Вътьо Раковски
Гроздоберен час

По-просто от това не би могло.

И по-естествено. Като кайсии

узрели капнахме със тебе ние

като смокини две, като зърна мерло.

 

Дошъл бе късен гроздоберен час

онази нощ на сляпо сладострастие,

когато нощни сокове напират в нас

и нашите души пищят за съпричастие.

 

„Не съм от камък — шепнеше ми ти. —

Не ме докосвай с твоето горене.

Нали човек от огън сътворен е,

нали и без това като фитил гори

 

душата му?“ И викайки „Не! Не! Не!“

и задушавайки се от вълнение,

отпусна се на мойте рамене

божественото ти творение.

 

Излязохме от хаоса на чувствата едва

когато утрото се дигаше нагоре

и цялото небе лежеше от умора

в обсипаната от сълзи трева.