Ч. Дж. Бокс
Извън системата (11)

11

Нейт Романовски прекара четири дни в пустинята, преди някой да установи контакт с него. Когато това се случи, той се бе надвесил гол над един малък мътен извор и отмиваше кръвта от дрехите си. Знаеше, че някой следи всяка негова стъпка през последните четирийсет и осем часа, още от момента, в който бе намерил захвърлената кожена връвчица. Това означаваше, че се приближава до целта.

Тънкото парченце кожа лежеше върху твърдата силикатна повърхност на пустинята като мъртъв дъждовен червей върху бетон. Връвчицата се бе протрила на мястото, където някога е била завързана за крака на сокола, преди да се разхлаби и да падне на земята. Кожата бе още мека, което означаваше, че не е била изложена прекалено дълго на слънцето и вятъра. Нейт предположи, че е паднала тук преди не повече от седмица.

Предположи и че никой друг, който я намери, няма да знае какво представлява.

Който и да го следеше, спазваше дистанция. Поне до този момент. Предишния ден Нейт бе зърнал слънчев проблясък върху автомобилно стъкло на няколко километра от тук и бе забелязал облачетата прах, надигнали се като на забавен каданс. Миналата нощ бе чул стъпки и плъзгане на твърди подметки върху пясъчника на близкото сухо дере.

 

 

Преди да поеме по отклонението от междущатската магистрала при Битър Крийк и да измине повече от сто и двайсет километра по черните пътища, които водеха към сърцето на Червената пустиня, Нейт се бе отбил в „Уолмарт“ в Роулинс, за да вземе нужното оборудване. Бе купил двайсетлитрови туби, които бе напълнил с вода и бензин, и бе взел войнишки чувал и раница, които бе натъпкал с всичко необходимо за къмпингуване: примус, керосин, едноместна палатка, тенджери, тигани, прибори. Кодираният телефон, който Волк и Тирел му бяха предоставили, вървеше в комплект със соларно зарядно, което можеше да захрани и персоналния джипиес навигатор, зареден със съответния топографски софтуер, който бе купил. Знаеше един оръжеен магазин наблизо, където продаваха патрони калибър .500 за револвера му. Добави към тях и три кутии 6,8-милиметрови патрони „Ремингтън Спешъл“ за карабината „Ругър“, която бе взел със себе си. Заплати всичко в брой, което означаваше, че няма да остави следи за извършените покупки.

Малко след като магистралата остана зад гърба му, Нейт спря и извади батерията от сателитния телефон, който Тирел и Волк му бяха дали, за да могат да следят маршрута му. Знаеше, че това ще ги вбеси, но пет пари не даваше. Щеше да върне батерията в нужния момент. Дотогава те можеха само да гадаят къде се намира, а той щеше да разполага със свобода на действие, неограничена от никакво наблюдение.

В левия преден джоб на джинсите си носеше сплетен кичур от косата на Алиша Уайтплъм. Това бе единственото, останало му от нея, освен спомените, разбира се. Макар Лив да се бе оказала всичко, за което някога бе мечтал, не намираше сили да изхвърли кичурчето коса.

В десния си джоб носеше ламинирана снимка на Лив, направена преди месец. Тя държеше в ръка първата дъгова пъстърва, която бе уловила с въдица, и сияеше от щастие.

Чудеше се дали ще я види отново.

 

 

Макар Нейт да знаеше, че в пустинята има хора, които го следят — и това не са Тирел и Волк, — той не показа с нищо, че е забелязал преследвачите си. От дългогодишната си практика на ловец бе научил, че понякога е по-добре да не преследваш плячката, а да я оставиш сама да дойде при теб. Бе необходимо само да прояви търпение, да пази тишина и да не подхожда директно към целта. Бе убил десетки елени и знаеше, че най-добрият метод да подмамиш вилорога антилопа е да привържеш парче плат за клон или пръчка и да изчакаш любопитното животно само да се приближи и да го огледа.

