Ч. Дж. Бокс
Извън системата (10)

10

Същата вечер в Ларами под светлината на стара лампа със зелен абажур, която бе открила на битпазара, двайсет и две годишната Шеридан запечатваше плика с поздравителна картичка за баща си. Нуждаеше се от пощенска марка, но не бе сигурна дали има такава.

Бе изпратила есемес на баща си в деня на празника, а той й бе отговорил „Благодаря!“ на следващия ден. Хич не си падаше по писането на съобщения. Надяваше се картичката да му хареса. На корицата отпред пишеше:

Имаше си Татко дъщеря,

люшкаше я,

гушкаше я,

тичаше след нея.

А вътре продължаваше:

Колко щастлива беше тя!

Точно отгоре Шеридан бе вмъкнала в стихчето следните редове:

Да не говорим, че я научи да лови риба, да кара кола и да се справя сама в живота.

Хареса й, макар че баща й не си падаше и по поздравителни картички.

Тя зарови в чекмеджето си за пощенска марка и събра на купчинка върху бюрото нещата, които извади от там: гумени ластици, отрязъци от билети, няколко флашки, студентската й карта от първи курс, когато още живееше на общежитие, флакон сълзотворен газ, който баща й й беше дал…

— Чук-чук.

Беше Кира Хардън, една от двете съквартирантки, с които живееше в къщата на Стийл стрийт. Другата бе Ерин. Шеридан не бе виждала Ерин от три седмици, макар именно Ерин да бе причината да се нанесе тук. И двете следваха в пети курс, и двете бяха от окръг Тен Слийп в Северен Уайоминг. Ерин бе отишла при приятеля си Ларс, студент на разменни начала от Норвегия, който живееше в другия край на града.

Кира бе дребничка и имаше вид на пакостлива горска фея, но с обръсната глава, златни халки на носа и долната устна и татуировки с индийски мотиви по двете ръце. Не че Шеридан можеше да ги види. Кира бе много зиморничава и вечно беше с торбести панталони и огромен суичър, чиито ръкави скриваха ръцете й чак до върховете на пръстите й.

— Имаш ли минутка, Мишле?

— Да, Лизбет — отвърна Шеридан.

Кира се подсмихна на прякора.

 

 

Кира бе израснала в района на Сан Франциско и не преставаше да се удивява на всичко, което виждаше в Уайоминг: времето, студентите, каубойките, културата (или по-скоро липсата на такава). Бе първокурсничка в Юридическия факултет и говореше с дрезгав глас, а в социалните медии описваше себе си като „активистка“. Тя канеше Шеридан на всевъзможни събития в кампуса, организирани от ЛБСГТТ (дружество, подкрепящо правата на лесбийките, бисексуалните, гейовете, транссексуалните и травеститите), и бе организирала вегетариански коктейл за членовете на организацията. Мероприятието бе слабо посетено, но това като че ли не бе разочаровало Кира. Просто бе свила рамене и бе продължила напред. И бе оценила предложението на Шеридан да й помогне с почистването.

Шеридан бе очарована от нея, а по свой странен начин и Кира бе очарована от Шеридан. Двете се сприятелиха, макар да нямаха никакви допирни точки, с изключение на Ерин, която вече не живееше с тях. Кира бе започнала да нарича Шеридан „Църковна мишка“ след онзи прием в къщата, тъй като бе заявила, че съквартирантката й стояла през цялото време в един ъгъл с отворени от почуда очи и оглеждала гостите като екзотични животни или извънземни.

За Шеридан те си бяха точно такива. В отговор на този прякор бе започнала да нарича Кира „Лизбет“, по името на Лизбет Саландър, героинята от „Мъжете, които мразеха жените“. Прякорът бе допаднал на Кира.

Шеридан излизаше от време на време с Джейсън, който бе убеден, че непременно ще я спечели, защото бе висок, красив и идваше от богато семейство в Шайен. Видеше ли обаче мотора на Кира отпред, отказваше да влезе в къщата на Стийл стрийт. Шеридан осъзна, че това изобщо не я притеснява, тъй като колкото по-рядко виждаше Джейсън напоследък, толкова по-добре се чувстваше. Качествата, които бе видяла в него — лоялност, чувство за хумор и добро възпитание, — бяха изтикани на заден план от ревност и стремеж към обсебване, които не бе забелязала по-рано. Връзката им се бе озовала в задънена улица, макар Джейсън да отказваше да го приеме. Той просто я задушаваше, а тя не смяташе — колкото и да настояваше той, — че им е писано да бъдат заедно.

