигуряват заетост на хора, които не могат да си намерят истинска работа“. Можеш ли да повярваш? — попита разгневена Мерибет.

— За съжаление, мога — отвърна Джо.

Каза му, че е нахранила конете и е разходила Тюб, а времето било толкова хубаво, че възнамерявала да поязди сутринта.

— Какво правиш сега? — попита той.

— Свиквам с празната къща. Луси има мач в гимназията…

Джо бе забравил, че е петък вечер.

— … Ейприл отиде на среща, макар че не го нарече точно така…

— Среща?

Ейприл излизаше за пръв път с момче след раните, които бе получила, и последвалия престой в болницата.

— Мисля, че ще й се отрази добре — каза Мерибет. — Най-после започва да превъзмогва случилото се.

— Кое е момчето?

— Бо Симънс. Стори ми се приятно хлапе. Дори дойде да я вземе. Работят заедно в магазина за каубойски дрехи. Изобщо не прилича на Далас Кейтс.

— Надявам се — отвърна Джо.

Далас Кейтс бе в щатския затвор в Роулинс, където излежаваше присъда от две до четири години за бракониерство, използване на нерегистрирана моторна шейна за преследване на дивеч и няколко други провинения, за които Джо и окръжният прокурор Дълси Шалк бяха събрали достатъчно доказателства. Присъдата, произнесена от съдия Хюит, бе необичайно строга. Джо предполагаше, че съдията също иска да тикне Кейтс зад решетките. Далас Кейтс бе бомба със закъснител, която най-вероятно щеше да избухне след излизането му от затвора. Всяка вечер, която прекараше в килията, бе добра за Джо и семейството му.

Няколко месеца по-рано Т. Клитъс Глат бе налял масло в огъня с редакционна статия, озаглавена: „Ще потърси ли отмъщение Далас Кейтс?“.

Бренда Кейтс, болната от параплегия майка на Далас, щеше да остане до края на дните си в женския затвор в Лъск, тъй като бе осъдена за отвличане, опит за убийство, нападение със смъртоносно оръжие и десетина други престъпления. Там й е мястото, смяташе Джо. И макар че Далас можеше да се превърне в заплаха, когато излезеше на свобода, Бренда го плашеше много повече.

— Получих съобщение от дъщеря ти Шеридан… — продължи Мерибет. Джо знаеше, че каже ли дъщеря ти, ще последват лоши новини. — Уведомява ни, че тъй като времето през уикенда ще бъде хубаво, ще отиде на къмпинг с приятели. Не казва къде или с кого, но предполагам, че компанията не се състои само от момичета.

Джо простена и затвори очи.

— Знам, че е навършила двайсет и една и може да прави каквото си иска, но нали разбираш… — Тя не довърши мисълта си.

— Разбирам, но не мисля, че трябва да се тревожиш. Тя е умна и оправна като майка си.

— Майка й също е била на двайсет и две — каза Мерибет.

— Добре че се появих аз и те спасих.

— Много смешно. А ти какво правиш?

— Седя в мрака край вонящ огън в пустинята, далече от цивилизацията — отвърна Джо. — Вечерях телешка яхния от консерва.

— О, Джо! Не си ли малко стар за това?

— Да. С всяка изминала година земята започва да ми се струва все по-твърда.

— Ще си мисля за теб тази вечер в празното ни семейно гнездо — опита се да пофлиртува тя.

— Преувеличаваш.

Мерибет се засмя. Джо обичаше да я разсмива.

— Още не съм открил Нейт, но може би попаднах на следа, която да ме отведе при него. Ще ти кажа утре.

— Внимавай.

— Винаги внимавам.

— Да бе, да!

 

 

Джо се събуди рязко в два и половина през нощта и в първия миг се огледа дезориентиран. Дейзи се бе свила до него в малката палатка. Тя също бе нащрек, защото нещо я бе събудило.

Той се претърколи настрани и дръпна ципа на палатката. Вътре нахлу студ. От огъня бяха останали само въглени. Навън цареше тишина, а звездите сияеха в бяло, без да потрепват или блещукат. Бяха толкова много, че сякаш притискаха палатката му от висините.