Освен това първоначалната реакция на всяко преследвано диво създание е или да побегне, или да се обърне и да се бие. Но успееш ли да го накараш да дойде само…

В този случай ролята на парчето плат щяха да играят неговите соколи, с които ловуваше на всяко ново място, на което спреше в пустинята. Птиците, зареяли се високо в небето, можеха да бъдат забелязани от километри, стига човек да знаеше какво вижда. Опитните соколари умееха не само да различат миниатюрните точици във висините, но и да определят към кой вид принадлежи птицата.

* * *

Червената пустиня бе едно от най-дивите и най-негостоприемните места, които бе посещавал някога. Нямаше асфалтирани или дори павирани пътища, а голяма част от ерозиралите коловози свършваха в пустошта. Накъдето и да се обърнеше, виждаше скалисти хълмове с отвесни склонове, тесни каньони и скални пластове с толкова загладена от ветровете и дъждовете повърхност, че и най-добрият катерач можеше да се подхлъзне. Цялата околност бе осеяна с всевъзможни скални образувания — конуси, пирамиди, колони, оформени като гигантски гъби.

Картата идентифицираше мястото, разположено северно от Скъл Крийк, като Кирпичения град — причудлива комбинация от скални феномени, оформени от вятъра, която приличаше повече на изоставена катедрала или замък, отколкото на град от кирпич, помисли си Нейт. Обиколката сред тези необикновени естествени образувания наподобяваше разходка из руините на Древен Рим, с тази разлика, че тези тук бяха дело на природата. Растителността бе оскъдна, но достатъчна, за да удържи пясъчните дюни на изток и да не позволи вятърът да отвее всичко. На север Нейт стигна до ръба на огромен каньон, издълбан в скалите преди милиони години. Сега по дъното му не течеше нито река, нито дори поточе. Когато някое място му се стореше подходящо за лов, спираше джипа и пускаше някоя от птиците си. Засега бяха убили няколко заека и два пелинови тетрева.

Въпреки привидната липса на вода Нейт бе забелязал стотици вилороги антилопи, диви коне, дебелороги овни и голямо стадо елени. Не видя обаче никакви хора, с изключение на тези, които го следяха. Нито фермери, нито пастири, нито дори коли на някоя петролна компания въпреки факта, че специалистите бяха проучили пустинята и маркирали местата за бъдещи сондажи. Нямаше далекопроводи, огради, сгради и дори вездесъщите вятърни турбини на хоризонта. Само огромна пустош, без нито едно дръвче, но с лазурносиньо небе над суровата вулканична повърхност под него.

Денят бе необичайно топъл за октомври и в далечината се надигаха топли вълни. Все още не се чуваше нито звук, с изключение на далечните стенания на вятъра в каньона край Кирпичения град на няколко километра от тук.

И тогава видя силуетите на двама мъже, застанали на върха на един скалист склон на запад. Неслучайно бяха избрали да се покатерят там, докато слънцето свети в гърбовете им, за да останат по-незабележими.

Единият от тях носеше сокол на китката си. Другият беше с пушка.

 

 

Когато приближиха към него, Нейт погледна към окаляния джип. Бе оставил карабината си между седалките. През прозорците отзад можеха да се видят трите закачулени сокола, кацнали на дървен прът.

Нейт отстъпи крачка назад и се наведе. Револверът му стоеше в кобура си върху купчината мръсни дрехи, но Нейт не понечи да го вземе. Вместо това измъкна чифт къси панталони, които — подобно на всичко останало — бяха порозовели от червеникавата пръст. Сетне метна мръсния си суичър върху револвера, за да не могат да го видят. Така лесно можеше да го извади. После обу панталоните и зачака двамата непознати.

 

 

— Проклетият червен прахоляк прониква навсякъде, нали? — попита Мохамед Ибрахим с дружелюбна усмивка.

Нейт го позна от снимките, които му бяха показали.