— Какво става? — попита тя.

Кира продължаваше да стои в сенките пред вратата на стаята й. Съквартирантката й уважаваше личното й пространство и никога не влизаше без покана, което Шеридан оценяваше.

— Знаеш, че можеш да влезеш.

— Благодаря.

Кира прекоси стаята, мина покрай кръга светлина, който лампата на Шеридан хвърляше, и седна на леглото й, кръстосвайки крака в някаква йогистка поза. Кира непрекъснато гасеше лампите в къщата, за да пести енергия. А навикът й да надува отоплението на максимум бе съвсем друга работа.

— Случайно да можеш да ми услужиш с марка? — попита Шеридан.

— Какво е това?

Шеридан се засмя и показа плика.

— Знаеш какво имам предвид.

— Кой има марки? Кой изобщо праща писма по пощата?

— Това е картичка за рождения ден на баща ми. Късно е, а ми трябва марка.

— Четох някъде за тях. Едни малки квадратни хартийки с лепило отзад, нали? И картинки на умрели бели хора отпред?

— Точно така.

— Мисля, че имам няколко в стаята. Мама ми ги даде. Предполагам, че се е надявала да й напиша писмо. Мисля, че са ги нарекли „вечни марки“, защото може да мине цяла вечност, преди да ги използвам. Можеш да вземеш една.

 

 

Кира обичаше да разпитва Шеридан за родното й място. Шеридан й бе разказала куп истории как бе израснала в околностите на градчето Седълстринг, как бе яздила с майка си, как бе направила първите си стъпки в соколарството, обучавана от опитен майстор като Нейт Романовски, как бе обикаляла горите с баща си, който е ловен инспектор. Кира гледаше Шеридан, сякаш приятелката й се бе озовала тук направо от Средновековието. В един момент попита:

— Наистина обичаш майка си и баща си, нали?

— Да — отвърна Шеридан.

— Сигурно е хубаво — отбеляза замечтано Кира.

И попита дали в дома на Шеридан е имало канализация и интернет. За да я подразни, Шеридан отвърна, че не е знаела какво представлява нито едното, нито другото чак до момента, в който е постъпила в колеж. Изминаха няколко седмици, преди Кира да разбере, че Шеридан се е пошегувала.

Шеридан се чудеше как семейството й би възприело Кира и обмисляше възможността да я покани на север за някой уикенд. Предполагаше, че майка й ще хареса Кира (след като я опознае, разбира се) и ще успее да я качи на кон. Майката на Шеридан бе убедена, че всички различия изчезват и всеки може да се превърне в приятен събеседник, стига да яхне кон. Баща й щеше да я посрещне с безмълвно безпокойство и дори да се разтревожи мъничко за дъщеря си, а сестрите щяха да се държат така, сякаш всяка от тях познава по някоя Кира. Нищо чудно да бе именно така.

 

 

— Виж защо дойдох. Какво ще правиш следващия уикенд? — попита Кира. — Ще ходиш на футболен мач с прекрасния Джейсън ли?

Шеридан посрещна с усмивка сарказма на Кира.

— Едва ли.

Кира я изгледа и се усмихна заговорнически.

— Какво ще кажеш за малко приключение?

— Зависи какво имаш предвид. Ако става въпрос да марширувам с песен като скаутите, няма да стане.

— Не се притеснявай — отвърна Кира и махна с ръка така, че краят на ръкава й се залюля във въздуха. — Не става въпрос за излет, организиран от ЛБСГТТ. Изгубих всяка надежда да разширя кръгозора ти поне мъничко. Разбрах, че не е за теб. Освен това членовете на клуба прекарват твърде много време в кавги и интриги помежду си. Не, става въпрос за приключение сред природата.

— Ти? Сред природата? — възкликна Шеридан. — Ха!

— Да, знам. Но този път трябва да ми повярваш. Дори проверих в интернет какви са тези сандвичи с шоколад, които всички правят край огъня. Стори ми се отвратително!

— Всичко изглежда по-вкусно сред природата — отвърна Шеридан. — Ще ми повярваш, когато ги опиташ.

— Мисля, че съм готова да опитам всичко — каза Кира и добави: — Имаш ли разни неща за къмпинг?

Шеридан кимна.