Стори му се, че чува два бързи изстрела в далечината, но не бе сигурен. Изстрелите сред множеството безлюдни места, осеяли Уайоминг, бяха нещо съвсем обичайно, но, от друга страна, не бе срещнал никого през целия ден. А може да не е било стрелба, помисли си Джо, нищо чудно някоя от тези скали, дето са накацали върху каменните стълбове, да е паднала най-сетне. След което прозвуча трети изстрел.

Джо седна и се ослуша. Тишина. После долови още нещо: пронизително свистене в далечината. Приличаше на мотоциклет или моторна шейна, но в това нямаше никаква логика. Свистенето долетя от юг, където се намираше старото ранчо.

 

 

Джо напусна лагера и подкара по черния път. Беше прекалено студено, за да отвори прозорците, но на всеки няколко минути спираше и сваляше единия, за да увери, че шумът става все по-силен.

Той спря в подножието на върха, който бе изкачил по-рано през деня, и накара Дейзи да остане в кабината. Отначало вървеше приведен, после запълзя по-склонна и огледа отново долината пред себе си. Прилепи тяло към земята, но в корема му се забиха дузина иглички от кактуси. Изруга тихичко и си намери друго място, след което поднесе бинокъла към очите си.

Из пустинята се носеха малки бъгита, не, това бяха атевета, които приближаваха ранчото откъм изток. Отначало преброи пет, после към тях се присъедини още едно. Двигателите им ревяха оглушително в тихата нощ, а фаровете им шареха из пустинята. Движеха се напълно хаотично.

Чу някой да крещи въодушевено и си помисли: Или са пияни, или надрусани. Затова карат като идиоти!

Машините стигнаха ранчото и първата изчезна в най-далечната барака. Останалите я последваха и не след дълго водачи им изключиха двигателите. Чу някой да се смее, а после и гръмогласна пиянска размяна на реплики. Гласовете бяха и мъжки, и женски.

След пет минути мястото отново потъна в тишина.

Дойдоха от североизток, помисли си Джо. Не бяха използвали обичайните пътища, а бяха карали напряко през пустинята.

Откъм кафене „Мустанг“.

 

 

Джо продължи да наблюдава бараките известно време. Очакваше да види светлини или хора, които да излизат от тях. Нищо. Сякаш бяха погълнати от черна дупка.

Сетне видя фигурите в сенките между бараките. Правеха нещо: разпъваха малки палатки тип иглу. После влязоха в тях и ранчото отново потъна в тишина.

Странно място за лагеруване, помисли си Джо. Изсумтя и се изправи на крака. Бинокълът увисна на ремъка пред гърдите му. Той изтупа прахоляка от дрехите си и тръгна към пикапа, когато регистрира някаква светлина с периферното си зрение.

Чифт фарове, които идваха откъм средната барака. Возилото май се бе насочило към отвора в оградата, заобикаляйки заключената порта. А от там право към него.

Макар да не вярваше, че някой може да го е видял в мрака, Джо се затича по склона, скочи в кабината и подкара с максимална скорост.

 

 

Когато се върна в лагера си, видя на светлината на фаровете, че някой — човек или животно — е бил тук в негово отсъствие. Палатката му бе срутена на земята, спалният му чувал се валяше в прахоляка, примусът и тенджерката бяха смачкани.

— В какво се забъркахме, Дейзи? — попита той на глас.

* * *

Причината се оказа табун диви коне. Десетки — поне трийсет-четирийсет бяха преминали през лагера, препускайки толкова близо един до друг, че бяха разрушили всичко в него. Джо успя да различи отпечатъците от копитата им по земята. Някои жребци бяха толкова тежки, че копитата им бяха пробили твърдия силикатен слой и бяха образували вдлъбнатини в сухата глина отдолу.

Докато оглеждаше остатъците от лагера си на светлината на фаровете на пикапа, Джо благодари на Господ, че бе взел Дейзи със себе си, а не я бе оставил сама, когато препускащото в галоп стадо бе преминало оттук. Той изруга тихичко и подритна разкъсаната си палатка.

После чу двигателя на приближаващ се в мрака автомобил. Предположи, че е същият, който бе излязъл от средната барака и се бе запътил към него.

 

 

Джо събра на бърза ръка смачканото си кухненско оборудване, върза го с остатъците от палатката и го понесе към пикапа. Хвърли го в каросерията и седна зад волана. Включи на задна и потегли. Луната грееше толкова ярко, че можеше да се ориентира из Кирпичения град само на светлината й.