Изглеждаше по-слаб и жилав и се движеше с грацията на атлет. Бе небръснат и черните му къдрици падаха върху яката. Носеше бежово яке, добило лек розов оттенък от прахта, и широк черен панталон с външни джобове. През рамото му бе преметната издута соколарска чанта.

— Така е — призна Нейт. — Заварихте ме да си пера дрехите.

— Не искахме да ви пречим. Просто ви видяхме и решихме, че ще бъде невъзпитано, ако не се отбием да ви поздравим.

Гласът му бе жив, отривист и леко писклив, но говореше без следа от акцент. Все едно бе роден във Вирджиния.

— Здравейте — каза Нейт.

Мъжът с пушката бе по-висок и по-възрастен от Иби и не изпитваше необходимост да се усмихва. Носеше пилотски очила, имаше къса черна коса и сипаничаво лице. Подобно на Иби, и той имаше характерните черти на човек от Близкия изток. Носеше оръжието си преметнато през рамо, но Нейт видя цевта и мушката. Приличаше на АР-15 или подобна автоматична карабина. Нейт можеше да види дали оръжието има оптичен прицел или двоен пълнител само ако непознатият се обърнеше. Но той не се обърна. Вместо това потри леко брадичката си и огледа мълчаливо Нейт, купчината дрехи и джипа.

Тирел и Волк не бяха казали, че ще бъдат двама. Дали въобще знаеха?

— Имате ли нещо против да вземем вода, която да филтрираме? — попита Иби. — Днес изминахме доста път и ако познавате района, знаете, че разстоянието между изворите е доста голямо. Човек може да върви с дни, без да намери вода… ако, разбира се, не знае къде да я търси.

— Не е много хубава — отвърна Нейт. — Твърде алкална е и това й придава горчив вкус.

— Свикнали сме — усмихна се леко Иби.

Нейт отстъпи встрани, за да им направи път към изворчето. Иби свали внимателно закачуления си сокол на земята и затисна кожената му връвчица с камък, за да го лиши от възможност да полети.

— А вие как го намерихте? — попита Иби.

Нейт посочи вдлъбнатините в твърдата пръст край извора.

— Видях стадо диви коне, докато минавах наблизо. Намериш ли животните, ще намериш и водата.

— Умно — отвърна Иби и разви пластмасовата капачка с вграден в нея филтър, за да напълни износената от употреба еднолитрова бутилка. Погледна спътника си и го попита: — Искаш ли вода?

— Не — отвърна мъжът също без акцент.

— Трябва да пиеш повече вода, за да не се дехидратираш — каза му Иби, приклекна и напълни бутилката.

Другият не отговори.

След като зави капачката, Иби надигна бутилката над главата си и я стисна. Тънка струя филтрирана вода потече в устата му.

— Трябва да ви попитам нещо — обърна се Иби към Нейт. — Ваш ли е този благороден сокол, който видях?

— Да.

Иби поклати глава и се ухили. Погледна спътника си.

— Видя ли? Казах ти, че е благороден. Не бива да се съмняваш в преценката ми. Познавам соколите дори от километри. — После се обърна към Нейт. — Никога не съм ловувал с благороден, макар винаги да съм искал. Имал съм скални орли, които използвах за лов на малки сърни. Но винаги съм се чудел какво ли е да ловуваш с благороден сокол.

— Още свиквам с него — отвърна Нейт. — Още го опознавам.

— С примка ли го уловихте?

— Не. Сам се появи един ден.

Иби поклати недоверчиво глава.

— Сам се е появил? И ви е позволил да му сложите качулка и да го вържете?

— Знам, че звучи невероятно — отвърна искрено Нейт.

Говореше на Иби, но нито за миг не забравяше човека с автоматичната карабина. Предположи, че ще може да се хвърли на земята и да достигне револвера си, преди мъжът да свали оръжието от рамо и да се прицели.

Ако се стигнеше дотам, разбира се. И ако самият Иби не криеше пистолет в тази своя соколарска чанта.

Иби сякаш изведнъж се сети, че е забравил добрите си маниери.

