Вътьо Раковски
Дано да те има, любов

Къде си, любов, къде си?

Къде да те търся, любов?

Сред толкова грешни адреси,

къде си, къде си, любов?

 

Да беше мираж във пустиня,

пустинник бих станал и аз,

с камилски керван бих заминал,

миража далечен бих стигнал,

бих питал: „Нима си мираж?“

 

Чист бисер на морското дъно

в черупка на мида? Корал?

Бих викал преди да те зърна,

преди вдън земя да потъна

„Къде си, мой бисер? Къде си, корал?“

 

Дали съществуваш? Дали те има?

Дали не си само прозрачна мечта?

И имаш ли образ, сърце и име,

и глас поне като глас на любима.

Къде си, къде си, мечта?

 

В огромния свят на земята

съм сам изнурителен зов.

Душата ми — риба на сухо — се мята,

духът ми след теб е на лов,

невернице зла, безвъзмездно свята.

Прострелян от тебе, с безумен и нов

дух аз ще те търся немигнал.

Миража ти вдън света дори да не стигна,

дано да те има, дано да те има, любов.