Тъкмо правеше остър завой, който изискваше няколко маневри, когато на около двеста метра от юг се появи предницата на тъмен пикап. Хората в него също караха без фарове. Тъй като пристигнаха доста бързо, Джо предположи, че са го проследили напълно съзнателно, и си каза: Да видим сега какво искат. Изключи от скорост и спря.

— Приготви се, Дейзи — каза той.

Не бе сигурен дали ще се стигне до конфликт, или ще се наложи да избяга. Усети как страхът сковава гърлото му.

Джо се пресегна и постави ръка върху приклада на пушката, която бе пъхнал с цевта надолу между предните седалки. Беше заредил двете й цеви с патрони с едри оловни сачми, които бяха смъртоносни от близко разстояние.

Автомобилът в далечината форсира и обърна, сетне застана със задницата си към Джо. Каросерията бе покрита и пикапът приличаше на кемпер. Нима не го бяха забелязали? Или бяха решили да се върнат?

Тогава видя двама мъже да излизат от кабината и да тичат отзад. Единият пропълзя в каросерията, а другият се върна зад волана. Странно. Какво ли имаше в каросерията на пикапа? През главата му преминаха безброй варианти: някакво тежко оръжие, картечница, оръдие дори… Джо посегна към скоростния лост, включи отново на задна и натисна педала на газта, без да изпуска от поглед черния силует в задната част на пикапа.

Не последва изстрел, нямаше нито припламване, нито куршум или снаряд. Чу се само силно изпукване като от мощен електрически разряд. Джо усети мобилният телефон да вибрира в джоба му, все едно някой му се обаждаше, макар да знаеше, че тук няма обхват.

В следващия миг двигателят му угасна, а колата тръгна леко назад и измина няколко метра, преди туфите див пелин да я забавят и спрат напълно. Воланът започна да се върти трудно. Явно двигателят бе изгаснал.

Джо завъртя ключа. Нищо, нито дори звук от стартера. Осветлението в купето и на арматурното табло също не се включи.

Първата му мисъл бе, че са изстреляли нещо, което е поразило двигателя и колата е спряла. В това обаче нямаше никакъв смисъл: не бе усетил никакъв удар в предната част на пикапа си.

Докато продължаваше да върти напразно ключа, видя тъмния силует да слиза от каросерията на пикапа на хоризонта, да затваря капака и да се връща в кабината. Сетне колата потегли в посоката, от която бе дошла.

 

 

Джо слезе от пикапа, а тишината и тъмнината го обгърнаха отвсякъде. Забеляза, че лампичката в кабината не светна, когато отвори вратата. Долови и леко горчив мирис на изгоряло, който му напомни за високата концентрация на озон във въздуха преди гръмотевична буря. По небето обаче не се виждаше нито едно облаче.

Той поклати глава. Макар да не разбираше много от двигатели, през годините бе извършвал куп дребни ремонти на пикапи, моторни шейни и мотоциклети, особено когато някоя повреда го свареше сам в гората. В някои случаи се бе озовавал на места, където щяха да минат дни, преди да пристигне опитен механик. Най-често успяваше сам да отстрани повредата — спукана гума, разхлабени кабели на акумулатора в резултат на неравните пътища, измъкната полуоска след удар в някой камък. Когато обаче проблемът бе в двигателя, нямаше какво да прави без резервен акумулатор и компютърна диагностика.

После си припомни онова странно вибриране на гърдите. За частица от секундата бе решил, че е прострелян. Сега обаче, когато посегна и потупа джоба си, усети единствено плътната правоъгълна форма на своя айфон. Извади го, макар да знаеше, че няма покритие. Телефонът също не работеше. Следващите няколко минути изминаха в напразни опити да го включи. Сигурен бе, че в батерията трябва да е останал достатъчно заряд, но въпреки това нищо не светваше.

Джо усети, че започва да изпада в паника. Провери трескаво сателитния телефон, двете системи за сателитна навигация — портативната и монтираната на таблото на колата — и цифровия фотоапарат. Стрелките на часовника му бяха замръзнали на три и осемнайсет сутринта. Нищо не работеше.

А той се намираше на поне шейсет километра от магистралата.

Дейзи седна в краката му и вдигна поглед към небето. Несъмнено се чудеше какво ли търси Джо там горе.