— Аз съм Иби, а това е Гази Саид, моят ученик.

— Нейт Романовски.

Пламъчето, проблеснало в погледа на Иби, му подсказа, че е чувал името му.

— Онзи Нейт Романовски? — попита той и добави: — Чувал съм, че сте майстор соколар. Май сте доста известен?

— Никога не ми е било цел — отвърна Нейт и се замисли дали сега не е моментът да се хвърли на земята и да се опита да вземе револвера си.

В следващия миг обаче осъзна, че някои от нещата, които бе вършил в миналото, могат да се превърнат в предимство, а не в недостатък, стига подозренията на Тирел и Волк по отношение на Иби да се окажеха верни.

— Господин Романовски е нещо като легенда — обясни Иби на Саид. — Подозират го, че е замесен в изчезването на неколцина корумпирани федерални агенти преди няколко години. Не казвам, че го е направил, а само, че името му изскочи в материалите за една статия, която писах преди време. Разбирате ли — обърна се той към Нейт, — работех като журналист.

— Съжалявам да го чуя.

Иби се засмя. Приятен смях, в който сякаш влагаше цялата си душа.

— Оправих се вече, благодаря. Тези безкрайни лазурни небеса и прекрасни ловни полета ми помогнаха да си проветря главата. Нали така, Саид?

Саид изсумтя. Нейт не разбра дали това означава да или не.

— Опитвам се да обясня на Саид — продължи Иби. — Соколарството е нещо много повече от това да накараш птицата си да намери плячка и да я убие. То е нещо повече от обикновен лов. То е създаването на такава връзка с едно диво създание, която да позволи и на двама ви да останете свободни и верни на себе си. Съгласен ли сте, господин Романовски?

— Да, така е. Заповядайте. — Нейт му подаде кожената връвчица, която бе намерил преди два дни. — Вероятно е ваша.

Иби я взе и я огледа.

— Да, познавам я. Изгубих я онзи ден. Благодаря.

— Нямах намерение да навлизам в ловния ви район — каза Нейт. — Нямах представа, че наблизо има друг соколар, докато не намерих връвта. Ще потегля веднага щом приключа тук. Червената пустиня е достатъчно голяма и за двама ни.

Саид кимна в знак на одобрение, но Иби замълча. Вместо това огледа изпитателно Нейт. Черните му очи сякаш го пронизваха. Като че ли се опитва да вземе някакво решение, помисли си Нейт.

— Мястото е великолепно, нали? — попита Иби.

Явно се опитваше да забави топката с подобна размяна на любезности, докато разсъждаваше върху нещо друго.

— Винаги съм се учудвал на факта, че в една толкова многолюдна и дори пренаселена страна, все още са останали подобни кътчета. Тук човек може да върви с дни и да не срещне никого. Няма мобилни телефони, няма интернет. Не можеш да влезеш във Фейсбук или Туитър, дори да искаш. И вместо да се взираш непрекъснато в телефона си, можеш да вдигнеш глава и да се насладиш на този суров, но прекрасен пейзаж. Били сте в Кирпичения град?

— Да.

— Ако не бе толкова отдалечен, щеше да бъде обявен за национален парк или резерват, не мислите ли? Което щеше да го съсипе, разбира се. Щеше да привлече туристите и нямаше да можем да му се наслаждаваме на спокойствие.

Нейт кимна. Започваше да се дразни, че Иби говори по начин, който едва ли не го принуждаваше да се съгласява с него.

Иби продължи:

— Някои хора… повечето хора всъщност, вероятно никога не биха дошли тук, защото не биха могли да проверят имейла си или да се обадят по телефона. Аз обаче го намирам за едно от най-големите достойнства на Червената пустиня. Тук никой не може да ни намери, дори да иска. Тук сме извън системата. И това сякаш ни дава възможност да се превърнем отново в хора.

Саид пристъпи от крак на крак, било поради досада, било поради скука.

— Може би трябва да тръгваме — заговори гърлено той.