— И си правила такива неща… ходила си на къмпинг, спала си в палатка, правила си планински преходи?

— Да, с баща ми.

Кира скочи от леглото и отиде до таблото от корк, което Шеридан бе покрила със снимки от конни преходи, риболовни излети и лов със соколи. После поклати глава:

— Наистина ли знаеш как се правят всички тези неща? Не си направила снимките с… фотошоп?

Шеридан реши, че няма смисъл да й отговаря.

— Разбираш ли — продължи Кира, — сприятелих се по интернет с едни много свестни хора. Те се нуждаят от доброволци, които да им помогнат с един проект.

Шеридан се облегна на стола си, изпълнена с подозрения.

— Имат ли страница във Фейсбук? Искам да науча повече.

— Не и във Фейсбук — отвърна Кира. — Фейсбук не е подходящ за това, за което говорим.

— Какъв е този проект?

— Не знам. Занимават се с него в… май че в пустинята и пазят всичко в тайна. Дори не знам къде точно и няма да ми кажат, докато не обещая да мълча. Но май изисква известни познания в къмпингарството. А аз представа си нямам от тези неща.

— Искаш да ти дам назаем оборудването ми ли? — попита Шеридан. — Разбира се, няма проблем. Разменям го за една пощенска марка.

Кира се засмя и поклати глава.

— Не, не искам просто да го взема назаем. Искам да дойдеш с мен.

— Защо? Аз дори не познавам тези хора. Защо да идвам с теб?

— О, Шеридан, направо ще се влюбиш в тях. Те са искрено загрижени за тази страна, за природата. А и ще отсъстваме само няколко дни! Не ми казвай, че не ти е писнало от учене! Хайде, Мишле, ще бъде страхотно!

Шеридан не искаше да отказва, преди да разбере за какво точно става въпрос. И не обичаше да я наричат Църковна мишка. Освен това предложението я заинтригува.

— Ако ще идваш с нас, трябва да ми обещаеш да не казваш на никого — заяви Кира. — Няма да казваш нито къде ще ходим, нито какво ще правим. Издъниш ли ме, ще ме изложиш здравата.

— Все още не си ми казала за какво става въпрос — настоя Шеридан.

Кира плесна с длани по леглото и се засмя.

— И аз самата не знам! Не искат да ми кажат онлайн. Но съм убедена, че каузата им е справедлива, че ще има с какво да се похвалиш на своите внуци, защото аз съм сигурна, че няма да имам такива. Но няма да ми кажат какво става, докато… — тя се поколеба за миг, — докато не се включа. Докато не се включим.

— Господи! — възкликна Шеридан. — Не съм сигурна, че искам…

— Моля те! — настоя Кира. — Не правиш нищо друго, освен да учиш, да работиш и да се размотаваш с онази твоя кукла Кен. Не е ли тъкмо това идеята на следването в колеж? Да опитваш нови неща, да търсиш нови преживявания?

Когато Шеридан не отговори, Кира изрече с умоляващ тон:

— Моля-моля-моля! Знам, че не мога да го направя сама, и доколкото разбирам, това вероятно е последният уикенд, в който ще имат нужда от доброволци. Хайде, помогни на своята приятелка!

Шеридан се разколеба. Никога не бе виждала Кира да се моли за каквото и да било и й стана жал за нея.

Освен това Кира беше права. Имаше нужда от кратка почивка от уроците и драмата с Джейсън. Въпреки това тя каза:

— Знаеш само, че е свързано с две нощувки в палатка и нищо повече?

— Да. Аз ще взема храна.

— Можем да напазаруваме заедно — предложи Шеридан. — Има неща, които не можеш да готвиш на огън или примус. Сиренето например може да падне през решетката на скарата.

— Много смешно!

— Времето все още е хубаво — замисли се на глас Шеридан. — И няма да остане така още дълго.

— Именно! Хайде, кажи да.

— Колко хора ще има там? — продължи да разпитва Шеридан.

— Нямам представа. Познавам само двама-трима. Но те са страхотни, невероятни хора… поне по интернет.

— Ще си взема лютивия спрей — предупреди я Шеридан.

— Мисля, че няма да имат нищо против, но ще проверя.

— Ще си взема лютивия спрей.

Кира облещи очи. Никога не бе чувала съквартирантката си да говори с този тон.

— Вие, каубойките, сте голяма работа — въздъхна тя.

— Точно така.