Вътьо Раковски
Слънчев спектър

О,

не защото бях коректор,

момче без бъдеще,

а май че и без минало момче,

когато се яви,

аз те приех за слънчев спектър,

макар —

е, имаше едно „макар“,

а имаше и „че“.

 

Ала

макар че

имаше едно „макар че“,

аз те приех със всичките ти цветове

и всеки ден богатствата на чувствата си

харчех

във евтини,

емоционални

стихове.

 

И седмиците седмоцветни бяха,

спектрални ивици за мене — седемте ми дни,

докато нещо стана,

нещо избледняха

и нещо между нас се измени.

 

Къде отиде след това, не зная.

Мъгли и дъждове, и зими скриха твоя чар.

Отдавна аз по теб не се терзая

и коригирах свойто поведение,

макар…

че и коректора —

момче без бъдеще —

остана

навярно там, във своя сектор,

в мъглите някъде, във зимите, в дъжда.

 

Сега,

когато пак със спомени се храня,

разбирам —

единствено

на спомените слънчевия спектър

не хваща никога ръжда.