— Саид става нетърпелив — обясни Иби на Нейт. — Иска непременно да убие нещо, без значение дали с моята птица или със своята пушка. Там, където аз виждам красота, Саид вижда плячка. Озове ли се в пустинята, се изпълва с жажда за кръв.

Изрече го полушеговито, каза си Нейт, но в думите му несъмнено има известна доза истина.

— Мога ли да ви помоля за една услуга, преди да си тръгнем? — попита Иби.

Нейт кимна.

— Може ли да видя благородния сокол отблизо?

— Тази птица не е точно моя — отвърна Нейт. — Бих я нарекъл по-скоро свободен агент. Всичките ми соколи са такива. Могат да летят, когато си пожелаят. Но, да, сега ще я донеса.

Нейт се запъти към джипа, а Иби го последва. Нейт би предпочел да донесе птицата, за да не могат новодошлите да огледат вещите в купето, но Иби не му остави избор.

— Да — каза Иби, — чел съм за соколари като вас, които дори не дават имена на своите птици и ги оставят да отлитат и да се връщат, когато си пожелаят. Това е съвсем различен вид соколарство от този, с който съм израснал.

Нейт кимна, за да покаже, че го е чул.

— Ние не правим така — продължи Иби. — Ние смятаме, че хищникът съществува, за да ни служи, да ни храни. Мисля, че макар да практикуваме соколарството от хиляди години, вашият метод е по-… възвишен. Но ако повторите думите ми пред някой от чичовците ми или пред някой от кралските соколари, ще отрека, че съм ги казал.

— Кралските соколари? — попита Нейт. — Да не би в жилите ви да тече кралска кръв?

Иби направи с ръце жест, с който искаше да омаловажи въпроса.

— Свързан съм с кралското семейство, но е доста объркано.

* * *

Нейт показа на Иби бялата птица и му позволи да я сложи на китката си. Иби се усмихна, когато усети тежестта й. А междувременно Саид стоеше край извора, без да прояви и най-малък интерес. Иби изобщо не погледна към джипа. Бе като омагьосан от благородния сокол.

— Благодаря ви — Иби му подаде птицата. — За мен бе чест да я подържа. Ще излъжа, ако кажа, че не искам да притежавам такава някой ден… Не, би трябвало да кажа, че за мен ще бъде удоволствие да ловувам с такава. Би подхождало повече на вашата философия.

Нейт прибра сокола обратно в колата. Иби се отдалечи. Когато се върна край извора, видя, че Иби отново надига бутилката с вода.

— Кажете ми — попита саудитецът, — защо решихте да скриете прочутия си револвер от нас?

Въпросът изненада Нейт. Оръжието му бе скрито под дрехите.

— Не исках да притесня Саид, за да не ми се налага да убивам и двама ви — отвърна той.

Иби отметна глава назад и се разсмя. Изглежда, искрено се забавляваше с думите му. Изражението на Саид обаче помръкна.

— Всеки, който е чувал за Нейт Романовски, е чувал и за прочутия му голям револвер — каза Иби. — Вярно ли, че можете да поразите мишена на разстояние два километра?

— Нито един револвер не е толкова точен — отвърна Нейт. — Точен е стрелецът.

— Добре казано — засмя се Иби. Изправи се, зави капачката на бутилката и протегна ръка. — Може би отново ще се срещнем.

Нейт пое дланта му и отвърна:

— Кажете ми къде ще ловувате утре и няма да ходя там, за да не си пречим взаимно.

— Ще бъдем край Кирпичения град — каза Иби. — Лагерът ни е недалече от там.

Саид го погледна с безизразно лице.

— Добре е да знам — каза Нейт.

 

 

След като Саид и Иби си тръгнаха, Нейт изплакна останалата част от дрехите си и ги окачи на близките кактуси и дори на бронята на джипа, за да изсъхнат. Въздухът бе толкова сух, че нямаше да му се наложи да чака дълго.

Острите силикатни кристалчета се забиваха болезнено в босите му стъпала и проскърцваха под тежестта на тялото му.

Досущ като в съня му.

 

 

Нейт разпъна палатката по залез-слънце и разви спалния си чувал. Макар денят да бе топъл, Червената пустиня се простираше от двете страни на континенталния водораздел на Северна Америка и голямата надморска височина бе причина въздухът в нея бързо да изстива нощем.

Преди да се заеме с приготвянето на вечерята, Нейт отиде при трите сокола, за да провери дали хранопроводите им са пълни с месото, което бяха уловили и погълнали по-рано. Чаршафът, който бе проснал отзад, бе покрит с екскременти и той си отбеляза мислено да го изпере в извора следващата сутрин.

Вместо да извади от хладилната чанта храната, която бе купил в Роулинс, Нейт изпече на грил парче рибица от вилорога антилопа. Беше вкусно, а и той обичаше сам да си набавя храната от местата, където ловуваше и нощуваше. Беше убил антилопата по-рано през деня с един-единствен изстрел от сто и петдесет метра.

Винаги когато убиваше животно без разрешително, Нейт си припомняше колко се ядосва Джо Пикет на подобни неща и това го караше да се усмихва. Джо бе доста праволинеен и това бе едно от качествата, които най-много харесваше в него.

 

 

Нейт се изправи и се протегна, после остави огъня да догори. Бе приключил с вечерята. Надяваше да открие подпалки за следващите огньове. В пустинята дървото бе също такава рядкост, както и водата. Той изчака да се стъмни, преди да се върне при джипа, за да вземе кодирания телефон. Макар полумесецът да бе съвсем тъничък, пустинята бе озарена с бледосиньо сияние.

Тъй като се намираше далече от град или от какъвто и да било източник на електрическа светлина, звездите светеха особено ярко. Изглеждаха безкрайни и дълбоки, досущ като пръски сметана върху чаша кафе, обърната наопаки.

Вместо да отвори вратата, което щеше да включи осветлението в купето, Нейт се пресегна през отворения прозорец и взе телефона. Закачи го на колана и извади една по една трите закачулени птици. Соколите не обичаха да ги безпокои по този начин, но бързо се укротиха. Със скитника и червеноопашатия на левия си юмрук и с благородния на десния Нейт измина сто и петдесетте метра, които разделяха лагера му от малката плитка пещера, издялана от ветровете в скалистия склон. Тя се намираше по-нависоко, така че можеше да наблюдава лагера в подножието.

Той седна, опря гръб на варовика и протегна крака. Револверът лежеше до дясното му бедро. От мястото, на което се бе излегнал, можеше да наблюдава остатъците от огъня и светлосиния купол на палатката си.

Трите птици стояха като миниатюрни каменни фигури в подножието на пещерата.

Нейт отвори задния капак на телефона и постави батерията на мястото й, преди да го включи. Докато телефонът установяваше връзка със сателита, той покри дисплея му с длан, за да не издаде светлината местоположението му.

Тирел не си направи труда да поздрави.

— Защо си изключи телефона, по дяволите?

Нейт не му обърна внимание.

— Установих контакт. Придружава го някакъв тип на име Гази Саид.

Последва секунда мълчание.

— Как точно се пише?

— Нямам представа.

Тирел въздъхна.

— Знаеш ли къде лагеруват?

— Не още.

— Подсказа ли по някакъв начин — с думи или действия — какво са намислили?

— Излязъл е на лов със сокола си. Той е сериозен соколар.

— Освен това.

— Само едно нещо — отвърна Нейт. — Някой ме следи.

— Какво искаш да кажеш?

— Някой ме дебне дори в този момент. Изчаквам го да направи първата крачка.

— Иби ли е?

— Не знам.

— Каквото и да правиш, не вади батерията на телефона, за да можем да установим координатите ти във всеки един момент.

В отговора на това Нейт изключи телефона, извади батерията и го прибра в джоба си. Не искаше нито да говори, нито да слуша повече. Всичките му сетива трябваше да бъдат нащрек.